ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 138
гр. Смолян , 08.04.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в закрито заседание на осми април, през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Росица Н. Кокудева
Членове:Петранка Р. Прахова
Зоя С. Шопова
като разгледа докладваното от Петранка Р. Прахова Въззивно частно
гражданско дело № 20215400500109 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 413 ал. 2 от ГПК.
С Разпореждане № 83/03.02.2021 г. по ч. гр. д. № 50/2021 г.
Девински районен съд е отхвърлил частично заявление за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 от ГПК от „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ЕООД срещу Р.С. Ш., в частта на искането за сумите: 139, 20
лева възнаграждение по гаранционна сделка /поръчителство/ и 36. 00 лева –
разходи и такси за извънсъдебно събиране, както и в частта на разноските за
сумата от 50 . 00 лева – разликата между определените разноски за
адвокатско възнаграждение в размер от 150. 00 лена до исканата сума в общ
размер на 200 лева.
Това разпореждане се обжалва пред Смолянски окръжен съд от
заявителят „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, чрез
пълномощник юрк. М., с оплаквания, че е постановено при съществено
нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано, поради което
се иска неговата отмяна и издаване на заповед за изпълнение за всички
претендирани суми.
Смолянски окръжен съд намира частната жалба за процесуално
допустима като депозирана в законно установения срок от надлежна страна,
внесена е ДТ, а по същество съобрази следното:
Заповедният съд е длъжен да извърши преценка за съответствие на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК
със закона и добрите нрави, а по силата на чл. 411 ал. 2 т. 3 от ГПК искането
не може да се основава на неравноправна кауза в договор, сключен с
1
потребител или при наличие на обоснована вероятност за това за което съдът
следи служебно. При тази преценка съдът съпоставя твърденията за
обстоятелствата, от които произтичат претендираните права, със закона и
добрите нрави, изследва и въпроса за наличие на неравноправни клаузи.
В конкретния случай вземането произтича от договор за
потребителски кредит, сключен на 29.10.2019 г. между „И. А. М.“ АД и Р. С.
Ш. за сумата 450 лева, обезпечен чрез сключен на същата дата договор за
предоставяне на поръчителство между кредитопоучателя Ш. и „Ф. Б.“ ЕООД
– поръчител. Поръчителят се е задължил да отговаря солидарно с
кредитополучателя за изпълнение на всички задължения на
кредитополучателя, за което кредитополучателят се дължи възнаграждение на
поръчителя. Кредитополучателят не е изпълнил задълженията си по кредита,
които били изплатени от поръчителят, с оглед на което последният
претендира предявените със заявлението парични суми.
Касае се за предоставяне на длъжника на финансова услуга по
смисъла на § 13 т. 12 от ДР на ЗЗП и той има качеството на потребител по
смисъла на § 13 т. 1 от ДР на ЗЗП и чл. 9 ал. 3 от ЗПК, с оглед на което
заповедният съд служебно преценява дали искането се основава на
неравноправни клаузи от договора.
Към заявлението е представен договор за паричен заем от
29.10.2019 г., само първа страница, и част от договор за поръчителство – от 5
до 12 страници. Тъй като е издадена заповед за изпълнение за част от
претендираните суми, на този етап не следва да се оставя без движение
заявлението, а съдът изхожда от твърденията в самото заявление.
Между страните е уговорено заплащане на възнаграждение в полза
на заявителя за това, че се е съгласил да отговаря солидарно с длъжника за
задълженията на последния към кредитора. В заявлението не се сочи какъв е
размера на възнаграждението по договора за поръчителство, но дори и от
претендирания размер е видно, че този размер е равен на почти една трета от
заемната сума. Само това обстоятелство е достатъчно за отхвърляне на
претенцията в тази част. Касае се за неравноправна клауза по смисъла на чл.
143 ал. 1 от ЗЗП - уговорката за това възнаграждение е във вреда на
потребителя, тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност и води
до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца
или доставчика и потребителя. Налице е противоречие с принципа за спазване
на добрите нрави, за което районният съд е изложил подробни съображения,
като принципите за спазване на добрите нрави не се елиминират от свободата
на договаряне по смисъла на чл. 9 от ЗЗД, в каквато насоча са част от
доводите в частната жалба.
Неоснователно е твърдението, че кредитополучателят по
собствена воля е избрал да обезпечи задължението по кредита чрез
поръчителство, поради което не е налице неравноправна за потребителя
клауза. Алтернативното обезпечение, изисквано от потребителя, е банкова
2
гаранция, което означава автоматично невъзможност за приложение на това
обезпечение – при наличие на средства в банката кредитополучателят не би
прибегнал до вземане на кредит, и то при тези условия. Възможността
потребителят сам да ангажира поръчители също е сведена до степен на
невъзможност с оглед изискванията, на които следва да отговарят
пъричителите. Т.е. така формулираните условия елиминират възможността за
друг избор на кредитополучателя. Поради това няма никакво основание да се
говори за индивидуално договорени клаузи, каквито доводи се развиват в
частната жалба; още повече, че в заявлението не са въведени твърдения за
индивидуално договорени клаузи.
В настоящия случай клаузите относно обезпечеността на кредита
не сочат на доброволност при избора на обезпечение, напротив – от
формулировката им става ясно, че потребителят, за да получи кредит, от
който се нуждае, следва да подпиши т. нар. „договор за предоставяне на
поръчителство“ с посочено от кредитора юридическо лице – поръчител.
Налага се извод, че договорът за поръчителство има за цел да обезщети
кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на
длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 от ЗПК
изискване към доставчика на финансова услуга – да оцени сам
платежоспособността на потребителя и да предложи цена на ползването на
заетите средства, съответна на получените гаранции.
Според чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г.
/транспонирана в чл. 13а т. 9 от ДР на ЗЗП/, неравноправни клаузи са тези,
които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за
добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
договора; не се счита индивидуално договорена клауза, която е съставена
предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе
на нейното съдържание. В настоящия случай е налице точно такава хипотеза.
Потребителят, като икономически по-слаба страна, се принуждава да
предпочете обезпечения кредит.
При съпоставка на договора за кредит и договора за
поръчителство се установява обвързаност между кредитора и поръчителя,
която е видно както от уговорката за сключване на договор за поръчителство
с одобрено от кредитодателя юридическо лице-поръчител, сключването на
договора в същия ден, така и от изричната уговорка за приоритетно
изплащане на възнаграждението по поръчителството пред това по основното
задължение по кредита, изрично посочено в чл. 8 ал. 5 от договора за
поръчителство. Съдът намира, че дългът по кредитното правоотношение с
така уговорените акцесорни плащания следва да се разглеждат като едно
цяло, тъй като е видно, че задължението към поръчителя е неделимо от
основното задължение по кредитното правоотношение и поради това следва
да се включи в общия размер на разходите по кредита, като по този начин се
постига именно скритото увеличаване на възнаграждението на търговеца,
3
предоставил кредит на потребителя, забранено от разпоредбата на чл. 19 ал. 4
от ЗПК и би довело до заобикаляне на императивните разпоредби на ЗПК за
максималния размер на дължимите разходи по кредита. С оглед дефиницията
на „общ разход по кредита за потребителя“ в § 1 т. 1 от ДР на ЗПК и предвид
клаузите на чл. 4 ал. 1-3 от договора за кредит, безспорно се налага извода, че
разходът „възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство“ е
пряко свързан с процесния договор за кредит и е известен на кредитора при
подписването му, т.е. това възнаграждение представлява „общ разход по
кредита“ по смисъла на § 1 т. 1 от ДР на ЗПК, макар да не е бил отразен като
такъв в договора за кредит. Предвид гореизложеното законосъобразно
и обосновано районният съд е отхвърлил претенцията за възнаграждение по
договора за поръчителство и съответно Законосъобразно
и обосновано е отхвърлена и претенцията за сумата, касаеща разходи и такси
за извънсъдебно събиране. Не се сочи в заявлението такова задължение да е
предвидено в договора. Не се въвеждат твърдения за какви действия са
извършени разходи и в какъв размер, неясни са основанието и начина на
начисляване на тези разноски.
Предвид гореизложеното обжалваното разпореждане като
обосновано и законосъобразно следва да бъде потвърдено, поради което
Смолянски окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА РАЗПОРЕЖДАНЕ № 83/03.02.2021 г. по ч. гр.
д. № 59/2021 г. на Девински районен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4