№ 341
гр. София, 28.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Бистра Николова
Членове:Т. Т.ов
Милен Василев
при участието на секретаря Невена Б. Георгиева
като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело №
20241001000323 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 13.03.2024 г. на ответника „Корпоративна търговска
банка” АД /в несъстоятелност/, представлявана от синдиците, срещу решението от
14.02.2024 г. по т. д. № 2303/2023 г. на Софийския градски съд, VІ-5 състав, с което:
на осн. чл. 71, ал. 1 ЗБН е допълнен списъкът на приетите вземания на кредиторите на
„КТБ“ АД като е включено и вземането на ищеца „Дунарит“ АД за сумата 1 032 697,19
лв., с поредност на удовлетворяване по чл. 94, ал. 1, т. 8 ЗБН /редакцията от ДВ, бр.
92/27.09.2002 г./, представляващо присъдени на ищеца съдебни разноски по
изпълнителен лист от 19.09.2023 г. по т.д. № 93/2016 г. на СГС;
ответникът е осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на
СГС сумата 10 326,97 лв.;
ответникът е осъден да заплати на ищеца съдебни разноски в размер на 450 лв.
В жалбата се твърди, че неправилно съдът е допълнил списъка на приетите вземания и е
включил процесните вземания с привилегия по чл. 94, ал. 1, т. 8 ЗБН. Твърди се, че не било
взето предвид, че вземанията са нововъзникнали, а специалната уредба по ЗБН /чл. 4/ по
принцип предвиждала удовлетворяване само на вземанията, възникнали след откриване на
производството, а не тези, които са възникнали преди откриването. Изключенията от това
били уредени в чл. 54 ЗБН относно разноските по несъстоятелността и те не подлежали на
разширително тълкуване, като извън техния обхват са процесните вземания. Поддържа се,
1
че по това специалната уредба на банковата несъстоятелност се отличавала от общата
уредба на несъстоятелността по ТЗ, по която на удовлетворяване подлежали и вземания,
възникнали след датата на решението на откриване на производството. Този извод следвал и
от липсата на уреден в ЗБН ред за допълнително предявяване на вземания, възникнали след
откриването на производството, както и от липсата на специален ред на тези вземания в чл.
94 ЗБН, за разлика от чл. 722 ТЗ. Процесните вземания за съдебни разноски не попадали и в
тези по чл. 94, ал. 1, т. 8 ЗБН, тъй като техните кредитори щели да бъдат в по-благоприятно
положение от това на кредиторите на подобни вземания в общото производство по
несъстоятелност, които са с ред по чл. 722, ал. 1, т. 12 ТЗ. Сочи се, че поради това тези
разноски следвало да останат за сметка на кредиторите и не подлежали на удовлетворяване
в производството по банкова несъстоятелност.
Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното
решение и да отхвърли подаденото възражение.
Въззиваемата страна „Дунарит“ АД – ищец по иска – чрез процесуалния си представител
оспорва жалбата като неоснователна и моли съда да я остави без уважение, а обжалваното с
нея решение – в сила, като правилно и законосъобразно.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество
е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение,
поради което и на осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СГС. Независимо от това
следва да се добави и следното:
1. Предмет на разглеждане е възражение по чл. 66, ал. 6 ЗБН, касаещо спор относно
приемането на вземания в производството по несъстоятелност на банка.
Не е спорно, а и от данните по делото се установява, че: 1) с решение № 664/22.04.2015 г.
по т.д. № 7549/2014 г. на СГС, обявено в ТР на 22.04.2014 г., е открито производство по
несъстоятелност на „КТБ“ АД и банката е обявена в несъстоятелност; 2) по подадена на
14.01.2016 г. искова молба от синдиците на банката е било образувано т.д. № 93/2016 г. на
СГС, по което са предявени срещу „Дунарит“ АД съединени при евентуалност искове по чл.
