Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 27.04.2018
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско
отделение, ІІ б въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и
девети януари две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
РАЛИЦА ДИМИТРОВА
АЛЕКСАНДРИНА ДОНЧЕВА
при
участието на секретар Донка Шулева, като разгледа докладваното от младши съдия
Дончева в. гр. дело № 7001 по описа на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
Инициирано е с въззивна жалба на
ответника А.К.К., срещу решение № 79956 от 31.03.2017 г. по гр. дело №
70662/2014 г. на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 71-и състав, с
която се иска отмяна на решението и отхвърляне на исковите претенции на „Л.Т.С.”
ООД.
В подкрепа са изложени съображения за
неправилност на атакувания съдебен акт. Твърди се, че първоинстанционният съд е
допуснал нарушения на съдопроизводствените правила, свързани с анализа и
оценката на доказателствените източници, което довело до формиране на
неправилни изводи по фактите, а от там и до неправилно приложение на
материалния закон. Според жалбоподателя, районният съд неправилно се е позовал
на решението, с което уволнението на ответника е било потвърдено като
законосъобразно и не е изследвал отношенията между страните по сключения
договор за квалификация, което е следвало да бъде сторено за правилното
изясняване на въпросите от предмета на делото.
Наведен е довод за допуснато процесуално
нарушение във връзка с приетото от съда, че направени от ответника възражения
за недействителност на чл. 8, ал. 1 и ал. 2 от трудовия договор са
несвоевременни, тъй като същите били обективирани в отговора на исковата молба,
подаден в законоустановения за това срок. Твърди се, че районният съд
неправилно е интерпретирал клаузите на чл. 8, ал. 1 и ал. 2 от трудовия
договор, като клаузи по договор за повишаване на квалификация и
преквалификация, както и че неправилно по отношение на тези клаузи е приложил
общото гражданско законодателство, а не трудовото. Заявява се, че съдът
неправилно е приел, че клаузите за неустойка по трудовия договор, представляват
уговорки по договор за квалификация и не е отчел обстоятелството, че
първоначално уговореният между страните размер на обезщетението е 10 000
лева, а не 30 000 лева.
Според жалбоподателя, при наличието на
подобна уговорка между страните, последващото включване на клауза за неустойка
в трудовия договор разкрива своеобразна форма на принуда, осъществявана от
страна на работодателя. Изразява се становище, че при наличие на подобна клауза
в договора за квалификация, работникът е бил поставен в ситуация, при която,
под угрозата да дължи заплащане на сумата от 10 000 лева е сключил трудов
договор, в който са предвидени още по-рестриктивни клаузи за неустойка. С това
се обосновава твърдението, че тези клаузи на трудовия договор са недействителни
и не произвеждат визираните в тях последици. В подкрепа на това се изтъква още,
че сключеният договор за квалификация по
естеството си не представлява такъв, тъй като не води до придобиване на
специалност или квалификация за обучаемия. Твърди се, че районният съд не е
обсъдил възраженията на ответника за недействителност на клаузите на трудовия
договор, на които ищецът основава претенциите си за заплащане на неустойка,
както и че не са обсъдени останалите, направени от ответника възражения,
посочени и във въззивната жалба. Направено е искане за присъждане на разноски,
както и възражение за прекомерност на разноските, поискани от насрещната
страна.
В законоустановения срок е постъпил
отговор на въззивната жалба на „Л.Т.С.” ООД, в който е изразено становище за
правилност и законосъобразност на обжалваното решение. Твърди се, че съобразно
изискванията на процесуалния закон, ищецът е провел пълно и главно доказване на
фактите, от които произтичат претендираните вземания. Иска се потвърждаване на
първоинстанционното решение и присъждане на направените от ищеца разноски пред
двете съдебни инстанции.
За да постанови обжалваното решение,
първоинстанционният съд е бил сезиран със следните искове от „Л.Т.С.” ООД,
срещу А.К.:
1. За осъждане на ответника на основание
чл. 79, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 92 от ЗЗД, вр. чл. 8, ал. 2 и ал. 3 от трудов
договор от 21.12.2011 г. да заплати обезщетение в размер на 20 000 лева
като част от уговорено между страните обезщетение от 30 000 лева, както и
законната лихва от датата на исковата молба.
2.На основание чл. 221, ал. 2 от КТ за
заплащане на обезщетение за неспазен срок на предизвестие при прекратяване на
трудовия договор в размер на 3048.39 лева, както и законна лихва за забава,
считано от 04.08.2014 г. до предявяване на исковата молба в размер на 116.36
лева, както и законната лихва върху тези суми, считано от датата на исковата
молба.
