Решение по дело №235/2019 на Окръжен съд - Хасково

Номер на акта: 211
Дата: 3 юни 2019 г. (в сила от 3 юни 2019 г.)
Съдия: Анна Петкова
Дело: 20195600500235
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 29 март 2019 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

211                            03.06.2019 година                гр. Хасково

 

В    ИМЕТО     НА      НАРОДА

 

ОКРЪЖЕН  СЪД  ХАСКОВО       гражданско отделение,  трети въззивен състав

на  …………осми май.………………………  две хиляди и деветнадесета година                                           в публично съдебно  заседание   в следния   състав :

                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТОШКА ИВАНОВА

                                                            ЧЛЕНОВЕ :    АННА ПЕТКОВА

                                                                                       ЙОНКО ГЕОРГИЕВ  

С участието на секретаря……Р.К…………………….……………………..…….

И прокурора …………………………….…………….…..…………………………

като разгледа докладваното  от съдия Петкова……....…….………………………..

Въззивно гражданско дело ………….№  235…. по описа за 2019 година……,

За да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл ГПК.

С Решение № 710/11.12.2018 година, постановено по гр.д. № 1893/2018 година, РС-Хасково е отхвърлил предявения от „Профи кредит България” ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. София, бул. „България“ № 49 бл.53Е вх.В, представлявано от управителите С.Н.Н., О.Л., Я.Я.Ч. и И.Х. Г. против Х.Н.П. с ЕГН ********** ***, иск за приемане за установено по отношение на ответницата, че тя дължи на ищеца сумата в общ размер на 1 582,77 лв., включваща главница от 498,87 лева и 1083,90 лева неустойка; ведно със законната лихва от момента на подаване на заявлението; които суми били дължими по сключен помежду им договор за револвиращ заем № ***, подписан на 28.09.2011 г. и с дата на архивното число от 29.09.; за които суми е издадена заповед № 267 за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 07.03.2018 г. по ч.гр.дело № 582/2018 г. на Районен съд - Хасково.

Недоволен от така постановеното решение е останал въззивникът – „Профи кредит България“ ЕООД - София, който внася оплаквания за неправилност на атакувания съдебен акт. Счита направения в решението извод на съда за неравноправност на клаузата за договорно възнаграждение в договора за револвиращ заем за неоснователен. С оглед принципа за свобода на договаряне и по своя свободна воля, страните се били съгласили да сключат договора за кредит с годишен лихвен процент от 96,46 %.  Счита, че Постановление № 72/08.04.1994 г. не може да намери приложение в случаите по чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, които касаели договорната лихва. Доколкото въз основа на разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД не е бил издаден подзаконов нормативен акт, следвало да бъде прието, че размерът на договорната лихва не е ограничен и може да бъде уговарян свободно между страните, но до размера на 5-кратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерски съвет. Поради това счита, че не е налице нищожност на уговорения лихвен процент поради надвишаване на 3-кратния размер на законната лихва. Поддържа, че с изменението на ЗПК, в сила от 23.07.2014 г., е въведен максимален размер на годишния процент на разходите, изразяващ общите разходи по кредита и който не можел да бъде по-висок от 5-кратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерски съвет. Счита, че критерий за добрите нрави при лихвените равнища на небанковото финансово кредитиране не следва да е размерът на законната лихва, 2-кратния или 3-кратния размер на същата, тъй като противното би довело до абсурдни изводи, свързани с недействителност на всички договори, сключвани от небанкови финансови институции, както и до несъответствие със законодателни изменения от м. юли 2014 г. Счита, че сключеният договор за потребителски кредит имал характеристиките на търговска сделка за кредитора по него, което обстоятелство обосновавало приложимостта на разпоредбите за търговските сделки и за другата страна, позовавайки се на нормата на чл. 287 от ТЗ. Счита, че при този тип сделки следвало да се изследва логиката на отношенията между страните, действащия пазар на така наречените „бързи кредити“ и мотивите за законодателните изменения в ЗПК, влезли в сила на 23.07.2014 г., за да се отговори на въпроса коя е границата на добрите нрави при така оформените обществени условия, който отговор счита, че няма да обоснове противоречие на уговорения лихвен процент с добрите нрави. Счита, че съгласно чл. 145, ал. 1 от ЗЗП при преценка за неравноправност на дадена договорна клауза трябва да се отчита характера на стоките или услугите, за които е сключен договорът и да се вземат предвид всички обстоятелства към момента на сключването, довели до самото сключване. Поддържа, че ищците са били запознати с дължимото договорно възнаграждение към момента на подписване на договора, както и с одобрените параметри, от който момент са могли да се откажат от кредита и от изтичането на който срок договорът е влязъл в сила. Счита, че така ответникът е бил запознат с дължимото възнаграждение. Намира за неоснователно и неправилно заключението на съда, че дължимата неустойка е нищожна, защото клаузата, която я уговаря, е нищожна, поради неравноправност и е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Поддържа, че клауза на чл. 12, т. 4 от Общите условия не е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, досежно предвиденото в нея обезщетение/неустойка, доколкото не нарушава изискването за добросъвестност. Прави се искане за отмяна на обжалваното решение, за уважаване на предявения иск и присъждане на направените в двете инстанции деловодни разноски.