59, ал. 5 ЗБН и чл. 59, ал. 3 ЗБН; 3) с решение от 22.11.2019 г. на СГС са уважени главните
искове по чл. 59, ал. 5 ЗБН; 4) с решение от 10.08.2021 г. по т.д. № 88/2021 г. на САС е
отменено решението на СГС и исковете по чл. 59, ал. 5 ЗБН и по чл. 59, ал. 3 ЗБН са
отхвърлени, като „КТБ“ АД е осъдена да заплати в полза на бюджета държавна такса в
2
размер на 1 031 797,19 лв., както и разноски в полза на ответника „Дунарит“ АД – общо
1 032 697,19 лв., от които 1 031 797,19 лв. -за заплатената държавна такса по въззивната
жалба, 450 лв. – за юрисконсултско възнаграждение за първата инстанция и 450 лв. – за
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция; 5) решението на САС не е
допуснато до касационно обжалване с определение № 50455/27.06.2023 г. по т.д. № 499/2022
г. на ВКС, І т.о.; 6) въз основа на влязлото в сила решение на САС е бил издаден
изпълнителен лист от 19.09.2023 г. за присъдените съдебни разноски на „Дунарит“ АД; 7) с
молба с вх. № 890/27.10.2023 г. ищецът „Дунарит“ АД е предявил вземанията по
изпълнителния лист пред синдиците на банката, като е поискал да бъдат приети с поредност
по чл. 94, ал. 1, т. 3 ЗБН; 8) с писмо с изх. № 1130/8.11.2023 г. на синдиците на „КТБ“ АД,
обективиращо решение по чл. 66, ал. 4 ЗБН, е оставено без уважение искането за приемане
на вземанията, което решение не е обявено в ТР, поради което и подаденото на 4.12.2023 г.
процесно възражение по чл. 66, ал. 6 ЗБН се явява подадено в срок.
Спорният въпрос по делото е правен – дали процесните вземания, възникнали след
откриване на производството по банкова несъстоятелност, подлежат на приемане за
удовлетворяване в това производство. Въззивният съд намира по този въпрос следното:
2. Вземанията, като облигационни права с имуществен характер, са част от имуществения
патримониум на съответния правен субект. Те са имуществени притежания, които на общо
основание се ползват със защита от държавата. Частните вземания попадат в обхвата на
частната собственост, която на конституционно ниво е обявена за неприкосновена – чл. 17,
ал. 3 КРБ. Също на конституционно ниво е закрепено, че тази собственост се гарантира и
защитава /чл. 17, ал. 1 КРБ/, както и че по принцип всички права на правните субекти следва
да се защитават от държавата /чл. 56 КРБ/, вкл. чрез съдебна защита /чл. 117 КРБ/. Правото
на собственост /т.е. и на вземанията/ е защитено и на международно и европейско ниво /чл.
1 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС и чл. 17 ХОПЕС/, а освен това е предвидено, че всеки
субект следва да разполага с ефективни вътрешноправни средства за защита на
нарушените му права /чл. 13 ЕКЗПЧОС, чл. 47 ХОПЕС/.
Следователно, държавата е конституционно и международно задължена да осигури
ефективна вътрешноправна защита на всяко вземане. Това означава, че тя трябва да
предвиди ред за неговата защита, който да е ефективен. Редът за защита на едно вземане
следва да включва държавно уредена процедура за неговото установяване и за неговото
принудително удовлетворяване. Всеки кредитор следва да има възможност за достъп до
такава защитна процедура, което не означава, че държавата не може да установи различни
процесуални условия за допустимост, нито пък означава, че държавата следва непременно
да гарантира удовлетворяването на вземането. Минималната защита, която следва да се
осигури на кредитора, е да има възможност за съдебно установяване на вземането, ако то е
спорно, както и да има възможност за иницииране или включване в процедура за
принудително удовлетворяване на вземането. Поради това не е допустимо държавата
изначално да забранява или да не предоставя за определени вземания достъп до подобна
съдебна процедура или до процедура по принудително изпълнение. На още по-голяма
3
основание е недопустимо за съдебно установено вземане да не бъде предвидена никаква
възможност за иницииране или включване в процедура за принудително изпълнение –
това би означавало принизяване на самата съдебна защита, която би била абсолютно
неефективна.
