№ 644
гр. София, 25.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Катя Хасъмска
Членове:Емилия Александрова
Таня Кандилова
при участието на секретаря Маргарита Ив. Димитрова
като разгледа докладваното от Таня Кандилова Въззивно гражданско дело №
20211100510287 по описа за 2021 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258-273 ГПК.
Предмет на въззивното разглеждане е въззивна жалба на Н.А. Н. срещу решението,
постановено по гр.д. № 14064/2020 г. на СРС, ІІІ ГО, 86 състав, с което е оставена без
уважение подадената от него молбата за защита от домашно насилие за децата му А.Н.И. и
Т. Н. ИВ. срещу въззиваемата страна А.Л. В.. Подробно в жалбата са изложени
съображенията. Въззивникът моли да се отмени решението и да се постанови друго, с което
се уважи молбата му за защита по ЗЗДН. Претендира разноски.
Предмет на въззивно разглеждане е и въззивна жалба срещу решението постановено
по гр.д. № 14064/2020 г. на СРС, ІІІ ГО, 86 състав, подадена от назначения по реда на чл.29,
ал.4 ГПК особен представител на детето Т. Н. ИВ. - адв.Б.. Подробно в жалбата са
изложени съображенията за неправилност на атакуваното решение. Иска се последното да
бъде отменено и постановено ново решение, с което в полза на детето Т.Н. Н.а да се издаде
заповед за защита от домашно насилие срещу въззиваемата А.Л. В. на основанията и
предвид твърденията , посочени в сезиращата районния съд молба.
Въззиваемата страна А.Л. В. оспорва въззивните жалби и моли за оставянето им без
уважение. Претендира разноски.
Жалбите са допустими. Подадени са в срока по чл. 17, ал. 1 от ЗЗДН от молителя в
1
първоинстанционното производство – Н.А. Н. (виж Определение № 264500/17.11.2020 г.,
постановено по ч.гр.д.№ 11703/2020 г. на СГС, ГО, ІІІ-Б въззивен състав) и от
конституираната като молител по делото наред с него (чл.12, ал.1 ЗЗДН) Т. Н. ИВ., чрез
особения й представител –адв.Б., имащи правен интерес от обжалването, и е срещу
подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл. 258 ГПК, във вр. с чл. 17 ЗЗДН, съдебен
акт, който е валиден и допустим.
Делото пред първата инстанция е образувано по молба на Н. А.И. с правно основание
чл.8, т.2 ЗЗДН, вр. с чл.4, ал.1 ЗЗДН за защита от домашно насилие на децата му А.Н.И. и
Т.Н. И., срещу тяхната майка А.Л. В., извършено на 22.02.2020 г. и на 24.02.2020 г.,
подробно описано в молбата от 18.03.2020 г.
По реда на чл.12, ал.1 ЗЗДН като молители по делото са конституирани и
пострадалите А.Н.И. и Т.Н. И..
Ответницата е оспорила твърденията в подадената молба за извършено от нея
насилие.
С решението, постановено по гр.д. № 14064/2020 г. СРС, ІІІ ГО, 86 състав, е оставил
без уважение молбата за издаване на заповед за съдебна защита по ЗЗДН на А.Н.И. и Т. Н.
ИВ. срещу А.Л. В., като неоснователна. С решението си първоинстанционният съд се е
произнесъл и по разноските в процеса.
Доводите във въззивната жалба касаят неправилна преценка на събраните
доказателства от първоинстанционния съд, респ. неправилни изводи въз основа на
доказателствата по делото.
Въззивният съд, като прецени относимите доказателства и доводи, прие за
установено следното:
Не е спорно между страните, че Н. А.И. е възходящ по права линия от първа степен
на А.Н.И. и Т. Н. ИВ., а А.Л. В. е тяхна майка.
Настоящият съд напълно споделя направените изводи въз основа на доказателствата
по делото за липса на установено неправомерно поведение на майката спрямо децата й на
процесните две дати, което да оправдае налагане на ограничителните мерки по чл.5 от
ЗЗДН, поради което не намира за необходимо да преповтаря тези изводи и препраща към
мотивите на обжалваното решение (чл. 272 от ГПК).
