РЕШЕНИЕ
№ 55
гр. Габрово, 05.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ГАБРОВО, СЪСТАВ I в публично заседание на
първи септември, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Павел Неделчев
Членове:Галина Косева
Славена Койчева
при участието на секретаря Веселина Й. Венкова
в присъствието на прокурора Людмила Христова Рачева (ОП-Габрово)
като разгледа докладваното от Павел Неделчев Въззивно наказателно дело от
общ характер № 20214200600119 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на глава ХХІ от НПК. Образувано е по жалба от адв.
И.Х. от АК – Габрово, в качеството на договорен защитник на подсъдимия З.С.В.. от
гр. Габрово, срещу присъда № 260022 от 17.03.2021 г. по НОХД № 429/2019 г. по описа
на Районен съд – Габрово.
С атакуваната присъда състав на Районен съд – Габрово е признал подсъдимия
З.С.В.. за виновен в това, че на 20.12.2018 г., в гр. Габрово, от бензиностанция ***,
намираща се на ул. „Н.“, противозаконно отнел чуждо МПС - лек таксиметров
автомобил „***“ с рег. № ***, от владението на С.Т.И. от гр. Габрово, без негово
съгласие и с намерение да го ползва, след което превозното средство е изоставено без
надзор, поради което и на основание чл. 346, ал. 2, т. 1, във вр. с ал. 1 от НК го е
осъдил на една година лишаване от свобода, което наказание да изтърпи при
първоначален строг режим.
Подсъдимият В. е осъден да заплати по сметка на ОД на МВР – Габрово
направените по делото разноски в размер на 16.70 лева.
1
С присъдата е постановено вещественото доказателство, представляващо плик,
съдържащ един брой компактдиск, да се остане приложено към материалите по делото.
Във въззивната жалба се твърди, че присъдата е неправилна и постановена в
противоречие със събраните доказателства. Застъпва се виждането, че извършеното от
подсъдимия деяние не притежава всички елементи от състава на престъплението по
чл. 346 от НК. Липсвала специалната цел на престъплението - намерение за ползване.
Предназначението на автомобила като превозно средство било да се превозват
пътници или товари, да се транспортират от едно място на друго. В случая
подсъдимият бил подкарал автомобила от бензиностанция „***“ и го управлявал на
разстояние от около 300 м., като бил пожелал да го обърне и да го върне на
таксиметровия шофьор, но затънал в снежна пряспа. Тези действия, според изложеното
в жалбата, показвали, че лицето не е имало намерение да ползва колата, т.е. да се
придвижи с нея от едно място на друго. Намерението на подсъдимия било по-различно
- той искал да се пошегува с таксиметровия шофьор с когото били приятели, за да
помисли той, че колата му е открадната. В жалбата се излага, че не бил налице и друг
елемент от състава на престъплението - липсата на съгласие на собственика или
ползвателя, защото на изрично зададен въпрос, свидетелят С.И. заявил, че нямал нищо
против, че подсъдимият е карал колата му, и ако знаел, че подсъдимият и свидетелят
Р.С. са взели колата му, нямало да звъни на тел. 112. Във въззивната жалба се прави
искане за отмяна на обжалваната присъда и постановяване на нова присъда, с която
подсъдимият да бъде признат за невинен и оправдан по обвинението.
В съдебно заседание пред настоящия състав въззивната жалба се поддържа от
подсъдимия В. и защитника му – адв. Х., по изложените в нея съображения. В хода по
съществото на делото защитникът добавя и ново оплакване, като счита, че не може да
се приеме, че процесният автомобил е оставен без надзор. От своя страна подсъдимият
се придържа към твърдението си, че всичко било извършено на шега и той нямал
никакво намерение да извърши нещо с автомобила.
В последната си дума подсъдимият моли да бъде оправдан по обвинението.
Прокурорът от Окръжна прокуратура – Габрово оспорва жалбата. Счита, че
присъдата е правилна и законосъобразна, поради което следва да се потвърди.
