Р Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София, 23.09.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II-B въззивен
състав, в публично съдебно заседание на двадесет и трети юни две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА М. - ТОНЕВА
мл. съдия МАРИЯ
МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Кристина Първанова, като разгледа докладваното от
младши съдия Мария Малоселска в.гр.дело № 11339 по описа
за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 81287
от 01.04.2019 г., постановено по гр.д. № 6705/2017 г. по описа на СРС, Гражданско
отделение, 43 състав, са
отхвърлени предявените от Е.Н.М. и Г.Д.М. срещу „У.Б.“ АД осъдителни искове с
правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за сумата от 10 361, 28 лева, представляваща платена без основание
възнаградителна лихва за периода от 28.01.2012 г. до 28.03.2015 г. по договор за банков ипотечен
кредит на физическо лице № И 175 от 04.11.2005г., ведно със законната лихва от датата
на подаване на исковата молба -
02.02.2017г. до окончателното изплащане на сумата.
Със същото решение ответникът
е осъден да заплати на Е.Н.М. сумата от 1704,18 лева, представляваща разликата
между заплатената възнаградителна лихва за предоставения му кредит в периода от
02.02.2012 г. до 28.03.2015 г. и възнаградителната лихва при базов лихвен
процент от 2,78%, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба - 02.02.2017г. до окончателното
изплащане на сумата, като съдът отхвърлил иска за разликата над уважения размер
до пълния предявен размер и за остатъка от периода поради изтекла погасителна
давност.
Отхвърлен е предявеният
в условията на активна солидарност от Г.Д.М. срещу „У.Б.“ АД осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.
1, пр. 1 от ЗЗД за сумата от 1743,53 лева, представляваща разликата между
заплатената възнаградителна лихва за предоставения ѝ кредит в периода от
28.01.2012 г. до 28.03.2015 г. и възнаградителната лихва при базов лихвен
процент от 2,78%, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба - 02.02.2017г. до окончателното изплащане на сумата.
Срещу решението в
частта, с която предявените главни искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД са
отхвърлени за сумата от 10 361, 28 лева, е подадена въззивна жалба от ищците в
производството Е.Н.М. и Г.Д.М.. Жалбоподателите навеждат оплавания, че решението
на СРС в тази част е неправилно, като при постановяването му съдът е допуснал
нарушения на материалния закон и не се е съобразил със съдебната практика.
Оспорва се правилността на извода на първия съд, че договореният размер на
лихвата по договора за кредит е 6,28 % за процесния период. Такъв бил размерът
на лихвата за периода 04.11.2005 г. – 03.11.2008 г., а процесният период бил
28.01.2012 г. – 28.03.2015 г. Поддържа се, че с договора страните не са уговорили
какъв ще е годишният лихвен процент след 04.11.2008 г., като в тази връзка се
обръща внимание, че не е бил изготвен погасителен план по договора.
Необосновано на следващо място, според въззивниците, съдът е посочил в мотивите
на обжалваното решение, че възстановяването на цялата възнаградителна лихва ще
премахне възмездния характер на договора. Съдът следвало
да се произнесе по въпроса дали договорът е действителен, след като страните не
са уговорили размер на лихвата, а не да определя същата произволно, само за да
оправдае съществуването на договора. Въззивниците считат, че съдът се е
произнесъл и в противоречие с възприетото с мотивите на Решението по дело
С-618/2010 СЕС, като подменил/допълнил волята на страните, както и с практиката
на ВКС /решение № 77/22.04.2014 г. по гр.д. № 4452/2014 г./, тъй като не е изтълкувал
договора по благоприятен за потребителя начин предвид ноторния според
въззивниците факт за драстично намаляване на пазарните индекси в периода след
2008 г.
На следващо място, с
жалбата са заявени оплаквания, че съдът не се е произнесъл след обстоен и
съвкупен анализ на събраните по делото доказателства по всички доводи на
ищците, поддържани в производството, което се дължало на пристрастност и
предубеденост на съда, който подпомагал банката като по-силен икономически
субект. С въззивната жалба се поддържат доводите за нищожност на целия договор
за кредит, тъй като нищожната клауза за възнаградителната лихва не можела да
бъде заместена, а кредиторът не би сключил договора без същата, нито
потребителят би сключил същия без да е ясен размерът на дължимата лихва.