3. При условията на евентуалност по
отношение на първия предявен иск е предявен иск на основание чл. 79, ал. 1, пр.
2, вр. чл. 92 от ЗЗД, вр. чл. 5, т. 7 и т. 9 от сключен между страните договор
за квалификация от 08.02.2011 г., за заплащане на обезщетение за пълно неизпълнение
на договора в размер на 10 000 лева, заедно със законната лихва от датата
на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, както и за
сумата от 5469 лева, представляваща общa
сума на заплатените от ищеца на ответника стипендии по договора, заедно със
законната лихва, считано от датата на получаване на нотариална показана –
04.08.2014 г. до датата на депозиране на исковата молба в размер на 208.75
лева, заедно със законната лихва върху посочените суми за периода от
предявяване на исковата молба до окончателното им плащане.
4. При условията на евентуалност спрямо
предходния иск (по т. 3), ищецът е предявил
иск по чл. 79, ал. 1, вр. чл. 82 от ЗЗД, вр. чл. 5, т. 7 и т. 9 от
договор за квалификация, за заплащане на обезщетение за пълно неизпълнение на
договора в размер а 16343.41 лева, представляваща направени от ищеца разходи за
обучение, от които 10874.41 лева за курс за механици и 5469 лева, платени по
договора стипендии на ответника.
Претендирана е и лихва за забава върху
сумата от 10874.41 лева за периода от 04.08.2014 г. до предявяване на иска в
размер на 623.82 лева, както и лихвата за забава върху сумата от 5469 лева от
04.08.2014 г. до предявяване на иска, както и законната лихва върху сумата от
16343.41 лева от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане на сумата.
В законоустановения срок е постъпил
отговор на исковата молба, в който ответникът оспорва предявените искове, както
по основание, така и по размер. По отношение на иска за
заплащане на обезщетение за неизпълнение на трудовия договор, твърди
недействителност на клаузите на чл. 8, ал. 1и ал. 2 от договора. Освен това
твърди, че тези клаузи касаят хипотеза на пълно неизпълнение, каквато в конкретния
случай не е налице.
Възразява по отношение размера на
неустойката за неизпълнение, която твърди, че е прекомерна и че не съответства
на понесените от работодателя вреди, както и на периода на неизпълнение.
По отношение иска по чл. 221, ал. 2 от КТ, ответникът заявява, че клаузата на чл. 3, ал. 2 от трудовия договор,
предвиждаща тримесечно писмено предизвестие е недействителна, поради което е
посочил, че приложение следва да намери предвиденото в чл. 326, ал. 2 от КТ.
Наведен е довод за това, че работодателят
не е изправна страна по договора, с оглед на което се твърди, че няма основание
да претендира заплащане на обезщетение от работника. Посочил е, че е платил без
основание сумата от 1000 лева като самоучастие във връзка с проведеното му
обучение, поради което иска приспадането й от размера на задълженията му спрямо
ищеца.
По отношение иска за неустойка, основан
на сключения между страните договор за квалификация, ответникът твърди, че
клаузите на този договор, предвиждащи заплащане на обезщетение също са
недействителни, както и че той е изпълнил в цялост задълженията си по този
договор. В случай, че съдът приеме, че е налице неизпълнение, се твърди, че
става въпрос за частично, а не пълно неизпълнение.
Направено е искане за намаляване размера
на неустойката, като е посочено, че същият следва да бъде съобразен с
максималния, допустим по закон срок за задължаване на служителя да работи при
работодателя.
Твърди се, че клаузите на договора за
квалификация, предвиждащи заплащане на обезщетение от страна на ответника също
са недействителни, като заявява, че от негова страна не е било дължимо да
работи при работодателя, тъй като последният не изпълнявал задълженията си по
трудовия договор и нарушавал системно и грубо трудовото законодателство. Според
ответника стойността на проведеното обучение е нереална, както и че същата не е
дължима от негова страна, първо, защото тези средства били възстановени на
ищеца от държавно финансиране и второ, защото ответникът е заплатил част от
тази сума при т. нар. самоучастие.