Като допълнение към мотивите на районния съд следва да се посочи, че съгласно
нормата на чл. 13, ал. 1 от ЗЗДН в производството по издаване на заповед за защита от
домашно насилие са допустими всички доказателствени средства по ГПК. В ал. 3 на същата
норма е посочено, че когато няма други доказателства, заповедта се издава само на
основание декларацията по чл. 9, ал. 3 от закона, т.е. нейната доказателствена сила е
оборима и то с всички допустими доказателствени средства. В настоящия случай са събрани
гласни доказателства и писмени такива, поради което следва депозираните декларации да се
преценят в съвкупност с останалите доказателства.
Двете декларации, изходящи от Н. А.И., като баща и законен представител на
2
малолетната Т. Н. ИВ., са недопустимо доказателствено средство (т.е. такова, което не е
предвидено в закона) – съгласно чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН към молбата по чл. 8, т. 1 се прилага и
декларация от молителя за извършеното насилие, или законодателят безспорно има предвид
декларация, изходяща лично от пострадалото лице (включително и ако то е непълнолетно
или поставено под ограничено запрещение). В настоящия случай към момента на
представяне на декларациите пред районния съд Т. Н. ИВ. е малолетна, т.е. не навършила
14-годишна възраст, и липсва законоустановена възможност нейният законен представител
да декларира извършено насилие срещу нея. Също така негодно доказателствено средство е
и декларацията, изходяща от непълнолетната А.Н.И. със съгласието на нейния баща Н. А.И.,
приложена на л.12- л.14 от делото на СРС, тъй като макар и за непълнолетната тогава А. да
не е налице пречка за подаване на декларация по чл.9, ал.3 ЗЗДН, то видно от съдържанието
на самата декларация изложените в нея изявления са на бащата, а не на детето.
Приложената на л.46 - л.47 от делото на СРС декларация по чл.9, ал.3 ЗЗДН
подписана и от А.Н.И., също не може да послужи като самостоятелно основание за издаване
на заповед за защита, доколкото както бе посочено в случая не е налице хипотезата на чл.13,
ал.3 ЗЗДН, тъй като по искане на молителя в производството са събрани и други
доказателства, включително е проведен разпит на свидетел -очевидец. Още повече, че тази
декларация е представена по указания на съда и не може да бъде ценена безкритично.
Настоящият състав не споделя схващането, че пострадалото лице трябва да приложи към
молбата за защита декларация за извършеното насилие като изискване за редовност на
молбата. Декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН е доказателствено средство и пострадалият,
ако желае, ще я представи. Разпоредбата на чл.9, ал.3 ЗЗДН следва да се тълкува по начина,
по който се тълкува разпоредбата на чл.127, ал.2 ГПК.
Данни за домашно насилие извършено от ответветницата спрямо двете й дъщери
освен във посочената по –горе декларация действително се изнасят и от свидетелят Д.Б.,
който при проведения от първостепенния съд разпит пресъздава буквално изложеното в
сезиращата молба и представените по делото декларации, включително и тези съдържащи
изявленията на молителя Н. А.И. за случилото се на 22.02.2020 г., като свидетелят няма
преки впечатления за случилото се на 24.02.2020 г., след като телефонния разговор, който
провеждал с А. е прекъснал. Показанията на св.Б., както и декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН,
приложена на л.46 –л.47 от делото на СРС, следва да бъдат преценени с оглед на всички
други данни по делото, в това число и със споделеното от детето Т. Н. ИВ. при
изслушването му по реда на чл.15 от ЗЗДет. Извършвайки тази преценка, настоящият
съдебен състав намира, че показанията на св.Б. не следва да бъдат кредитирани, същият не е
присъствал по времето на инцидента от 24.02.2020 г., а възпроизвежда факти, които са му
станали известни от преразказаното му от молителката А.И.. Не може пресъздаването на
разказа на молителката да съставлява пряко наблюдение и непосредствено възприятие на
соченото домашно насилие. От друга страна настоящият съдебен състав намира, че св.Б. не е
безпристрастен свидетел, с оглед интимната му връзка с А.И.. Показанията му не се
подкрепят от представените по делото писмени доказателствени средства, събрани по реда
3
на чл. 13, ал. 2, т. 1 от ЗЗДН - протоколите, докладите и други актове, издадени от
дирекциите "Социално подпомагане", не намират опора и в споделеното от детето Т. при
изслушването му по реда на чл.15 от ЗЗДет. След образуване на делото пред социалните
работници, работили по случая А. е споделяла за конфликта с майка си, а като причина е
посочила, че последната не полагала адекватни грижи за нея и сестра й, че не се разбира с
партньора на майка си (италианки гражданин), че между него и майка й често избухвали
скандали, като по отношение на процесните дати е споделила само за направен от майка й
опит са самоубийство на 22.02.2020 г. и е изразила желание да живее при баща си.
