Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 22.02.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на пети февруари две хиляди и
двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ИВЕЛИНА
СИМЕОНОВА
при секретаря
Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №6703 по описа на СГС за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца „Б.П.П.Ф. С.А., Франция, чрез „Б.П.П.Ф.
С.А.“, клон България, срещу решение от 12.02.2020 г. по гр.д. №70641/2018 г. на
Софийския районен съд, 35 състав, с което са отхвърлени предявените от
жалбоподателя срещу Н.Н.Н. установителни
искове с правно основание чл.422 вр. чл.124 ГПК за
сумата от 1138,39 лв., представляваща
главница по договор за кредитна карта №******, ведно със законната
лихва от 01.06.2018 г. – датата на подаване на заявлението в съда до
окончателното изплащане, сумата от 552,95 лв., представляваща договорна лихва
за периода 01.07.2016 г. – 10.11.2017 г. и сумата от 57,78 лв., представляваща
лихва за забава за периода 10.11.2017 г. – 11.05.2018 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д. №35393/2018 г. по описа
на СРС, 35 състав.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно. Сочи,
че първоинстанционният съд неправилно е приел, че процесният договор за кредит
противоречи на разпоредбата на чл.10 ал.1 ЗПК, тъй като не разполага със
специални знания за установяване размера на шрифта, както и че цитираната
разпоредба на ЗПК не следва да се прилага, тъй като не е в съответствие с
директива 2008/48/ЕО. Поддържа, че са изпълнени изискванията на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК – ГПР е изчислен съгласно условията на договора за кредит, а разпоредбата
на чл.11 ал.1 т.2 ЗПК е неприложима за процесния договор за кредит. Предвид
изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и
да уважи предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата страна Н.Н.Н., действаща чрез назначения и особен представител, в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Не
претендира разноски.
Съдът,
като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания
съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е
допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато
следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по
тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай
не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се
произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно, допустимо и правилно като краен резултат по следните съображения:
От представените по делото договор за
кредит за покупка на стоки или услуги №CREX-11437173 от 10.09.2015 г. и приложение
към него за отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване
на кредитна карта №******,
както и от приетото по делото заключение на СГЕ, което и настоящият съдебен
състав кредитира напълно, се установява наличието на сочените от ищеца
договорни отношения – ищцовото дружество е
предоставила на ответника безсрочен револвиращ потребителски кредит в размер на
1000,00 лв., при лихвен процент от 35% и ГПР от 44,90%. Представени са и
сертификат №CREX-11437173
за сключена застраховка „Защита на плащанията“ и ОУ за застраховка „Защита на
плащанията“.
От приетото по делото заключение на ССчЕ, което съдът кредитира напълно, се установява, че
кредитополучателят е усвоил по процесния договор за кредит суми в общ размер на
964,80 лв., вкл. и удържаните такива за
проверка на баланс /наличност/ и такси за транзакции.
Настоящият съдебен състав споделя
изцяло изводите на първоинстанционния съд, че ответникът има качеството на
потребител по смисъла на чл.9 ал.3 ЗПК и пар.13 т.1 ДРЗЗП, както и че
процесният договор е за потребителски кредит, който попада под уредбата на ЗПК.
Разпоредбата на чл.22 ЗПК сочи, че когато не са
спазени изискванията на чл.10 ал.1, чл.11
ал.1 т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12
ал.1 т.7-9, договорът за
потребителски кредит е недействителен.
Съгласно разпоредбата на
чл.10 ал.1 ЗПК, договорът за потребителски кредит се сключва в
писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин,
като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и
размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от
страните по договора. В настоящия случай договорът за
кредит за покупка на стоки или услуги и приложението към него за отпускане на
револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта са
сключени в писмена форма, по ясен и разбираем начин и на шрифт над 12, т.е.
спазени са изискванията на разпоредбата на чл.10 ал.1 ЗПК. Действително
представените сертификат за сключена застраховка „Защита на плащанията“ и ОУ
към застраховката са на шрифт, който е по-малък от 12, за установяването на
което съдът не се нуждае от специални знания. Въззивният съд намира обаче, че
договорът за застраховка и ОУ към него не са част от договора за потребителски
кредит, а касаят отношенията на кредитополучателя със застрахователното
дружество по повод сключената застраховка, защитаваща плащанията по отпуснатия
на кредитополучателя кредит, т.е. за тях не е приложима разпоредбата на чл.10
ал.1 ЗПК. Ето защо, следва да се приеме, че процесният договор за потребителски
кредит отговаря на изискванията на чл.10 ал.1 ЗПК, противно на приетото от СРС.
Съгласно разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК,
договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Въззивният съд споделя извода на
първоинстанционният съд, че процесният договор за потребителски кредит е
недействителен поради неспазване на императивните изисквания, залегнали в чл.11 ал.1 т.9 и т.10 ЗПК.
В процесния договор е посочено единствено на абсолютни стойности на годишния
лихвения процент /ГЛП/ по заема и на годишния процент разходи /ГПР/ на заема.
Липсва обаче ясно разписана методика на формиране ГПР по кредита - кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР
от 44,90%. В този порядък следва да се посочи, че съобразно разпоредите на ЗПК,
ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, т.е. по
ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които
длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В
конкретния случай в процесния договор за кредит липсва яснота относно
посочените обстоятелства. Посочен е ГЛП по заема, който е фиксиран, но не се
изяснява как тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Следва да се
посочи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и
приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин,
различен от законовия е недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както бе
посочено и по-горе, остават неизвестни и на практика, така се създават
предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки
цената на ресурса. Действително, двете величини са с различни математически
измерения, но винаги възнаградителната лихва следва
да бъде включена при формирането на ГПР. В този порядък неясни са както
компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното
оскъпяване на заема. След като кредиторът при формиране цената на предоставения
от него финансов ресурс задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, то
следва ясно да посочи какво точно е включено в тях.
Предвид изложеното, кредитното правоотношение между страните се
явява недействително на основание чл.22 вр. чл.11 ал.1 т.9 и 10 ЗПК, т.е. страните не са обвързани от сочения договор за кредит.
Нормата на чл.23 ЗПК предвижда, че при недействителност
на договора за кредит длъжникът
дължи да възстанови на кредитора
чистата стойност на предоставения финансов ресурс. В конкретният случай тази сума обаче
не може да
бъде присъдена, тъй като би се стигнало до присъждане на непредявено основание,
каквито доводи е изложил и СРС, и които се споделят напълно от въззивния съд.
След като по изложените аргументи
съдът приема, че процесният договор
е недействителен, то не следва да
бъдат обсъждани останалите, релевирани от страните съображения
досежно валидността и обвързващия страните ефект на кредитното
правоотношение.
Поради
съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд по отношение на предявените искове, въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС –
потвърдено, като правилно и законосъобразно.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №38462/12.02.2020 г.,
постановено по гр.д. №70641/2018 г. по описа на СРС, ГО, 35 състав.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.