№ 6624
гр. София, 21.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело
№ 20221100509159 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Със съдебно Решение № 5497 от 30.05.2022 г. на СРС по гр. д. № 68724/2021 г., са
уважени предявените от „Т.“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: град
София, р-н „Искър“, ул. **** срещу „П.б.“ ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:
град София, р-н „Витоша“, бул. **** осъдителни искове с правна квалификация по чл.
79,ал.1, пр.1 ЗЗД, във вр. с чл. 327,ал.1 ТЗ, вр. чл. 309а ТЗ, като ответникът „П.б.“ ЕИК ****,
е осъден да заплати на ищеца „Т.“ ООД, ЕИК **** сумата от 10 414,87 лв., представляваща
продажна цена на стоки по договор за продажба, съгласно фактури № 154412/11.11.2020 г.,
№ 154651/18.11.2020 г. и № 154975/27.11.2020 г., заедно със законната лихва от 01.12.2021
год. до погасяване на задължението и сумата от 1005,05 лева, представляваща мораторна
лихва за периода от деня, следващ падежа на задълженията по всяка от фактурите по
отделните доставки до 30.11.2021 год. Съобразно с изхода на правния спор е осъдил
ответника да заплати на основание чл.78, ал.1 ГПК на „Т.“ ООД, ЕИК **** сумата от
2471,39 лв., представляваща направени разноски в настоящото производство.
Недоволен от съдебното решение е останал ответникът- „П.б.“, който в
законоустановения срок е подал въззивна жалба, с която твърди, че първоинстанционното
решение е незаконосъобразно и неправилно, а предявеният иск неоснователен и недоказан.
Поддържа направените оспорвания от отговора на исковата молба. Твърди, че съдът не е
взел под внимание оспорването на фактурите като неавтентични, както и получаването и
1
подписването на същите от страна на лице, представляващо дружеството. Твърди, че
неправилно съдът не е отчел и твърденията за неполучаване на стоките, за които са издадени
фактурите. Моли съда да отмени изцяло постановеното решение и да постанови ново, с
което да отхвърли така предявените претенции. Претендира разноски, за които представя и
списък с разноски.
В срок е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца „Т.“ ООД, с който се излага
становище за правилност и законосъобразност на обжалваното съдебно решение и за
неоснователност на въззивната жалба. Твърди, че жалбата има бланкетен характер, като по
същество не се спори по приетото от решението, а се преповтаря отговорът на исковата
молба. Моли съда да отхвърли жалбата като неоснователна, а първоинстанционното
решение да потвърди като правилно и законосъобразно. Претендира разноски, за което
представя списък с разноски.
Страните не са направили доказателствени искания пред въззивната инстанция.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните и съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира за установено следното:
Жалбата, подадена в законоустановения срок и се явява допустима и редовна, и следва
да се разгледа по същество:
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата като следи служебно единствено за нарушения при
приложението на императивни материалноправни норми.
Съдебното решение е валидно и допустимо в обжалваната част, а по отношение на
нейната правилност съдът намира, че подадената въззивна жалба е неоснователна, поради
следните причини:
Ищецът „Т.“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: град София, р-н
„Искър“, ул. ****твърди, че между него и ответника е налице облигационно отношение по
силата на договор за продажба на стоки, по което е престирал – предал е стоките, предмет на
продажба, съгласно фактури с № 154412/11.11.2020 г., № 154651/18.11.2020 г. и №
154975/27.11.2020 г. Твърди, че ответникът не е изпълнил задължението си да плати
продажната цена в размер на 10414, 87 лева, поради което претендира същата, заедно със
законната лихва от 01.12.2021 г. до погасяване на задължението, както и сумата 1005, 05
лева, представляваща мораторна лихва за периода от деня, следващ падежа на задължението
по всяка фактура, до 30.11.2021 г. /след оттегляне на част от иска по чл. 309а ТЗ и
прекратяване на производството на основание чл. 232 ГПК в частта по този иск за сумата
над 1005, 05 лева до първоначално предявения размер от 1007, 34 лева – с протоколно
определение от 24.3.2022 г.. Претендира разноски.
Ответникът „П.б.“ ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: град София, р-н
„Витоша“, бул. **** оспорва наличието на договор за продажба на стоките, описани в
2
исковата молба, оспорва такива стоки да са поръчвани от него, както и да са му предадени.
Поддържа, че представените към исковата молба документи са подписани от лице, което не
е снабдено с представителна спрямо него власт, както и че не е получил и осчетоводил
фактурите. Моли съда да отхвърли исковете.
При преценка на събраните по делото доказателства и твърденията на страните
настоящият съд намира изводите на първоинстанционния съд за правилни и
законосъобразни.
Съгласно чл. 327, ал. 1 от ТЗ купувачът по договора за продажба е длъжен да плати
цената при предаване на стоката или на документите, които му дават право да я получи,
освен ако е уговорено друго. Следователно основателността на предявения иск предполага
наличието и установяването в хода на процеса на следните предпоставки – наличието на
валидно облигационно отношение по договор за доставка /продажба/ на стоки, по силата на
което ищецът, в качеството му на продавач, е доставил на ответника уговорената стока, а за
ответникът е възникнало задължение за заплащане на уговорената цена в размер на
процесната сума.