Споделила е чувства на гняв и огорчение от майка си, а след като се е установила да живее
при баща си не е споделя за конфликти в разширения си семеен кръг и посещава жилището
на майка си. Малолетната Т. също е споделяла, че не харесва и не се разбира с партньора на
майка си. В обобщение в продължителния процес на социално проучване единствения риск,
който е констатиран за децата се дължи на напрегнатата семейна динамика, на
конфликтните отношения между родителите, на нежеланието на децата да приемат
партньора на тяхната майка и неспособността на последната да поставя граници, да
разпределя вниманието си както между двете деца, така и между тях и партньора си, да
откликва адекватно на потребностите на децата.
В тази връзка следва да се отбележи, че при изслушването му от първоинстанционния
съд детето Т. не е споделило за твърдения инцидент на 22.02.2020 г., свързан с приемане на
голямо количество медикаменти от майката. При изслушването му от въззивната инстанция
детето Т. споделя, че живее при майка си, с която се разбират добре и в отношенията им
няма никакво напрежение. Добавя, че напрежение в отношенията им създавала сестра й А.,
когато посещавала дома им. Детето е категорично, че не е имало случай, включително и в
края на месец февруари 2020 г., при който майка й да е нагълтала голямо количество
хапчета в нейно присъствие, а сестра й да е правила опит, с помощта на приятеля си Д., да
ги извадят от устата й. Т. заявява, че майка й никога не била упражнявала насилие върху
нея, както и че никога не била удряла сестра й. А. и майка й постоянно се карали, като по
време на скандалите се случвало двете да си разменят обидни реплики. Т. никога не била
виждала майка й да удря сестра й. Детето споделя, че в края на месец февруари 2020 г.
сестра й А. отишла да й помага за онлайн обучението, но вдигнала скандал и потърсила
съдействие от органите на реда, като казала, че майка й е вдигнала скандал и „едва ли не, че
веки ден я бие“, което според Т. не било вярно. Майка й не била удряла сестра й, тогава А.
ударила шамар на майка си, а баща й чакал на асансьора, заради което, а и заради това, че
баща й крал и нея да се обади в полицията, Т. смятала, че „всичко“ било нагласено. И при
изслушването през районния съд Т. споделя, че когато е била при баща си, последният и
сестра й са я „наговаряли“ как ще си вземат техния апартамент и ще си живеят там.
В хода на социалното проучване, възложено от въззивната инстанция, Т. е споделила
същата информация със социалните работници (отразена в доклада), като е разказала и за
периода, през който е била при баща си, след процесните дати. Тогава детето не е имало
възможност да комуникира с майка си по никакъв начин, успяло е да избяга от дома на баща
4
си и се е върнало в дома на майка си, където живее и понастоящем. Отразено е още, че в
дома на майката към момента живее и пълнолетната вече А.. Т. е споделила със социалните
работници и това, че баща й много пъти се опитвал да я подведе да дава грешна информация
по отношение на майка й, като неведнъж се опитвал и да я настройва срещу нея.
От събрания по делото доказателствен материал, вкл. гласните доказателства и
протоколите, докладите и други актове, издадени от Д“СП“ (чл.13, ал.2, т.1 ЗЗДН) не се
установява въззиваемата страна да е извършила твърдяното насилие над дъщерите си А. и
Т., както правилно е приел и районният съд. С ангажираните по делото писмени
доказателствени средства, събрани по реда на чл. 13, ал. 2, т. 1 от ЗЗДН, са оборени
твърденията за извършено насилие от въззиваемата спрямо децата й на процесните две дати.
