№ 66
гр. гр.Н., 15.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – Н., VI-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на първи февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:В.Вл.С.
при участието на секретаря М.Р.Д.
като разгледа докладваното от В.Вл.С. Гражданско дело № 20222150101137
по описа за 2022 година
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, изр. 1 ЗЗД.
Ищцата З. Ц. Ц. е предявила срещу ответника „Ф.Б.“ ЕООД иск по чл. 55, ал. 1, изр. 1 от
ЗЗД за присъждане на сумата от 99,88 лв. – такса за банкова гаранция към фирма-партньор,
платена по Договор за потребителски кредит № .................... от 20.02.2020г., ведно със законната
лихва от датата на депозиране на исковата молба. Сочи се, че между страните бил сключен
посоченият договор за кредит, по който ищцата получила сумата от 400 лв. и следвало да я върне,
ведно с лихва от 20,12 лв. на 2 вноски. Излага се, че в т. 5 от договора било посочено, че същият се
обезпечава с поръчителство, предоставено от Ferrtum Bank в полза на ответното дружество.
Навежда се, че на ищцата била начислена и сумата от 99,88 лв. – такса за банкова гаранция към
дружество партньор, но в договора не било посочено, че по задължението за обезпечаване
договора за кредит се дължи такса. Твърди се, че ищцата погасила 520 лв., вкл. и сумата от 99,88
лв., за която се сочи, че е недължимо платена. Обръща се внимание, че такава такса е в
противоречие с чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК. Развиват се съображения, че с въвеждането на такса за
банкова гаранция се заобикаля законът, като се твърдят противоречия с чл. 19, ал. 1, ал. 4 и чл. 21,
ал. 1 от ЗПК. Договорът се оспорва като недействителен – на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т.
10 и т. 11 от ЗПК. Излагат се доводи. С тези доводи от съда се иска да уважи претенциите.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК от ответника „Ф.Б.“ ЕООД е подаден отговор, с който се твърди
неоснователност на иска. Не се оспорва, че е сключен Договор за потребителски кредит №
.................... от 20.02.2020г. Развиват се подробни съображения за сключване на договора при
спазване на изискванията за това, като се сочи, че била отпусната сума от 400 лв., а ищцата
следвало да върне, съобразно чл. 3 от договора, сумата от 420,12 лв. Излага се, че посоченият ГПР
от 49,06 % е в съответствие с чл. 19, ал. 4 ЗПК. Изтъква се, че сключването на договор за гаранция
1
не е задължително условие, като се развиват подробни съображения в тази насока. Сочи се, че
условията по кредита са посочени правомерно. От съда се иска да отхвърли претенцията и се
претендират разноски.
Съдът, като съобрази събраните доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
По предявените иск по чл. 55, ал. 1, изр. 1 ЗЗД в тежест на ищцата е да докаже, че превела
сумата от 99,88 лв. – такса за банкова гаранция към фирма-партньор по Договор за потребителски
кредит № .................... от 20.02.2020г. Следва да докаже твърденията си, че договорът е нищожен.
В тежест на ответника е да докаже, че е имало основание за получаването на тази сума.
Съдът на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 от ГПК е отделил като безспорно между страните, че
между тях е сключен Договор за потребителски кредит № .................... от 20.02.2020г.
От приложена от ответника справка (на л. 63 от делото) се установява, че по Договор за
потребителски кредит № .................... от 20.02.2020г. от ищцата са постъпили плащания на
главница от 400 лв. и лихва в размер на 20,12 лв., а сумата от 99,88 лв. се дължи на лицето
Фератум Банк, на което е преведена от ответника.
Във връзка с възраженията за нищожност на Договор за потребителски кредит №
.................... от 20.02.2020г. следва да се обърне внимание, че в чл. 5 от договора е предвидено, че
кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от Feratum Bank в полза на дружеството. От
предоставената на ищцата преддоговорна информация (на л. 22 – л. 28 от делото) е вписано, че е
налице изискване за обезпечение – Договор за предоставяне на поръчителство/гаранция, подписан
от Кредитополучателя. В 4.3. от преддоговорната информация е вписано, че кредитополучателят
може да избере да сключи договор за гаранция, това не е задължително и разходите – 87,88 лв., не
се включват в ГПР. В чл. 2 „Дефиниции“ от Общите условия към договора фигурират дефиниции
за поръчител и гарант, като общото е, че лицето следва да е одобрено от дружеството – ответник.
От посочените разпоредби е ясна очевидна договорната обвързаност между кредитора и
поръчителя (гаранта). В такава насока на първо място е уговорката в чл. 5 от договора за кредит,
според която договорът за поръчителство следва да се сключи с одобрено от заемодателя
дружество – Feratum Bank, за което изрично се твърди и са представени доказателства, че е
юридическо лице – партньор на ответника, регистрирано в Република Малта. На това основание е
предвидено (в преддоговорната информация) и задължение за сключване на отделен договор за
поръчителство от ищцата. Очевидно сумата от 99,88 лв. е изплатена директно на заемателя, като
без значение е обстоятелството дали после е администрирана към Feratum Bank, тъй като
последното е въпрос на вътрешните отношения между двете дружества. От значение за настоящия
спор е фактът, че сумата е преведена от ищцата на ответника. Дългът по кредитното
правоотношение и този по договора за поръчителство (с оглед цитираните обстоятелства) следва
да се разглеждат като едно цяло. Ето защо задължението към поръчителя следва да се включи в
общия размер на разходите по кредита. По този начин е постигнато заобикаляне на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК относно максималния размер на годишния процент на разходите. По арг. от чл. 19, ал. 4 от
ЗПК и Постановление № 426 на МС от 18.12.2014г. максималният размер на годишния процент на
разходите не може да надвишава 50 %. В договора за кредит е вписан такъв процент от 49,06 %,
като с прибавяне на сумата от 99,88 лв. безспорно разходите ще надвишат 50 %. От своя стрна
последното води до нищожност на клаузата, предвиждаща възнаграждение по договора за
поръчителство – арг. от чл. 19, ал. 5 от ЗПК. В множество съдебни актове въззивната инстанция е
2
имала повод да се произнесе в същата насока – Определение № 261052 от 18.12.2020г. по в.ч.гр.д.
№ 2807/2020г. по описа на Окръжен съд Бургас, Определение № VI-261041 от 17.12.2020г. по
в.ч.гр.д. № 2762/2020г. по описа на Окръжен съд Бургас, Определение № 261003 от 14.12.2020г. по
в.ч.гр.д. № 2782/2020г. по описа на Окръжен съд Бургас и много други. Не може да се приеме
тезата, че след като в преддоговорната информация е декларирано, че сумата не се включва в
годишния процент на разходите, то същата не следва да бъде включвана в него. Както се посочи –
от значение е характерът на съответната сума, а не направените от ответника декларации.
Безспорно е, че става въпрос за сума, изключително свързана с договора за кредит и удържана
именно във връзка с него. Нямат отношение и твърденията, че договорът за гаранция е сключен по
желание на ищцата, тъй като от значение е фактическото положение, относимо към конкретния
случай, а то е, че е заплатена такса за гаранция, с която разходите по договора за кредит
надвишават 50 %. Нещо повече – освен практическото удържане на още 99,88 лв., със сключения
договор за поръчителство (и то с дружество – партньор на ответника), не е постигнат друг ефект,
който би могъл да мотивира ищцата да избере сключването на договор за гаранция. Както се
посочи – от значение са обстоятелствата, свързани с конкретния договор, които сочат към
сключването му в нарушение на чл. 19, ал. 5 от ЗПК.
Съгласно чл. 19, ал. 5 от ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4
(относно годишният процент на разходите), се считат за нищожни, а според чл. 21, ал. 1 от ЗПК
всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна. В чл. 26, ал. 4 ЗЗД е предвидено, че нищожността на
отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни
правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните и части.
В случая нищожните клаузи са свързани със сключването на договор за поръчителство
(гаранция) – на основание чл. 5 от Договора за кредит, поради което не влекат след себе си
нищожност на целия договор. Както се установи клаузата на 5 от конкретния Договор за кредит, е
нищожна, тъй като има за цел да заобиколи правилата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и да доведе до
годишен процент на разходите, който надвишава определения от закона. Поради тази причина и
на основание чл. 21, ал. 1 вр. чл. 19, ал. 5 от ЗПК тази клауза е нищожна като противоречаща на
цитираните законови разпоредби – нищожност по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и
заплатените въз основа на нея суми се явяват платени без основание (тъй като нищожността води
до изначална липса на основание). В случая е налице нищожност на конкретна клауза от договора
– за сключване на договор за поръчителство (гаранция), като видно от основния предмет на
договора (за кредит, с уговорено възнаграждение в размер на договорна лихва), съдът намира, че
страните биха сключили същия и без тази клауза. Ето защо по арг. от чл. 34 от ЗЗД ответникът
следва да върне на ищцата получените суми на основание тази нищожна клауза, като същите
следва да се считат за получени без основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД. Искът за
присъждане на сумата от 99,88 лв. – недължимо платена такса за банкова гаранция, следва да бъде
уважен изцяло. Няма спор, че сумата е заплатена от ищцата на ответника, поради което именно той
следва да бъде осъден по реда на чл. 55, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, а бъдещото движение на тази сума има
значение единствено за вътрешните му отношения с дружеството – партньор.
При този изход на делото, на ищцата следва да се присъдят разноски. От процесуалния
представител на ищцата се претендират разноски в общ размер от 450 лв. (съгласно списък на л. 59
от делото), от които 400 лв. – адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА и 50 лв. –
3
платена държавна такса. Според чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. в случаите по ал. 1, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в
наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати. Разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от
ЗАдв. препраща към Наредба № 1 от 9.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. По арг. от чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата на адвоката следва да бъде определено
възнаграждение в размер 400 лв. Т.е. в полза на адвоката по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. следва да се
присъди сумата от 400 лв., а в полза на ищцата – сумата от 50 лв. – платена държавна такса.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД „Ф.Б. “ ЕООД, ЕИК ............., със седалище и
адрес на управление в гр. С. ул. А.М. № .................., да заплати на З. Ц. Ц., ЕГН **********, с
настоящ адрес в гр. Н., кв. „К.“ № ..., ет. ...., сумата от 99,88 лв. – такса за банкова гаранция към
фирма-партньор, платена при липса на основание – нищожна клауза по Договор за потребителски
кредит № .................... от 20.02.2020г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на
депозиране на исковата молба – 19.10.2022г., до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК „Ф.Б. “ ЕООД, ЕИК ............., със седалище и
адрес на управление в гр. С. ул. А.М. № .................., да заплати на З. Ц. Ц., ЕГН **********, с
настоящ адрес в гр. Н., кв. „К.“ № ..., ет. ...., сумата от 50 лв., представляваща направени по делото
разноски за платена държавна такса.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК вр. чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. „„Ф.Б. “ ЕООД, ЕИК
............., със седалище и адрес на управление в гр. С. ул. А.М. № .................., да заплати на адвокат
Д. В. М. от АК П., с адрес в гр. П., ул. „................“ № ...., ап. Б, сумата от 400 лв., представляваща
възнаграждение за безплатна правна помощ, осъществена по делото.
Решението може да бъде обжалвано пред Бургаски окръжен съд в двуседмичен срок от
връчване на препис.
Съдия при Районен съд – Н.: _______________________
4