Р Е Ш Е Н И Е № .......
гр. София, 19.02.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІI-А
въззивен състав, в публичното заседание на деветнадесети ноември две
хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИМИТЪР
МИРЧЕВ
НЕДЕЛИНА СИМОВА
при секретаря Емилия
Вукадинова, като разгледа докладваното от младши съдия Симова в. гр. д. № 7945 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 57857
от 20.04.2017 г., допълнено с Решение от 27.03.2018 г., постановени по гр. дело
№ 41710/2016 г. по описа на Софийски районен съд, І-во ГО, 28-ми състав,
предявените от ищеца Г.В.Ж. срещу ответниците В.С.Г. и И.В.Г. при условията на
солидарност осъдителни искове с правно основание чл. 45, вр. чл. 52 ЗЗД и чл.
86 ЗЗД са уважени за сумите съответно от 300 лв. обезщетение за нанесени обиди
- псувни на 13.12.2014 г., ведно със
законната лихва върху сумата, считано от дата на завеждането на исковата молба
до окончателното изплащане на задължението, и за сумата от 49,07 лв.
обезщетение за забава за периода 13.12.2014 г. – 22.07.2016 г., като исковете са
отхвърлени до пълния предявен размер от 5800 лв. и за претенцията за
обезщетение за закана за убийство, душене и нанасяне на удари, като
неоснователни.
Срещу така
постановеното решение в отхвърлителната му част е постъпила въззивна жалба на
ищеца в първоинстанционното производство Г.В.Ж.. В жалбата са изложени подробни
доводи за неправилност на първоинстанционния съдебен акт в обжалваната част,
поради необоснованост на формираните от съда изводи. Според жалбоподателя
районният съд е кредитирал едностранчиво и фрагментарно събрания по делото
доказателствен материал. Въззивникът е изложил подробни доводи в подкрепа на
това твърдение и е отправил искане за отмяна на решението в обжалваната част,
съответно – за уважаване в цялост на предявените искове.
В
законоустановения двуседмичен срок е постъпил отговор по чл. 263, ал. 1 ГПК от
ответниците в производството В.С.Г. и И.В.Г.. С отговорите жалбата е оспорена
като неоснователна и е отправено искане за оставянето й без уважение. Според
въззиваемите, твърденията на ищеца за нанесен му побой са недоказани, тъй като било
установено, че процесният конфликт е предизвикан именно от поведението на
ищеца.
Срещу
първоинстанционните решения са подадени въззивни жалби и от ответниците В.С.Г.
и И.В.Г.. Същите обжалват решението в частта, с която двамата са осъдени да
платят на ищеца в условията на солидарност сумата от 300 лв., представляваща
обезщетение за нанесени обиди, както и сумата от 49,07 лв., представляваща
обезщетение за забава за периода 13.12.2014 г. – 22.07.2016 г. В жалбата се
поддържа, че по делото не са доказани твърденията на ищеца за нанесени обиди, нито
в какво се е изразило противоправното поведение на всеки един от двамата
ответници. Според жалбоподателите, в конкретния случай липсват изискуемите
предпоставки по чл. 45 ЗЗД, за да се приеме, че е осъществено непозволено
увреждане спрямо ищеца.
В законоустановения
двуседмичен срок не е постъпил отговор на подадените от ответниците въззивни
жалби по чл. 263, ал. 1 ГПК от въззивника – ищец в производството Г.Ж..
Постановеното по
реда на чл. 250 ГПК допълнително решение от 27.03.2018 г., касаещо законната
лихва и обезщетението за забава не е обжалвано от страните по делото.
Софийски градски съд, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:
Производството е
образувано по въззивни жалби, подадени от страни с правен интерес, в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което същите са редовни и процесуално допустими.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението в неговата цялост, а по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси относно правилността на акта е ограничен от
посоченото в иницииралата производството жалба. Съобразно така установените си
задължения, този въззивен състав констатира, че процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, като не се констатира нарушение на императивна
материалноправна норма. Относно релевираните в подадените жалби доводи за незаконосъобразност
на атакувания съдебен акт, въззивният съд намира следното:
От фактическа страна:
Не е спорно по
делото обстоятелството, че ищецът заедно със св. А. З. на 13.12.2014 г.
