РЕШЕНИЕ
№ 279
гр. Пловдив, 28.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Анна Ив. Иванова
Членове:Иван Ал. Анастасов
Цвета Б. Борисова
при участието на секретаря Валентина П. Василева
като разгледа докладваното от Иван Ал. Анастасов Въззивно гражданско
дело № 20235300502907 по описа за 2023 година
Производството по делото е образувано по въззивна жалба от „ЕОС матрикс“ЕООД
против решение № 3486/26.07.2023г. по гр.д.№ 17978/2022г. на ПдРС, ХІХ гр.с., с което е
признато за установено по отношение на жалбоподателя, че въззиваемият В. Д. М. не му
дължи сумата 11698,31 лева- представляваща неизплатена главница по договор за банков
кредит № 241/23.05.2008г., сключен с „УниКредит Булбанк” АД, и сумата 3 892,08 -
представляваща неизплатена главница по договор за банков потребителски кредит на
физическо лице № 400/20.08.2008 год. сключен с „УниКредит Булбанк” АД. Във въззивната
жалба се сочи, че обжалваното решение е незаконосъобразно и необосновано. Погрешно
било прието, че през периода 11.08.2011г. до 12.11.2014 г. първоначалният взискател по
образувано против въззиваемия изпълнително дело „УниКредит Булбанк”АД не е поискал
извършването на изпълнителни действия. На 03.08.2011г. бил наложен запор върху
трудовото възнаграждение на В. М., след което работодателят му ежемесечно изплащал по
сметка на ЧСИ суми от заплатата му. С всяка постъпила сума по изпълнителното дело се
прекъсвала давността. Позовават се на съдебна практика относно изчисляването на
сроковете. Иска се цялостна отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявените
искове по чл. 439 ГПК.
От въззивамия В. Д. М. е подаден отговор на въззивната жалба, с който същата се
оспорва като неоснователна, изложени са подробни доводи в подкрепа изводите на РС,
оспорва се твърдението във въззивната жалба, че бил наложен запор върху трудовото
възнаграждение на въззиваемия. Подробно е анализирана разликата между преклузивния
срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК и срока на погасителната давност.
ПОС, ХІV гр.с., като се запозна с материалите по делото, намира следното:
Производството по гр.д.№ 17978/2022г. на ПдРС, ХІХ гр.с. е образувано по искова
1
молба от В. Д. М. против „ЕОС матрикс“ЕООД, с която е предявен иска по чл.439 от ГПК за
признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата от 11698,31 лева-
неиздължена главница по договор за банков кредит № 241/23.05.2008г., сключен с
„УниКредит Булбанк”АД, поради изтекла погасителна давност, както и сумата от 3892,08
лева- неиздължена главница по договор за банков потребителски кредит на физическо лице
№ 400/20.08.2008г., сключен с „УниКредит Булбанк”АД, също поради изтекла погасителна
давност. Сочи се, че процесните суми са издадени изпълнителни листове и е образувано
изпълнително дело № 240/2011г. по описа на ЧСИ И. М., с район на действие района на ОС-
гр.*****. Твърди се, че, след образуване на изпълнителното дело взискателят бездействал и
поради това с изтичане на двегодишен срок по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК към 04.08.2013г.
изпълнителното производство било прекратено по силата на закона. Извършените след това
действия по изпълнителното дело не следвало да се зачитат. На 04.01.2016г. като взискател
бил конституиран ответникът.
С подадения от „ЕОС матрикс“ЕООД отговор на исковата молба исковете са
оспорени като неоснователни с твърдението, че са извършени изпълнителни действия,
прекъсващи погасителната давност, и в частност, че са извършени плащания, с които е
признат дълга.
По първоинстанционното дело са приети материалите по изп. дело № 240/2011г. на
ЧСИ И. М.. От същите е видно, че с молбата от „УниКредит Булбанк”АД за образуването му
са представени два изпълнителни лист от 16.12.2010г. и 17.12.2010г. за солидарни
задължения на Р. Д. и В. М. към банката. На 04.07.2011г. по искане на взискателя е наложен
запор върху банкови сметки на В. М. в „Банка ДСК“ЕАД. На 25.07.2011г. е наложен запор и
върху негова банкова сметка в „Юробанк и Еф Джи България“АД. На 29.07.2011г. от
взискателя е подадена молба за налагане на запор върху трудовото му възнаграждение.
