Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 21.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав в публично заседание на двадесет и втори
октомври две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с-я ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа
докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 11538/2020
г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. ГПК.
Образувано е по подадена въззивна жалба от ответната
страна „Е.М.“ ЕООД срещу Решение № 181877/21.08.2020 г., постановено по гр. д.
№ 74409/2019 г. по описа на СРС, 169-ти състав, с което е признато за
установено по предявения от Б.Е.П. отрицателен установителен иск с правно основание чл.439, вр.чл. 124,
ал.1 ГПК, че Б.Е.П., не дължи на „Е.М.“ ЕООД, следните суми: 1244.88 лв.-
главница, 145 лв. разноски по делото, за които е издаден изпълнителен лист от дата
26.01.2011 г., по гр. д. №2942/2011 по описа на СРС, 45 с-в.
Във
въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение,
поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон,
съществени процесуални нарушения и необоснованост на изводите. Сочи, че в
нарушение на процесуалния закон първоинстанционният съд в доклада по делото не му
е дал указания, че не сочи доказателства за извършената цесия, а и от
приложените изпълнителни дела се установявало, че процесното вземане е предмет
на цесията от 18.01.2016 г. Изтъква, че ако се приеме, че не е надлежна страна
в изпълнително дело, то за ищеца не е налице правен интерес от предявяване на
иска. Поддържа, че представеното по изпълнително дело извлечение от приложение
с кредити към сключения договор за цесия съдържа номера на кредитната карта и
размера на прехвърленото вземане, които се съвпадат с уведомлението за цесия,
поради което същата е установена, а ако съдът е счел, че същите не доказват
цесията е следвало да му даде указния. Моли съда да отмени първоинстанционното
решение и отхвърли иска. Претендира разноски.
Въззиваемият-ищец
не е подал в законоустановения срок отговор на въззивната жалба. В съдебно
заседание чрез процесуалния си представител оспорва жалбата.
Подадена е
и частна жалба от ищеца срещу определение № 20202556/18.09.2020 г., постановено
по гр.д. № 74409/2019 г. по описа на СРС, 169-ти състав, с което първоинстанционният
съд е изменил решение от 21.08.2020 г.
г. по гр.д. № 74409/2019 г., СРС, 169 с-в, в частта за разноските, като е
отменил решението в частта за разноските, в която е осъден „Е.М.“ ЕООД да
заплати на Б.Е.П. на основание чл. 78, ал.1 ГПК сумата над дължимата от 278.99
лв. до присъдената с решението в размер на 1085.60 лв. разноски за исковото
производство. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното
определение, поддържайки, че възражението за прекомерност не е основателно,
предвид правната и фактическа сложност на делото, както и че не е взето предвид
допуснатото обезпечение и престираните по делото усилия. Моли съда да отмени
така постановеното определение, като е изложил подробни аргументи за
неправилност.
Въззивникът-ответник
е подал отговор на частната жалба, в който излага съображения за неоснователността
й, като моли съда да потвърди определението като правилно.
Жалбата е
подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като
е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението
е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за
неснователна по следните съображения:
За да
уважи предявения иск първоинстанционния съд е приел, че ответникът, комуто
принадлежи доказателствената тежест, не е установил обстоятелството, че предмет
на договора за цесия от 18.01.2016 г. е именно процесното вземане срещу ищеца, тъй
като в приложения в изпълнителното производство списък /л. 33 по изп. дело
№20177860401112/ липсва името на ищеца. В този смисъл от съдържанието на
договора за цесия не ставало ясно, че същият касае настоящото спорно правоотношение.
При това положение първоинстанционният съд е стигнал до извода, че ответникът
не е надлежно конституирана страна в изпълнителното производство и извършеното
от него действие по иницииране и образуване на изпълнително производство
досежно процесиите вземания, не представлява такова, годно да прекъсне
започналата да тече на 19.04.2012 давност, а сама по себе си макар и молбата за
образуване на изпълнителното производство да е извършено преди да изтече
5-годишният давностен срок, и да е от категорията на тези, обуславящи
прекъсване на давността, то същата била подадена от ненадлежна страна.