Приемайки, че лихвата следва да е първоначално посочената в договора, съдът
допълнил неравноправна клауза, за да отстрани порока /липсата на методология за
определяне на размера на лихвата/. В договора липсвала формула за определяне на
базовия лихвен процент, както и дефиниция на същия, което означавало, че не е
ясно как се формира той. В тази връзка се поддържа, че е нарушена разпоредбата
на чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ /чл. 39, ал. 1, т. 2 ЗБ/, т.к. липсвала ясна
методология за определяне на този компонент.
Също така са наведени
оплаквания, че по делото безспорно се установявала волята на страните годишният
лихвен процент да е променлива /а не фиксирана/ величина, т.е. във всеки един момент
да е възможно точно и прецизно да се изчисли тази стойност. В случая обаче
липсвала формула, което означавало, че каквато и стойност да бъде определена,
тя нямало да съответства на волята на страните. Позовават се и на решението по
дело С-269/19 СЕС.
С жалбата са изложени
аргументи, че претендираната по главния иск сума се дължала и на двамата ищци,
доколкото възникналото задължение за плащане по договора било при условията на
солидарна отговорност – ищците били съпрузи и ползвали предоставената им от
банката сума за семейни нужди, кредитът бил изплащан от общия семеен бюджет, а
по арг. от чл. 19, ал. 3 СК /21, ал. 3 СК/ съвместният принос се предполагал.
Поставя се въпросът дали вземането към банката е лично имущество на ищеца Е.М.
или е съпружеска имуществена общност. Според въззивиците обстоятелството, че
банковата сметка, по която е обслужван кредитът, е на името на единия съпруг,
не означавало, че другият нямал принос към сумата, която е внасяна по тази
сметка.
По така изложените
подробни доводи е заявено искане за отмяна на решението в обжалваната от ищците
част и за уважаване на предявените в условията на активна солидарност главни
искове за сумата от 10 361,28 лева, като получена от банката без основание
възнаградителна лихва за периода 28.01.2012 г. – 28.03.2015 г.
Постъпил е отговор на
въззивната жалба от ответника „У.Б.“ АД, с който жалбата се оспорва. Излагат се
съображения за правилност и законосъобразност на решението в обжалваната част,
като при постановяването му, според въззиваемия, първият съд е взел предвид
всички релевантни обстоятелства и правилно е преценил същите. С договора за
кредит страните уговорили лихвения процент и при липса на последваща уговорка
за неговата промяна следвало да се прилага именно този размер. Намира за
неотносими доводите на въззивниците за нищожност на договора за кредит, както и
тези за наличието на активна солидарност помежду им, основани на разпоредби от
СК. Оспорва основателността на оплакванията за липса на методология за изчисляване
на лихвата, като сочи, че такава е разписана в клаузата на чл. 4.1 от договора.
Искането е за потвърждаване на решението в обжалваната част и за присъждане на
разноски за въззивното производство.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба доводи за пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, приема следното:
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен
състав приема, че първоинстанционното решение е валидно, а също е допустимо в
обжалваната от ищците част. При постановяването му първоинстанционният съд не е
допуснал нарушение на императивни материалноправни норми, нито на процесуалните
правила. По същество решението в обжалваната част е правилно и следва да бъде
потвърдено, като на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите
на обжалваното решение. Във връзка с доводите, съдържащи се в сезиращата
настоящата инстанция въззивна жалба, съдът следва да посочи още и следното:
Не се спори по делото,
че на 04.11.2005 г. между Е. Н.М., като кредитополучател, Г.Д.М., като
солидарен длъжник, и ответното дружество, като кредитор, е бил сключен Договор
за банков кредит № И 1715, по силата на който банката е предоставила на ищеца М.
кредит в размер на 38 000 лева, а кредитополучателят, наред със солидарния
длъжник, са се задължили да върнат ползвания кредит заедно с дължимите лихви,
предвидени в договора.