Запор е наложен на 01.08.2011г.. По изпълнителното дело е налице служебна бележка от
27.07.2011г. от „*****“АД, в която се сочи, че В. М. работи в дружеството от 2003г. и
заплатата му се превежда по банкова сметка в „Банка ДСК“ЕАД. Налице е и справка от
„Банка ДСК“ЕАД за осъществени транзакции по банкова сметка на М. до 25.07.2011г.,
видно от която заплатата му действително е превеждана по тази сметка. С писмо от
19.07.2011г. от „Банка ДСК“ЕАД са уведомили ЧСИ И. М., че запорът е наложен по
наличните банкови сметки на В. М. в банката, а също така, че в полза на същата банка е
учреден залог от М. върху вземанията му за трудово възнаграждение, като обезпечение по
кредити и кредит- овърдрафт, поради което по сметка на ЧСИ ще бъдат превеждани само
парични средства с произход, различен от трудовото възнаграждение. В отговор на това
писмо на 02.08.2011г. от ЧСИ М. е изпратено съобщение до „Банка ДСК“ЕАД, в което е
записано, „че удръжките по запора не следва да засягат сумите, представляващи трудовото
му възнаграждение / има се предвид трудовото възнаграждение на В. М./, превеждани от
работодателя „*****“АД - ****“. На 03.08.2011г. от ЧСИ е изпратено запорно съобщение до
„*****“АД - ****. На същата дата е изпратено и запорно съобщение до „Юробанк и Еф Джи
България“АД за наложения запор върху банкови сметки на В. М.. На 16.08.2011г. по
изпълнителното дело е постъпило писмо от „Банка ДСК“АД с идентично, като на
горепосоченото писмо, съдържание.
На 27.10.2014г. от взискателя е подадена молба за извършване на справка относно
трудовите договори на длъжниците. От предоставената от НОИ справка се установява, че В.
М. продължава да работи в „*****“АД - ****. Върху справката е записано следното: „има
нал. запор от 2011г. правят се удръжки. До датата на посочената молба от взискателя от
27.10.2014г. по изпълнителното дело са налице седем платежни нареждания от следните
дати: 20.08.2012г., 19.09.2012г., 24.10.2012г., 27.12.2012г., 15.10.2013г., 29.10.2013г. и
02.12.2013г., с които ЧСИ И. М. е превела по сметка на взискателя „УниКредит Булбанк“АД
съответно сумите от 680 лева, 652 лева, 923 лева, 725 лева, 213 лева, 179 лева и 203 лева.
Сумите до тази в размер от 725 лева вкл. съвпадат с тези, вписани на печатите на гърба на
молбата за образуване на изпълнителното дело, със съответните дати и печатен текст
„изплатени“. На гърба на изпълнителния лист са отразени като изплатени и други суми,
2
първата от които на 11.08.2011г.. Към онзи момент е водена кореспонденция между ЧСИ И.
М. и „Банка ДСК“ЕАД, видно от която между тях е постигнато съгласие, че каквато и да
било част от запорираното трудово възнаграждение на В. М. няма да се превежда по сметка
на ЧСИ. При това положение несъмнено произходът на изплатените на взискателя суми не е
трудовото възнаграждение на въззиваемия. От материалите по изпълнителното дело не се
установява по сметка на ЧСИ да са привеждани суми от други негови банкови сметки. В
тази връзка следва да се отчете и обстоятелството, че в горепосочените платежни
нареждания като основание за плащанията е записан номера на изпълнителното дело и ЕГН
на солидарния длъжник Р. Д., а в графа „още пояснения“ са посочени имената й, поради
което съдът намира, че е налице достатъчно основание да се приеме, че сумите са плащани
или принудително събирани от Д., а не от В. М..
С подадената на 27.10.2014г. не е поискано извършването на изпълнителни действия
спрямо въззиваемия. Също така с последваща молба от взискателя от 12.11.2014г. е
поискано да бъде извършена справка за имущество на негови наследодатели. С молба от
15.01.2015г. е поискано да бъдат изискани от АВ договор за доброволна делба и договори за
аренда, сключени от наследодатели на В. М.. На 02.02.2015г. е подадена молба от
взискателя за налагане на възбрана върху земеделски имоти- предмет на горепосочените
договори. От ЧСИ е разпоредено да се изискат нот.акт № ***/1996г. и нот.акт № ***/1997г..
На 22.05.2015г. е наложена възбрана върху собствена на въззиваемия 1/3 ид.ч. от ПИ №
****.***.361 по плана за земеразделяне на с.*****, съставляващ овощна градина от 0,090
дка.. На 12.06.2015г. е наложена възбрана и върху 1/3 ид.ч. от ПИ № *****.*****.537 по
КККР на с.*****, ведно с построените в него сгради. Възбраните са вписани в СВ-гр.***
съответно на 15.06.2015г. и на 19.06.2015г..
