№ 9
гр. София , 26.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ в публично заседание
на двадесет и шести януари, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Албена К. Александрова
Членове:Таня К. Орешарова Банкова
Ирина С. Стоева
при участието на секретаря АНТОАНЕТА М. ПЕТРОВА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от Таня К. Орешарова Банкова Въззивно
гражданско дело № 20201100509699 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 73506 от 16.04.2020 г., постановено по гр. д. № 50604/2018 г.,
Софийски районен съд, I ГО, 118-ти състав, по предявеният от А. С. Х. срещу „Г.“ АД по
реда на чл. 422 ГПК иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ е признал за установено, че
ответното дружество дължи на ищеца сумата от 4 888,17 лв., представляваща остатък от
незаплатено трудово възнаграждение за м. август 2014 г., за периода от м. февруари 2015 г.
до м. май 2016 г., за периода от м. август 2016 г. до м. октомври 2016 г. и за периода от м.
декември 2016 г. до м. април 2017 г. по трудов договор № 34 от 21.07.2012 г. за длъжността
„Инженер електрически контрол“, ведно със законна лихва, считано от 15.02.2018 г. – датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, до окончателното
изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по 410
ГПК от 23.04.2018 г. по ч. гр. д. № 10573/2018 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО,
118-ти състав. С решението е осъден „Г.“ АД да заплати на А. С. Х. сумата от 700лв.-
съдебни разноски, а по сметка на СРС сумата от 195,52лв.-дължима държавна такса и
250лв.-разноски за вещото лице.
В законоустановения срок срещу решението е постъпила въззивна жалба от „Г.“ АД,
в която се излагат подробни оплаквания срещу неговата правилност. Жалбоподателят се
противопоставя на възприетия в обжалваното решение извод, че издадената от работодателя
справка за незаплатения остатък от трудовото възнаграждение на ищеца има характера на
признаване на вземанията по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, годно да прекъсне давността.
Счита, че първоинстанционният съд е приложил неправилно института на погасителната
давност, като е приел, че по отношение на процесните вземания такава не е изтекла. При
така изложените съображения срещу правилността на първоинстанционното решение
жалбоподателят моли за неговата отмяна и постановяването на решение, с което
1
предявеният иск да бъде отхвърлен.
Ответникът по въззивната жалба А. С. Х. я оспорва. Излага подробни съображения в
подкрепа на обжалваното решение, като намира изводите на първоинстанционния съд, че с
издаването на справка за незаплатения остатък от трудовото възнаграждение работодателят
е признал установените в нея задължения към работника, което е довело до прекъсване на
погасителната давност. Моли съда да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски.
Софийски градски съд, след като съобрази доводите и твърденията на страните
и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от процесуално
легитимирано лице, разполагащо с правен интерес от обжалване, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, с оглед на което същата е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо, което обуслава възможността за въззивната инстанция да се произнесе по
същество на спора.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните,
приема следното:
Съдът е сезиран с предявен от А. С. Х. срещу „Г.“ АД по реда на чл. 422 ГПК иск с
правно основание чл. 128, т. 2 КТ за признаване за установено в отношенията между
страните, че ответното дружество дължи на ищеца сумата от 4 888,17 лв., представляваща
остатък от незаплатено трудово възнаграждение за м. август 2014 г., за периода от м.
февруари 2015г. до м. май 2016 г., за периода от м. август 2016 г. до м. октомври 2016 г. и за
периода от м. декември 2016 г. до м. април 2017 г. по трудов договор № 34 от 21.07.2012 г.
за длъжността „Инженер електрически контрол“, за която сума е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по 410 ГПК от 23.04.2018 г. по ч. гр. д. № 10573/2018 г.
по описа на Софийски районен съд, I ГО, 118-ти състав.
Съгласно чл. 128, т. 2 КТ работодателят е длъжен да заплаща в установените срокове
на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за извършената работа,
като основателността на предявения за разглеждане иск се обуславя от наличието на трудово
правоотношение между страните по спора за процесния период, по което работодателят се е
задължил да заплаща на работника трудово възнаграждение в претендирания размер.
Предвид направеното при условията на евентуалност от ответника възражение за изтекла
погасителна давност в негова тежест е да установи, че от датата на настъпване на
изискуемостта на вземанията за трудово възнаграждение до датата на предявяването им
пред съда приложимия давностен срок е изтекъл, съответно в тежест на ищеца е да установи
обстоятелствата от значение за спиране и прекъсване течението на давността.