През призмата на тези конституционни, международноправни и наднационални правни
положения следва да се преценява и уредбата в обикновеното законодателство, което е с по-
нисък ранг и следва да се тълкува и прилага в съответствие с актовете от по-висок ранг. По-
конкретно така следва да се тълкува и уредбата в Закона за банковата несъстоятелност
относно реда за установяване и удовлетворяване на вземанията на кредиторите на обявената
в несъстоятелност банка. Вярно е, че в чл. 4, ал. 1 ЗБН като принцип е предвидено, че масата
на несъстоятелността служи за удовлетворяване на всички кредитори на банката по
търговски и нетърговски вземания, възникнали до датата на решението за откриване на
производство по несъстоятелност за банката, както и на кредиторите по вземания, свързани
с направени при условията и по реда на този закон разноски по несъстоятелността, които
пък са описани в чл. 54. Ако се възприеме буквалното тълкуване на разпоредбата, то това ще
означава, че държавата не само не е осигурила, но е забранила всяка държавна защита на
вземане /вкл. публично вземане/, възникнало след откриване на производството – ще
съществува субективно материално право без никаква държавна защита, доколкото за
подобни вземания е забранена и защита в друг исков или изпълнителен процес /чл. 20 и чл.
21 ЗБН/. Не е възможно това вземане да се изпълнява след приключването на
производството по банкова несъстоятелност, тъй като за разлика от общата несъстоятелност,
това производство винаги приключва със заличаване на банката от търговския регистър –
чл. 105, ал. 3 ЗБН. Поради това подобно тълкуване, като противоречащо на основни права от
по-висш ранг, следва да бъде отречено. На кредиторите и на нововъзникнали вземания
следва да се признае възможността да предявят същите в производството по
несъстоятелност, тъй като държавата не може да откаже тяхната защита и следва да
предвиди ред за това. Ако такъв ред не е предвиден /както е в ЗБН/, то той следва да бъде
изведен чрез разширително тълкуване или аналогия /чл. 46 ЗНА/, а не от липсата му да се
прави генерален извод, че защита въобще е отказана, което би било противоречащо на
конституционната, международна и европейска правна уредба.
Впрочем, обяснението за разпоредбата на чл. 4, ал. 1 ЗБН следва да се търси в друга
посока. За разлика от общото производство по несъстоятелност по ТЗ, откриването на
производство за банкова несъстоятелност води и до пълно преустановяване на дейността на
банката – чл. 13, ал. 1, т. 3 ЗБН. Подобен развой е възможен и по ТЗ, но като изключение от
принципа по чл. 630, ал. 1 ТЗ и чл. 635, ал. 1 ТЗ – длъжникът да продължи дейността си под
надзора на синдика. В банковата несъстоятелност продължаване на дейността е невъзможно,
а тя има характер на принудителна съдебна ликвидация. По тази причина сключването на
нови търговски сделки от банката след откриване на производството е невъзможно, а
следователно е невъзможно възникването на вземания от такива сделки срещу банката.
Очевидно това е мотивирало законодателя при създаването на чл. 4, ал. 1 ЗБН.
4
Същевременно, след откриването на производството и във връзка с осъществяване на
дейността на синдика е възможно сключването на редица сделки между банката,
представлявана от синдика, и трети лица – както във връзка с опазване на масата на
несъстоятелността, така и за нейното попълване /вкл. водене на съдебни и изпълнителни
производства/ и осребряване, а също и за наемане на служители или трети лица при
необходимост. Макар повечето от тези вземания да се обхващат от разноските по
несъстоятелността по чл. 54 ЗБН, които са предвидени и в чл. 4, ал. 1, то не е невъзможно
именно във връзка с дейността на синдика да възникнат и други вземания на трети лица.
Такива по-специално са вземанията за присъдени съдебни разноски на третите лица по
спечелените от тях дела, водени от синдика, вкл. и като представител на банката.
Правноабсурдно е за подобни нововъзникнали и съдебно установени вземания, които при
това са неоспорими съгласно чл. 70 ЗБН, да бъде отречена защитата им чрез тяхното
предявяване в производството по несъстоятелност, след като такава не може да се
осъществи и по пътя на индивидуалното изпълнение. Ето защо следва да се приеме, че
подобни вземания също подлежат на предявяване и приемане в производството по банкова
несъстоятелност, като за тях са неприложими сроковете за предявяване по чл. 63 ЗБН.
3. Същият отговор на въпроса дали е налице възможност за предявяване на вземане,
възникнало след откриване на производство по банкова несъстоятелност, е даден и в
практиката на ВКС – определение № 67/15.02.2022 г. по ч.т.д. № 1212/2021 г. на ВКС, І т.о.
В същото макар и по други, но също споделими и аргументирани съображения, относно
вземанията за съдебни разноски, присъдени в тежест на банката по дела, образувани след
откриване на производството по несъстоятелност, е прието следното:
„Съгласно чл. 70 ЗБН не може да се оспорва вземане, което е установено с влязло в сила
съдебно решение, постановено след датата на решението за откриване на производство
по несъстоятелност, когато в производството по делото е взел участие синдикът.