посетили с. Кокаляне, Столична община с цел заснемане на репортаж за масови
гробове в местността. Не се спори също така, че двамата са се срещнали с
ответниците И.В.Г. и В.С.Г. пред дома на последните на ул. „****** ********в с.
Кокаляне.
Спорно по делото
е обстотелството налице ли е физическо съприкосновение между ищеца и
ответниците, и по-конкретно дали последните са го нападнали, удряли, обиждали и
псували, доколкото в отговорите на исковата молба двамата ответници отричат
изцяло твърденията на ищеца в тази насока.
За установяване
на спорните по делото обстоятелства са събрани писмени доказателства, като е
приобщена пр. пр. № 17802/2015 г. по описа на СРП, както и са събрани гласни
доказателства.
От приложената по
делото пр. пр. № 17802/2015 г. по описа на СРП се установява, че с влязло в
сила прокурорско постановление от 07.10.2015 г. на СРС (потвърдено
с постановление от 15.12.2015 г. на СГП, последното потвърдено с постановление
от 15.02.2016 на САП) е отказано
образуването на досъдебно производство по преписката срещу В.Г. и И.Г. за
престъпление по чл. 144, ал. 1 НК за това, че на 13.12.2014 г. в гр. София, ул.
„****** ******“ се заканили против личността му, като това заканване би могло
да възбуди основателен страх за осъществяването му. В постановлението е
констатирано, че от материалите по преписката се установява да е осъществен
състава на престъпление по чл. 144, ал. 1 НК, което на основание чл. 161, ал. 1 НК се преследва по тъжба на пострадалия, както и с мотиви, че не са налице
данни за извършено престъпление по чл. 325, ал. 1 НК. В постановлението на
Софийска апелативна прокуратура е посочено, че от представено в оригинал
медицинско направление от доц. д-рН.П. П. при УМБАЛ „Св. Анна“ София, от
14.12.2014 г. за Г.В. Ж., от отразените в медицинския документ констатации не
се установяват видими белези за физическо насилие върху шията и главата на Ж.,
както и че няма видими кръвонасядания по лицето и ръцете на същия. Видно от
приложения по пр. преписка сигнал от Г.Ж., тези факти се признават изрично от
самия ищец, който в сигнала сочи, че в деня след нападението е посетил личния
си лекар, за да го прегледа, но нямал видими наранявания, натъртвания или
синини. Това изявление на ищеца следва да се цени като извънсъдебно признание
на факт по реда на чл. 175 ГПК, като същото се ползва с висока доказателствена
стойност.
По делото са
приети и решение на ТЕЛК и епикриза във връзка с установено заболяване на
ищеца, които са съставени през 1983 г. и не се установява връзката им с
предмета на делото, поради което не следва да бъдат обсъждани.
От показанията
на разпитания по делото св. А. З., който се сприятелил с ищеца след инцидента и е очевидец на същия, се
установява, че когато той и ищецът са посетили с. Кокаляне на 13.12.2014 г. за
заснемане на репортаж във връзка с масови гробове, двамата са искали да се
срещнат с кмета на селото, за да съберат информация и от него, като са били
насочени да го потърсят в към дома му на ул. „****** ******“. Не открили никого
в първите няколко къщи и се насочили към тази на № 6, като през цялото време
ищецът снимал с камера. От двора на къщата на ул. „****** ********излязъл
възрастен мъж и след като ищецът го попитал дали може да снима, мъжът агресивно
започнал да му крещи да изключи камерата, което той сторил, но от къщата
излязъл и по-млад мъж, като двамата се втурнали към свидетеля и ищеца псувайки.
По-младият се приближил до ищеца и го заплашил с убийство и му изтръгнал
камерата от ръцете. По-възрастният мъж се приближил, ударил ищеца по лицето.
