Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 06.02.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Б въззивен състав, в публичното заседание на единадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ

  ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА

 КОНСТАНТИНА Х.

при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от мл. съдия Х. в. гр. дело № 4738 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.

Обжалва се решение на СРС, ГО, 162-ри състав, под № 6597 от 09.01.2019 г., постановено по гр. дело № 39408/2018 г., с което е признато за установено по предявени от „И.-****“ ЕООД срещу „Б.т.к.“ ЕАД искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, с правно основание чл. 55, ал. 1 и чл. 99, ал. 1 от ЗЗД, че „Б.т.к.“ ЕАД дължи на „И.-****“ ЕООД сумата от 10 лева, представляваща недължимо платена цена за потребени SMS услуги с добавена стойност през периода 08.04.2017 г. – 07.05.2017 г., начислена по фактура № **********/08.05.2017 г. за мобилен номер **********, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението – 11.09.2017 г., до окончателното й изплащане, за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 25.09.2017 г. по гр. дело № 66173/2017 г. по описа на СРС, 162-ри състав.

Въззивникът „Б.т.к.“ ЕАД излага съображения за недопустимост и неправилност на обжалваното решение. Поддържа, че исковата молба не отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 4 от ГПК, тъй като предявеният иск е осъдителен и не е посочена банкова сметка ***та сума, поради което счита, че решението е недопустимо. Излага твърдения, че между „БТК“ ЕАД и Р.Д.Д.е сключен договор за мобилна гласова услуга с номер **********, че до посочения номер са изпратени маркетингови съобщения на 26.03.2017 г. и на 21.04.2017 г., на които ползвателят на номера е изпратил отговор и впоследствие е получил реална доставка на съдържание, както и че за тази услуга клиентът съответно е таксуван в месечна сметка № **********/08.05.2017 г. в размер на 10 лева с ДДС за ползвани SMS услуги с добавена стойност. Сочи, че потребителят на услугата е имал информация за условията на същата, цената ѝ и начините за отказ от нея. Поради което отправя искане за отмяна на обжалваното първоинстанционно решение и за постановяване на друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна „И.-****“ ЕООД не е депозирала отговор на въззивната жалба.

Софийски градски съд, като взе предвид становищата и доводите на страните и след като обсъди събраните по делото доказателства в рамките на въззивната жалба по реда на чл. 269 от ГПК, приема за установено следното:

Въззивната жалба е допустима като подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане по същество.

При извършената проверка по реда на чл. 269, предл. 1 от ГПК настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. В тази връзка, неоснователни са изложените във въззивната жалба доводи за недопустимост на първоинстанционното решение, доколкото исковата молба не е отговаряла на изискванията на чл. 127, ал. 4 от ГПК. В чл. 127, ал. 4 от ГПК е предвидено, че по осъдителен иск за парично вземане ищецът посочва банкова сметка ***.  В настоящия случай предмет на производството е установителен иск по чл. 422 от ГПК, а не осъдителен такъв, поради което не са налице предпоставките за посочване на банковата сметка, както в исковата молба, така и в решението. Освен това в принципен план, изискването в исковата молба, с която е предявен иск за парично вземане, да се посочи банкова сметка ***, е уредено със ЗИДГПК, обн в ДВ бр.86/2017 г., чрез добавяне на нова алинея 4 към чл. 127 от ГПК. Изменението на чл. 127 от ГПК не е съпътствано от изменение на разпоредбата на чл. 128, ал. 2 от ГПК, в която като основание за провеждане на производство по отстраняване на нередовности на исковата молба е посочено само несъответствието на молбата с изискванията за редовност, визирани в чл. 127, ал. 1 от ГПК. При отсъствие на изрично препращане в чл. 127, ал. 2 от ГПК към чл. 127, ал. 4 от ГПК, пропускът на ищеца да посочи банкова сметка ***ифицира като нередовност на исковата молба, чието неотстраняване би обусловило връщане на молбата или недопустимост на постановеното по нея съдебно решение /в този смисъл Определение № 650/19.11.2018 г. по дело № 1256/2018 г. на ВКС, ТК/.

Предвид изложеното, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК.

Съдът е сезиран с иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, с правно основание чл. 55, ал. 1 и чл. 99, ал. 1 от ЗЗД, за сумата от 10 лева, представляваща недължимо платена цена за потребени SMS услуги с добавена стойност през периода 08.04.2017 г. – 07.05.2017 г., начислена по фактура № **********/08.05.2017 г. за мобилен номер **********, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението – 11.09.2017 г., до окончателното й изплащане, за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 25.09.2017 г. по гр. дело № 66173/2017 г. по описа на СРС, 162-ри състав.

Както правилно е указал и първоинстанционният съд, по иска с правно основание чл. 55, ал. 1 и чл. 99, ал. 1 от ЗЗД в тежест на ищеца е единствено да докаже даването, или в конкретния случай факта на плащане на процесната сума от страна на Р. Д. Д., както и че претендираното вземане е прехвърлено с договор за цесия на ищеца, за който ответникът е уведомен. По отношение на тези обстоятелства, а именно че Р.Д.Д.е платил на ответника процесната сума, както и че последната е прехвърлена на ищеца по силата на валиден договор за цесия, за който ответникът е бил уведомен, между страните в хода на първоинстанционното производство не е имало спор и същите са били обявени от СРС за безспорни и ненуждаещи се от доказване.

Противно на поддържаното от ответника във въззивната му жалба, в негова тежест е да докаже на какво основание е получил даденото, като предвид изложените от него твърдения пред СРС в негова тежест е да установи наличието на валидно сключен договор от разстояние за предоставяне на далекосъобщитени услуги, както и че е доставил тези услуги. Затова и първата хипотеза на чл. 55 от ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание.

Настоящият въззивен съдебен състав споделя извода на районната съдебна инстанция, че в процесния случай ответникът не е провел пълно и главно доказване на твърденията си за валидно сключен договор за предоставяне на SMS услуги с добавена стойност от разстояние. Това е така, защото както правилно е посочил и първоинстанционният съдебен състав, в разглежданата хипотеза Р.Д.Д.е имал качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР от ЗЗП. Предвид вида на процесния договор, който е такъв от разстояние за далекосъобщителни услуги, приложение намира разпоредбата на чл. 47 от ЗЗП. Съгласно последната, преди  потребителят да бъде обвързан от договор от разстояние или от договор извън търговския обект, или от подобно предложение за сключване на договор, търговецът е длъжен да му предостави по ясен и разбираем начин информацията, подробно очертана в точки от 1 до 20 на същия член. От приетите по делото писмени доказателства – справка за изпратени до мобилен номер ********** съобщения за периода 26.03.2017 г. – 07.05.2017 г., не се установява ответникът да е изпълнил задължението си за предоставяне на информация на потребителя в съответствие с разпоредбата на чл. 47 от ЗЗП относно условията на процесния договор за SMS услуги с добавена стойност. Коментираното обстоятелство не се установява и от представените от ответника по делото „правила за SMS игри“, доколкото липсват данни потребителят да е бил информиран за тяхното публикуване на интернет страницата на ответника.

Предвид изложеното, доколкото ответникът не е провел пълно и главно доказване на твърденията си за валидно сключен договор от разстояние за далекосъобщителни услуги, то потребителят Р.Д.Д.е платил без основание сумата от 10 лева, с оглед което предявеният иск е основателен. Така, доколкото изводите на настоящия съдебен състав съвпадат с крайните изводи на първата инстанция, обжалваното решение като правилно следва да бъде потвърдено.

По отношение на разноските:

При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна, която е претендирала присъждането на такива в размер на 300 лева за адвокатско възнаграждение. Настоящият съдебен състав намира обаче, че такова не следва да се присъжда на ищцовото дружество, доколкото от процесуалния представител на последното реално не са извършвани никакви процесуални действия в конкретното въззивно производство, извън депозирането на молба, с която е заявено бланковото искане за потвърждаване на първоинстанционното решение.

Воден от горните мотиви, СОФИЙСКИ  ГРАДСКИ  СЪД

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение на СРС, ГО, 162-ри състав, под № 6597 от 09.01.2019 г., постановено по гр. дело № 39408/2018 г.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                  

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.                               

 

 

                    2.