В срока по чл. 263 от ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба.

Хасковският окръжен съд, като прецени изложените от страните доводи и доказателствата по делото и във връзка с доводите и оплакванията на страните, приема следното:

Въззивната жалба е допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от лице с правен интерес от обжалване и е редовна. Разгледана по същество – жалбата се явява неоснователна. При проверка допустимостта на обжалваното решение съдът не констатира пороци, които да квалифицират същото като нищожно или недопустимо.

При разглеждането на делото първоинстанционният съд е събрал всички съотносими към спора и сочени от страните доказателства. Съдът обосновано е отговорил на всички направени от страните възражения. Обсъдил е в съвкупност събраните по делото доказателства и не е допуснал процесуални нарушения. Въз основа на доказателствения материал е достигнал до правилния и законосъобразен извод, че предявеният иск е неоснователен и недоказан, поради което го е отхвърлил. Пред настоящата инстанция не се представиха нови допустими доказателства, които да дават основание за извод, различен от направения от решаващия съд.

По дело няма спор относно това, че на 28.09.2011 година между страните е бил сключен договор за револвиращ заем № ********** за сумата 1500 лева, със срок 48 месеца. Независимо дали този договор ще бъде квалифициран като такъв по чл. 430 от ТЗ или по чл. 240 от ЗЗД, той по правило е възмезден, което следва от разпоредбите на чл. 430 ал. 2 от ТЗ и чл. 240 ал. 2 от ЗЗД. С оглед страните по договора, той попада в приложното поле на Закона за потребителския кредит (обн. ДВ, бр. 18/05.03.2010 г., т.е. преди създаването на процесното правоотношение). Това е така, защото кредиторът отговаря на изискванията на чл. 9 ал. 4 от ЗПК – предоставя потребителски кредит в рамките на своята професионална или търговска дейност. В този смисъл, без значение е обстоятелството, че кредиторът няма статут на банка и доводите на въззивника за противното са неоснователни.

Както се посочи по-горе, независимо от това дали се касае за договор за банков кредит или за договор за заем по ЗЗД, същият поначало е възмезден, като заемателят дължи лихва върху предоставената му сума, която представлява цената за ползването на сумата, респ. договорно възнаграждение. Поради тази причина лихвата следва да бъде определена така, че да компенсира кредитора за предоставената за ползването сума, при отчитане на всички условия за това, включително и риска, който се поема от това сумата да не бъде върната. Лихвата, обаче, следва да бъде съответна на предоставената в заем сума и условията на предоставянето ѝ.

В разглеждания казус "Профи кредит България" ЕООД е предоставило на Х.Н.П. кредит в размер на 1500 лева, а от събраните в първоинстанционното производство доказателства се установява безспорно, че общата върната от заемателката на кредитора-ищец сума възлиза на 4093, 27 лева, като договорните отношения към момента на предявяване на иска са били прекратени. Следователно, кредиторът е получил с 2593, 27 лева или почти три пъти повече от това, което е предоставил като главница по кредита. Тази сума е формирана от заплатени по договора за кредит възнаградителна лихва и други разноски, свързани с кредита и неговото обслужване, както и с евентуално платени от П. обезщетения за забавено плащане. Посоченият размер е резултат от договорени годишен лихвен процент 71, 10 % и ГПР 96,46 %. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК "годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит". От това следва, че за обслужване на кредита за една година П. е следвало да изразходва повече средства, отколкото е получила по него. Определени по този начин, ГПР и годишната лихва се явяват такива, уговорени в нарушение на добрите нрави, което е основание за нищожност по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. Касае се за обща разпоредба на закона, уреждаща основание за недействителност на сделките, която намира приложение и за търговските сделки, доколкото липсва специална разпоредба, която да изключва приложението й по отношение на тях. Обратното - чл. 288 от ТЗ сочи, че за неуредените в него положения за търговските сделки се прилагат разпоредбите на гражданското законодателство, а при непълнота и в него – търговските обичаи. Това изрично е посочено в решение № 88/22.06.2010 г., постановено по т.д. № 911/2009 г. на ВКС, ТК, I т.о. С оглед на това е неоснователно твърдението на въззивника, че тъй като разпоредбата на чл. 430, ал. 2 от ТЗ не ограничавала изрично размера на лихвата чрез поставяне на изискванията за съответствие с добрите нрави, това основание за нищожност не можело да намери приложение по отношение на сключения между него и Х. П. договор за кредит.

По своята същност "добрите нрави" не представляват правни норми и нямат правно действие. Същите представляват общоприети критерии и норми за поведение, които са установени и приети в обществото, като хората се съобразяват с тях съобразно вътрешното си убеждение. Действително, доколкото нямаме издаден акт на МС по чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, страните са свободни да уговарят размер на договорната лихва по собствено усмотрение. Това усмотрение обаче не е неограничено, което следва от чл. 9, ал. 1 от ЗЗД. Както се посочи по-горе, Х. П. е получила кредит в размер на 1500 лева, като кредиторът освен тази сума е получил още 2593, 27 лева, която сума включва и договорната лихва за ползването на кредита. С оглед на това настоящият състав приема, че така както е уговорена тази лихва, същата излиза извън присъщите ѝ функции по чл. 430 ал. 2 от ТЗ, респ. чл. 240 ал. 2 от ЗЗД, като създава предпоставки за неоснователно обогатяване на кредитора, което представлява противоречие с добрите нрави. Налице е нееквивалентност на двете престации – тази на кредитора и тази на заемателя, която е значителна и то в ущърб на последния. Тази нееквивалентност заедно с възможността за неоснователно обогатяване на кредитора също представлява накърняване на добрите нрави и е основание за нищожност на уговорката за лихва. Поради това правилно е прието от първоинстанционния съд, че клаузата на т. VІ от Договор за револвиращ заем № **** е нищожна.

Не могат да бъдат споделени доводите на въззивника, че не е налице накърняване на добрите нрави, тъй като между лицата, които предоставят такива кредити като този, който е предмет на настоящото производство и лицата, които ги ползват не е имало противоречия и потребителите са ползвали предоставените им услуги, като са изразявали съгласие за това. С оглед на това се твърди, че уговорките за размера на годишния лихвен процент са общоприети и в рамките на обичайното за този вид кредити. Както се посочи по-горе, добрите нрави са неписани правила и норми, но в определени случаи законодателят може да включи същите в действащото законодателство. Това е възможно и в случаите, когато с действията си определени субекти накърняват добрите нрави. В тази връзка след сключването на Договора за револвиращ заем от 28.09.2011 година са приети изменения в ЗПК, обнародвани в ДВ, бр. 35/22.04.2014 г. Със същите е въведена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, изрично ограничаваща размера на ГПР, който според законодателя не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС на РБ. От мотивите за това изменение (изложени при пленарно парламентарно обсъждане на 06.03.2014 г. на законопроекта за изменение и допълнение на Закона за потребителския кредит № 454-01-8 от 30.01.2014 г., 42-то НС) следва целта на законодателя, а именно - постигане на справедлив баланс между интересите на потребители на "бързи" небанкови кредити, изолирани от банковите услуги поради ниска кредитоспособност (влошено имуществено състояние, нестабилни или неустановими доходи, налична вече задлъжнялост) или ниска информираност и на професионалните заемодатели, опериращи на същия този рисков пазар, понасящи загуби от неплатежоспособност на висок брой свои клиенти. Няма спор, до тази законодателна намеса, предоставянето на тази услуга на потребителите не е било регулирано с императивен лимит на възнаграждението на кредитора. Но и тогава общественият морал не е допускал злоупотреба с договорната свобода, при която икономически по-силният участник в оборота (в случая търговец, разполагащ със свободни средства предназначени за извличане на печалба) да налага на по-слабия си клиент (търсещ спешно финансиране извън специализирания банков пазар) условия, при които да реализира необосновано висок приход, чрез добавяне на неясни по вид разходи към икономически обоснования размер на цена на рисково кредитиране. Въззивният съд споделя застъпеното в съдебната практика становище, че допускането на търговия, в която се планират отнапред като загуби преобладаващ процент от оборотните сделки и съответно се цели компенсирането им с планирани приходи само от някои от клиентите на търговеца, несъмнено представлява несправедливо третиране на участниците на пазара. При такова определяне на цените на предоставената услуга или търговецът се освобождава от грижата да договаря разумно и добросъвестно, преценявайки платежоспособността на всички свои клиенти, като прехвърля с високата цена на малкото платежоспособни длъжници риска от неизпълнение на мнозинството или (при полагане на съответната грижа и подбор на предимно платежоспособни клиенти) си осигурява източник на приход значително надхвърлящ както разходите за дейността му, така и обичайната печалба, без да предоставя насрещно каквато и да е престация над обичайно банково кредитиране. Именно този обществено неприемлив резултат е наложил и по-новата законодателна уредба. Ето защо съдът поделя извода, че и преди нормативната промяна, като несъвместими с добрите нрави следва да се считат сделки на търговци, договарящи с потребителите годишен процент на разходите, съществено надвишаващи възприетия по-късно горен праг на петкратен размер на законната лихва.