Въззивният съд, след като разгледа жалбата, обсъди становищата на страните в
процеса и извърши цялостна служебна проверка на присъдата, на основание чл. 314 от
НПК, приема следното:
Жалбата е процесуално допустима. Същата е депозирана от страна в процеса,
която е легитимирана да атакува постановения съдебен акт и е подадена в срока за
2
обжалването му.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
Въззивният съд счита, че за да постанови присъдата си първоинстанционният
съд е събрал всички относими доказателства, като е анализирал и съпоставил
поотделно и в тяхната съвкупност обясненията на подсъдимия З.В., показанията на
свидетелите С.Т.И. (включително показанията на този свидетел от досъдебното
производство, приобщени чрез прочитането им по реда на чл. 281, ал. 5, във вр. с ал. 1,
т. 2 от НПК), Р.Т.С. (включително показанията на този свидетел, дадени досъдебната
фаза пред съдия, приобщени чрез прочитането им по реда на чл. 281, ал. 1, т. 2 от
НПК), Д.И.Й., Х. В. Х. и Г.П.М.; писмените доказателства и доказателствени средства,
имащи значение за решаване на делото - протокол за оглед на местопроизшествие и
фотоалбум (л. 6-12 от ДП), справка от Дирекция „Национална система 112“, отдел „РЦ
112“ – *** (л. 58 от ДП) и приложеното към посочената справка и приобщено като
веществено доказателство 1 брой компактдиск, съдържащ 3 броя аудиозаписа от ЕЕН
112. Въззивният съд, след собствен комплексен анализ на всички събрани по делото
доказателства, намира че установената от районния съд фактическа обстановка е
обоснована и почива на вярна и добросъвестна интерпретация на събраните по делото
доказателства, анализирани в тяхната съвкупност, като без да я променя по основните
моменти от предмета на делото, я възприема, както следва:
Подсъдимият З.С.В.. е роден на *** г. в гр. Габрово. Същият е с основно
образование и не е женен. Подсъдимият е с обременено съдебно минало, тъй като от
приложената по делото справка за съдимост е видно, че същият многократно е
осъждан за престъпления от общ характер. С определение по ЧНД № 671/2015 г. по
описа на РС – Габрово, влязло в сила на 07.10.2015 г., на основание чл. 25, ал. 1, вр. с
чл. 23, ал. 1 от НК на В. е определено общо наказание за изтърпяване от наказанията,
наложени му по НОХД № 286/2015 г. и НОХД № 830/2013 г., двете на РС – Габрово, в
размер на една година лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг
режим. Наказание е изтърпяно на 14.02.2016 г.
На 19.12.2018 г., вечерта, подсъдимият З.В. и свидетелят Р.С. посетили
питейното заведение ***, намиращо се в сградата на „***“ в гр. Габрово. Там
консумирали алкохол. Около 01 часа на 20.12.2018 г. двамата напуснали заведението и
излезли от сградата на мол-а. Подсъдимият споделил на спътника си, че има работа в
гр. *** и му предложил да отидат заедно до там с такси. Свидетелят ** се съгласил,
след което двамата се качили в намиращия се наблизо таксиметров автомобил „***“ с
рег. № ***, управляван от свидетеля С.Т.И.. Подсъдимият В. седнал на предната дясна
седалка, а свидетелят ** - на задната, като се поздравил със свидетеля **, тъй като
двамата се познавали. Подсъдимият се договорил с шофьора да ги закара до гр. *** за
3
сумата от 150 лева и предварително му дал 100 лева. Потеглили с таксиметровия
автомобил към бензиностанция ***, намираща се на ул. „Н.“ в гр. Габрово, за да бъде
заредено с гориво превозното средство. След зареждането, свидетелят С.И. преместил
автомобила от колонката и го спрял в близост до сградата на бензиностанцията. След
това слязъл от превозното средство, като го оставил с работещ двигател, и отишъл на
касата, за да заплати горивото. Възползвайки се от отсъствието на водача, подсъдимият
В. се преместил на шофьорската седалка и привел автомобила в движение, като
започнал да го управлява в посока местността „**“. Заедно с него в превозното
средство бил свидетелят **. Пътното платно било заснежено. В близост до базата на
„**“ подсъдимият загубил контрол върху управлението, в резултат на което
автомобилът попаднал в канавка вляво на пътното платно. Опитал се върне обратно
колата на пътя, но това се оказало невъзможно. Свидетелят ** слязъл от автомобила и
тръгнал пеш обратно към бензиностанцията. Подсъдимият също излязъл, като пеш
отишъл до намиращата се в близост механа **.
Междувременно, след като заплатил зареденото гориво, свидетелят С.И.
излязъл от сградата на бензиностанцията и установил, че автомобилът му го няма.
Веднага подал сигнал на ЕЕН 112, а след това и на оператора в таксиметровата фирма,
към която работел. На място пристигнал полицейски екип, който при извършен обход
не открил автомобила. Малко след това на бензиностанцията, при свидетеля **, дошъл
свидетелят **, който го завел при изоставения автомобил.
