Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 14.04.2022 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на четиринадесети
октомври през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: БЕТИНА БОШНАКОВА
при
секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 5895 по описа за 2020
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С
решение № 47763 от 21.02.2020 г., постановено по гр.дело № 10561/2019 г. на СРС, Г.О.,
27 състав, е признато за установено по иска предявен по реда на чл.422 ГПК с
правно основание чл.49, вр. чл.52 ЗЗД, че „С.в.“ АД, ЕИК: ******, със седалище
и адрес на управление:***, сграда 2А, дължи на Н.С.Б., ЕГН: **********,***,
сумата от 2000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от
допуснато административно нарушение, изразяващо се в неправомерно обработване
на лични данни на ищцата констатирано в решение № 4013/15.06.2018 г. по адм.дело
№ 3319/2018 г. по описа на АССГ, ведно със законната лихва от 16.11.2018 г. до
изплащане на вземането, за която сума има издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК от 28.11.2018 г. по ч.гр.дело № 73004 по описа
на СРС, 27 състав, като е отхвърлен иска за разликата над уважената част от
2000 лв. до пълния претендиран размер от 5000 лв. С решението на съда е осъдена
на основание чл.78, ал.1 ГПК, „С.в.“ АД, ЕИК: ******, със седалище и адрес на
управление:***, сграда 2А, да заплати на Н.С.Б., ЕГН: **********,***, сумата от
352 лв., разноски по делото. С решението на съда е осъдена на основание чл.78,
ал.3 ГПК, Н.С.Б., ЕГН: **********,***, да заплати на „С.в.“ АД, ЕИК: ******,
със седалище и адрес на управление:***, сграда 2А, сумата от 300 лв., разноски
по делото. С решението на съда е осъдена на основание чл.38, ал.2 ЗАдв., „С.в.“
АД, ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление:***, сграда 2А, да заплати
на адв.В.В.Т., л.н.*******, вписан в САК, със съдебен адрес:***, сумата от 120
лв. адвокатско възнаграждение. С решението на съда е осъдена на основание
чл.78, ал.1 ГПК, „С.в.“ АД, ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление:***,
сграда 2А, да заплати по сметка на Софийски районен съд сумата от 80 лв. за
държавна такса.
Постъпила е въззивна жалба от „С.в.“ АД, ***, подадена
чрез юрк.М.Л., с която се обжалва
постановеното решение на СРС в частта, с която е уважен предявения установителен
иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.49 от ЗЗД. В жалбата се
излагат доводи, че
решението в обжалваната част е неправилно, като постановено
в нарушение на процесуалноправните и на материалноправните
разпоредби на закона. С оглед на което се
прави искане настоящата въззивна инстанция да отмени решението на СРС в частта,
в която предявения иск е уважен, и да постанови друго, с което същия да бъде
отхвърлен. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна- ищец Н.С.Б., чрез
пълномощника си адв.Р.Р. оспорва жалбата, по съображения подробно изложени в
депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата на
ответника, като неоснователна да бъде оставена без уважение, а
първоинстанционното решение –потвърдено в обжалваната част, като правилно и
законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата
и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба
е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски
съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се
установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл.266
от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането
на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна
до следните правни изводи:
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
С оглед релевираните в жалбата оплаквания, въззивният съд намира обжалваното решението
за правилно, като споделя изложените
в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за основателност на
предявения от ищцата Н.С.Б. срещу ответника „С.в.“ АД, *** установителен
иск с правно основание чл.422, ал.1 във връзка с чл.49 от ЗЗД, за признаване за
установено, че ответника дължи на ищцата сумата от 2000 лв., представляваща обезщетение
за неимуществени вреди от допуснато административно нарушение, изразяващо се в
неправомерно обработване на лични данни на ищцата констатирано в решение №
4013/15.06.2018 г. по адм.дело № 3319/2018 г. по описа на АССГ, ведно със
законната лихва от 16.11.2018 г. до изплащане на вземането /чл.272 от ГПК/.
При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като
е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон, поради което
съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата
правилност. В
обжалвания съдебен акт са изложени конкретни
и ясни мотиви по отношение
разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на
правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и
събраните по делото доказателства. Доводите в
жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените
във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
Съгласно
разпоредбата на чл.49 от ЗЗД този, който е
възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него
при или по повод изпълнението на тази работа. За да бъде ангажирана
отговорността на възложителя по чл.49 от ЗЗД е
необходимо наличието на следните предпоставки: 1/ правоотношение по възлагане
на работа ; 2/ осъществен фактически състав по чл. 45 от ЗЗД от физическото лице - пряк изпълнител на работата с
необходимите елементи / деяние, вреда - имуществена или неимуществена, причинна
връзка между деянието и вредата, противоправност и вина /; 3/ вредите да са
причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му
работа- чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената
работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от
закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез
действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко
свързани с него / в този смисъл ППВС 9/1966 г. /
Отговорността за вреди на юридическите лица е по чл.49 от ЗЗД. По съществото си тя е гаранционно- обезпечителна, тъй като ответникът не отговаря за своя вина, действие или бездействие, а за
такива на негови работници или служители. Те трябва да са причинили вредите - имуществени или неимуществени, при
или по повод възложената им работа, както и те да се дължат на техни
противоправни действия или бездействия, които да са извършени виновно. Предмет
на доказване е както наличието на фактическия състав на непозволеното
увреждане, а така и също и факта на възлагане на работата. В случая по чл.49 от ЗЗД, законодателят е възложил репариране на вредите на правен
субект, който отговаря на основание, различно от това на деликвента.