Съгласно договора,
кредитът е предоставен с цел покупка на недвижим имот, като е предвидена
солидарна отговорност на кредитополучателя и солидарния длъжник за задълженията
по същия, а също и вписване на законна ипотека в полза на Банката върху
посочения в договора недвижим имот. Чл. 7.2 от договора предвижда, че крайният
срок за погасяване (издължаване) на кредита, включително на дължимите лихви, е
до 20.11.2030 г., а според чл. 7, кредитополучателят погасява кредита на
месечни вноски, съобразно подписан от страните погасителен план.
Видно е от съдържанието
на клаузата на т. 4 от договора за кредит, че годишният
лихвен процент по кредита се формира от базов лихвен процент плюс надбавка,
като съгласно клаузата на т. 4.1.а по редовен дълг по т. 11.1.1. за кредите,
изплащани чрез анюитетни вноски, за периода от 04.11.2005 г. до 03.11.2008 г. е
предвидена лихва в размер на 6,28 %, формирана като сбор от БЛП 2,78 и надбавка
3,50 пункта, а за периода след 04.11.2008 г. е предвидено лихвата да се формира
като сбор от БЛП и надбавка 5,55 пункта.
Не се спори по делото,
че сумата по кредита е преведена от банката по сметка на ищеца.
Съгласно т. 11 от
приложимите към процесния договор общи условия за ползвания кредит
кредитополучателят заплаща на кредитора при редовен дълг лихви, както следва:
за кредити в лева – ГЛП, равен на действащия за съответния период на олихвяване
БЛП по кредитите, определен от управителния съвет на банката, съответно
оторизираните да го определят органи или служители на банката, обявен в
лихвените ѝ условия за този лихвен период, разпространени на гишета в
банката, както и в интернет страницата на банката, плюс надбавка в размера по
раздел I, т.
4 от договора. Предвидено е още, че с промяната на БЛП, лихвите по раздел от
4.1 до 4.4 от договора се считат за автоматично променени в съответствие с
приетите изменения, за което с подписване на договора кредитополучателят дава
своето съгласие.
С клаузата на
т.11.1.1.1 от общите условия се предвижда, че при кредити, изплащани на
анюитетни вноски, за съответния лихвен период лихвата се фиксира в размера по
т.4.1.а и не се променя, освен ако пазарните условия водят до необходимост от
увеличаването на лихвения процент с най-малко 2 пункта. Уговорено е също така,
че кредитополучателят дава съгласието си кредиторът да променя едностранно общия
размер на ГЛП за дадения лихвен период, съответно размера на анюитетната
вноска, без за това да е необходимо сключване на допълнително споразумение при
нарастване на БЛП с повече от 2 пункта от размера, определен от кредитора в
деня на сключване на договора или в размера, формиран след промяна по реда на
тази точка.
Т.11.1.3 от общите
условия предвижда, че към датата на сключване на договора общият размер на
лихвения процент по кредита се определя в размера, установен в т. 4.1.а или
4.1.б. При промяна на БЛП и считано от датата на влизане в сила, общият лихвен
процент по договора ще се счита автоматично променен в съответствие с приетите
изменения и запазване на размера на договорената надбавка за лихвения период.
Клаузите от общите
условия, приложими към процесния договор и предвиждащи възможност за
едностранно увеличение на БЛП от страна на банката и автоматичното изменение на
лихвата по кредита без да е необходимо съгласие на кредитополучателя за тази
промяна, са приети за нищожни с първоинстанционното решение
поради тяхната неравноправност, като в тази насока страните не са ангажирали
доводи във въззивното производство.
От съдържанието на
протокол № 38/14.10.2008 г. от заседание на управителния съвет на банката става
ясно, че базовият лихвен процент се формира от приложимия към момента на
олихвяването договорен лихвен индекс /SOFIBOR, EUROBOR, LIBOR/ или друг лихвен индекс
и премия, определяна от ГОД в диапазон от нула базови пункта до плюс 200 базови
пункта според стойността на кредитния ресурс на кредитните пазари, към който
БЛП се прибавя фиксирана договорена надбавка, отчитаща финансовото състояние на
клиента, вида, срока на кредита, обезпеченията и други обстоятелства, отчитащи
кредитоспособността на кредитоискателя и произтичащия от нея кредитен риск и
така се формира цената на всеки банков кредит. При кредити в лева е предвидено
да се прилага индекса SOFIBOR
плюс
премия.