С решението съдът е уважил предявените
от „Л.Т.С.” ООД главни искове и е осъдил ответника да заплати на ищеца следните
суми: на основание чл. 79, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 92 от ЗЗД обезщетение в размер
на 20 000 лева, като част от уговореното в чл. 8, ал. 2 от трудов договор
между страните обезщетение в размер на 30 000 лева, на основание чл. 221,
ал. 2 от КТ сумата от 3048.39 лева, представляваща обезщетение за неспазен срок
на предизвестие при прекратяване на трудовия договор, ведно със законната лихва
върху тези суми, считано от 18.12.2014 г. до окончателното им изплащане, както
и на основание чл. 86, ал. 1 от КТ е осъдил ответника да заплати на ищеца сумата
от 116.36 лева, представляваща лихва за забава върху обезщетението по чл. 221,
ал. 1 от КТ за периода от 04.08.2014 г. до 18.12.2014 г. На основание чл. 78,
ал. 1 от ГПК съдът е осъдил ответника да заплати сторените по делото разноски в
размер на 4171.94 лева.
Въззивната жалба е насочена срещу
подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, подадена е в законоустановения
срок и от легитимирано лице. Същевременно, жалбата съдържа изискуемото от
процесуалния закон съдържание, с оглед на което е процесуално допустима.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК, настоящата
инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед
обхвата на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящият
съдебен състав, намира решението в обжалваната му част за правилно.
При анализа на доказателствената съвкупност по делото е изводима следната
фактическа обстановка:
Безспорно е между страните, че на 08.02.2011 г. са сключили договор за
квалификация, по силата на който „Л.Т.С.” ООД се е задължил да организира и
проведе курс за авиомеханици, а А.К., в качеството на обучавано лице е поел
задължение да участва и завърши обучението в предвидения за това срок от 38
седмици, считано от 01.04.2011 г.
По силата на чл. 5, т. 7, вр. т. 9 от договора, обучаемият се е задължил
след приключване на обучението да започне работа при работодателя, където да
работи за срок от 5.5 години, като е поел задължение при отказ от уговореното
да възстанови сумите по договора за квалификация, както и да заплати
обезщетение в размер от 10 000 лева.
Същевременно, в чл. 6 на договора е включено обуславящо действието му
волеизявление на страните, тъй като е предвидено, че същият се прекратява с
изтичане на срока по чл. 2, т. е. че се прекратява с изтичане на 38-седмичния
срок на обучение, започващ да тече, считано от 01.04.2011 г. Това означава, че предвиденото
действие на договора за квалификация обхваща периода от 01.04.2011 г. до
23.12.2011 г., на която дата договорът се
прекратява поради изтичане на предвидения в него прекратителен срок.
В изпълнение на поето по договора за
квалификация задължение, на 21.12.2011 г. е сключен трудов договор, по силата
на който А.К. заема длъжността авиомеханик при работодателя „Л.Т.С.” ЕООД, като
е предвидено, че трудовият договор влиза в сила на 01.01.2012. Горните
обстоятелства сочат, че към момента на сключване на трудовия договор, договорът
за квалификация не е бил прекратен, а от поетите по него задължения не е било
изпълнено единствено задължението на обучаемия да работи поне 5.5 години при
обучаващия, тъй като то касае бъдещ период, който започва да тече от постъпване
на обучаваното лице на работа при работодателя.
Поради това и с оглед обстоятелството,
че на 23.12.2011 г. настъпва прекратяване действието на договора за
квалификация, по силата на чл. 8, ал. 1 от трудовия договор, служителят се е
задължил да работи при работодателя с оглед придобитата квалификация за срок от
5.5. години, считано от датата на влизане в сила на договора – 01.01.2012 г., а
съобразно чл. 8, ал. 2 от трудовия договор, при неизпълнение на това
задължение, К. се е задължил да заплати на работодателя обезщетение в размер на
30 000 лева в срок от 14 дни след поканата за това от работодателя. В чл.
8, ал. 3 от същия договор е предвидено, че ал. 2 има действие във всички случаи
при неспазване на ал. 1, включително в случай на дисциплинарно уволнение.
Между страните по делото не се спори, че
на 01.01.2012 г. по силата на посочения трудов договор А.К. е постъпил на
работа при работодателя „Л.Т.С.” ЕООД на длъжността авиомеханик, както и че е
изпълнявал задълженията си по трудовото правоотношение до момента, в който със
заповед № 20 от 11.07.2012 г., връчена на 11.07.2012 г. му е наложено
дисциплинарно наказание „уволнение”. В конкретния случай, по делото е
представено и прието решение № ІІ-119-229 от 03.12.2012 г. на Софийски районен
съд, Гражданско отделение, 119-и състав, с което уволнението на А.К. е признато
за законосъобразно, а предявения от негова страна иск по чл. 344, ал. 1, т. 1
от КТ е отхвърлен като неоснователен. Това съдебно решение е влязло в сила на
15.05.2014 г., от която дата то е задължително за всички съдилища, учреждения и
общини в Република България, съобразно чл. 297 от ГПК, а с оглед установената в
чл. 299 забрана за това, разрешения с него спор не може да бъде пререшаван в
настоящия съдебен процес.
От съдържанието на трудовия договор се
установява, че става въпрос за безсрочен трудов договор, както и че страните са
договорили тримесечен срок на предизвестие за прекратяването му.
Установява се, че дължимото за срока на
предизвестието за прекратяване на трудовия договор обезщетение е в размер на 3101.07
лева.
От представена и приета по делото
нотариална покана е видно, че същата се счита редовно връчена на А.К. на
04.08.2014 г.
При гореописаната фактическа обстановка,
въззивният съд намира за установено от правна страна следното:
Сключеният на 08.02.2011 г. договор за
квалификация е регламентиран в чл. 235, вр. чл. 234 от КТ. В правната доктрина
и в съдебната практика е изяснено, че отношенията на страните по този договор
се уреждат по правилата на общото гражданско законодателство, а а не по
трудовото.
В конкретния случай се установява, че
действието на сключения между страните договор за квалификация се прекратява,
считано от 23.12.2011 г., което означава, че след този момент те не биха могли
да претендират изпълнение на поети по
него задължения. Именно поради това и с оглед обстоятелството, че задължението на
А.К. за работа при работодателя за срок от поне 5.5 години е за бъдещо
изпълнение, при сключване на трудовия договор, страните са предоговорили
задължението и са го подновили, като са го заменили със задължението по чл. 8,
ал. 1, ал. 2 и ал. 3 от трудовия договор. По този начин страните са
предоговорили срока на договора за квалификация в частта относно задължението
на обучаемия за работа при работодателя след сключване на трудовия договор и
след постъпването му на работа.
При съпоставка на поетите в чл. 7, т. 7 и
т. 9 от договора за квалификация задължения с тези по чл. 8, ал. 1, ал. 2 и ал.
3 от трудовия договор, се установява, че известна отлика се наблюдава и с оглед
предвидената санкция за неизпълнение на поетото задължение. За разлика от
договора за квалификация, дължимото при неизпълнение от служителя е уговорено
като глобална сума в размер на 30 000 лева, вместо предвиденото в
предходния договор задължение за възстановяване на сумите по договора за
квалификация (действително направени разходи за обучение и стипендии) и
обезщетение в размер на 10 000 лева. От писмените доказателства и от
заключението по съдебно-счетоводната експертиза, което се кредитира с доверие
от съда, се установява, че действително направените от работодателя разходи по
обучението на А.К. са в размер на 10 874.41 лева за самото обучение и 5469
лева платени по договора за квалификация стипендии, т. е. общата сума на
направените разходи възлиза в размер на 16 343.41 лева. Освен заплащането
на тази сума, съгласно договора за квалификация, при неизпълнение на поетото
задължение на ненапускане на работа в определен срок, А.К. следва да заплати и
сумата от 10 000 лева като обезщетение на работодателя. Това означава, че
общата дължима сума при неизпълнение на поетото задължение по договора за
квалификация възлиза в размер на 26 343.41 лева, което се доближава до
установената в чл. 8, ал. 1 от трудовия договор обща сума в размер на
30 000 лева.
По този начин страните са подновили
задължението на обучаемия К. по чл. 7, т. 7 и т. 9 от договора за квалификация
със задължението по чл. 8, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 от трудовия договор, т. е. налице
е хипотеза на обективна новация по чл. 107 от ЗЗД. С предвидената в трудовия договор
клауза страните са предвидили, че на мястото на поетото по договора за
квалификация задължение за работа се създава ново, доколкото по силата на чл. 6
от договора за квалификация след 23.12.2011 г. страните не биха могли да
претендират изпълнение на това задължение по договора за квалификация от
08.02.2011 г., тъй като на 23.12.2011 г. неговото действие се прекратява. Предоговорена
е дължимата от страна на обучаемия К. престация в случай на неизпълнение на
поетото задължение, тъй като вместо действително направените от обучаемия
разходи в размер на 16 343.41 лева и 10 000 лева обезщетение, страните
са предвидили заплащане на общата сума от 30 000 лева, представляваща по
естеството си неустойка по смисъла на чл. 92 от ЗЗД, която има за цел да компенсира,
направените от работодателя разходи за обучението, както и да обезщети вредите
до реалния им размер с оглед неизпълнението на задължението за работа в
продължение на пет години в каквато насока е решение № 28 от 01.07.2011 г. по
гр. дело № 243 от 2010 г. на ВКС. В този смисъл, по отношение на неустойката
мотивите на районния съд се споделят понастоящем.
Не може да се приеме, че при подписване
на трудовия договор е бил налице порок във волята на служителя поради упражнена
спрямо него принуда, доколкото от събраните по делото доказателства не се
установява по отношение на него да е осъществявана каквато и да е физическа или
психическа принуда. Освен това, такива данни липсват и по отношение сключването
на договора за квалификация, своеобразно продължение на който е чл. 8, ал. 1 –
3 от трудовия договор.
В подкрепа на горния извод са и
оценените с доверие показания на разпитания пред първоинстанционния съд
свидетел П., който е подписал трудов договор заедно с А.К. и потвърждава, че на
последния е била предоставена възможност да се запознае в рамките на 10-15
минути съд съдържанието на трудовия договор преди да го подпише.
Предоставеното време за запознаване със
съдържанието на трудовия договор е било достатъчно, а съдържащата се в чл. 8,
ал. 1-3 клауза представлява продължение на съдържащата се в договора за
квалификация клауза със задължение за работа и в този смисъл служителят не е
бил изненадан от включването й в трудовия договор. Още повече, че към този
момент К. е бил наясно със съдържанието на поетото по договора за квалификация
задължение за работа, което не е било изпълнено и е имал представа за това, че
договорът за квалификация се прекратява два дни по-късно. Ето защо, при
положение, че по-рано, при сключване на договора за квалификация К. доброволно
е поел същото задължение, не може да се приеме, че волята му при подписване на
трудовия договор и в частност относно предвидената в чл. 8, ал. 1-3 клауза е
била опорочена. В тази връзка следва да се обърне внимание и на това, че общият
размер на дължимите от К. по договора за квалификация суми в случай на
неизпълнение е 26 343.41 лева, което се доближава до размера на
уговорената в чл. 8, ал. 2 от трудовия договор неустойка.
Понастоящем се споделя извода на
районния съд, че е налице частична недействителност, доколкото поетото от
страна на обучаваното лице задължение за работа при обучаващия е за срок
по-дълъг от предвидения в императивната норма на чл. 235, вр. чл. 234, ал. 3,
т. 1 от КТ петгодишен срок, а именно за срок от пет години и половина. Касае се
до частична нищожност на отделна клауза от договора, която в случая се явява
заместена от повелителната разпоредба на закона, поради което следва да се
приеме, че задължението за работа при конкретния работодател е за срок от пет
години.
Извън горното, от материалите по делото
не може да се направи извод за наличие на основание, поради което да се приеме,
че е налице нищожност на предвидените в чл. 8, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 от трудовия
договор клаузи. Същите са валидни и са произвели своето действие, считано от
01.01.2012 г., тъй като такава е била изричната воля на страните по договора.
В изпълнение на така поетото задължение,
А.К. е постъпил на работа и е започнал да упражнява трудовите си функции на
длъжност „авиомеханик” при работодателя „Л.Т.С.” ООД, но със заповед за
налагане на дисциплинарно наказание „уволнение”, връчена на 11.07.2012 г.
трудовото правоотношение е било прекратено, законосъобразността на която е
потвърдена с решение № ІІ-119-229 от 03.12.2012 г. на Софийски районен съд,
Гражданско отделение, 119-и състав, влязло в сила на 15.05.2014 г.
Доводът на жалбоподателя, че посоченото
решение не следва да се взима предвид от настоящия съдебен състав не може да се
сподели, тъй като с него по окончателен и задължителен за настоящия съдебен
състав начин е разрешен въпрос, който се явява с преюдициално спрямо въпросите
от предмета на настоящото дело значение, а именно че трудовото правоотношение
между „Л.Т.С.” ЕАД и А.К. е прекратено, считано от 12.07.2012 г. и то поради
виновното поведение на служителя, изразяващо се в извършено дисциплинарно
нарушение.
С оглед на това, в случая е налице
неизпълнение на поетото по силата на договора за квалификация, новиран с
постигнатото на 21.12.2011 г. за това съглашение на страните по него, тъй като А.К.
е работил при работодателя в продължение на седем месеца, а не на пет години.
Тъй като причината за това е налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“,
което е изрично предвидено в обхвата на чл. 8, ал. 3, вр. ал. 2 от трудовия
договор, то като неизправната по подновения договор за квалификация страна, А.К.
дължи да заплати на „Л.Т.С.“ ООД неустойка в размер на 30 000 лева. С
оглед на това и предвид обстоятелството, че предявената понастоящем искова
претенция е за част от тази сума, а именно за сумата от 20 000 лева,
направеното възражение за прекомерност не може да се сподели. Във връзка с
основателността на главния иск следва да се допълни и това, че от материалите
по делото се установява, че направените от работодателя разходи за обучение не
са били възстановени от държавния бюджет.
Възражението на жалбоподателя за
прихващане във връзка с платена от него при постъпване на обучението сума от
1000 лева, е неоснователно, доколкото договорът за квалификация не е предвиждал
нейното възстановяване от насрещната страна, с оглед на което в случая не става
въпрос за съществуване на две насрещни задължения между страните. Още повече,
че тази сума е платена като самоучастие за провеждане на обучение, за което е
безспорно установено, че е успешно реализирано и завършено. С оглед на това,
обучаемият е придобил необходимите за заемане на длъжността авиомеханик знания
и умения, след което е постъпил на работа на съответната длъжност, а поради
това не може да се сподели и възражението на жалбоподателя, че не е придобил
квалификация.
Предвид гореизложените съображения,
предявеният на основание чл. 79, ал. 1, вр. 92, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 8, ал. 1,
ал. 2 и ал. 3 от трудов договор № 519 от 21.12.2011 г. частичен иск за осъждане
на ответника да заплати на ищеца сумата от 20 000 лева ведно със законната
лихва, считано от 18.12.2014 г. е основателен и следва да се уважи. При това
положение, съединените при условията на евентуалност искове не следва да бъдат
разглеждани, поради несбъдване на условието за това.
Основателна е и предявената на
основание чл. 221, ал. 2 от КТ искова претенция за заплащане на обезщетение за
неспазен срок на предизвестие, тъй като от доказателствата по делото се
установяват всички необходими за това предпоставки. От съдържанието на трудовия
договор се установява, че уговорения между страните срок на предизвестие е три
месеца, а това синхронизира с установения в чл. 326, ал. 2 от КТ допустим
максимален срок. От допълнителното заключение на експерта по
съдебно-счетоводната експертиза се установява, че три брутни трудови възнаграждения
възлизат в размер на 3101.07 лева, което води до извод за основателност на
предявената искова претенция за сумата от 3048.39 лева, ведно със законната
лихва от датата на исковата молба.
Освен това, от приета по делото
нотариална покана, връчена, считано от 04.08.2014 г. се установява, че
работодателят е поканил ответника по делото да заплати следващата се като
обезщетение за неспазено предизвестие сума, с оглед на което от този момент е
настъпила и нейната изискуемост. При това положение, основателна се явява и
претенцията на ищеца по делото за осъждане на ответника на основание чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД да му заплати лихва за забава върху сумата от 3048.39 лева за
периода от 04.08.2014 г. до 18.12.2014 г. в размер на 116.36 лева.
Поради гореизложените мотиви, въззивният
съдебен състав намира първоинстанционното решение за правилно, с оглед на което
същото следва да се потвърди.
При този изход на спора, право на
разноски съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК има въззиваемата страна, от която е
направено съответно искане и е представен списък на разноски с приложени
документи в удостоверение на това, че реално направени са разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 1560 лева. Същевременно е направено
възражение за прекомерност, което е основателно, тъй като съобразно чл. 7, ал.
2, т. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, в конкретния случай се дължи възнаграждение в размер на 1130
лева. Ето защо, въззивникът следва да бъде осъден да заплати на възиваемия
разноски в този размер.
Воден от тези мотиви, съдът,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 79956 от
31.03.2017 г. по гр. дело № 70662/2014 г. на Софийски районен съд, Гражданско
отделение, 71-и състав.
ОСЪЖДА А.К.К., ЕГН: ********** да
заплати на „Л.Т.С.“ ООД, ЕИК: *******, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата
от 1130 /хиляда сто и тридесет/ лева, представляваща направени във въззивното
производство разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението може да се обжалва пред
Върховен касационен съд с касационна жалба в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.