На 16.12.2015г. по изпълнителното дело е постъпила молба от „ЕОС матрикс“ЕООД,
с искане за конституирането му като взискател въз основа на договор за цесия от
23.11.2015г., сключен с „УниКредит Булбанк“АД. Със същата молба е извършено възлагане
по чл.18 от ЗЧСИ. Жалбоподателят е конституиран като взискател с постановление от
04.01.2016г.. Впоследствие от новоконституирания взискател са подавани само молби за
справки и удостоверения, като на 08.07.2020г. е наложен запор само върху трудовото
възнаграждение на Р. Д..
Както се сочи и в мотивите към Решение № 37 от 24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. №
1747/2020 г., IV г. о., ГК, „Двугодишният срок за перемпция започва да тече от първия
момент, в който не се осъществява изпълнение (включително доброволно, напр. по
постигнато споразумение между страните), т.е. осъществяването на всички поискани
способи е приключило (успешно или безуспешно) или поисканите не могат да се
осъществяват по причина, за която взискателят отговаря - след направеното искане не е
внесъл такси, разноски, не е оказал необходимото съдействие и така осуетява неговото
прилагане“. От гореизложеното става ясно, че след налагане на запорите върху банкови
сметки и върху трудовото възнаграждение на В. М., тези изпълнителни способи не са
осъществени, като в резултат от тях не са постъпили суми по изпълнителното дело. Налице
е бездействие на кредитора до подаването на молба за насочване на принудителното
изпълнение спрямо притежаваните от длъжника по 1/3 ид.ч. от горепосочените имоти.
Съгласно т.10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г.,
ОСГТК, „когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в
продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т.
8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б. "д" ГПК отм.), нова погасителна давност за вземането започва да
тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително
действие“. В същата точка от тълкувателното решение е Постановление №3/1980 г. на
Пленума на Върховния съд, съгласно което погасителна давност не тече през времетраене
на изпълнителното производство, е обявено за изгубило сила. По аргумент на това, че с
Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС е променена установена с ППВС
практика, с Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2020 г.,
ОСГТК се прие, че погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес
3
относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015г. на
Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС, т.е., че
тълкувателното решение от 2015г. следва да се прилага след датата на постановяването му,
но не и с обратно действие.
Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2020 г. обаче не
може да намери приложение по отношение на мотивите към т.10, в които се приема, че „Без
правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на
принудителното изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването на изпълнителното
производство става по право, като новата давност е започнала да тече от предприемането на
последното по време валидно изпълнително действие“. В тези мотиви не се обективира
промяна на вече установена с тълкувателен акт на ВКС /или ВС/ съдебна практика. В тази
връзка следва да се отбележи, че в самите мотиви се приема, че „в доктрината и съдебната
практика е трайно установено разбирането, че прекратяването на изпълнителното
производство поради т. нар. "перемпция" настъпва по силата на закона“. Ето защо, с
основание може да се приеме, че производството по изпълнителното дело е прекратено по
право. Последното изпълнително действие, с което е прекъсната погасителната давност е от
12.06.2015г., когато е наложена възбрана върху 1/3 ид.ч. от ПИ № *****.*****.537 по КККР
на с.*****. Независимо от това, дали същото е извършено след настъпила перемпция екс
леге, след тази дата, а и след датата на конституирането на новия взискател, до датата на
завеждане на първоинстанционното производство- 09.12.2022г., са изтекли повече от пет
години, поради което следва да се приеме, че всички вземания от въззиваемия са погасени
по давност. Съответно- обжалваното решение ще следва да бъде потвърдено изцяло, като в
полза на въззиваемия бъдат присъдени направените от него съдебни разноски във
въззивното производство в размер от 500 лева за адв.възнаграждение.
Предвид гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3486/26.07.2023г. по гр.д.№ 17978/2022г. на ПдРС, ХІХ
гр.с., с което е признато за установено по отношение на жалбоподателя „ЕОС
матрикс“ЕООД, че въззиваемият В. Д. М. не му дължи сумата 11698,31 лева-
представляваща неизплатена главница по договор за банков кредит № 241/23.05.2008г.,
сключен с „УниКредит Булбанк” АД, и сумата 3892,08 лева- представляваща неизплатена
главница по договор за банков потребителски кредит на физическо лице № 400/20.08.2008г.,
сключен с „УниКредит Булбанк” АД.
ОСЪЖДА „ЕОС матрикс” ЕООД, с ЕИК: *****, с адрес на управление: гр. *****, да
заплати на В. Д. М., ЕГН: **********, с адрес: гр. *****, сумата от 500 лева- съдебни
разноски във въззивното производство.
Решението в частта, имаща за предмет иска за недължимост на сумата от 11698,31
лева, подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните. В
останалата му част решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4