Неоспоримостта на вземанията произтича от предвиденото в чл. 69, ал. 2 ЗБН
установително действие на съдебните решения в отношенията на банката, синдика и
всички кредитори на несъстоятелността. Разпоредбата на чл. 71, ал. 1 от ЗБН
установява задължение за синдика да допълни списъка по чл. 67, ал. 2 ЗБН /одобрения от
съда списък на приетите вземания, по които не са направени възражения/ с вземанията,
установени с решение по чл. 65, ал. 2 или по чл. 68, ал. 3 ЗБН, както и с вземанията –
предмет на решение по чл. 20, ал. 4 ЗБН, ако с решението се признава претендираното от
кредитора вземане към банката. Липсва изрично предвиждане за разноските, присъдени в
производствата по посочените искове, но няма основание същите да бъдат изключени от
режима на главното вземане, доколкото отговорността за разноските е последица от
разрешаването на съответния материалноправен спор и може да се реализира само в
образуваното по този спор съдебно производство. След като вземанията за разноски в
производствата по исковете чл. 20, ал. 4 ЗБН, чл. 65, ал. 2 ЗБН и чл. 68, ал. 3 ЗБН /за
установяване съществуването на вземания на кредитори на банката/ подлежат на
удовлетворяване от масата на несъстоятелността по реда на ЗБН, същото би следвало
5
да е разрешението за разноските, присъдени в производствата по исковете за попълване на
масата на несъстоятелността. Страните в производствата по исковете за попълване на
масата на несъстоятелността, на които са присъдени разноски, не следва да бъдат
поставени в по-неблагоприятно положение от страните в останалите съдебни
производства, обусловени от образуваното производство по банкова несъстоятелност.
Забрана за включване в списъка на приетите вземания на разноските, присъдени в
производствата по исковете за попълване на масата на несъстоятелността, не може да
се изведе и от разпоредбата на чл. 4, ал.1 ЗБН. Разпоредбата установява общия принцип,
че масата на несъстоятелността служи за удовлетворяване на всички кредитори на
банката по търговски и нетърговски вземания, възникнали до датата на решението за
откриване на производство по несъстоятелност за банката, както и на кредиторите по
вземания, свързани с направени при условията и по реда на този закон разноски по
несъстоятелността. С ал. 2 на същия текст е предвидено и изключение от него за
вземанията, произтичащи от законна или договорна лихва върху необезпечено вземане,
дължима след датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност за
банката, като е посочено, че те се удовлетворяват само след пълно удовлетворяване на
кредиторите по чл. 94, ал. 1, т. 1 – т. 8 от ЗБН. Същевременно обаче с чл. 94, ал. 1, т. 7
ЗБН в кръга на подлежащите на удовлетворяване вземания се включват и други вземания,
възникнали след датата на решението възникнали до датата на решението за откриване
на производство по несъстоятелност за банката, а именно текущи публичноправни
вземания на държавата и общините, като данъци, мита, такси и други. Разпоредбата на
чл. 102 ЗБН предвижда, че и вземанията под отлагателно условие се включват в сметката
за разпределение и се удовлетворяват по реда на чл. 725 от ТЗ. Следователно в чл. 4 ЗБН не
са уредени изчерпателно всички изключения от общото правило, че масата на
несъстоятелността е предназначена за удовлетворяване на вземания, възникнали до
датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност за банката.
Възможността да бъдат удовлетворявани вземания, свързани с развитието на
производството – разноските по несъстоятелност и текущите, публичноправни вземания
на държавата и общините, които могат да бъдат и спорни по размер, налага по аргумент
от по-силното основание, че безспорните по размер вземания за разноски, присъдени в
съдебните производства, обусловени от производството по несъстоятелност, също
подлежат на удовлетворяване от масата на несъстоятелността.
От друга страна случаите, при които страните по делата не заплащат предварително
или не дължат държавна такса за участие в делото, както и в които са освободени от
заплащане на разноски, се уреждат изрично в закона. След като липсва изрична
разпоредба, освобождаваща банката – длъжник в производство по банкова
несъстоятелност от заплащане на разноски в производствата по отменителните и
преферентните искове за попълване на масата на несъстоятелността, недопустимо е
този правен резултат да се постигне чрез забрана за ответниците по посочените искове, в
чиято полза са присъдени разноски, да ги предявят в производството по несъстоятелност.