Между страните по делото не е спорно, а и се установява от представения като
писмено доказателство по делото трудов договор № 34 от 21.07.2012 г., че считано от
01.08.2012 г. А. С. Х. е назначен на работа при „Г.“ АД на длъжност „инженер електрически
контрол“ при основно месечно трудово възнаграждение в размер на 150 лв.
По делото е представена справка изх. № 50/22.01.2018г. за дължимо трудово
възнаграждение, издадена от ответното дружество, съгласно която „Г.“ АД дължи на А. С.
2
Х. трудово възнаграждение за м. август 2014 г., за периода от м. февруари 2015 г. до м. май
2016 г., за периода от м. август 2016 г. до м. октомври 2016 г. и за периода от м. декември
2016 г. до м. април 2017 г., възлизащи в общ размер на сумата от 4 888,17лв. Тази справка
има характера на извънсъдебно признание на неизгодни за ответника факти, а именно, че
към датата на издаването „Г.“ АД не е изплатило на А. С. Х. дължимото трудово
възнаграждение за посочения в нея период и размер.Доколкото ответникът не твърди,
съответно не представя доказателства след издаване на справката да е изпълнил
установените в нея вземания на ищеца за трудови възнаграждения на ищеца, съдът намира,
че същите продължават да съществуват в претендирания по делото размер на сумата от
общо 4 888,17 лв.
Предвид достигнатия от съда извод за дължимост на претендираното вземане, следва
да бъде разгледано възражението на ответника, че възникналите в полза на ищеца и
незаплатени от ответника вземания за трудово възнаграждение по сключения между тях
трудов договор № 34 от 21.07.2012 г., са погасени по давност.
Съгласно чл. 111, б. „а“ ЗЗД вземанията за възнаграждения за труд, за които не е
предвидена друга давност, се погасяват с изтичане на тригодишна давност, която започва да
тече от деня в който вземането е станало изискуемо – арг. от чл. 114, ал. 1 ЗЗД. В т. 2 от
трудовия договор е предвидено, че трудовото възнаграждение се изплаща на 28-мо число за
изминалия месец. Така трудовото възнаграждение за м. август 2014 г. в размер на 64,46 лв. е
станало изискуемо на 28.08.2014 г., от която дата за него е започнала да тече погасителна
давност, която е изтекла на 28.08.2017 г., като считано от 29.08.2017 г. вземането е погасено
по давност. Неправилно първоинстанционният съд е приел, че издадената от работодателя
справка изх. № 50/22.01.2018 г., съгласно която „Г.“ АД дължи на А. С. Х. трудово
възнаграждение за м. август 2014 г. в размер на 64,46 лв. е довело до прекъсване на
давността за това вземане. Действително с издаването на справката работодателят е
извършил признаване задължението по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД. За да доведе до
прекъсване на давността обаче признаването на задължението следва да бъде извършено
преди давността да е изтекла. В случая погасителната давност за вземането за трудово
възнаграждение за м. август 2014 г. е изтекла още на 28.08.2017 г., като работодателят е
признал съществуването му едва на 22.01.2018 г., поради което това негово действие не е
довело до нейното прекъсване. В същото време издаването на справката от работодателя не
позволява да се възприеме като отказ на длъжника от изтекла погасителна давност по
смисъла на чл. 113, предл. последно ЗЗД. Доколкото се отнася до вземанията за трудово
възнаграждение за периода от м. февруари 2015 г. до м. май 2016 г., за периода от м. август
2016 г. до м. октомври 2016 г. и за периода от м. декември 2016 г. до м. април 2017 г., най-
старото от тях е станало изискуемо на 28.02.2015 г., от което следва, че по отношение на тях
погасителната давност е прекъсната на 22.01.2018 г. на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД поради
признаване на вземането от работодателя с издаване на справката за съществуването им. От
тази дата по отношение на тези вземания е започнала да тече нова погасителна давност, като
за най-старото от тях същата изтича на 22.01.2021г. В случая искът за съществуване на
вземанията е предявен на 27.05.2020 г., като на основание чл. 422, ал. 1 ГПК същият се
смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, което е станало на 15.02.2018 г. На основание чл. 115, б. „ж“ ЗЗД считано от
тази дата давността за вземанията е спряла да тече и понастоящем същата не е изтекла.