Независимо от действащите през периода на процесния договор нормативни актове, които определят размера на законната лихва по реда на чл. 86, ал. 2 от ЗЗД, същата е определяна по един и същи начин, а именно като основания лихвен процент на БНБ плюс 10 пункта надбавка. Към момента на сключване на договора – 28.09.2011 година основния лихвен процент /ОЛП/ на БНБ е бил 0,20 %. Към 01.12.2011 година той се е повишил до 0,22%, но в последствие е налице намаляване на същия до момента, в който на 01.02.2016 г. е определен ОЛП 0,00%, който размер е запазен до 01.12.2016 г. Поради това най-високата стойност, която е имала законна лихва за периода на действие на договора от момента на сключването му – към 01.12.2011 година, е 10,22 %. От тук следва, че уговореният с процесния договор ГПР надвишава над 9 пъти размера на най-високата законна лихва, действала за периода на договора. Уговореният годишен лихвен процент от 71,10 % надвишава почти 7 пъти този размер на законната лихва. С оглед на приетото по-горе, уговорката за размера на годишен лихвен процент накърнява добрите нрави и е нищожна по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Същата не може да бъде заместена от друга разпоредба на закона, доколкото липсва акт по смисъла на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, който да определя размера на договорна лихва по сключени между страните договори, а законната лихва по чл. 86 от ЗЗД има различни функции от възнаградителната лихва. Доколкото разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е приета след сключване на процесния договор, то също не може да намери приложение по отношение на него. Още повече, че същата определя ГПР, от които възнаградителната лихва е част, но не определя минимален размер на лихвата. С оглед на това настоящият състав намира, че клаузата на т. VІ от Договор за револвиращ заем № ***, определяща годишен лихвен процент 71,10 % е нищожна поради накърняване на добрите нрави. Като такава, не е породила правно действие, а следователно и задължение на заемателя да заплати възнаградителната лихва.

По аналогични съображения, е нищожна и процесната клауза за неустойка, като противоречаща на добрите нрави, според критериите по задължителната съдебна практика - ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Договорената неустойка има компенсаторен характер, т.е. предназначението на същата е да обезпечи неизпълнението на договора и да защити интереса на кредитора при прекратяване на облигационната връзка по вина на длъжника. В същото време, така както е уговорена с процесния договор за кредит, неустойката е дължима при разваляне на договора поради забава в заплащането на която и да е от месечните погасителни вноски, като размерът на същата е 50 % от стойността не само на останалата непогасена част от главницата, но и върху цялата заета сума. Подобна уговорка позволява частично удовлетвореният кредитор да получи едновременно не само неизплатената част от дълга плюс неустойка върху нея, но и върху погасената вече сума, което противоречи на принципа на справедливостта и излиза извън обезпечителната и обезщетителна функция на неустойката.  Размерът на подобна неустойка, предвид уговорения процент (50 %) и основата за изчисляване (целия заем), прекомерно надвишава стойността на очакваните от неизпълнението вреди. Въззивният съд споделя извода на РС-Хасково, че това несъответствие се явява значително и не може да  бъде оправдано със санкционната функция на неустойката, тъй като последната цели да санкционира неизправния длъжник в случай на виновно неизпълнение на договора, но не следва да създава предпоставки за неоснователно обогатяване на насрещната страна. Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, то според чл.21 от ЗПК, вр. чл. 26 ал. 1, вр. ал. 4 от ЗЗД не е налице валидно неустоечно съглашение. В тази част процесният договор за кредит не е породил правно действие, следователно задължение за неустойка не е възникнало валидно.

Споделят се и останалите мотиви, изложени от РС-Хасково в атакуваното решение, поради което ХОС препраща към тях на основание чл.  272 ГПК.

По тези и останалите доводи, изложени в първоинстанционния съдебен акт, споделени от ХОС, въззивната жалба от „Профи кредит България“ ЕООД – София се явява неоснователна, а атакуваното решение – валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на делото, претенцията на въззивника за присъждане на деловодни разноски се явява неоснователна.

Водим от горното, съдът

 

                                       Р е ш и :

 

          ПОТВЪРЖДАВА Решение № 710/11.12.2018 година, постановено по гражданско дело № 1893/2018 година по описа на РС-Хасково.

          Решението не подлежи на касационно обжалване.

  

 

                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

                                        ЧЛЕНОВЕ:1.

 

 

                               

                                                             2.