№ 51
гр. Пловдив, 10.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Георги В. Чамбов
Членове:Емил Люб. Митев
Антония К. Роглева
при участието на секретаря Нели Б. Богданова
като разгледа докладваното от Емил Люб. Митев Въззивно търговско дело №
20225001000532 по описа за 2022 година
Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивната жалба на адвокат П. К., в качеството й на
пълномощник на ищците по делото С. И. А. ЕГН: **********, В. И. А.
ЕГН: **********, И. С. И. ЕГН:**********, действащ лично и като баща и
законен представител на В. И. С. ЕГН:**********, с посочен адрес за
призоваване против Решение № 260009 от 23.03.2022 г., постановено от
Хасковският окръжен съд по търг.дело № 218/2020 г.
Във въззивната жалба се поддържа оплакването , че по отношение на
ищцата В. И. А. и на пострадалото дете В. И. С. присъденото обезщетение
е занижено и не репарира в пълен обем претърпените болки и страдания от
получените травматични увреждания.
Наред с това се поддържа и оплакването за неправилно приложение на
чл.51,ал.2 от ЗЗД, като по отношение на бабата и пострадалото й внуче съдът
е приел, че степента на съпричиняване е в размер на 30%. Приел е , че
самото съпричиняване се изразява в това, че същите са пътували на задната
седалка без поставен предпазен колан. Според жалбоподателя едно
1
малолетно дете няма собствено задължение да поставя предпазен колан.
Това задължение е на водача на автомобила, който е длъжен да осигури
условия за безопасно пътуване на малолетните деца.
Поддържа се оплакването, че ответникът не е успял да установи, че
пострадалите са нарушили разпоредбата на чл.137а,ал.1 от ЗДв.П да
поставят обезопасителен колан и това нарушение не е в пряка причинна
връзка с настъпилия вредоносен резултат.
Самият факт на непоставянето на предпазен колен не е съпричиняващ
фактор – това е тезата на жалбоподателите.
Решението се обжалва и в частта относно началния момент, от който се
дължи лихва за забава, като съдът е определил, че такава се дължи на
основание чл.497,ал.1, т.2 от КЗ считано от 28.01.2020 г. след изтичане на
срока по чл.496 от КЗ.
Според жалбоподателя в случая е приложима разпоредбата на
чл.429,ал.3 от КЗ, в която е уредено задължение на застрахователя за
заплащане на лихви от датата на уведомяване на застрахования или от
датата на уведомяване или предявяване на застрахователната претенция от
увреденото лице. В случая застрахователят е уведомен от пострадалите лица
на дата 28.10.2019 г., което е най-късната дата, от която се дължи лихва за
забава. Претендира се да се отмени решението в отхвърлителната му част,
като вместо това се постанови въззивно решение по същество, с което искът
по чл.432,ал.1 от КЗ предявен от В. И. А. се уважи до размер на 15 000 лева,
като се присъди допълнително сумата от 4 500 лева.
По отношение на иска, предявен от И. С. И. ,в качество му на баща и
законен представител на малолетната В. И. С. се уважи до размер на 15 000
лева, като се присъди допълнително сумата от 4 500 лева. Да се измени
решението в частта му относно началния момент, от който се дължи
законната лихва върху присъдените в полза на ищците обезщетения, считано
от 03.05.2019 г. При условията на евентуалност, считано от 28.10.2019 г.,
която е най-късната дата ,от която се дължи лихвата за забава., съгласно
чл.429,ал.3 от КЗ.
По делото е депозирана и частна жалба от адвокат П. К. от *АК, в
качеството й на пълномощник на ищците по делото против Определение №
2
260088 от 16.06.2022 г., постановено по реда на чл.248 от ГПК - за
изменение на решението в частта му относно присъдените съдебни разноски.
Според частните жалбоподатели дължимото адвокатско възнаграждение е в
общ размер на 4 246.34 лв с ДДС, а не в размер на 3050 лева, колкото е
присъдил първия съд.
Въззиваемата страна ЗАД „А. Б.“АД, представлявано от адвокат М. К.
поддържат писмен отговор, съгласно който въззивната жалба е
неоснователна. По отношение на малолетното дете В. С. е налице
допринасяне на вредоносния резултат, а не следва да се обсъжда въпроса за
вината. В този смисъл следва да намери приложение т.7 от Постановление №
17 от 18.11.1963 г. относно приложението на чл.51,ал.2 от ЗЗД.
По отношение на оплакването за неправилно определен начален
момент от който се дължи законната лихва,то съдът правилно е определил
датата 28.10.2020 г., на която дата молбата на ищците е била получена от
застрахователя ЗАД “А. Б.“АД.
Според пълномощника на въззиваемата страна в случая следва да намери
приложение разпоредбата на чл.497,ал.1, т.2 от КЗ.
По отношение на частната жалба се поддържа становището ,че общият
размер на дължимото адвокатско възнаграждение по предявените искове е
4 212.58 лева, съразмерно на уважената част на всеки един от обективно и
субективно съединените искове. Следва да се присъди само разликата
между 4 212.58 лева и сумата от 3050 лева, присъдена по силата на
обжалваното решение.
Пловдивският апелативен съд след преценка на изложените във
въззивната жалба оплаквания и доводи, приема за установено следното:
Предявени са обективно съединени искове по чл.432,ал.1 от КЗ за
присъждане на застрахователно обезщетение за претърпените от ищците
неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от претърпените
травматични увреждания, получени при ПТП, настъпило на 26.04.2019 г.
По отношение на първия ищец С. И. А. съдът е уважил иска по
чл.432,ал.1 от КЗ като е осъдил ЗАД „А. Б.“ АД да заплати на ищеца
застрахователно обезщетение за причинените неимуществени вреди в размер
на 60 000 лева, част от обезщетение в общ размер на 70 000 лева. В тази част
3
решението е влязло в сила като необжалвано.
По отношение на ищеца И. С. И. искът за присъждане на
неимуществени вреди е уважен в размер на 3000 лева, като от част от
обезщетение в общ размер на 50 000 лева. И в тази част решението е влязло в
сила без да бъде обжалвано.
Въззивната жалба се отнася до размера на присъденото обезщетение
на двете ищци: В. И. А.- баба на малолетното дете В. И. С..
По делото е безспорно , че процесното ПТП е настъпило на 26 април
2019 г, около 4.00 часа сутринта на пътя от село Х. към с. Б. п.а, Община Т..
По този път се е движил лек автомобил „О. В.“ с рег.№ *******,
управляван от лицето С. П. И.. Последният не е контролирал пътната
обстановка и като е излязъл от пътното платно и се ударил в дърво, намиращо
се вдясно по посоката си на движение.
От заключението на приетата и неоспорена пред първата инстанция
съдебно-автотехническа експертиза се установява, че произшествието е
станало в зоната на ляв завой спрямо посоката на движение, като преди да
излезе от пътното платно лекият автомобил се е движел със скорост от 72.5
км в час. Тази скорост е била под критичната скорост за преодоляването на
левия завой, която експертът е определил на 96.8 км в час.
Следователно високата скорост не е причина за станалото ПТП и като се
отчита факта ,че лекият автомобил е напуснал пътното платно плавно ,без
екстремна промяна на траекторията си на движение следва да се приеме, че
водачът в този ранен час или е заспал или не е контролирал управлявания от
него лек автомобил. Второто е по-вероятно и следва да се приеме, че водачът
не е възприел своевременно, че навлиза в зоната на ляв завой и е напуснал
платното за движение след което е последвал удар в крайпътно дърво. От
заключението на САТЕ, изготвено от инж.С. П. се установява, че по характер
ударът е бил челен, прав, ексцентричен и е възникнал при контакт на
предната, челна, лява част на лекия автомобил с крайпътното дърво.
Това е механизмът по който е станало процесното ПТП и той не
поставя съмнение относно това, че водачът на лекия автомобил е виновен за
произшествието, от което са настъпили вредите. Явно водачът не е упражнил
адекватен контрол върху управлявания от него лек автомобил, да наблюдава
4
участъка от пътя, който е бил прав, непосредствено преди началото на левия
завой. До този извод е достигнал и първоинстанционния съд, който е
възприел същия механизъм на настъпване на процесното ПТП.
По делото е безспорно установено, че на задната седалка на лекия
автомобил са пътували В. И. А., която е баба на малолетното дете В. С. ,
която е била на 12 навършени години към момента на ПТП.Била е в средата
на задната седалка между баба си и от другата страна е бил баща й И. С. И..
От показанията на този ищец, дадени в досъдебното производство
последният е установил, че никой от лицата на задната седалка не е бил с
поставен предпазен колан.Правилна е преценката на първия съд, че в случая
става въпрос за извънсъдебно признание на неблагоприятния факт –
непоставени предпазни колани. Това се потвърждава и от заключението на
вещото лице -медик д-р Х. Е., който е установил,че лицата,пътуващи на
задната седалка нямат травматични увреждания върху тялото си, които да
позволяват да се направи извода, че са били с поставен предпазен колан.
Въззивният съд приема, че е налице съпричиняване на вредоносния
резултат от страна на лицата, намиращи се на задната седалка на лекия
автомобил ,които не са били с поставен обезопасителен колан. Това е
нарушение на задължението им съгласно чл.137а, ал.1 от ЗДв.П.
По отношение на тези три лица, пътуващи на задната седалка съдът е
приел, че е налице съпричиняване от страна на пострадалите по смисъла на
чл.51,ал.2 от ЗЗД до размер на 30%. Следва да се отчете, че по отношение на
ищеца С. А. решението е влязло в сила като необжалвано, включително и в
частта му , с която съдът е приел, че този ищец е допринесъл за
вредоносния резултат в размер на 30%.
Следва да се приеме, че степента на съпричиняване на ищците В. А.
и нейната внучка В. И. С., които са пътували на задната седалка без предпазен
колан също е 30%.
И трите лица не са изпълнили задължението си по чл.137а,ал.1 от
ЗДв.П, поради което следва да се определи една и съща степен на
съпричиняване, т.е. 30%. Това в пълна степен се отнася и до малолетното
дете В. С., която е била към този момент на 12 години.
Предмет на преценката по чл.51,ал.2 от ЗЗД е дали пострадалото дете
5
има фактически принос за настъпването на претърпените от него
травматични увреждания. Употребения в закона израз е „допринасяне за
настъпването на вредите“, което следва да се тълкува като едно фактическо
действие.
Обезщетението за вреди от непозволено увреждане може да бъде
намалено, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, но в
случая изобщо не става въпрос за вина, само за причинна връзка между
неговото поведение и настъпилия вредоносен резултат. Едно малолетно
дете не може да причини деликт, дори и на самия себе си, той поначало е
неделиктоспособен. Пострадалото малолетно дете не може да бъде обвинено
в това, че не спазва правилата за движение по пътищата и затова “ когато
малолетно дете или невменяемо лице допринесе за настъпването на
резултата, съобразно обстоятелствата на случая следва да се приложи
разпоредбата на чл. 51,ал.2 от ЗЗД, независимо от това , че такова лице не
може да действа виновно“- вж. т.7 от Постановление № 17 от 18.11.1963 г на
Пленума на Върховния съд. Конкретните обстоятелства при които е станало
процесното ПТПса безспорно установени:пострадалото малолетно дете В. е
пътувало в средата на задната седалка на лекия автомобил. При удара в
резултат на инерционната сила главата на детето се е преместила назад. В
резултат на това малолетното дете е получило контузия на главата с
проявено главоболие и леко мозъчно сътресение. Това е временно
разстройство на здравето, което не е опасно за живота, за възстановяването на
което са били достатъчни до два месеца, съгласно заключението на СМЕ.
Според св.Е. И. малолетното дете В. все още е стресирана и понякога плаче на
сън. С оглед на това и съдът е определил обезщетение в размер на 15 000
лева, от която сума са приспаднати 30%, равняващи се на 4 500 лв, при което
положение искът е уважен в размер на 10 500лева. Въззивният съд не намира
основание да се увеличи така определеното обезщетение, в който случай
размерът на същото би бил необосновано завишен. Няма данни за трайни
последици върху психиката на малолетното дете,а само за временно
разстройство, което е преодоляно.
По отношение на В. И. А. – баба на малолетното дете е установено, че
тя е била на 60 години към момента на автозлополуката.
Пътувала е като пътник на задната седалка вляво,намираща се зад тази
6
на водача на лекия автомобил. Била е без поставен предпазен колан, както и
всички пътници на задната седалка.
В резултат на удара върху лекия автомобил, който е бил челен, прав
и ексцентричен е възникнала ударна преносна инерционна сила, която е
действала върху телата на пътниците. Наред с това телата са били под
въздействието на центробежна инерционна сила, която е породена от
ротацията на автомобила около вертикалната ос и е насочена към масовия
център на лекия автомобил. В конкретния случай В. А. е пътувала на задната
седалка вляво, поради което центробежната преносна сила тялото на
пострадалата се е изместило косо назад и след това вляво. В този смисъл е
заключението на САТЕ, изготвена от вещото лице инж.С.П. –вж. стр.250. В
резултат на удара ищцата В. А. е претърпяла удар в областна на корема, но
без обективни данни за увреждане на вътрекоремните органи. Получила е и
удар в областта на гръдния кош със съмнение за счупване на 5-то ляво ребро,
както и мозъчно сътресение с главоболие. По отношение на ищцата не се
установява в резултат на удара да е отключила диабет, каквото твърдение
има в исковата молба. От заключението на вещото лице д-р Е. В., която е със
специалност - ендокринология след справка с обемистата документация се
установява,че В. А. е с диагноза диабет , поставена още през 2011 г. Или 8
години преди процесното ПТП пострадалата е имала диабет, както и
хипертонично сърце, поради което не може да се приеме ,че силният стрес,
който безсъмнено е преживяла е провокирало диабета. С оглед на
изложеното въззивният съд приема , че следва да се определи обезщетение
за причинените болки и страдания в общ размер на 15 000 лева. Това е
сумата, която е определена и от първия съд и тя по преценка на въззивната
инстанция е в съС.ие да компенсира понесените от ищцата болки и
страдания. Определената сума в общ размер на 15 000 лева следва да се
намали с 4 500 лава, представляваща равностойността на съпричиняването
от страна на пострадалата. Размера на това съпричиняване, както стана ясно
съдът определя на 30%. Ако пострадалата, както и всички пътници ,
намиращи се на задната седалка бяха изпълнили задължението си по чл.137 а,
ал.1 от ЗДв.П, то причинените травматични увреждания щяха да бъдат най-
малкото по-леки. Следва да се потвърди решението в тази му обжалвана
част, с която ответника е осъден да заплати на В. А. сумата от 10 500
7
лева,определена след редукция на обезщетението при условията на чл.51,ал.2
от ЗЗД.
По отношение началния момент от който се дължи лихва за забава
върху определените застрахователни обезщетения съдът правилно е
приложил разпоредбата на чл.497,ал.1,т.2 от КЗ. Съгласно цитираната норма
застрахователят дължи законна лихва за забава върху размера на
застрахователното обезщетение, ако не го е определил и изплатил в срок
считано от по-ранната от двете дати:
1. Изтичането на срока от 15 работни дни, считано от представянето на
всички доказателства по чл.106,ал.3 КЗ;
2. изтичането на срока по чл.496,ал.1/ тримесечният срок/ освен в
случаите, когато увреденото лице не е представило доказателства, поискани
от застрахователя по реда на чл.106,ал.3 КЗ.
Правилно първоинстанционият съд е констатирал, че искането на
застрахователя пострадалите лица да представят документи, посочени в
писмо изх.№ 310 -01-1850/25.11.2019 г. е било неизпълнимо: освен
констативния протокол за ПТП с пострадали лица, който е бил съставен
другите документи не са били необходими. Началният момент от който се
дължи законна лихва върху обезщетенията е точно определен на основание
чл.497,ал.1 т.2 от КЗ т.е. считано от 28.01.2020 г. на която дата е изтекъл
тримесечния срок по чл.496,ал.1 от КЗ.
Следва да се потвърди решението и в тази му обжалвана част.
По частната жалба на адвокат П. К., в качеството й на пълномощник на
ищците против Определение № 260088 от 16.06.2022 г., постановено по реда
на чл.248 от ГПК. По силата на обжалваното определение съдът е оставил
без уважение молбата на адвокат П. К. за изменение на постановеното
решение в частта му за съдебни те разноски.
Частната жалба е депозирана в срока по чл.275,ал.1 от ГПК от
легитимирана страна и е допустима. Разгледана по същество е частично
основателна по следните съображения:
По отношение на ищеца С. А. – при иск уважен до размер на 60 000 лева
и отхвърлен за разликата над тази сума до 70 000 лева се дължи
адв.възнаграждение в размер на 2 705.14 лв.
8
По отношение на В. А. искът е уважен до размер на 10 500 лева и
отхвърлен за разликата над тази сума до 25 000 лева – се дължи сумата 645.12
лв, съразмерно уважената част от иска.
По отношение на И. И. искът е уважен до размер на 3000 лева и
предявен като частичен за сумата 25 000 лева се дължи сумата 184.32 лева.
По отношение на В. И. С. искът,предявен като частичен е уважен до размер
на 10 500 лева и съответно предявен за 20 000 лева се дължи сумата 678 лева.
Общо по четирите обективно съединени иска се дължи адвокатско
възнаграждение в размер на 4212.58 лева, и в тази част следва да бъде
изменено решението. По силата на същото е присъдена сумата в размер на
3050 лева, като следва ответника да бъде осъден да заплати допълнително
още 1162 лева адв.възнаграждение в полза на адвокат П. К., дължимо на
основание чл.38,ал.2 от ЗА.
При този изход на спора,при който въззивната жалба на ищците се
оказва неоснователна в полза на ответника следва да се присъдят разноски в
размер на 3 768 лв. с ДДС, дължими на основание чл.78,ал.3 от ГПК-
съразмерно отхвърлената част от исковете.
В този смисъл следва да се постанови въззивното решение.
По тези съображения Пловдивският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №260009 от 23.03.2022 г., постановено от
Хасковският окръжен съд по търг.дело№ 218/2020 г.в частта му, с която
предявеният от В. И. А. ЕГН: ********** против ЗАД „А. Б.“АД
ЕИК********* иск по чл.432,ал.1 от КЗ е отхвърлен за разликата над 10 500
лева до 15 000 лева по частичен иск за вземане за присъждане на
застрахователно обезщетение за неимуществени вреди в общ размер на
70 000 лева.
ПОТВЪРЖДАВА решението в частта му, с която предявеният от В.
И. С. ЕГН: **********, действаща лично и със съгласието на законния си
представител И. С. И. ЕГН: ********** против ЗАД „А. Б.“АД иск по
чл.432,ал.1 от КЗ е отхвърлен за разликата над присъдената сума от 10 500
9
лева до 15 000 лева, предявена по частичен иск по вземане за обезщетение за
неимуществени вреди в размер на 20 000 лева.
ПОТВЪРЖДАВА решението в частта му , с която съдът е осъдил
ЗАД „А. Б.“АД ЕИК ********* да заплати в полза на всеки един от ищците
С. И. А. ЕГН: **********, В. И. А. ЕГН: **********, И. С. И. ЕГН:
********** и В. И. С. ЕГН: **********, действаща лично и със съгласието на
баща си И. С. И. застрахователни обезщетения за неимуществени вреди
,ведно със законната лихва върху присъдените суми , считано от 28.01.2020 г.
ОСЪЖДА В. И. А. ЕГН: ********** и В. И. С. ЕГН:********** да
заплатят на ЗАД „А. Б.“АД сумата 3768 лева,с вкл.ДДС, представляваща
съдебни разноски, направени от ответника пред въззивната инстанция,
съразмерно отхвърлената част от исковете.
ОТМЕНЯ Определение № 260088 от 16.06.2022 г., постановено от
ХОС по т.д.№ 218/2020 г., в частта му, с която съдът е оставил без уважение
молбата по чл.248 от ГПК с вх.№ 260930 от 21.04.2022 г., подадена от
адвокат П. К. от *АК, в качеството й на пълномощник на ищците за
изменение на решението в частта му за съдебните разноски, като вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА ЗАД „А. Б.“АД да заплати на адвокат П. Д. К. допълнително
още 1162 лева към присъдените 3050 лева или сума в общ размер на 4212.58
лева, представляваща адвокатско възнаграждение ,дължимо на основание
чл.38,ал.2 от ЗА -за безплатно процесуално представителство на ищците пред
първата инстанция.
В необжалваната част решението е влязло в сила.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10