№ 19973
гр. София, 05.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 54 СЪСТАВ, в публично заседание на
осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:******
при участието на секретаря ***
като разгледа докладваното от ****** Гражданско дело № 20251110117721 по
описа за 2025 година
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал.
1, т. 1, т. 2 и т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за признаване за незаконно и отмяна на
уволнението на В. С. Н., обективирано в заповед № 1264 от 05.03.2025г. на представител на
работодателя „***“ ООД, за възстановяване на В. С. Н. на заеманата преди уволнението
длъжност „склададжия“ в „***“ ООД, както и за осъждане на последното да му заплати
сумата от 11 566.50 лева (след допуснато изменение на размера на иска по реда на чл. 214,
ал. 1 ГПК), представляваща обезщетение за оставането му без работа поради уволнението за
периода от 06.03.2025г. до 06.09.2025г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано
от датата на подаване на исковата молба в съда- 27.03.2025г., до окончателно изплащане на
задължението.
Ищецът твърди, че по силата на сключен с ответника „***“ ООД трудов договор №
1090/21.05.2021г., считано от 25.05.2021г., когато постъпил на работа, заемал длъжността
„***“ в дружеството и в това си качество на 16.06.2023г. претърпял трудова злополука,
приета за такава с разпореждане № 33223/04.09.2023г. по описа на ТП на НОИ- София град.
В резултат от претърпените при трудовата злополука увреждания на втори пръст на лявата
ръка и на първи и втори пръсти на дясната ръка ищецът ползвал отпуск поради временна
неработоспособност, след завръщането му от който и поради физическата му невъзможност
да продължи да изпълнява функциите на заеманата до трудовата злополука длъжност „***“
между страните било сключено допълнително споразумение от 19.06.2024г., с което се
съгласили да изменят заеманата от В. Н. длъжност на „склададжия“. Незаконосъобразно и в
противоречие с добрите нрави и добросъвестността според ищеца в това споразумение бил
включен срок за изпитването му в полза на работодателя, поддържайки, че доколкото
работил при този работодател, считано от 2021г., бил доказал уменията и
работоспособността си, поради което поддържа, че въпросната клауза е недействителна.
Твърди, че на 05.03.2025г. му била връчена заповед № 1264 от 05.03.2025г. за прекратяване
на трудовото му правоотношение, считано от 06.03.2025г., с посочено в нея основание- чл.
71 КТ, като същевременно, в заповедта било посочено, че уволнението се извършва „по
преценка на ръководството“. Последното според него създавало неяснота относно
конкретното уволнително основание, на което работодателят се позовавал, като поддържа,
1
наред с това, че само по себе си посочването на правната норма на чл. 71 КТ не водело до
извод за достатъчна степен на мотивираност на заповедта, за която, освен това, счита, че е
издадена от лице без правомощия да прекратява трудовите правоотношения на служителите
от името на ответното дружество. Поддържа, независимо от изложеното, че прекратявайки
процесното трудово правоотношение, работодателят действал недобросъвестно, тъй като
предприел тези свои действия, след като служителят инициирал преговори да му бъде
изплатено обезщетение за вредите от претърпяната трудова злополука. В условията на
евентуалност- в случай че се установи, че в правната сфера на работодателя все пак валидно
е възникнало правото да прекрати трудовото правоотношение на посоченото в заповедта
основание, счита, че същото било упражнено след изтичане на 26.02.2025г. на уговорения
между страните 6- месечен срок за изпитване. При тези твърдения и доводи счита
процесното уволнение за незаконно, претендира да бъде възстановен на заеманата преди
уволнението длъжност, както и да му бъде изплатено обезщетение за оставането му без
работа поради уволнението, както и разноски.
В законоустановения едномесечен срок е постъпил отговор на исковата молба по чл.