С оглед на изложеното възражението на ответника за погасяване на процесните
вземания по давност се явява основателно за вземането на ищеца за трудово възнаграждение
за м. август 2014 г. в размер на 64,46 лв., като по отношение на останалите вземания, а
именно тези за периода от м. февруари 2015 г. до м. май 2016 г., за периода от м. август 2016
г. до м. октомври 2016 г. и за периода от м. декември 2016 г. до м. април 2017 г., същото се
явява неоснователно.
3
Предвид частичното съвпадане на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която по
предявения от А. С. Х. срещу „Г.“ АД по реда на чл. 422 ГПК иск с правно основание чл.
128, т. 2 КТ е признато за установено, че ответното дружество дължи на ищеца сумата от
64,46 лв., представляваща остатък от неизплатено трудово възнаграждение за м. август 2014
г. по трудов договор № 34 от 21.07.2012 г., като вместо това искът следва да бъде отхвърлен
поради погасяване на вземането по давност. В останалата част обжалваното решение е
правилно и следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Независимо от частичната основателност на въззивната жалба, предвид отсъствието
на искане на въззивника за присъждане на разноски за производството пред въззивната
инстанция, такива не му се следват. Предвид изхода на делото на въззиваемия А. С. Х. се
следват разноски за въззивната инстанция съразмерно на отхвърлената част от въззивната
жалба. Въззиваемия доказва извършването на разноски за въззивната инстанция в размер на
сумата от 550 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение, като с оглед
отхвърлената част от въззивната жалба следва да му бъдат присъдени разноски в размер на
сумата от 542,74лв. С оглед отхвърлената част от предявените искове първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в частта, с която „Г.“ АД е осъдено да заплати на А. С. Х.
разноски за разликата над сумата от 690,76 лв. до пълния присъден размер от 700 лв., в
частта, с която „Г.“ АД е осъдено да заплати по сметка на Софийски районен съд в полза на
Бюджета на съдебната власт държавна такса за разликата на сумата от 192,95 лв. до пълния
размер от 195,52 лв., както и разноски за вещо лице за разликата над сумата от 246,70 лв. до
пълния размер от 250 лв.
Воден от гореизложеното, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 73506 от 16.04.2020 г. на Софийски районен съд, I ГО, 118-ти
състав, постановено по гр. д. № 50604/2018 г., в частта, с която по предявения от А. С. Х.
срещу „Г.“ АД по реда на чл. 422 ГПК иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ в
отношенията между страните е признато за установено, че ответното дружество дължи на
ищеца разликата над сумата от 4823,71лв. до уважения размер от 4888,17лв.,
представляваща остатък от неизплатено трудово възнаграждение за м. август 2014 г. по
трудов договор № 34 от 21.07.2012 г., както и в частта, с която „Г.“ АД е осъдено да заплати
на А. С. Х. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за разликата над сумата от 690,76лв. до
пълния присъден размер от 700 лв., в частта, с която „Г.“ АД е осъдено да заплати на
основание чл. 78, ал. 6 ЗЗД по сметка на Софийски районен съд в полза на Бюджета на
съдебната власт държавна такса за разликата над сумата от 192,95лв. до пълния размер от
195,52 лв., както и разноски за вещо лице за разликата над сумата от 246,73 лв. до пълния
размер от 250 лв., като вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от А. С. Х. срещу „Г.“ АД по реда на чл. 422 ГПК иск с
правно основание чл. 128, т. 2 КТ за признаване за установено в отношенията между
страните, че ответното дружество дължи на ищеца разликата над сумата от 4823,71лв. до
уважения размер от 4888,17лв. / или за сумата от 64,46 лв./, представляваща остатък от
неизплатено трудово възнаграждение за м. август 2014 г. по трудов договор № 34 от
21.07.2012 г., поради погасяване на вземането по давност.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 73506 от 16.04.2020 г. на Софийски районен съд, I ГО,
118-ти състав, постановено по гр. д. № 50604/2018 г., в останалата уважена част.
4
ОСЪЖДА „Г.“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
**** да заплати на А. С. Х., ЕГН **********, сумата от 542,74лв. – разноски за въззивното
производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5