През това време подсъдимият В. стигнал в механа **, откъдето наел друг
таксиметров автомобил – Д. с рег. № **, управляван от свидетеля Х. В. Х., който да го
закара в гр. ***. Тръгнали в посока гр. Велико Търново, като в гр. Дряново били
спрени от полицейски служители и подсъдимият В. бил задържан
Въззивният съд намира, че при извеждане на релевантната фактическа
обстановка от районния съд не са допуснати процесуални нарушения при формиране
на вътрешното му убеждение, тъй като са обсъдени всички относими доказателствени
материали, без някои от тях да са били подценени или игнорирани за сметка на други,
без логически грешки при обсъждането им или преиначаване на техния смисъл.
Обосновано първоинстанционният съд не е кредитирал с доверието си
показанията на свидетеля С.И., депозирани на съдебното следствие, в частта, в която
той твърди, че се познавал еднакво добре както с подсъдимия, така и със свидетеля
Р.С., и нямал нищо против това, че подсъдимият В. е карал автомобила му.
Аналитично е съпоставено съобщеното от този свидетел пред съда с казаното от него
относно същите обстоятелства в досъдебната фаза на процеса, което е позволило
извеждането на правилния извод, че следва да се възприемат за достоверни
показанията на свидетеля ** от досъдебното производство, тъй като са логични,
4
последователни и правдиви, дадени са непосредствено след деянието и кореспондират
на останалите доказателства по делото. Съдът приема, че свидетелят ** е бил познат и
имал знание кои са лицата, които са го наели за превоза до гр. ***. Като недостоверни
обаче се разглеждат твърденията му, че едва ли не имал близки приятелски отношения
с тях. Доказателствата сочат, че при разпита си в деня непосредствено след деянието,
свидетелят ** индивидуализира по лично име и прякор само свидетеля **, а за
подсъдимия заявява, че му е непознат. След като установява, че автомобилът му не се
намира на мястото, където го е оставил, свидетелят ** не търси своите „приятели“,
които са били в него, а веднага звъни на ЕЕН 112, както и на оператора в
таксиметровата фирма. Информацията, която се добива от предявените чрез
прослушване записи от ЕЕН 112 също не показва по някакъв начин, към момента на
обаждането на спешния телефон, таксиметровият шофьор да е знаел кои са лицата,
които са отнели автомобила му. При комуникацията си с оператора на ЕЕН 112
свидетелят ** изразява притеснение и загриженост, като говори за „клиенти“, които му
взели колата, без да ги назовава поименно или да ги индивидуализира по друг начин.
Правилно първоинстанционният съд е анализирал и оценил показанията на
свидетеля ** в частта за познанството му с таксиметровия шофьор, като е кредитирал с
доверие показанията му от досъдебното производство, според които двамата се
познавали бегло и в тях не се говори за приятелски отношения между свидетеля ** и
подсъдимия. Обосновано въз основа на показанията на свидетеля ** районният съд е
приел, че непосредствено след деянието подсъдимият В. се е отправил в неизвестна за
свидетеля посока и не се е интересувал за съдбата на автомобила. В показанията си от
съдебното следствие Р.С. заявява още, че след деянието опитал да се свърже по
телефона с подсъдимия В., но апаратът му бил изключен.
Правилно са анализирани и възприети показанията на свидетелите Г.М. и Х. Х.,
от които се установява, че веднага след като оставил таксиметровия автомобил на пътя,
подсъдимият В. отишъл до заведението **, откъдето наел друг таксиметров автомобил,
с който се отправил към гр. ***. Обосновано районният съд не е кредитирал с доверие
твърдението на свидетеля М. за проведен телефонен разговор между подсъдимия и
свидетеля **, при който последният му бил заявил, че е организирано изтеглянето на
автомобила от канавката. Както се посочи и по-горе, самият свидетелят ** в
показанията си както на досъдебното, така и в рамките на съдебното производство,
съобщава, че след аварирането на автомобила В. тръгнал в неизвестна за него посока и
повече не го е виждал и чувал същата вечер, а при опит да говори с него констатирал,
че телефонът му е изключен.
Прегледът на обясненията на подсъдимия сочи, че същият не отрича, че на
посочената дата, място и обстоятелства е привел в движение оставения с работещ
5
двигател таксиметров автомобил, с който се придвижил по посока местността „**“, и
тъй като там навлязъл в пътната канавка и не успял да го върне обратно на пътя,
напуснал превозното средство, отишъл пеш до заведението **, откъдето наел друго
такси с намерение да отиде до гр. ***. Защитната теза, която е изразена пред районния
съд и се поддържа и пред тази инстанция е, че отнемането на автомобила било
извършено на шега.
Въззивният съд намира, че правилно контролираният съд е приел, че
обясненията на подсъдимия В., според които единствената му цел била да се пошегува
с таксиметровия шофьор, не намират опора в доказателствата по делото. Доколкото
същото възражение се поддържа и пред тази инстанция, настоящият състав следва да
посочи, че шегата би могла да се дефинира като волеизявление, обективирано чрез
думи или действия, което обаче да е сторено, за да предизвика смях или веселие, без да
създава грижи и притеснения, като наред с това ясно и недвусмислено да показва, че не
е направено наистина и не е сериозно. Конкретиката на случая изключва трактовката
за проява на шега. Установено е, че подсъдимият и таксиметровият шофьор не са лица,
които са се познавали от по-рано. Поради това, както и заради начина и условията, при
които е отнето МПС-то, е било изключено действията на подсъдимия да се възприемат
за несериозни от страна на свидетеля **. Този извод намира потвърждение и в
предприетото от страна на таксиметровия шофьор – същият подава сигнал, чрез който
ангажира ресурса на компетентните държавни органи за издирването на автомобила.
На следващо място, поведението на подсъдимия В. не показва, че намеренията му не са
били сериозни и най-вече, че свидетелят ** е разбирал това. Доказателствата по делото
установяват, че шофьорът под никаква форма не е давал съгласието си подсъдимият да
вземе и управлява таксито; В. дори не е направил опит да се свърже със свидетеля **,
за да изясни поведението си, като дори не е останал на мястото, на което изоставил
колата и последващо не се върнал там.
Въззивният съд счита, че при правилно установената фактическа обстановка
районният съд е извел верен правен извод относно деятелността на подсъдимия З.В.,
като е приел, че същият, след като на 20.12.2018 г., в гр. Габрово, от бензиностанция
***, намираща се на ул. „Н.“, противозаконно отнел чуждо МПС - лек таксиметров
автомобил „***“ с рег. № ***, от владението на С.Т.И. от гр. Габрово, без негово
съгласие и с намерение да го ползва, след което превозното средство е изоставено без
надзор, както от обективна, така и от субективна страна е извършил престъпление по
чл. 346, ал. 2, т. 1, във вр. с ал. 1 от НК.
От обективна страна е установено, че подсъдимият е отнел таксиметровия
автомобил с намерение да го ползва. Съгласно разписаното в тълкувателно решение №
42/20.04.1984 г. по н.д. № 34/84 г. на ОСНК на ВКС, изпълнителното деяние по чл. 346,
6
ал. 1 НК завършва с отнемането на моторното превозно средство - с прекъсване
владението на досегашния владелец и установяване свое владение.
Отнемането на МПС-то е противозаконно, защото е извършено без знанието и
съгласието на владелеца. Изцяло неоснователно е възражението, според което в случая
не можело да се говори за липса на съгласие, тъй като при изрично зададен въпрос
свидетелят С.И. заявил, че няма нищо против, че подсъдимият е карал колата му. По
делото по несъмнен начин е установено, че към момента на отнемане на автомобила не
е имало съгласие за неговото ползване, тъй като таксиметровият шофьор не е
изразявал такава воля и обективно не е могъл да я изрази, защото никой не е заявявал
подобни немерения пред него.
На следващо място, изцяло неоснователно е и възражението, че в случая
липсвало намерение за ползване, тъй като изминатото от подсъдимия разстояние с
отнетия автомобил било около 300 метра, което означавало, че той не е имал идеята да
се придвижи с нея от едно място до друго. Въззивният съд следва да напомни, че
краткотрайното и на късо разстояние ползване на противоправно отнетия автомобил не
заличава престъпния характер на деянието. В този смисъл е трайната съдебна практика
(примерно решение № 458/30.11.1999 г. по н.д. № 437/99 г., ІІІ н.о. на ВКС и решение
№ 156/9.02.2021 г. по н. д. № 589/2020 г., III н. о. на ВКС).
Неоснователно е и възражението, че не е налице квалифициращия признак по
чл. 346, ал. 2, т. 1 предл. второ от НК - превозното средство да е оставено без надзор.