По данни от
счетоводните записи на ответника и документите, приети като доказателства по
делото, анализирани в приетото по делото пред първия съд заключение на
съдебно-счетоводната експертиза, заплатените по процесния договор за кредит
възнаградителни лихви през периода 28.01.2012 г. – 28.03.2015 г. са в размер на
10 361,28 лева. Според вещото лице към датата на сключване на договора не е
имало формула, по която да се определя БЛП. Според заключението дължимата
възнаградителна лихва за процесния период при БЛП 2,78 % и надбавка 5,55 % е в
размер на 8617,75 лева, а разликата - в размер на 1743,53 лева.
Съгласно заключението на вещото лице размерът
на БЛП е променян в периода след сключване на договора до 28.03.2015 г., както
следва: 01.08.2007 г. – 4,84 %; 04.11.2008 г. – 6,46 %; 01.05.2009 г. – 3,01 %,
като при последната промяна е включена и премия в размер на 1 % или общо 4,01
%.
При така установеното
от фактическа страна, въззивният съд према от правна страна следното:
За да се произнесе по
наведените твърдения за неравноправни клаузи, с които е сезиран, районният съд
правилно е взел предвид дефинитивната норма на 35, ал. 1 ЗЗППТ (отм.); , която
е аналогична на сега действащата разпоредба на чл. 143 ЗЗП, с които
законодателят е установил характеристиките на неравноправните клаузи. Санкцията
при наличие на такива е установена в нормата на чл. 37, ал. 1 ЗЗППТ (отм.); ,
аналогична на сега действащата разпоредба на 146 ЗЗП - нищожност на
неравноправните клаузи в договорите с изричното изключение, освен ако не са
индивидуално договорени.
С клаузата на чл. 4.1.а
от договора за кредит е фиксиран размерът на годишната лихва за първите три
години от издължаване на кредита, която се формира като сбор от БЛП, който към
момента на сключване на договора е в размер на 2,78 % и надбавка от 3,50 % или общо
6,28 %. Предвидено също така, че след изтичането на този тригодишен период
дължимата лихва ще се формира от същите компоненти – БЛП плюс надбавка с
фискиран размер от 5,55 %.
Съдът приема, че от
съдържанието на договора и приложените към същия общи условия става ясно,
съответно потребителят кредитополучател е бил информиран, че към момента на
сключване на договора БЛП на банката по кредити за покупка на недвижими имоти в
лева е в размер на 2,78 %.
По оспорените клаузи от
договора, регламентиращи дължимата от потребителя като цена на договора за
кредит възнаградителна лихва, а именно клаузите на чл. 4.1.а от договора за
кредит, въззивният съдебен състав намира, че същите не са неравноправни, като в
тази връзка споделя трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която
уговорките, които определят основния предмет на договора и не са индивидуално
договорени, не могат да бъдат преценени като неравноправни, ако са ясни и
разбираеми – чл. 145, ал. 2 ЗЗП. Клаузата за възнаграждението на кредитодателя
е съществен елемент на договора за кредит и изискването на яснота и
разбираемост се счита за изпълнено, не само ако цената е посочена ясно от
граматическа гледна точка, но и ако от съдържанието ѝ може точно да бъде
разбран обхватът на поетото задължението и средният потребител, относително
осведомен и в разумна степен наблюдателен и съобразителен, да разбере
икономическите последици от сключването на договора, каквато въззивният съд
намира да е процесната хипотеза (в този смисъл: решение № 87/06.11.2019 г. по
т. д. 848/2017 г., ТК, I отд. на ВКС и др.). За да стигне до този извод, съдът
взе предвид и разпоредбата на чл. 36, ал. 1 ЗЗППТ (отм.), приложима към
договора за кредит.