131 ГПК, с който ответникът признава, че съществувалото между страните трудово
правоотношение, по което ищецът последно заемал длъжността „склададжия“, било
прекратено, считано от 06.03.2025г. и по силата на оспорената от ищеца заповед от
05.03.2025г., в която като основание за прекратяването действително били посочени нормата
на чл. 71, ал. 1 КТ, както и соченото от ищеца в исковата молба- „по преценка на
ръководството“. Независимо от това, оспорва предявените срещу него искове, поддържайки,
че уволнителната заповед била издадена от управителя на дружеството, т.е. от оправомощен
за това представител на работодателя, като освен това, счита, че в случая с оглед
конкретното уволнително основание- по чл. 71, ал. 1 КТ, за него не съществувало
задължение за допълнително мотивиране на заповедта за прекратяване на трудовото
правоотношение. Оспорва доводите на ищеца за недействителност на включената в
процесното допълнително споразумение, сключено между страните на 19.06.2024г., клауза за
срок за изпитване на служителя, подчертавайки в тази връзка, че същата била включена в
съдържанието на правоотношението по взаимно съгласие на страните, т.е. и по волята на
ищеца, а и за проверка на годността му да изпълнява различна от заеманата преди
изменението длъжност, чиито трудови функции с оглед естеството на възложената работа
съществено се различавали от тези на длъжността „***“, поради което поддържа, че бил
спазил и нормата на чл. 70, ал. 5 КТ, както и практиката на касационната инстанция по
приложението й. Наред с това, поддържа, че уволнението на В. Н. било извършено в
уговорения между страните шестмесечен срок за изпитване, който- при съобразяване на
ползвания от служителя платен годишен отпуск и отпуск поради временна
неработоспособност, следвало да изтече на 20.03.2025г., т. е. след прекратяване на
процесната трудовоправна връзка. Като самостоятелно основание за неоснователност на
иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ счита недоказаността
по делото на оставането на служителя без работа поради уволнението, но оспорва същия и
по размер, поддържайки, че премията на ищеца за м. януари 2025г. не следвало да бъде
включена в брутното трудово възнаграждение, представляващо основата за изчисляване на
обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази наведените от страните конкретни доводи, събраните по делото
относими доказателства- поотделно и в тяхната съвкупност, и при съобразяване на
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и от
правна страна:
По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ процесуално задължение на ищеца е
да установи при условията на пълно и главно доказване съществуването на трудово
правоотношение през сочения от него период, както и прекратяването на същото, считано от
сочения от него момент и по силата на заповедта, която оспорва. А с оглед на конкретно
2
наведените от името на ищеца доводи в исковата молба за злоупотреба с право от страна на
работодателя- недобросъвестност на субекта на работодателска власт при сключване на
допълнителното споразумение между страните, както и при прекратяване на
трудовоправната връзка на основание чл. 71, ал. 1 КТ, в тежест на служителя е да обори
въведената с нормата на чл. 8, ал. 2 КТ презумпция за добросъвестност при упражняване на
трудовите права и задължения на ответника, като установи пълно и главно конкретните
фактически твърдения, с които обосновава този свой довод.
В тежест на работодателя е при условията на пълно и главно доказване по смисъла на
чл. 154, ал. 1 ГПК да установи, че в обективната действителност са се осъществили всички
законоустановени предпоставки за прекратяване на правоотношението на посоченото в
оспорената заповед основание, което в случая предполага установяване, че оспорената
заповед е издадена от надлежно оправомощено от работодателя лице за това, че същата е
мотивирана по начин, обезпечаващ възможността на служителя да узнае причината за
уволнението си и да се защитава срещу същото, че като част от съдържанието на процесното
трудово правоотношение и в хода на съществуването му законосъобразно е включена
валидна клауза със срок за изпитване на служителя в полза на работодателя, вкл.
твърденията си, че трудовите функции, включени в последователно заеманите от ищеца
длъжности, са съществено различаващи се с оглед естеството на възложената работа, както
и че именно в уговорения срок за изпитване субектът на работодателска власт е упражнил
субективното си потестативно право по чл. 71, ал. 1 КТ да прекрати трудовоправната връзка
с ищеца, вкл. твърденията си, че ищецът е ползвал отпуск поради временна
неработоспособност, респ. платен годишен отпуск в посочените в отговора периоди.