Договорът за търговска продажба представлява консенсуален, двустранен,
комутативен и неформален договор, като при неговото сключване се пораждат правните
последици, към които са насочени насрещните волеизявления на страните. В неговия
фактически състав не се включват предаването на вещите, предмет на договора и
заплащането на уговорената цена, а същите представляват изпълнение на породените от
него договорни задължения. За да възникне изискуемостта на правното задължение за
заплащане на продажната цена, продавачът трябва да изпълни своето задължение за
предаване на вещите, предмет на договора.
Настоящата инстанция споделя изводите на първоинстанционният съд, че от
представените по делото Фактури № 154412/11.11.2020 г., № 154651/18.11.2020 г. и №
154975/27.11.2020 г. за сумата от 10414, 87 лева с ДДС се установява възникването на
облигационно отношение между страните по договор за продажба на стоки. Във фактурите
се съдържат всички съществени уговорки на договора за търговска продажба – страни,
предмет и цена за придобиване правото на собственост върху стоките, обект на продажбата.
Уточнено е количеството на доставената стока, както и единичната й цена. Ищецът се е
задължил възмездно да прехвърли на ответника правото на собственост върху посочената в
тези фактури стока /варовиков цимент/ по вид и количество, при уговорена цена с ДДС.
От приетата по делото като компетентно изготвена ССчЕ, по която вещото лице е
извършило проверка в счетоводството на двете търговски дружества, се установява, че
процесните фактури са били надлежно осчетоводени в счетоводството на двете дружества.
Вещото лице е установило, че фактурите са осчетоводени при ищеца в деня на издаването
им, както и че са отразени в дневник продажби по ЗДДС на ищеца за съответния данъчен
период. Фактурите са били осчетоводени и при ответното дружество, което ги е включило и
3
декларирало в своя дневник покупки по ЗДДС за данъчен период м. 11.2020 г. и е ползвало
полагащия се данъчен кредит по процесните сделки в общ размер на 10414, 87 лева. На
следващо място, в резултат от проверката вещото лице е констатирало, че срещу процесните
фактури не са осчетоводени извършени плащания нито в счетоводството на ищцовото
дружество, нито в счетоводството на ответното дружество. Съдът възприема изцяло
направените от вещото лице доказателствени изводи, тъй като експертизата е изготвена
компетентно и добросъвестно, като вещото лице е изследвало пълно и задълбочено
предоставените му документи и е отговорило аргументирано и обосновано на поставените
въпроси, предмет на допуснатата ССчЕ.
Принципен отговор на въпроса за значението на фактурата като доказателство за
сключен договор за търговска продажба на стоки и наличието на основание за плащане на
уговорената в договора цена е последователно поддържан в практиката, като се приема, че
фактурата може да се приеме за доказателство, установяващо договор за търговска
продажба на стоки в случаите, когато съдържа всички необходими елементи от
съдържанието на сделката - вид на стоката, стойност, начин на плащане, време и място на
съставянето й. Вписването на фактурата в дневниците за продажби и покупки на продавача
и купувача, имащи статут на търговци, както и отразяването на стойността й в справките
декларации по ЗДДС /при наличие на данъчна регистрация/ и ползването на данъчен кредит
във връзка с нея, са обстоятелства, релевантни за установяване възникване на продажбеното
правоотношение, по повод на което е била съставена. (в този смисъл Решение № 7938 от
17.12.2018 г. на СГС по в. гр. д. № 7771/2018 г. и цитираната в същото практика на ВКС по
реда на чл.290 ГПК).
Правилно първоинстанционния съд е установил, че след като процесните фактури,
независимо от това дали са подписани от представител на ответника или не, са постъпили
при него, той не само не се е противопоставил на обективираните в тях облагаеми доставки
/търговски продажби/ веднага след тяхното узнаване, но и тези първични счетоводни
документи са били надлежно осчетоводени и по отношение на тях ответникът е придобил
право на данъчен кредит. В този смисъл, като е осчетоводил процесните фактури, в които са
обективирани всички съществени елементи на търговската продажба – страни, обект и цена,
ответникът е признал, че са сключени процесните договори за търговска продажба, по които
в изпълнение на задължението на продавача е получил стоките, предмет на тези продажбени
правоотношения, поради което неоснователни се явяват възраженията на въззивника по
отношение на това обстоятелство.
Въззивникът е оспорил и получаването на твърдените от ищеца стоки, доколкото не са
били осъществени въпросните доставки на процесните стоки. Настоящата съдебна
инстанция не споделя изложените от него доводи в тази насока, тъй като по делото са
представени приемо-предавателни протоколи относно стоките, които са подписани и от
двете страни.
С оглед възникването на валидно облигационно правоотношение между ищеца и
ответника по договор за доставка /продажба/ на стоки и предаването на процесните вещи
4
продавачът е изпълнил своите основни задължения, породени от договора за търговска
продажба, а именно – да прехвърли на купувача правото на собственост върху стоките,
предмет на продажбата. В този момент и съгласно чл. 327, ал. 1 ТЗ правното задължение на
купувача за заплащане на цената, е станало изискуемо, доколкото не е било уговорено друго
между страните. Видно от процесните фактури, както и от заключението на приетата и
неоспорена съдебно счетоводна експертиза, размерът на цената за извършените доставки е в
размер на 10 414, 87 лева.
Софийски градски съд обсъди доводите на страните и прецени събраните по делото
доказателства, след което приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо
в атакуваната му част. В съответствие с нормата на чл. 269 от ГПК, очертаваща
правомощията на въззивния съд като втора съдебна инстанция /ограничен въззив/, при
сезиране с въззивна жалба съдът извършва служебна проверка на валидността на
първоинстанционното решение и на неговата допустимост, но само в обжалваната му част.
Решението на СРС е валидно като постановено от надлежен орган, функциониращ в
надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена
форма и е подписано. Първоинстанционното решение в атакуваната му част, в която са
уважени предявените искове, е постановено по предявените допустими искове, при
наличието на положителните процесуални предпоставки и отсъствието на процесуалните
пречки за съществуване и надлежно упражняване на правото на иск. Правилността на
атакувания съдебен акт е предмет на въззивното обжалване само в рамките на посоченото
във въззивната жалба /чл. 269, изр. 2 от ГПК/. Последната е бланкетна и поради изложените
съображения решението на СРС трябва да бъде потвърдено, а въззивната жалба отхвърлена
като неоснователна.
По отношение на претенцията по чл. 309а, ал. 1 от ТЗ, въззивният съд споделя
изводите на първоинстанционния съд за дължимост на обезщетението за забава за периода
от деня, следващ падежа на всяка от фактурите до 30.11.2021 г. в размер на 1005,05 лева.
Според чл. 309а, ал. 1 от ТЗ кредиторът има право на обезщетение в размер на
законната лихва от деня на забавата, когато е изпълнил задълженията си, а длъжникът е в
забава за плащане, ако не е уговорено друго. Страните са уговорили срок за плащане на
паричното задължение, който е едномесечен от получаване на фактура или на друга покана
за плащане, но като съгласно приетата и неоспорена от страните по делото съдебно-
счетоводна експертиза, срокът е започнал да тече от деня, следващ деня на падежа по всяка
от фактурите. Установи се, че процесните стоки са доставени съответно на 11.11.2020 г.,
18.11.2020 г. и 27.11.2020 г. и от този момент е започнал да тече едномесечния срок в който
ответникът е следвало да изпълни задълженията си за плащане на цената. Този срок е
изтекъл съответно на 11.12.2020 г., 18.12.2020 г. и 27.12.2020 г. и от тази дата ответникът
дължи и обезщетение за забава. Първоинстанционният съд е определил размера на
дължимото обезщетение по реда на чл. 162 ГПК и съобразявайки се с диспозитивното
начало е уважил акцесорният иск до пълния му предявен размер от 1005,05 лева. Изводите
на съда са правилни и поради това решението му и в тази част следва да бъде потвърдено.
5
По разноските:
При този изход на правния спор само въззиваемият има право на направените от него
разноски в хода на въззивното производство. Изчисляването на размера става по реда на
чл.7,ал.2,т.3 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения от
01.09.2004 год., съгласно текста на който за критерий се използва материалния интерес. В
конкретния случай въззиваемият претендира заплатено юрисконсултско възнаграждение в
размер на 1 140 лева, което съобразно цитираната разпоредба не се явява прекомерно и
следва да се присъди в полза на въззиваемия.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 5497 от 30.05.2022 г. на СРС по гр. д. № 68724/2021 г.,
са уважени предявените от „Т.“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: град
София, р-н „Искър“, ул. **** срещу „П.б.“ ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:
град София, р-н „Витоша“, бул. **** осъдителни искове с правна квалификация по чл.
79,ал.1, пр.1 ЗЗД, във вр. с чл. 327,ал.1 ТЗ, вр. чл. 309а ТЗ, като ответникът „П.б.“ ЕИК ****,
е осъден да заплати на ищеца „Т.“ ООД, ЕИК **** сумата от 10 414,87 лв., представляваща
продажна цена на стоки по договор за продажба, съгласно фактури № 154412/11.11.2020 г.,
№ 154651/18.11.2020 г. и № 154975/27.11.2020 г., заедно със законната лихва от 01.12.2021
год. до погасяване на задължението и сумата от 1005,05 лева, представляваща мораторна
лихва за периода от деня, следващ падежа на задълженията по всяка от фактурите по
отделните доставки до 30.11.2021 год.
ОСЪЖДА „П.б.“ ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: град София, р-н
„Витоша“, бул. **** на основание чл. 78, ал.3 ГПК сумата от 1 400 лв. разноски за
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на основание
чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6