За относими към
разрешаването на конкретния правен спор въззивният съд намира и разясненията, дадени
в решение № 92/09.09.2019 г. по т. д. № 2481/17 г. на ІІ т. о. на ВКС, съгласно
които при клауза в договор за банков кредит, с която е постигнато съгласие
дължимата от кредитополучателя цена по възмездния договор за банков кредит да
се формира от два компонента - БЛП с точно определен към датата на подписване
на договора размер в проценти и договорна надбавка, с възможност за промяна на
цената (лихвата), обусловена от промяна на БЛП, но при липса на ясна методика и
условия за промяната, доведена до знанието на кредитополучателя, е
неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП и нищожна съгласно чл.
146 ЗЗП, но само в частта, даваща право на банката - кредитор да променя
едностранно лихвата при промяна на БЛП, но не и в частта, определяща дължимата
към момента на сключване на договора лихва, включваща БЛП и договорна надбавка
в определен размер.
При конкретна преценка
на съдържанието на клаузата на чл. 4.1.а от договора, регламентираща двата
периода на издължаване на кредита, в които са изразени като абсолютна стойност
компонентите, образуващи размера на годишната лихва – базов лихвен процент и
надбавка, въззивният съд намира, че същата не е неясна относно дължимата от
кредитополучателя цена на кредита, тъй като за средния потребител е разбираемо,
че общият размер на лихвата представлява сбор от двата елемента, като се
изисква прилагане на едно аритметично действие за изчисляването ѝ. В тази
връзка е необходимо да бъде взет предвид и възмездният по дефиниция характер на
договора за банков кредит съгласно чл. 430, ал. 1 във връзка с ал. 2 ТЗ, при
който заплащането на възнаградителна лихва за предоставения за ползване
финансов ресурс представлява насрещната
престация на кредитополучателя по договора. Въведеното изискване в относимата нормативна
уредба относно посочването на метода на изчисляване на лихвата, от една страна,
е изпълнено с посочването на двата лихвообразуващи компонента, а от друга
страна, евентуалната промяна на базовия лихвен процент е предмет на
регламентация в други оспорени клаузи, а не в обсъжданите.
Предвид изложеното
въззивният съд намира, че оспорените клаузи не са нищожни на твърдените от
въззивниците-ищци основания. Посочването на задължение за лихва в отнапред
известен размер не нарушава изискването за добросъвестност и не води до
значително неравновесие между правата и задълженията на банката и на
заемополучателите, поради което оспорените клаузи не са нищожни, а доводите на
въззивниците – ищци в обратен смисъл са неоснователни.
В
обобщение на изложеното, въззивният съд приема, че при сключване на договора за
кредит кредитополучателят и солидарният длъжник са разбрали обхвата на своето
задължение, разписано с оспорените клаузи на договора за кредит, като
независимо че за тях не е било ясно как банката определя базовия си лихвен
процент, са били наясно, че дължат възнаграждение в конкретно посочените
размери, които като се вземе предвид размерът на базовия лихвен процент към
момента на сключване на договора /2,78 %/, възлизат на 6,28 % за първите три
години и 8,33 % за оставащия до края на срока на договора период. От значение
за преценката за действителността на обсъжданите клаузи е и обстоятелството, че
в тези клаузи не е изрично предвидено право на банката за промяна на базовия
лихвен процент, поради което като е приложил същите в отношенията между
страните за процесния период, решаващият състав на първия съд не е нарушил нито
материалния закон, нито се е произнесъл в противоречие с разрешенията, дадени в
съдебната практика, в т.ч. и тази на СЕС.
Доколкото при сключване
на договора за кредит в чл. 4.1.а е определен фиксиран размер на лихвата за
първите три години от срока на договора и е посочен метод за формирането на
дължимото възнаграждение за остатъка от срока (базов лихвен процент + фиксирана
надбавка от 5,55 %), противно на поддържаното от въззивниците жалбоподатели –
ищци, не са нарушени изискванията на чл. 38 и чл. 39 ЗБ (отм.); , действащи към
датата на сключване на договора. Премахването изцяло на клаузата за определяне
на лихвата по кредита при изрична и ясна уговорка за възнаграждението, което
кредитополучателят дължи, изразено в абсолютна стойност към момента на
сключване на договора, би променило възмездния му характер, а също би било в противоречие
с принципа на свобода на договарянето дори и при договори, сключени с
потребител.