Свидетелят твърди също, че този мъж хванал ищеца за гърлото и започнал да го
души, притискайки го към капака на паркирана на тротоара кола. Ищецът не се
съпротивлявал, едва си поемал въздух. След като свидетелят се приближил до тях,
по-възрастният мъж пуснал врата ищеца, но го хванал за яката на якето и
започнал да го удря и блъска към капака на колата, като през цялото време
двамата мъже заплашвали с убийство, като ругатните и псувните продължавали и
след като свидетелят и ищецът си тръгнали по улицата. Непосредствено след
инцидента ищецът бил пребледнял и треперел, спирали по пътя, за да се намокри с
вода и да се успокои. На следващия ден му споделил, че не се чувства добре.
В показанията си
св. И., приятел на ищеца, с който се познават от около 25 години и който се е
занимавал със снимане на телевизионни предавания, заявява, че ищецът му е
споделил, че е са го били, псували и някой се е опитал да го души в с. Кокаляне.
Сочи, че след случилото се ищецът се оплаквал и го преживявял болезнено,
първоначално бил обиден, че са му посегнали и не могъл да отвърне, но
свидетелят казва, че не знае как това се е отразило на здравето на ищеца.
Изказва мнение, че журналистите следва да са настъпателни, като работата им е
да провокират. Сочи, че ищецът не е обидил никого.
Съдът кредитира
показанията на св. З. в частта, в която обяснява, че двамата ответници са
нападнали физически ищеца, както и че са ги псували, доколкото изявленията му
са последователни и логични. Не кредитира същите в частта, в която сочи, че
по-възрастният мъж хванал ищеца за врата и се опитал да го души, доколкото
показанията му в тази част не кореспондират с останалия доказателствен
материал, а именно – с оглед признанието на самия ищец, че в деня следващ инцидента
лекарят му не е констатирал никакви кръвонасядания, охлузвания и синини по
врата, които са обективна и закономерна последица от твърдяното посегателство,
като в тази насока съдът взе предвид и изявлението на свидетеля, че същият е
приятел на ищеца и произтичащата от това евентуална негова заинтересованост и хипотетична
липсва на обективност и безпристрастност при пресъздаване на събитията. Съдът
кредитира и показанията на св. И. само в частта, в която сочи, че ищецът бил
стресиран след нападението, тъй като това психическо преживавяне поначало е
обичайно съпътстващо при всеки човек при нападение срещу физическата му
неприкосновеност. Показанията му са от значение по отношение на
продължителността на страданията на ищеца, като от тях се установява, че същия
„първоначално“ е бил обиден, от което се съди за неголяма продължителност на
страданията и липса на неотшумели към момента неблагоприятни психически
изживявания в достатъчен интенитет, обосноваващ ангажиране на по-голям размер
на деликтната отговорност. Тези показания не следва да се кредитират в частта
им, в която свидетелят изказва мнения и предположения, които нямат
доказателствено значение, доколкото не съставляват изявления за факти.
При така установеното от фактическа страна, съдът
намира от правна страна следното:
Софийски районен съд е бил сезиран с две
обективно и субективно кумулативно съединени осъдителни искови претенции –
първата с правно основание чл. 45, вр. чл. 52 ЗЗД за солидарно осъждане на
ответниците да заплатят сумата от 5000 лв. обезщетение за неимуществени вреди,
причинени вследствие на ненесени от тях обиди и телесни повреди и заплаха за
убийство, и втората с правно основание чл. 86 ЗЗД за солидарното осъждане на ответниците
да заплатят на ищеца сумата от 800 лв., представляваща обезщетение за забава в
плащането на главното претендирано парично вземане, за период от датата на
увреждането – 13.12.2014 г. до датата на предявяване на иска – 25.07.2016 г.
Основателността на иска с правно
основание чл.45 ЗЗД се обуславя от наличието на правопораждащ деликтната
отговорност на ответниците фактически състав, който включва елементите: поведение, противоправност на поведението, вина, настъпили вреди,
причинна връзка между вредите и
противоправното виновно поведение. Субективният елемент от състава – вината, се
презюмира съгласно чл.45, ал.2 ЗЗД, и се приема за доказан при липсата на
ангажирани доказателства за оборване на законовата презумпция от страна на
ответнците. Обективните елементи от
състава на деликта следва да се докажат от ищеца, по аргумент от чл. 154, ал.1 ГПК.