Отговорността по
чл.49 от ЗЗД се реализира въз основа на правната норма, чиито
фактически състав изисква установяването на определени предпоставки. При
осъществяването им се достига до ангажиране на отговорността на възложителя на
работата. С оглед характера
на отговорността по чл.49
от ЗЗД, възложителят на работата, какъвто е ответникът, не извършва с възлагането на работата противоправно
деяние. Но той отговаря за такова, извършено от този, на когото е възложил
работата. Възложителят може да се освободи от отговорност, ако докаже, че този,
комуто е възложена работата не е причинил вреда и действията му не са виновни и
противоправни или ако вредата не е причинена при или по повод на възложената
работа /ПП на ВС № 7/29.12.1958 г./.
В настоящия случай при съвкупна
преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема, че са налице всички предпоставки по чл.49 от ЗЗД за ангажиране на отговорността на ответника и за уважаване
на исковата претенция предявена по реда на чл.422, ал.1 във връзка с чл.49 от ЗЗД, за признаване за установено, че ответника дължи на ищцата сумата от 2000
лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди от допуснато административно нарушение, изразяващо се в неправомерно
обработване на лични данни на ищцата констатирано в решение № 4013/15.06.2018 г.
по адм.дело № 3319/2018 г. по описа на АССГ.
Съдът приема за
неоснователни изложените
доводи във въззивната жалба във връзка със събраните по делото доказателства и
приетите за установи с тях обстоятелства от първата инстанция. В случая
ответникът не е оспорил нито едно от тези доказателства в предвидените за това
срокове и по предвидения в ГПК процесуален ред. Не е оспорил заключението на
вещото лице по приетата съдебнопсихиатрична експертиза, не е ангажирал
доказателства, включително и такива оборващи представените и ангажирани от
ищцата доказателства или опровергаващи установените с последните факти и
обстоятелства по делото.
В настоящия случай въззивника- ответник не е
оспорил заключението на вещото лице по приетата съдебнопсихиатрична
експертиза, по предвидения за това ред -
чл.200, ал.3, изр.2 от ГПК, нито е ангажирал
други допустими доказателствени средства, които да го опровергават, поради
което и предвид необходимостта от специални знания за които е назначено вещото
лице- д-р В.С., специалист - психиатър, настоящата въззивна инстанция възприема
изцяло заключението на вещото лице, като компетентно
и обективно изготвено. С оглед заключението на вещото лице д-р В.С., съдът
приема за безспорно установено обстоятелството, че ищцата Н.С.Б. при получаване
на известието за заплащане на задължение към ответника е развила остра стресова
реакция, която е провокирала рецидив на рекурентно депресивно разстройство, от
което страдала от години.
На следващо място, като неоснователни следва да
се преценят и доводите на ответника, изложени в жалбата за допуснати
процесуални нарушения от първоинстанционния съд при постановяване на
обжалваното решение. Съдът приема, че доводите в жалбата за допуснати
процесуални нарушения от първоинстанционния съд са без значение към
законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната инстанция е такава по
същество на спора, а не е контролно- отменителна, поради което ирелевантни са
процесуални нарушения, които не водят до нищожност или недопустимост на обжалваното
решение. Процесуалните нарушения могат да бъдат само основание за събиране на
нови доказателства от въззивния съд. Съдът приема, че доводите изложени в
жалбата за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, биха били
основание за допускане на изрично посочени от страната доказателства пред
въззивната инстанция, в случай на направено искане за събирането им на
основание чл.266 от ГПК, но в случая такова искане не е направено. С оглед на
което доводите за допуснати процесуални нарушения от СРС, изложени в
депозираната въззивна жалба се явяват неоснователни. В настоящия случай при
постановяване на обжалваното решение не е допуснато от първоинстанционният съд,
нарушение на императивни процесуалноправни
норми на закона. При постановяване на обжалваното първоинстанционно решение не
е допуснато и нарушение на императивни материалноправни норми на закона.
При така изложените съображения и
поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва
да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение,
включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да
бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част.
При този изход на спора на въззивника- ответник не се следват разноски за
настоящата въззивна инстанция. С оглед изрично направеното искане, на основание
чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата/ ЗА/ ответникът следва да бъде осъден да
заплати на адвокат Р.Р., пълномощник на въззиваемата страна- ищец Н.С.Б.,
адвокатско възнаграждение в размер на
сумата от 370 лв., предвид обстоятелството, че същата е оказала безплатна
адвокатска помощ по реда на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА на въззиваемата страна- ищец
Н.С.Б., видно от приложен по делото договор за правна помощ и съдействие от
04.10.2021 г.
Така
мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 47763 от 21.02.2020 г.,
постановено по гр.дело № 10561/2019 г. на
СРС, Г.О., 27 състав, в обжалваната част, с която е признато
за установено по иска предявен по реда на чл.422 ГПК с правно основание чл.49,
вр. чл.52 ЗЗД, че „С.в.“ АД, ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление:***,
сграда 2А, дължи на Н.С.Б., ЕГН: **********,***, сумата от 2000 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди от допуснато административно
нарушение, изразяващо се в неправомерно обработване на лични данни на ищцата
констатирано в решение № 4013/15.06.2018г. по адм.дело № 3319/2018 г. по описа
на АССГ, ведно със законната лихва от 16.11.2018 г. до изплащане на вземането,
за която сума има издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК от 28.11.2018 г. по ч.гр.дело № 73004 по описа на СРС, 27 състав.
ОСЪЖДА „С.в.“ АД, ЕИК: ******, със седалище и адрес
на управление:***, сграда 2А, да заплати на адв.Р.Р., ЕГН **********,
от САК, със съдебен адрес: ***, офис-
партер, на основание чл.38, ал.2 от ЗА вр. чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, адвокатско
възнаграждение в размер на сумата от
370 лв. /триста и седемдесет лева/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.