6
По тези съображения и предвид изрично предвидената неоспоримост на вземанията,
установени с влязло в сила съдебно решение в производства с участието на синдика, следва
да се приеме, че вземанията за разноски, присъдени на ответници в производствата по
искове за попълване на масата на несъстоятелността, подлежат на удовлетворяване по
реда на чл. 94, ал. 1, т. 8 ЗБН. Същите не представляват разноски по несъстоятелността,
доколкото не попадат сред лимитативно изброените в разпоредбата на чл. 54 от ЗБН
вземания, насочени към обезпечаване на развитието на откритото производство по
несъстоятелност.
Посочените вземания за съдебни разноски подлежат на включване в списъка с приети
вземания наред с тези по чл. 71, ал. 1 ЗБН. В случай, че лицата, упражняващи
правомощията на синдик на банката, откажат да допълнят списъка, защитата на
кредитора с вземане за съдебни разноски е чрез възражение срещу отказа на синдика,
което подлежи на разглеждане по реда на чл. 68 ЗБН – в отделно производство и в
открито заседание с участие на синдика, кредитора с оспорено вземане и направилия
възражение кредитор. В това производство предмет на установяване не е
съществуването на вземането, а правото на кредитора да бъде включен в списъка на
приетите вземания с определена поредност. Това е редът за защита и на всички кредитори
с вземания, установени с решение по чл. 65, ал. 2, чл. 68, ал. 3 и чл. 20, ал. 4 ЗБН, в случай на
отказ на синдика да допълни списъка, доколкото съдът по несъстоятелността няма
правомощията да указва на синдика да коригира списъка извън производството по чл. 68
ЗБН. Именно поради неоспоримостта на вземанията, за тях не се прилага редът по чл. 66
ЗБН, предвиждащ възможност за подаване на възражения срещу списъка, представяне на
доказателства и постановяване на окончателно решение от синдика. Не е необходимо и
вземането да се включва в списък на неприетите вземания, за да бъде подадено възражение
срещу него, доколкото становището на синдика, че списъкът на приетите вземания не
следва да се допълни, се приравнява по последици на включване на вземането в списъка на
неприетите вземания.“
4. Настоящият случай е именно такъв – по заведено от синдиците дело по чл. 59 ЗБН,
приключило с влязло в сила решение за отхвърляне на исковете, на ответникът /настоящ
ищец/ са присъдени разноски, направени за участието му в производството. Вземането за
разноски е възникнало след откриване на производството по несъстоятелност на банката, но
същото подлежи на приемане по реда на чл. 71 ЗБН.
Ето защо възражението по чл. 66, ал. 6 ЗБН се явява основателно. Установено е
съществуването на претендираното от ищеца вземане. В жалбата липсват оплаквания към
определената привилегия на вземането /по чл. 94, ал. 1, т. 8 ЗБН в редакцията преди
изменението от ДВ, бр. 33/2019 г./, а и въззивният съд не установи неправилност в тази част
на обжалваното решение.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а
обжалваното с нея решение – потвърдено.
7
При този изход на спора и на осн. чл. 694, ал. 7 ТЗ във вр. с чл. 612, ал. 2 ТЗ
жалбоподателят – ответник следва да бъде осъден да заплати държавна такса за въззивното
обжалване в размер на 5 163,49 лв.
В съдебното заседание пред САС процесуалният представител на ищеца изрично е
заявил, че не претендира присъждане на разноски, което следва да се тълкува като оттегляне
на направено в този смисъл искане в отговора на жалбата. Ето защо разноски на ищеца не
следва да се присъждат за въззивното производство.
Така мотивиран Софийският апелативен съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 14.02.2024 г. по т. д. № 2303/2023 г. на Софийския
градски съд, VІ-5 състав.
ОСЪЖДА „Корпоративна търговска банка” АД /в несъстоятелност/ с ЕИК –
*********, със седалище и адрес на управление – гр. София, ул. „Граф Игнатиев“ № 10, на
осн. чл. 694, ал. 7 във вр. с чл. 612, ал. 2 ТЗ да заплати държавна такса в размер на 5
163,49 лв. по сметка на Софийския апелативен съд, дължима за въззивното производство по
т. д. № 323/2024 г.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл.
280 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8