В настоящия случай, от събраните по
делото гласни доказателства се установи,
че ответниите са нападнали ищеца физически, псували са него и св. З. и
са изрекли словесни заплахи за убийство. Не се доказа, че ответникът В.Г. е
хванал ищеца за врата и се опитал да го души, предвид изолираността на
свидетелсиките показания от останалия доказателствен материал, а именно –
изявлението на самия ищец, че в деня следващ нападението лекарят не е
констатирал видими следи по врата му. В случая физическото посегателство върху
ищеца се изразява в причинявяне на болка и страдание, но без разстройство на
здравето, доколкото не се доказа наличието на травматично увреждане на тъкани и
органи, което смущава нормалното функциониране на органите. Така извършеното
посегателство спрямо телесната неприкосновеност и изречените обиди чрез псувни,
както и заплахите, обичайно предизвикват неприятни емоционални преживявания,
стрес и напрежение, поради което съдът приема за доказано наличието на
претърпени вреди от противоправното поведение на ответниците. Предмет на
изследване по делото е техния интензитет и продължителност с оглед преценка на
размера на дължимото обезщетение.
Предвид обстоятелството, че увреденото
благо – здраве е неоценимо в пари, претърпените вреди са неимуществени – не
подлежат на точна парична оценка и съответно размерът на дължимото обезщетение,
съгласно чл. 52 ЗЗД, следва да бъде определен по справедливост от съда при
съблюдаване задължителните указания по приложението на нормата, съдържащи се в
т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. Съгласно това разрешение, понятието „справедливост”
по вложения от законодателя смисъл не е абстрактно, а е всякога обусловено от
редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се
имат предвид при определяне размера на обезщетението.
За определяне на справедливия размер на
обезщетенеието съдът взе предвид, че по делото не се установи неблагоприятните
преживявания, свързани със словесните нападки чрез изречени обиди и заплаха за
личността на ищеца и физическото посегателство върху него, да са продължителни
или да се отличават с по-висок интензитет от обичайното. Въз основа на така
изброените критерии настоящата инстанция намира, че за справедливото
възмездяване на неблагоприятното засягане на здравето, честта, психическото
състояние и самочувствието на ищеца, следва да бъде престирана сума в размер на
1000 лева. До този размер искът за обезщетяване на неимуществените вреди е
доказан и следва да бъде уважен, като за разликата до претендирания размер от 5000
лева, като неоснователен – да бъде отхвърлен.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Остонавателността на иска за заплащане
на обезщетение в размер на законната лихва се обуславя от наличието на главен
паричен дълг, неговата изискуемост и изпадането на ответника в забава. С оглед основателността
на исковата претенция за сумата от 1000 лв., както и предвид правилото на чл.
84, ал. 3 ЗЗД, съгласно което при задължение от непозволено увреждане длъжникът
се смята в забава и без покана, следва, че сочените предпоставки са налице. С
оглед размера на главното парично задължение и периода на забава, а именно от 13.12.2014 г. – 22.07.2016 г., дължимото
обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД възлиза на сумата от 163,56 лв., като съдът
определи този размер на основание чл. 162 ГПК, ползвайки общодостъпен
калкулатор (http://nraapp03.nra.bg/web_interest/check_upWS.jsp).
С оглед този извод въззивната жалба на
въззивника-ищец се явява частично основателна, а тези на въззивниците-ответници
са изцяло неоснователни. Този извод налага отмяна на първоинстанционното
решение в частта, в която искът с правно основание чл. 45, вр. чл. 52 ЗЗД е
отхвърлен за разликата над 300 лв. до присъдената в настоящото производство
сума от 1000 лв., както и в частта, в която искът с правно основание чл. 86,
ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над присъдените от първоинстанционния съд
49,07 лв. до присъдените в настоящото производство 163,56 лв. В останалата част
решението следва да бъде потвърдено като правилно.
С оглед частичната отмяна на решението
се налага същото да бъде ревизирано и в частта за разноските. На основание чл.