По доводите на
въззивниците за недължимост на възнаградителна лихва по договора за кредит с
оглед липсата на основание за заплащане от тяхна страна на лихва изобщо поради
липса на методология за определянето ѝ:
Въззивният съд намира застъпеното
с жалбата становище за неоснователно, като споделя изцяло изложените от
първоинстанционния съд мотиви в тази насока и на основание чл. 272 ГПК препраща
към тях. Освен това, съобразно посоченото по-горе, премахването изцяло на
клаузата за определяне на лихвата по кредита при изрична и ясна уговорка за
възнаграждение, изразено като абсолютна стойност към момента на сключване на
договора, би променило възмездния му характер и не съответства на разпоредбите
на закона и на принципа на договорната свобода. Ето защо, доводите на
въззивниците-ищци, че въобще не дължат възнаградителна лихва по процесния довор
за кредит, са неоснователни. Както се посочи и по-горе, от съдържанието на
оспорените клаузи на чл. 4.1.а от договора за кредит за потребителя е ясен
начинът на формиране на лихвата, както и размерът на приложимия лихвен процент
между страните през исковия период, с оглед което и липсата на методология в
договора относно начина на формиране на самите компонентни /как банката е
определила размера на БЛП и на фиксираната надбавка и какви икономически и
други фактори се отразяват на същите/ не е основание да се приеме, че дължимата
цена на кредита е регламентирана в договора с нищожни уговорки.
В допълнение на
изложеното, съставът на въззивния съд следва да се позове и на съображенията,
застъпени в решението по т. д. № 62/2019 г. на І т. о., ВКС, а именно че потребителят
би могъл да разбере обхвата на своето задължение, уредено в клаузата,
определяща лихвата като сбор от два компонента - базов лихвен процент и
надбавка, всеки от който е посочен като стойност, дори и да се приеме, че не е
бил осведомен за конкретния начин по който банката определя базовия си лихвен
процент, тъй като е бил уведомен за размера му и е приел да дължи
възнаграждение в конкретно посочения размер. В същия смисъл е и разрешението,
дадено в решението по т. д. № 848/2017 г. на І т. о., ВКС - въведеното
изискване относно посочването на методиката на изчисляване на лихвения процент
по кредита на годишна база, изразен като абсолютна стойност, е изпълнено с
посочването на двата лихвообразуващи компонента.
В настоящия случай
заложените в практиката на върховната инстанция по граждански и търговски дела
критерии за яснота на клаузата и информираност на потребителя са удовлетворени,
като същевременно по делото няма спор, че евентуалната промяна на базовия
лихвен процент стои извън регламентацията на разпоредбата на чл. 4.1.а от
договора.
Ето защо въззивният съд
намира за неоснователни доводите на жалбоподателите, че решението на първия съд
е неправилно, тъй като СРС е следвало да се произнесе по въпроса дали договорът
е действителен при изложени твърдения, че страните не били уговорили размер на
лихвата. Не съответства на инкорпорираната в договора за кредит воля на
страните това твърдение на въззивниците, че не е уговорена възнаградителна
лихва по договора за кредит, като настоящият състав на съда изложи съображения
защо приема, че лихва между страните е уговорена в конкретен размер, съответно в
този размер е приложима през процесния период. С оглед действителността на
клаузата не е налице основание да се приеме, че договорът е нищожен и лихви по
същия не се дължат от кредитополучателя.
Не могат да бъдат
споделени и оплакванията на въззивниците, че решаващият състав на първия съд се
е произнесъл в противоречие с възприетото с мотивите на Решението по дело
С-618/2010 СЕС, като подменил/допълнил волята на страните, както и с практиката
на ВКС /решение № 77/22.04.2014 г. по гр.д. № 4452/2014 г./. Волята на страните
е тълкувана от съда, като е търсен действително вложеният в клаузите на
договора смисъл, а не е подменена, както неоснователно се твърди с въззивната
жалба. Не се установява основателност на оплакванията, че съдът е фаворизирал
ответника като икономически по-силната в правоотношението страна, само за да
„запази“ договора за кредит като действителен, като с оглед обстоятелството, че
въззивният състав на съда достигна до изводи за правилност на решението в тази
част, то и тези оплаквания на страната не следва да бъдат по-подробно
обсъждани.