Съобразно с така установената фактическа обстановка, въззивният съд достигна до следните
правни изводи:
Първоинстанционното решение е правилно. Неоснователни са наведените доводи във
въззивната жалба, че първоинстанционният съд не се е съобразил с всички ангажирани
доказателства. По делото не са доказани по безспорен начин твърденията за извършени
актове на домашно насилие от страна на въззиваемата на процесните дати спрямо децата й.
Несъстоятелни са и доводите във възвината жалба за неправилна преценка на
първоинстанциинния съд за силно влошени и конфликтни отношения между родителите на
А. и Т., както и между пълнолетната вече А. и нейната майка. В представените пред първата
инстанция социални доклади, включително и за оценка на случая, план за действие
протоколите, и други актове, издадени от Д“СП“ дори е акцентирано върху наличия
конфликт между родителите и въвличането на децата в него. В изготвения за нуждите на
въззивното производство социален доклад също е акцентирано върху наблюдаваните
последици от конфликтната среда, създадена от родителите, и въвличането на децата в
конфликта, като е застъпено становище, че следствие от тази семейна среда е и
наблюдаваната конкуренция между сестрите.
Постановеното решение е съобразено с всички ангажирани и относими към спора
доказателства.
Предвид горното, решението на районния съд е правилно и законосъобразно и
следва да се остави в сила. С влизането му в сила заповедта за незабавна защита по чл. 18,
ал. 1 от ЗЗДН престава да действа (арг. от чл. 19 от ЗЗДН).
С оглед изхода на делото, въззивникът Н. А.И. няма право на разноски.
Въпреки изхода на въззивното дело, въззивниците не дължат на СГС държавна такса
за въззивните си жалба и разноски за възнаграждение на назначения по реда на чл.29, ал.4
ГПК особен представител (заплатени от последния от бюджетните средства на съда), тъй
като молбата е за защита на лица, които не са били навършили 18 годишна (арг. от чл. 11, ал.
3 in fine ЗЗДН).
При този изход на делото обаче молителя Н. А.И. дължи разноски на въззиваемата
страна за въззивното производство, които са в доказан размер на 800 лева (заплатено
5
адвокатско възнаграждение, по договор за правна защита и съдействие). В тази връзка,
следва да се отбележи, че настоящия съдебен състав споделя практиката на ВКС, в която
приема, че въведеното с разпоредбата на чл.11, ал.3 от ЗЗДН изключение не касае
разноските направени от другата страна за осигуряване на защитата си по делото
(Определение №264/27.07.2018г., постановено по гр.д.№ 1249/2018г., на ВКС, ІV-то ГО), по
отношение на които се прилага разпоредбата на чл.78 от ГПК, доколкото държавата
освобождава от заплащане на публични задължения -такси, разноски, но не и от части
задължения , каквото е отговорността за разноски, която по своя характер е деликтна. Що се
отнася до релевираното от пълномощника на въззивника Н.И. възражение по чл.78, ал.5 от
ГПК съдът намира, че заплатено от въззиваемата адвокатско възнаграждение по договор за
правна защита и съдействие в размер на 800 лева е прекомерно завишено, т.к. цената на
адвокатската защита не е съобразена с фактическата и правна сложност на въззивното
производство и обема на предоставената защита, поради което и последното следва да бъде
намалено до предвидения в чл.21 от Наредба №1/09.06.2004г. минимален размер от 400
лева.
Или, при този изход на делото въззивникът Н.И. следва да бъде осъден да заплати на
въззиваемата А.В. разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева за
въззивното производство.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решението по гр.д. № 14064/2020 г. на СРС, ІІІ ГО, 86 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Н.А. Н. за присъждане на разноски по
делото.
ОСЪЖДА Н.А. Н., ЕГН **********, да заплати на А.Л. В., ЕГН **********,
разноски за въззивното производство в размер на 400 лева.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6