78, ал. 1 ГПК с оглед частичното уважаване на исковете ответниците държат на
ищеца разноски в общ размер от 210,64 лв., като в първоинстанционното решение
са осъдени да му заплатят 58,38 лв., поради което в настоящото решение следва
да бъдат осъдени да доплатят още 152,26 лв. Съобразно отхвърлителната част и на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК на всеки от ответниците се дължи сумата от 479,63
лв., поради което решението следва да бъде отменено в частта, в която ищецът е
осъден да заплати на всеки от ответниците разликата над 479,63 лв. до сумата от
584,48 лв.
Съобразно частичната
основателност на въззивната жалба на ищеца и пълната неоснователност на
въззивните жалби на ответниците, разноски в настоящото производство се дължат
единствено в полза на въззивника-иищец. Той е претендирал такива за държавна
такса в размер на 116 лв. и за адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв.,
като с оглед възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност същото следва да
бъде намалено до 600 лв. Следователно въззивниците-ответници следва да бъдат
осъдени да заплатят на ищеца сумата от 143,64 лв. разноски за въззивната
инстанция.
Така
постановеното въззивно решение не подлежи на касационно обжалване, съобразно
чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
По изложените
съображения, Софийски градски съд, ІI-А въззивен
състав,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
Решение
№ 57857 от 20.04.2017 г., допълнено с Решение от 27.03.2018 г., двете постановени
по гр. дело № 41710/2016 г. по описа на Софийски районен съд, І-во ГО, 28-ми
състав, в частта, в която
предявените от Г.В.Ж. срещу ответниците В.С.Г. и И.В.Г. осъдителни искове с
правно основание чл. 45, вр. чл. 52 ЗЗД
са отхвърлени за разликата над 300 лв.
до размера от 1000 лв., в частта,
в която предявените искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени са разликата над 49,07 лв. до сумата от
163,56 лв., както и в частта,
в която ищецът е осъден да заплати на всеки от ответниците разликата над 479,63 лв. до 584,48 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА В.С.Г.,
ЕГН ********** и И.В.Г., ЕГН **********, двамата с адрес *** да заплатят на Г.В.Ж., ЕГН **********,
с адрес: *** солидарно на основание чл.
45, вр. чл. 52 ЗЗД разликата над сумата от 300 лв. до сумата в размер на 1000
лв. / т.е. сумата от 700 лв./, представляваща обезщетение за нанесени неимуществени
вреди, причинени на 13.12.2014 г., ведно със законната лихва върху сумата,
считано от дата на завеждането на исковата молба до окончателното изплащане на
задължението;
ОСЪЖДА
В.С.Г., ЕГН ********** и И.В.Г., ЕГН **********, двамата с адрес *** да заплатят на Г.В.Ж., ЕГН **********,
с адрес: *** солидарно на основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД разликата над сумата от 49,07 лв. до сумата от 163,56 лв.
/т.е. сумата от 114,49 лв./, представляваща обезщетение за забава за периода от
13.12.2014 г. – 22.07.2016 г.;
ОСЪЖДА
В.С.Г., ЕГН ********** и И.В.Г., ЕГН **********, двамата с адрес *** да заплатят на Г.В.Ж., ЕГН **********,
с адрес: *** сумата от 152,26 лв. – разноски за първоинстанционното
производство.
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 57857 от 20.04.2017 г., поправено с Решение от 27.03.2018 г.,
постановени по гр. дело № 41710/2016 г. по описа на Софийски районен съд, І-во
ГО, 28-ми състав, в останалата обжалвана
част, в която исковете с правно основание чл. 45, вр. чл. 52 ЗЗД са отхвърлени за разликата над 1000 лв. до
пълния предявен размер от 5000 лв. и в частта, в която исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени за
разликата над 163,56 лв. до пълния предявен размер от 800 лв.
ОСЪЖДА В.С.Г., ЕГН ********** и И.В.Г., ЕГН **********,
двамата с адрес *** да заплатят на Г.В.Ж.,
ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 143,64
лв., представляваща разноски за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.