В отговор на доводите,
наведени във въззивното производство, че решението на първия съд не съответства
на разрешението, дадено с решението по дело С-269/19 СЕС въззивният състав
намира за необходимо да посочи следното:
Със същото решение е
прието, че чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година
относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува
в смисъл, че след констатирането на неравноправния характер на клаузите,
установяващи механизма за определяне на променливия лихвен процент в договор за
кредит като разглеждания в главното производство, и когато този договор не може
да се изпълнява след премахването на съответните неравноправни клаузи,
обявяването на посочения договор за недействителен би имало особено
неблагоприятни последици за потребителя и не съществува никаква диспозитивна
разпоредба от националното право, националният съд трябва, като вземе предвид
цялото вътрешно право, да вземе всички необходими мерки, за да защити
потребителя от особено неблагоприятните последици, които би могло да породи
обявяването на посочения договор за недействителен. При обстоятелства като
разглежданите в производството според СЕС няма никаква пречка националният съд
да прикани страните да водят преговори за определянето на условията за
изчисляване на лихвения процент, стига да определи рамката за тези преговори и
те да имат за цел установяването на действително равновесие между правата и
задълженията на съдоговорителите, при което се взема по-специално предвид целта
за защита на потребителя, залегнала в основата на Директива 93/13.
Посоченото разрешение
съставът на въззивния съд намира за неприложимо в конкретния случай. С
първоинстанционното решение, след като съдът е приел, че клаузи от общите
условия, въз основа на които банката е увеличавала лихвения процент през срока
на действие на договора, са неравноправни, е приложен уговореният с
действителната клауза на чл. 4.1.а от договора механизъм за определяне на
лихвения процент, т.е. не е налице хипотеза, в която договорът вече не може да
изпълнява след премахването на неравноправните клаузи, поради обявяването му за
недействителен. Ето защо и в конкретния случай разрешението, дадено с
посоченото решение на СЕС, според въззивния състав на съда е неприложимо,
доколкото договорът може да продължи да се изпълнява след премахване на
неравноправните клаузи от общите условия към същия.
В обобщение на
изложеното, с оглед правилото на чл. 269 ГПК и при съвпадение на изводите на
съда за неоснователност на предявената от ищците главна претенция, намираща
правното си основание в разпоредбата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, то и
решението в обжалваната от ищците част следва да бъде потвърдено. С оглед
изхода от спора въззивният състав намира за ненеобходимо да обсъжда доводите на
въззивниците за наличието на активна солидарност за претендираното вземане в
размер на 10361,28 лева, представляваща платена без основание възнаградителна
лихва за периода от 28.01.2012г. до 28.03.2015г. по договор за банков ипотечен
кредит на физическо лице № И 175 от 04.11.2005г., доколкото този въпрос подлежи
на изследване само в случай че искът се уважава.
По разноските:
За въззивното
производство разноски се следват само на въззиваемия. По делото са представени
документи, от съдържанието на които се установява, че разходите, извършени от
страната, са за адвокатско възнаграждение в размер на 700 лева, заплатено
съобразно предвидения в договора за правна защита и съдействие начин – по
банков път. Сума в посочения размер на основание чл.78, ал. 3 ГПК следва да се
възложи в тежест на въззивниците.
Мотивиран от изложеното,
Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 81287 от 01.04.2019 г.,
постановено по гр.д. № 6705/2017 г. по описа на СРС, Гражданско отделение, 43
състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от Е.Н.М., ЕГН **********, и Г.Д.М., ЕГН **********, срещу
„У.Б.“ АД, ЕИК********, осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.
1 ЗЗД за сумата от 10 361,28 лева, представляваща платена без основание
възнаградителна лихва за периода от 28.01.2012 г. до 28.03.2015 г. по договор
за банков ипотечен кредит на физическо лице № И 175 от 04.11.2005 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба /02.02.2017 г./ до
окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА
Е.Н.М., ЕГН **********,
и Г.Д.М., ЕГН **********, да заплатят на „У.Б.“ АД, ЕИК********,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 700 лева, представляваща разноски за
настоящото производство.
Решението подлежи на
касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред
Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.