Основателността на иска за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност
предполага да се установи, че прекратяването на трудовото правоотношение е
незаконосъобразно, както и че същото не е прекратено на друго основание- изтекъл срок,
предизвестие от работника или служителя, чийто срок да е изтекъл към момента на
приключване на съдебното дирене в съответното съдебно производство, както и заеманата
от ищеца преди уволнението длъжност.
Искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 във врз. с чл. 225, ал. 1 КТ е също обусловен от
основателността на претенцията за незаконност на уволнението и неговата отмяна, като
предполага установяване и на следните обстоятелства: продължителност на периода, през
който работникът или служителят е останал без работа, причинна връзка между оставането
без работа и незаконното уволнение, както и размер на последно полученото от работника за
пълен отработен месец брутно трудово възнаграждение, което съгласно чл. 228, ал. 1 КТ е
базата за определяне стойността на дължимото обезщетение, доказването на които
обстоятелства е процесуално задължение на служителя- ищец- арг. от нормата на чл. 154, ал.
1 ГПК.
Между страните не са спорни, поради което с доклада по делото на основание
разпоредбите на чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК като безспорни и поради това ненуждаещи се
от доказване са отделени следните обстоятелства с правно значение: че страните са били
обвързани от трудово правоотношение, възникнало въз основа на сключен помежду им
трудов договор от 21.05.2021г., по силата на което ищецът е заемал длъжността „***“, че
същият е претърпял трудова злополука, довела до затруднено изпълнение на задълженията,
включени в тази длъжност, че между страните на 19.06.2024г. е сключено допълнително
споразумение, с което е изменена длъжността на ищеца на „склададжия“ и с което между
страните е уговорен 6- месечен срок за изпитване в полза на работодателя, както и че
трудовото правоотношение между страните е прекратено, считано от 06.03.2025г. по силата
на оспорената от името на ищеца заповед от 05.03.2025г.
Независимо от това, за пълнота и прецизност следва да се изясни, че тези факти с
правно значение се установяват въз основа на надлежно приобщените като писмени
3
доказателства и неоспорени от страните трудов договор № 1090/21.05.2021г., разпореждане
№ 33223/04.09.2023г. по описа на ТП на НОИ- София град за приемане на злополуката,
настъпила с ищеца на 16.06.2023г., за трудова, допълнително споразумение от 19.06.2024г.
към трудовия договор, заповед № 1264/05.03.2025г. за прекратяване на правоотношението
между страните и декларация на ищеца от 05.03.2025г. за връчване на тази дата на заповедта
за уволнението му.
Установява се от оспорената от името на ищеца заповед за прекратяване на процесното
трудово правоотношение, че от името на работодателя същата е подписана от лице с имена
„Хр. Ташев“, за когото от извършена справка в публично достъпния Търговски регистър по
партидата на ответното дружество се установява, че е управител на последното, като това е
било така и към датата на прекратяване на трудовия договор, поради което неоснователен е
наведеният от името на служителя довод, че заповедта е издадена от лице без правомощие
да упражнява работодателската правоспособност на ответника.
Неоснователни са и изложените в исковата молба доводи за немотивираност на
заповедта за уволнение, респ. за неяснота относно конкретното уволнително основание,
доколкото изрично в заповедта чрез цифрово означение- чл. 71, ал. 1 КТ, е посочено
уволнителното основание, на което работодателят се позовава. Така, доколкото се касае за
прекратяване на правоотношението в срока за изпитване на служителя, уговорен в полза на
работодателя, и доколкото посочената разпоредба предвижда само едно прекратително
основание, което се свързва единствено с изявление на страната по трудовото
правоотношение, в чиято полза е уговорен срокът за изпитване, не е налице необходимост от
допълнително мотивиране на заповедта на посоченото основание, за да се приеме, че е
изпълнено изискването на трудовото законодателство и на практиката по приложението му
за обезпечаване възможността на служителя да узнае на какво основание е преустановена
трудовоправната връзка, респ. да организира защитата си срещу уволнението, в случай че го
счита за незаконно. В подкрепа на съжденията в изяснения смисъл са постановените по реда
на чл. 290 ГПК решение № 11 от 24.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1783/2010 г., IV г. о.,
решение № 46 от 4.07.2011 д. № 16/2010 г., IV г. о., решение № 346 от 23.07.10 г. по гр. дело
№ 468/09 г. на ВКС, IV г. о и др., в които е прието, че няма законова пречка мотивите в
заповедта да се изчерпват с цитиране на правната норма, тогава, когато тя не предполага
различни фактически основания, нито има нужда от излагане на допълнителни данни,
формирали волята на законодателя, какъвто е именно настоящият случай, важното е от
съдържанието на заповедта да следва несъмненият извод за същността на фактическото
основание, поради което е прекратено трудовото правоотношение. Съмнение по отношение
на това фактическо основание в случая не възниква и от обстоятелството, че в заповедта за
уволнение на ищеца е посочено, че същото се извършва „по преценка на ръководството“,
доколкото закономерно именно такава следва да бъде извършена, за да се достигне до извод
дали служителят е способен, подходящ да изпълнява вменените му трудови задължения, или
не.
Установява се от сключения между страните на 21.05.2021г. трудов договор № 1090, че
ищецът В. С. Н. е назначен на длъжност „***“ в ответното дружество, считано от
25.05.2021г., като страните са уговорили 6- месечен срок за изпитване в полза на
работодателя.
Установява се от сключеното помежду им допълнително споразумение от 19.06.2024г.,
че страните са се съгласили да изменят съществуващото трудово правоотношение, в частност
заеманата от служителя длъжност от „***“ на „склададжия“, считано от 20.06.2024г., за
което изменение не е спорно, че е било наложено от полученото от ищеца травматично
увреждане на ръцете в резултат от претърпяна в качеството му на „***“ трудова злополука.
Съгласно изричната уговорка в коментираното допълнително споразумение страните по
процесното трудово правоотношение отново са включили в съдържанието на същото клауза
4
за срок за изпитване в полза на работодателя с продължителност на този срок от 6 месеца.
Именно тази клауза, както бе изяснено, ищецът счита за недействителна поради заобикаляне
на закона, поддържайки, че работодателят действал недобросъвестно, включвайки я в
съдържанието на допълнителното споразумение, тъй като познавал служителя и се бил
уверил в неговите работоспособност и умения.
Съгласно трайно установената практика на касационната инстанция, формирана в
постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 118 от 4.06.2015 г. по гр. дело №
6968/2014 г. на ВКС, III г. о., решение № 261 от 7.11.2014 г. по гр. д. № 1477/2014 г. на
четвърто г. о., решение № 369 от 3.02.2014 г. по гр. д. № 3037/2013 г. на четвърто г. о.,
решение № 27 от 25.02.2014 г. по гр. д. № 2868/2013 г. на четвърто г. о., решение № 366 от
28.04.2010 г. по гр. д. № 1023/2009 г. на четвърто г. о. и др., трудовият договор със срок за
изпитване в полза на работодателя се сключва с цел да се провери годността на работника да
изпълнява възложената работа - чл. 70, ал. 1 от КТ, като в ал. 5 е установена еднократност и
изключителност на този договор - само веднъж, за една и съща работа в едно предприятие -
работодател, за да не се държи работникът или служителят в договорна връзка, която е
неокончателна и несигурна и се прекратява облекчено /без мотиви, предизвестие, закрила по
чл. 333 от КТ, дължими обезщетения/ от работодателя, в чиято полза е уговорен срокът.
Договор със срок за изпитване не може да се сключи за работа /трудова функция/, която
работникът или служителят вече е изпълнявал при работодателя по окончателен трудов
договор. Според чл. 74, ал. 1 и 4 КТ трудов договор или само отделна клауза от него са
недействителни, когато противоречат на закона или на колективен трудов договор или ги
заобикалят, а заобикаляне на закона е налице, когато забранена от закона цел се постига с
позволени средства, когато макар и от външна страна правната форма да е спазена, целта е
чрез нея да се постигне един непозволен или забранен от закона резултат. Следователно,
клаузата със срок за изпитване, включена в трудов договор при формално спазени
изисквания на чл. 70 КТ - трудовият договор да е първи между страните за определена
длъжност, е недействителна поради заобикаляне на закона, когато с нея се цели не проверка
на годността на работника за изпълняваната работа, а прекратяване на договора с конкретен
работник по облекчения за работодателя ред на чл. 71, ал. 1 КТ, по причини, които не са
свързани с изпълняваната работа.
А в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 96/15.06.2018 г. по гр. д. №
4048/17 г. на ВКС, III г. о. и решение № 26 от 28.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2545/2017 г.,
III г. о., ГК, е разяснено, че клаузата от трудовия договор за определяне на срок за изпитване
е недействителна поради заобикаляне на закона, когато с нея не се цели проверка на
годността на работника или служителя за изпълняваната работа. В този случай
прекратяването на трудовия договор на основание чл. 71, ал. 1 КТ е незаконно поради
злоупотреба с право в нарушение на чл. 8, ал. 1 КТ. Заобикаляне на закона е налице, когато с
правомерни средства се постига забранен резултат, а злоупотребата с право представлява
упражняване на субективно право с цел да се увреди друго лице. Когато работодателят знае,
че работникът или служителят е годен за изпълнение на длъжността и уговаря срок за
изпитване в своя полза, то работодателят действа недобросъвестно при сключване на
трудовия договор. А когато работодателят упражни правото по чл. 71, ал. 1 КТ в срока за
изпитване при условие, че е знаел за годността на работника или служителя да изпълнява
длъжността, работодателят действа недобросъвестно при прекратяване на трудовия договор.
В първия случай възниква недействителност на клаузата от трудовия договор поради
нарушение на забраната за недобросъвестност по чл. 8, ал. 1 КТ, а във втория случай е
налице злоупотреба с право и незаконно уволнение отново поради нарушение на чл. 8, ал. 1
КТ.
Настоящият съдебен състав намира, че въз основа на надлежно приобщената по делото
и неоспорена от страните доказателствена съвкупност не се установява субектът на
работодателска власт, сключвайки процесното допълнително споразумение от 19.06.2024г.,
5
респ. включвайки в съдържанието му клауза за срок за изпитване на ищеца, да е знаел, че
последният е годен да изпълнява трудовите функции, включени в изменената длъжност-
„склададжия“.
На първо място в тази връзка следва да се изясни, че извод в подобен смисъл не би
могъл да бъде формиран единствено поради факта, че страните по делото са били обвързани
от трудово правоотношение, считано от 21.05.2021г., т. е. в продължение на около три
години към датата на сключване на допълнителното споразумение. Това е така, тъй като,
макар и посоченият период да е достатъчен работодателят принципно да се увери в
личностните качества, работоспособността, добросъвестността и уменията на служителя,
през този период последният е заемал различна длъжност, а именно длъжността „***“, а
идеята на включването на клауза за срок за изпитване в полза на работодателя е да се
установи пригодността на служителя за конкретно възложена му работа, което налага
съобразяване на спецификте й. Ето защо, от значение е не само принципната годност на
служителя да работи за съответния работодател, а способността и уменията му да изпълнява
конкретно възложените му трудови функции точно в количествено, качествено и темпорално
отношение.
Поради това, за да се прецени дали към датата на изменение на длъжността на В. Н.
работодателят е имал формирана представа относно годността му да изпълнява
задълженията, включени в съдържанието на длъжността „склададжия“, следва да бъде
извършена съпоставка между двете последователно заемани от ищеца длъжности, в
частност между същностните трудови функции, включени във всяка от тях.
Така, в случай че се установи, че двете длъжности не са съществено различаващи се,
не би могло да се приеме, че с включването на клауза за срок за изпитване на служителя в
допълнителното споразумение от 19.06.2024г. работодателят действително е целял да
провери годността на ищеца да изпълнява новата длъжност „склададжия“. Обратно, в случай
че между естеството на възложената с всяка от двете длъжности работа се установи
съществена отлика, обосновано, а с това и в съответствие с принципа за добросъвестността
би било повторното включване в съдържанието на трудовото правоотношение на уговорка
за срок за изпитване в полза на работодателя.
Тук следва да се изясни, че съгласно безпротиворечивата практика на ВКС, вкл. в
постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 7 от 1.04.2011 г. на ВКС по гр. д. №
954/2009 г., IV г. о., ГК, „преценката дали трудовите функции са идентични се извършва с
оглед естеството на възложената работа, поради което изводът за идентичност не може да се
изведе нито само от наименованието на длъжността, нито от механично сравнение на
трудовите задължения по длъжностна характеристика. Една и съща длъжност в зависимост
от предмета на дейност на работодателя може да има различни трудови функции. Възможно
е и работодателят да е променил наименованието на длъжността, запазвайки естеството на
основната трудова функция. В длъжностната характеристика работодателят определя
трудовите задължения за съответната длъжност, но съдържанието на тези трудови
задължения следва от естеството на работата. Едни и същи трудови задължения могат да
имат различно съдържание, отнесени към различни трудови функции. Така например
задължението за изготвяне на документи, за ремонт на поверените машини и инструменти,
за спазване на правилата за безопасност на труда и пр. могат да съдържат същностни
различия в зависимост от съответната длъжност. Именно поради това при преценката за
идентичност на трудовите задължения следва да се изхожда от естеството на работата, от
свойствените задължения за длъжността - от това има ли съществена разлика в трудовите
функции с оглед характера и естеството на възложената работа за длъжността.“ В идентичен
смисъл са и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 168 от 10.06.2014 г. на ВКС
по гр. д. № 5342/2013 г., IV г. о., ГК, решение № 498 от 13.01.2012 г. на ВКС по гр. д. №
1561/2010 г., IV г. о., ГК, решение № 13 от 6.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2239/2016 г., III г.
6
о., ГК.
Установява се от приобщените като писмени доказателства и неоспорени от страните
длъжностни характеристики за длъжностите „***“ и „склададжия“, че и двете длъжности
включват товаро- разтоварни дейности на стоки и материали, задължения за сортиране и
подреждане на съответните стоки, респ. арматурни профили в складовите пространства,
както и за правилно подреждане, сортиране, излагане, съхранение и маркиране на стоката
със спецификата, че за длъжността „***“ тези задължения са ограничени по обем с оглед
звеното, в което се осъществява трудовата функция за длъжността, посочено в
коментираната длъжностна характеристика, а именно обект „Арматурен двор“, докато за
длъжността „склададжия“ тези дейности касаят всички материали и стоки в складовете на
търговската сграда на работодателя- в този смисъл е отразеното в длъжностната
характеристика за длъжността.
Макар така изброените трудови функции да са общи и за двете длъжности, доколкото
според настоящия съдебен състав тези задължения притежават спомагателно значение,
допълваща роля за всяка от двете длъжности, въз основа на същите не би могъл да бъде
формиран извод, че се касае за идентични или сходни трудови функции. Това е така и
доколкото естеството на работата, свойствените, присъщите за всяка от двете длъжности
задължения са съществено различаващи се. Така, основното задължение за длъжността
„***“ е изработването и обработката на машините в звеното на работодателя на арматурни
профили до нужните размери и форми. Такова задължение закономерно не е включено в
съдържанието на длъжността „склададжия“, чиито присъщи и поради това определящи я
трудови функции включват организиране на разпределянето на стоката в склада по
номерация и адреси, съхранение на получената стока, следене на наличностите на стоките,
издаване на стокови и складови разписки, събиране, респ. отразяване на стоката по
стоковите и складовите разписки, извършване на ревизии. Така, лицето, заемащо
длъжността „склададжия“, отговаря за наличностите на стоките в склада, за организацията
им в рамките на склада, за надлежното фактическо приемане и предаване на стоки,
материали и активи, както и за редовното документиране на същото, което по същество му
придава качеството на отчетник по отношение на всички притежавани от работодателя
активи, съхранявани в складовите му пространства. Основните, същностните задължения на
склададжията са свързани с обезпечаване наличностите, правилното съхранение, получаване
и предаване на стоката от името и за сметка на работодателя, докато основното, присъщото
задължение на ***а е изработването и обработката на предлаганите от работодателя
арматурни профили, които задължения са по естеството си съществено отличаващи се едно
от друго. Поради това, дори и да се приеме изложеното от ищеца, че длъжността
„склададжия“ е по- лека от длъжността „***“, тъй като, за разлика от последната, не е
свързана с идентичен и така висок риск за здравето на служителя, не е налице основание да
се приеме, че с изменението на длъжността в „по- лека“ за работодателя не съществува
интерес и необходимост да провери годността на служителя да изпълнява конкретните
трудови функции, включени в новата длъжност. Това е така, тъй като последната е
съществено различаваща се от предходната и доколкото нейните същностни трудови
функции не са били част от съдържанието на длъжността „***“.
За пълнота и прецизност следва се изясни, че по същество ищецът не твърди двете
последователно заемани от него длъжности да са идентични или дори сходни, а единствено
поддържа, че с оглед продължителността на съществуването на трудовото правоотношение
до изменението на длъжността му същият е доказал уменията си пред работодателя, но,
както бе изяснено, от значение са не уменията и качествата на служителя изобщо, а
изискуемите за надлежно изпълнение на конкретно вменените му трудови задължения.
По изложените фактически и правни съображения следва да се приеме, че включвайки
в съдържанието на правоотношението клаузата за срок за изпитване на служителя при
7
сключване на процесното допълнително споразумение, работодателят е действал съобразно
принципа за добросъвестно осъществяване на трудовите права и задължения, регламентиран
в нормата на чл. 8, ал. 1 КТ, респ. не е заобиколил закона, а и не е действал в противоречие с
императивната норма на чл. 70, ал. 5 КТ, съгласно която за една и съща работа с един и същ
работник или служител в едно и също предприятие трудов договор със срок за изпитване
може да се сключва само веднъж. Поради това не е налице основание да се приеме, че
коментираната уговорка между страните е недействителна, а това, от своя страна,
обосновава приложимост на уволнителното основание, предвидено в нормата на чл. 71, ал. 1
КТ, на което работодателят се е позовал при уволнението на В. Н..
Между страните не е спорно, че ищецът е започнал фактическото изпълнение на
трудовите функции, включени в длъжността „склададжия“, на 20.06.2024г. съобразно
уговореното между тях в допълнителното споразумение. С оглед на това и доколкото
законодателната идея на клаузата за изпитване в случаите, когато същата е уговорена в полза
на работодателя, какъвто е настоящият, е да се обезпечи възможността на последния да
извърши преценка удовлетворен ли е от годността на работника да изпълни възложената
работа, именно датата на постъпване на служителя на работа за изпълнение на съответната
длъжност- 20.06.2024г., с която законът- чл. 63, ал. 4 КТ, свързва началото на изпълнението
на трудовите функции, е началният момент на течението на уговорения в полза на
работодателя срок за изпитване- в този смисъл са постановените по реда на чл. 290 ГПК
решение № 156 от 16.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1027/2011 г., III г. о., ГК, решение № 155
от 27.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 418/2016 г., III г. о., ГК. Така, по правило този срок е
следвало да изтече на 20.12.2024г. В случая, обаче, между страните не се спори, а и се
установява от приобщените като писмени доказателства молби на ищеца за ползване на
платен годишен отпуск, депозирани след изменението на длъжността, и разрешения на
работодателя за ползване на поискания отпуск, както и болнични листове на ищеца, че
преди прекратяване на трудовото правоотношение служителят е ползвал общо 20 работни
дни платен годишен отпуск и 50 календарни дни отпуск поради временна
неработоспособност, от които 35 са били работни, т.е. фактически ищецът не е полагал труд
през общо 55 работни дни. Този период съгласно нормата на чл. 70, ал. 4 КТ не се включва в
срока за изпитване, респ. последният обективно се удължава със съответния брой работни
дни (арг. постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 16 от 30.01.2015 г. на ВКС по гр.
д. № 4793/2014 г., IV г. о., ГК), като това е така именно по изложените вече съображения, че
целта на срока за изпитване е възможността реално да бъде извършена проверка за
годността на работника или служителя да изпълнява вменените му трудови задължения,
каквато обективно и закономерно би могла да бъде осъществена единствено в процеса на
реално престиране на труд от служителя в полза на носителя на работодателска власт.
Ето защо, при така възприетото от фактическа страна и съобразно изложените правни
разяснения следва да се приеме, че в случая ответникът е упражнил правото си едностранно
да прекрати процесното трудово правоотношение, преди на 14.03.2025г. да е изтекъл
уговореният в негова полза срок за изпитване, с оглед на което и доколкото правилността на
преценката му за годността на служителя да изпълнява възложената му работа, респ. за
качеството на същата не подлежи на съдебен контрол- в този смисъл решение № 215 от
17.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 722/2011 г., IV г. о., ГК, решение № 108 от 25.03.2014 г. на
ВКС по гр. д. № 4838/2013 г., IV г. о., ГК, решение № 65 от 24.03.2015 г. на ВКС по гр. д. №
5669/2014 г., III г. о., ГК, определение № 2746 от 5.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2191/2023 г.,
IV г. о., ГК, следва да се приеме, че коментираното субективно потестативно право за
едностранно прекратяване на трудовия договор без предизвестие е законосъобразно
упражнено, респ. че уволнението на посоченото в уволнителната заповед основание е
законно.
За пълнота и прецизност, а и във връзка с наведения от името на ищеца довод в тази
насока следва да се изясни, че в случая не се установява прекратявайки процесната
8
трудовоправна връзка, работодателят да е действал недобросъвестно, респ. да е
злоупотребил с това свое субективно потестативно право, упражнявайки го с единствената
цел да навреди на служителя. По делото няма приобщени данни в този смисъл, напротив-
установява се, че работодателят е положил усилия след претърпяната от служителя трудова
злополука да му осигури подходяща с оглед физическото му състояние работа. Нещо повече,
прекратяването на трудовото правоотношение в момент, близък в темпорално отношение до
инициирани от страна на служителя преговори за изплащане на обезщетение за вредите от
злополуката, с твърдения в какъвто смисъл ищецът обосновава довода си за
недобросъвестност на ответника при прекратяване на трудовото правоотношение, не би
могло само по себе си- при липсата на други данни, да обоснове категоричен и еднозначен
извод за злоупотреба с право от страна на субекта на работодателска власт.
Така изложеното от фактическа и правна страна обосновава извод за неоснователност
на иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, както и на обусловените от неговата
основателност искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ.
При този изход на спора пред настоящата инстанция разноски се следват единствено
на ответника, комуто на основание нормата на чл. 78, ал. 3 ГПК следва да бъде присъдена
сумата от 2000.00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение, за което по делото са
представени доказателства, че е реално заплатено.
Сторените от ищеца разноски следва да останат за негова сметка- така, както са
извършени.
По арг. от нормата на чл. 78, ал. 6 ГПК в полза на СРС не следва да бъде присъждана
държавната такса, дължима за разглеждане на исковете, както и заплатената от бюджета на
съда сума за възнаграждение на вещото лице, извършило съдебно- счетоводната експертиза.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 във вр. с чл. 225,
ал. 1 КТ за признаване за незаконно и отмяна уволнението на В. С. Н., ЕГН **********,
обективирано в заповед № 1264 от 05.03.2025г. на представител на работодателя „***“ ООД,
ЕИК ****, за възстановяване на В. С. Н., ЕГН **********, на заеманата преди уволнението
длъжност „склададжия“ в „***“ ООД, ЕИК ****, както и за осъждане на последното да му
заплати сумата от 11 566.50 лева, представляваща обезщетение за оставането му без работа
поради уволнението за периода от 06.03.2025г. до 06.09.2025г., ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда- 27.03.2025г., до
окончателно изплащане на задължението.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК В. С. Н., ЕГН **********, да заплати на
„***“ ООД, ЕИК ****, сумата от 2000.00 лева, представляваща разноски за настоящото
производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис от него на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9