Съгласно ТР № 42/20.04.1984 г. по н.д. № 34/84 г. на ОСНК, т. 4, изоставяне без надзор
е налице, когато деецът остави превозното средство на друго място, с което лишава
досегашния владелец от възможността да упражнява обичайния контрол. Точно такъв е
настоящият случай. Подсъдимият В. е напуснал автомобила, като го оставил отключен
и с поставен на таблото контактен ключ; никой друг не останал при превозното
средство; не потърсил шофьора и изобщо не предприел действия, за да доведе до
знанието на владелеца къде се намира МПС-то.
Настоящият състав намира, че правилно районният съд е счел, че от субективна
страна подсъдимият В. е извършил престъплението при пряк умисъл, тъй като е
съзнавал общественоопасния характер на деянието, предвиждал е общественоопасните
последици и е искал тяхното настъпване. Умисълът на подсъдимия се обективира в
поведението му - същият е съзнавал, че отнема автомобила извън волята на неговия
владелец и с намерение да го ползва, след което оставя превозното средство
безнадзорно и на такова място, на което шофьорът не е в състояние да упражнява
обичайния си контрол. Както съдът посочи по-горе, в случая е изключена версията за
проявена шега, тъй като не се установи подсъдимият В. да е направил волеизявление
по начин и при условия, които изключват възможността то да се възприеме сериозно.
7
За престъпление по чл. 346, ал. 2, вр. с ал. 1 от НК е предвидено наказание от
една до десет години лишаване от свобода.
Първоинстанционният съд е наложил на подсъдимия В. наказание в минимален
размер от една година лишаване от свобода, като е бил твърде лаконичен при излагане
на съображенията си за индивидуализацията на санкцията по размер. Доколкото
производството пред тази инстанция е образувано само по жалба от подсъдимия,
правомощията на въззивния съд се свеждат до преценка за наличие на основания за
облекчаване на наказателната му отговорност.
Въззивният съд счита, че не са налице основания за намаляване на размера на
наложеното на подсъдимия В. наказание лишаване от свобода. При положение, че с
присъдата е наложено наказание в размер на специалния минимум, намаляването му е
възможно само при наличие на предпоставките по чл. 55 от НК. Поначало изпълването
на хипотезата на чл. 55 от НК предполага кумулативното проявление на две условия –
наличие на изключителни или многобройни смекчаващи обстоятелства и убедителна
констатация, че най-лекото предвидено в закона наказание се явява несъразмерно
тежко за подсъдимото лице. В разглеждания случай не е налице кумулативност на
двете условия. Извършеното престъпление не се отличава от типичните и не разкрива
по-ниска степен на обществена опасност. Не са налице нито многобройни, нито
изключителни смекчаващи обстоятелства. Предвиденото наказание със специален
минимум от една година лишаване от свобода не е несъразмерно тежко. Подсъдимият
В. е с обременено съдебно минало, на 14.02.2016 г. е освободен от затвора, след
изтърпяване на поредно наказание, като впоследствие не е показал последователност и
устойчивост, насочени към спазване на установените в обществото правила за
поведение.
Правилно и законосъобразно районният съд е приел, че по отношение на
подсъдимия В. не са налице предпоставките на чл. 66, ал. 1 от НК. Законосъобразно и в
съответствие с нормата на чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „б” от ЗИНЗС първостепенният съд е
определил първоначален строг режим за изтърпяване на наказанието лишаване от
свобода.
При извършената служебна проверка съдът констатира, че районният съд не е
наложил на подсъдимия В., който е правоспособен водач на МПС, предвиденото по чл.
346, ал. 4 от НК наказание лишаване от право да управлява на МПС. Този пропуск, при
липса на съответен протест, не може да се отстрани от въззивния съд.
8
Правилно и законосъобразно съдът се е произнесъл по въпроса за дължимите
разноски във връзка с провеждане на наказателното производство, както и за
приложеното веществено доказателство.
При извършената служебна проверка на присъдата съдът не констатира същата
да е постановена при съществени нарушения на процесуалните правила, които да водят
до отмяната ѝ.
По изложените съображения въззивният съд приема, че присъдата на
първоинстанционния съд следва да се потвърди, като обоснована и законосъобразна.
В съответствие с изложеното и на основание чл. 334, т. 6, във вр. с чл. 338 от НПК,
Окръжен съд – Габрово
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА присъда № 260022 от 17.03.2021 г. по НОХД № 429/2019 г.
по описа на Районен съд – Габрово.
Решението не подлежи на касационно обжалване или протест.
За изготвяне на решението да се съобщи писмено на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9