По
конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, съдът намира, за
обоснован извода на СРС, че не е установено по делото обстоятелството предмет
на договора за цесия от 18.01.2016 г. да е именно процесното вземане спрямо
ищеца, тъй като в приложения в изпълнителното производство договор от
18.01.2016 г. и като неразделна част от него – списък на прехвърлените вземания
/л. 33 по изп. дело №20177860401112/ не е посочено името на ищеца, т.е. липсват
данни, данни вземането към Б.Е.П. от Ю.Б.АД да е било прехвърлено чрез този
договор за цесия, което води до основателност на предявения иск. Тъй като
съдебният изпълнител е конституирал Б.Е.П. като длъжник в изпълнителното дело,
за същия е налице правен интерес от предявяване на иска, и в този смисъл се
явява легитимиран да предяви иска по чл. 439 ГПК.
Неоснователни
са оплакванията на въззивника, че докладът на първоинстанционния съд е непълен,
тъй като задължението на съда по чл. 146, ал. 2 ГПК за даване на указания
относно доказването на факти, касае само случаите, в които страната изобщо не
сочи доказателства за даден факт, но не и в случаите, когато посочинете доказателства
не доказват при условията на пълно доказване този факт.
По частната жалба:
Жалбата е
частично основателна по следните съображения:
С определение
№ 20202556/18.09.2020 г., постановено по гр.д. № 74409/2019 г. по описа на СРС,
169-ти състав, първоинстанционният съд е изменил решение от 21.08.2020 г. по гр.д. №
74409/2019 г., СРС, 169 с-в, в частта за разноските, като е отменил решението в
частта за разноските, с която „Е.М.“ ЕООД е осъдено да заплати на Б.Е.П. на
основание чл. 78, ал.1 ГПК сумата над дължимата от 278.99 лв. до присъдената с
решението в размер на 1085.60 лв. разноски за исковото производство като
прекомерни.
Настоящата
съдебна инстанция споделя изводите на СРС, че възражението за прекомерност на
адвокатския хонорар е направено своевременно още с отговора на исковата молба
/стр. 38 от първоинстанционното дело/, както и че същото е основателно, предвид
правната и фактическа сложност делото, доколкото по делото е проведено само
едно съдебно заседание, а искът е отхвърлен предвид неустановяването от страна
на ответника, че с процесния договор за цесия от 18.01.2016 г. е прехвърлено
вземането от ищеца на ответното дружество, поради което и на ищеца се дължат
разноски за адвокатско възнаграждение в минимален размер, съгласно чл. 36 ЗАд. Не
се дължи отделно възнаграждение за изготвянето на молба за обезпечение във
висящо производство, тъй като за това действие не е предвидено нарочно
възнаграждение в Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения. Неправилно
обаче първоинстанционният съд е определил приложимия закон, по който да се
изчисли дължимото адвокатско възнаграждение. В случая размера на минималния адвокатски
хонорар следва да се изчисли на основание чл. 7, ал. 2, т. 2 Наредба № 1 от 9 юли 2004 г., изм.
и доп. ДВ. бр.7 от 22 януари 2019г., приложима по време на сключването на
договора за поръчка между адвоката и страната по делото /10.12.2019 г./, а не по
приложимия закон към края на съдебното дирене. Така изчислен същият се явява в
размер на 327,29 лв., до който размер жалбата е основателна. В останалата част
определението следва да бъде потвърдено.
С оглед на
обстоятелството, че правните изводи, до който въззивната инстанция е
достигнала, съответства на крайните правни съждения на първоинстанционния съд,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно.
С
оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване
по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран Софийски градски
съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 181877/21.08.2020 г., постановено по
гр. д. № 74409/2019 г. по описа на СРС, 169-ти състав.
ОТМЕНЯ Определение № 20202556/18.09.2020 г.,
постановено по гр.д. № 74409/2019 г. по описа на СРС, 169-ти състав, с което
първоинстанционният съд е изменил решение от 21.08.2020 г. г. по гр.д. № 74409/2019 г., СРС, 169 с-в, в
частта за разноските и е намалил същите под сумата от 327,29 лв., ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ Решение № 181877/21.08.2020 г., постановено по гр. д. №
74409/2019 г. по описа на СРС, 169-ти състав, в частта за разноските, като ОСЪЖДА „Е.М.“ ЕООД, ЕИК********да
заплати на Б.Е.П., ЕГН ********** на основание чл. 78, ал.1 ГПК сумата от още 48,30
лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 20202556/18.09.2020 г.,
постановено по гр.д. № 74409/2019 г. по описа на СРС, 169-ти състав, в
останалата обжалвана част, с която е изменено Решение № 181877/21.08.2020 г.,
постановено по гр. д. № 74409/2019 г. по описа на СРС, 169-ти състав, в частта
за разноските.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: