Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 08.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав в публично заседание на двадесет
и втори април две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 3764/2020 г. по
описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение от 27.01.2020 г., постановено по гр.д. № 3753/2018 г. по описа на
СРС, ГО, 169 състав, е признато за
установено по предявените от „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД срещу И.И.Н. по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, установителни искове с правно основание чл. 79, ал.
1 ЗЗД, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД, сумата от 10231 лв., от които 2628,24
лв. редовно изискуема главница за периода 10.01.2015 г. до 10.03.2017 г.,
предсрочно изискуема главница от 7602,76 лв. на дата 20.03.2017 г., по Договор
за банков кредит № 1411190896654196 от 21.11.2014
г., ведно със законната лихва от 19.05.2017 г. до окончателното плащане на
сумата, както и сумата от 736,64 лв., от които 509,17 лв. редовно изискуема
наказателна лихва за периода 10.01.2015 г. до 16.05.2017 г. и предсрочно
изискуема наказателна лихва в размер на 227,47 лв. за периода 20.03.2017 г. до
18.05.2017 г.
Със
същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал.
1 ГПК и разноски по делото в размер на 1792,90 лв., съразмерно с уважената част
на исковете.
Със
същото решение е прекратено производството по делото за сумата от 1849,15 лв.,
представляваща договорна лихва за периода от 24.11.2014 г. до 19.03.2017 г.,
като в тази си част решението, имащо характер на определение, не е обжалвано от
ищеца и е влязло в законна сила.
Срещу
така постановеното решение, в частта, с която предявените искове са уважени за главница
в размер на 7602,76 лв. и за предсрочно изикуема наказателна лихва в размер на
227,47 лв., е постъпила въззивна жалба от ответника И.И.Н., чрез назначения му
особен представител - адв. В.Адрикова, с надлежно учредена представителна власт
по делото, с оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати
нарушения на материалния закон и необоснованост. Счита, че предсрочната
изискуемост на задълженията по процесния договор за кредит не е настъпила, тъй
като кредитополуателят не е бил известен по надлежния начин за настъпването й,
доколкото съдържанието на изпратеното от ищеца писмо от 13.03.2017 г. не
достигнало до знанието на ответника. Поддържа, че първоинстанционния съд
неправилно е възприел, че в случая се дължи неустойка, тъй като клаузата била в
противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД и целяла
единствено постигане на свръх – печалба от страна на ищеца. Изтъква, че
неустоичната клауза е нищожна и като противоречаща на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй
като създавала предпоставки за двукратно получаване на печалба и е загубила
своята обезщетителна функция. Моли съда да отмени първоинстанционното решение в
частта, с която е признато за установено, че И.Н. дължи предсрочно изискуема
главница в размер на 7602,76 лв. на 20.03.2017 г. и предсрочно изикуема
наказателна лихва в размер на 227, 47 лв. Претендира разноски.
Въззиваемият
ищец – „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, чрез пълномощинака си – юрк. Д. Илиева,
с надлежно установена представителна власт по делото, в срока по чл. 263 ГПК, е
подал писмен отговор, с който оспорва жалбата по подродно изложени съображения
и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно. Счита, че възражението на въззивника, направено от назначения
му особен представител, че не е уведомен за предсрочната изискуемост на кредита
е неоснователно. Волеизявлението на банката, което е обективирано в изпратените
писма, е редовно връчено на адресата съобразно изискванията на ЗПУ и Общите
правила за условията за доставяне на пощенските пратки. Посочва, че в чл. 12.8
от Договора, страните са договорили, че всички уведомления и извлечения във
връзка с договора ще се считат получени от кредитополучателя, ако по факс, чрез
лично доставяне или чрез изпращане на пощата или куриерска фирма с обратна
разписка, достигнат до адреса за кореспонденция на кредитополучателя, какъвто е
настоя случай. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението
е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна
по следните съображения:
Съгласно
цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само
на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените
фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.
Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на
първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към
мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които
очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:
По
отношение оплакването дали е налице уведомяване на ответника за предсрочна
изискуемост на непадежиралите вноски по договора за кредит към момента на
депозиране на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на
ответника, следва да се отбележи, че действително съгласно в т. 18 от ТР
№4/18.06.2014 г., на ОСГТК на ВКС в хипотезата на предявен установителен иск по
чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с
уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на
определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере
вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането
или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си
да направи кредита предсрочно изискуем и
е обявила на длъжника предсрочната изискуемост, следва да се отбележи, че в
конкретния случай, както в подаденото заявление, така и в исковата молба
недвусмислено банката е посочила, че претендираното вземане произтича от
непогасени задължения по договор за кредит, една част от които представляват
падежирали към датата на подаване на заявление за издаване на заповед за
изпълнение, а друга – предсрочно изискуеми вноски по договора, като изрично е
заявено, че поради неплащане на вноска повече от 31 дни, на основание чл. 9.2
от договора за кредит, с писмено уведомление до кредитополучателя, банката има
право еднностранно да обяви всички усвоени и непогасени по договора суми за
предсрочно и незабавно изискуеми.
Следователно,
предпоставките за обявяването на кредита за предсрочно изискуем са настъпили,
предвид установената по делото от заключението на вещото лице по изслушаната
ССчЕ, което настоящият състав на съда намира за компетентно и обективно дадено
и кредитира с доверие, забава в погасяването на всички вноски, падежирали след
10.01.2015 г. и с оглед предвидената в чл. 9.2 във вр. чл. 8.1 от договора за
кредит възможност за едностранно писмено обявяване на непадежиралите вноски за
предсрочно изискуеми при просрочие за повече от 31 дни. От друга страна, законодателят
не предписва конкретен способ за връчване на писмени съобщения между страните
по договорните правоотношения, поради което кредиторът не е ограничен относно
избора на способ за връчване на съобщения. Начинът на удостоверяване на
връчването на документа зависи от избрания от кредитора способ за уведомяване,
какъвто би могъл да бъде уговорен и в сключения между страните договор.
Разграничени са различни случаи на удостоверяване: при липса на уговорка в
договора относно връчването на кореспонденцията; в случай, че кредиторът е
избрал да връчи уведомление на длъжника чрез пощенска пратка; в случай, че в
договора са предвидени конкретни способи за връчване на кореспонденция.
В
хипотезата на направен избор за връчване на уведомлението на длъжника чрез
пощенска пратка приложение намират условията за доставяне на пощенски пратки,
определени в Общи правила, приети с решение № 581/27.05.2010 г. от Комисията за
регулиране на съобщенията на основание ЗПУ. В този случай връчването трябва да
е удостоверено по реда на чл.5, ал.1 и ал.2 на Общите правила за условията за
доставяне на пощенските пратки и пощенските колети. Общите правила и чл.36,
ал.2 ЗПУ не въвеждат фикция, че при липсата на фактическо предаване, дори и при
изпълнение на задълженията на пощенския оператор по чл. 5, ал.3 от Общите
условия, пратката ще се счита за доставена на получателя. Допустимо е обаче в
договора между страните същите да са уредени способи за връчване на
кореспонденция, както и да се предвиди, че изявлението от едната страна ще се
счита за достигнало до другата, без фактически същото да е получено. Такава
клауза, която фингира недоставено или само изпратено съобщение като получено,
би била в съответствие с принципите на добросъвестно упражняване на правата на
кредитора, ако ясно разписва определени предпоставки и/или фактически
констатации, при наличието на които ще се счита, че е положена дължимата грижа,
както и че според договора опитът за предаване на съобщението /на адреса или на
адресат/ се приравнява на фактическото му получаване. В случай, че в договора
няма уговорки относно връчването на съобщения и пощенската пратка е върната
като недоставена, независимо от причините за това, волеизявлението на кредитора
за обявяване на предсрочна изискуемост на вземането на договора по кредит не
може да се счита, получено от длъжника /Решение № 208 от 9.02.2018 г. на ВКС по
т. д. № 394/2017 г., I т. о./.
Видно
от предоставения по делото Договор за кредит от 21.11.2014 г. страните в разпоредбата
на чл. 12.8 са уговорили, че всички уведомления и заявления във връзка с
Договора трябва да бъдат направени в писмена форма и ще се считат за получени
от кредитополучателя, ако по факс, чрез лично доставяне или чрез изпращане по
пощата или куриерска фирма с обратна разписка, достигнат до адреса за
кореспонденция на кредитополучателя, посочен в настоящия договор. Следователно
банката е изпълнила условията на договора за уведомяване на ответника, като с писмо
№ 5980/13.03.2017 г. /лист 29 от делото на СРС/ изпратено на адреса за
кореспонденция на ответника посочен в договора, е направила изявление, че
обявява задълженията по кредита за предсрочно изискуеми преди подаване на
искане за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Ето защо ответникът
Н. е бил надлежно уведомен в съответствие с уговореното /свобода на договаряне
чл.9 ЗЗД/ в чл. 12.8 от Договора фингирано връчване което е и в съответствие със
законовата фикция регламентирана в чл. 14, ал. 2 от ЗПК, според която „потребителят
се смята за уведомен, когато уведомлението е било изпратено на последния
посочен от него адрес. По изложените съображения оплакванията в тази насока са
неоснователни.
Неоснователно
е и оплакването в жалбата, че не се дължи сумата от 227,47 лв. предсрочно
изискуема наказателна лихва (неустойка) за периода 20.03.2017 г. до 16.05.2017
г. Клаузата на 4.5 от договора не противоречи на добрите нрави, както се
поддържа в жалбата, същата не е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т.
5 ЗЗП, тъй като същата е в съответствие с разпоредбата на чл. 33, ал. 2 ЗПК,
което се установява и от кредитираното от съда заключение на вещото лице по
изслушаната ССчЕ.
Доколкото
във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания, включително и относно
размера на уважените главен и акцесорен искове и поради съвпадане на крайните
изводи на двете съдебни инстанции, то решението в обжалваната част следва да
бъде потвърдено.
При
този изход на правния спор пред въззивната инстация и на основание чл. 78, ал.
3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на
въззиваемия сумата от 940,00 лв., представляваща разноски пред настоящата
съдебна инстанция.
С
оглед цената на исковете, по аргумент от чл. 69, ал. 1, т. 1, вр. чл. 113, вр.
чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, въззивното решение подлежи на касационно обжалване.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 24109 от 27.01.2020 г., постановено по
гр.д. № 3753/2018 г. по описа на СРС, 169 състав, в обжалваната част, с която е ПРИЗНАТО ЗА УСТАНОВЕНО, че И.И.Н. дължи
на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД предсрочно изискуема главница в размер на
7602,76 лв. по Договор за банков кредит № 1411190896654196 от 21.11.2014 г., ведно
със законната лихва от 19.05.2017 г. до окончателното плащане на сумата и предсрочно
изискуема наказателна лихва в размер на 227,47 лв. за периода 20.03.2017 г. до
18.05.2017 г.
РЕШЕНИЕ № 24109 от 27.01.2020 г., постановено по гр.д. № 3753/2018 г., по описа на
СРС, 169 състав, в необжалваната част, с която е ПРИЗНАТО ЗА УСТАНОВЕНО, че И.И.Н.
дължи на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД сумата от 2628,24 лв. редовно изискуема
главница за периода 10.01.2015 г. до 10.03.2017 г. и сумата от 509,17 лв.
редовно изискуема наказателна лихва за периода 10.01.2015 г. до 16.05.2017 г.,
по Договор за банков кредит № 1411190896654196 от 21.11.2014 г., както и в
частта, имаща характер на определение, с която е прекратено производството по
гр.д. № 3753/2018 г., по описа на СРС, 169 състав, за сумата от 1849,15 лв.,
представляваща възнаградителна лихва за периода 24.11.2014 г. до 19.03.2017 г.,
е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на
препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: