Р Е Ш
Е Н И Е №
гр. Сливен, 18.02.2021г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
гражданско отделение, в публично заседание на седемнадесети февруари през две хиляди
двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА
МИХАЙЛОВА
КРАСИМИРА
КОНДОВА
при секретаря Пенка Спасова,
като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.
д. №36 по описа за 2021 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба против Решение
№864/25.11.2020г. по гр.д.№*******по описа за 2020г. на Сливенски районен съд, с което е осъдена Национална здравноосигурителна каса,
гр. София, на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо
от ЗЗД, да заплати на „Амбулатория за първична извънболнична
медицинска помощ Г.В.“ ЕООД, гр.Сливен сумата от 152,00 лева, представляваща
получено без основание въз основа на писмена покана №29-05-138/06.12.2016г. за
възстановяване на суми, получени без правно основание, представляваща превишение на специализираните медицински дейности от
изпълнителя на медицинска помощ /бл. МЗ НЗОК №3/ за второ тримесечие на 2016г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба –
12.08.2020г. до окончателното й изплащане. С решението са присъдени разноски на
ищеца в размер на 450лв.
Въззивната
жалба е подадена от Национална здравноосигурителна каса, гр. София и с нея се
обжалва посоченото решение изцяло.
В жалбата си
Национална здравноосигурителна каса, гр. София чрез пълномощника ст. юриск. Д. посочва, че обжалваното първоинстанционно
решение е неправилно, незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния
закон и необосновано. Посочва, че районният съд неправилно игнорирал нормата на
чл.195, ал.1 от АПК. Следва да се има предвид характера на оспорвания акт като
нормативен – ТР №2/27.06.2016г. на ВАС по тълк.д.№2/2015г.
Намира за неправилен извода на съда, че щом Решение №РД-НС-04-22-1 от
29.03.2016г. на Надзорния съвет на НЗОК е обявено за нищожно, действат нормите
на НРД за МД 2015г. Съдът неправилно не се съобразил с нормата на чл.41, ал.1
от договор №200117/13.02.2015г., която задължава изпълнителя да възстанови на
възложителя заплатените средства за МДД и СМД, назначени от него извън
разрешените. Съдът тълкувал превратно нормата на чл.15, ал.3 от ЗНА и е
следвало да приложи по-високия по степен акт – ЗЗО. С оглед изложеното, въззивникът моли съда да отмени изцяло първоинстанционното
решение и вместо него да постанови ново, с което да отхвърли предявения против
НЗОК иск като неоснователен. Претендира присъждане на разноски пред двете
инстанции, в т.ч. юрисконсултско възнаграждение.
С въззивната
жалба не са направени искания за събиране на доказателства пред въззивната инстанция.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е подаден отговор на въззивната жалба от
насрещната страна.
В
същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з., въззивната
страна НЗОК, редовно призована, не се представлява. По делото е постъпило
писмено становище от процесуален представител по пълномощие ст. юриск. Д., която посочва че поддържа подадената въззивна жалба и моли за уважаването й по изложените в нея
съображения, като развива аналогични. Претендира присъждане на направените по
делото разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на пълномощника на насрещната страна.
В с.з. въззиваемото
дружество „Амбулатория за първична извънболнична медицинска помощ Г.В.“ ЕООД, гр.Сливен, редовно призовано, не се
представлява. По делото е постъпило писмено становище от процесуален представител
по пълномощие адв. Ж.Д. от АК – Хасково, която
посочва, че оспорва въззивната жалба като
неоснователна. Моли съда да потвърди обжалваното първоинстанционно
решение като правилно и законосъобразно. Развива подробни съображения относно
основателността на исковата претенция. Претендира присъждане на направените
пред настоящата инстанция разноски.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията
на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално
легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия
атакувания акт първоинстанционен съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно
и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, настоящата инстанция, след преценка на събраните по
делото доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно.
Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния
съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е
пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения
материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към
нея. Пред въззивната инстанция не са направени доказателствени искания.
Въззивният състав СПОДЕЛЯ изцяло ПРАВНИТЕ
ИЗВОДИ на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.
Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал
обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им
правна норма, като по този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.
Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск за
връщане на сума в размер на 152лв., представляваща
получена без основание въз основа на писмена покана №29-05-138/06.12.2016г. за
възстановяване на суми, получени без правно основание, представляваща превишение на специализираните медицински дейности от
изпълнителя на медицинска помощ /бл. МЗ НЗОК №3/ за второ тримесечие на 2016г., с правно основание чл.55,
ал.1 предл. първо от ЗЗД.
Подлежащите
на установяване обстоятелства са следните: наличието на имуществено разместване
между ищеца и ответника – фактическото предаване от страна на ищеца, респ.
получаване от ответника на някаква имотна облага; неоснователността на това
имуществено разместване, в случая - начална липса на правно основание и липса
на връщане на полученото от страна на ответника.
Доказателствената тежест по отношение на първата
предпоставка – имущественото разместване, се носи от ищеца, който следва да
докаже наличието на такова и неговия размер. Тъй като в случая твърдението на
ищеца е плащане без основание, т.е. начална липса на основание за имущественото
разместване, то ответникът е този, който ако твърди наличие на основание за
извършеното плащане, следва да го докаже. Ответникът носи доказателствената
тежест и за установяване съответното връщане на неоснователно полученото или че
е имал право да получи даденото.
По делото е установено, че в резултат на извършена
проверка на ищцовото дружество, е съставен протокол
за неоснователно получени суми №РД-13-01-78/23.11.2016г., съгласно който
дружеството следва да възстанови сумата от 513лв., получена без основание, на основание чл.76а, ал.3 от ЗЗО, за което
била издадена писмена покана от Директора на РЗОК – Сливен. С решение по адм.д. №3/2017г. на АдмС – Сливен
писмената покана №29-05-138/06.12.2016г.
била отменена за разликата над 152лв. до 513лв. Между страните не се спори, че сумата от 152лв.
е удържана от ответната НЗОК от бюджета на Амбулатория
за първична извънболнична медицинска помощ Г.В.“
ЕООД, гр.Сливен след влизане в сила на решението.
Следователно, по делото е установено по безспорен начин
наличието на имуществено разместване – удържането на процесната
сума от 152лв. от бюджета на ищцовото дружество от
страна на ответната НЗОК.
По отношение на втората
предпоставка, твърдението на ищцовото дружество в
първоинстанционното производство е обявяване за нищожно на Решение №РД-НС-04-24-1 от 29.03.2016г. на Надзорния
съвет на НЗОК, на основание на чийто разпоредби са констатирани нарушения на договора и
допълнителното споразумение към него /превишение на
определения брой на назначаваните медицински направления за консултация или
провеждане на съвместно лечение и е постановено връщане на получените за това
суми като преразход на бюджетни средства. Следователно е направено твърдение за
начална липса на основание за удържането на сумата, поради което, както по-горе
бе посочено доказателствената тежест за установяване
на такова се носи от ответната НЗОК.
В тази насока е и спорът
между страните.
Въззивникът – ответната НЗОК твърди, че
макар и обявено за нищожно, въпросното Решение
№РД-НС-04-24-1 от 29.03.2016г. на Надзорния съвет на НЗОК, като акт с
нормативен характер, следва да се счита за отменено от деня на влизане в сила
на съдебното решение, като се позовава на чл.195, ал.1 от АПК. Поради това
счита, че към момента на налагане на санкциите, въпросното решение е било
законосъобразен акт и е породило валидни правни последици, които не са
отпаднали с обратна сила.
Въззивният състав не споделя тези съображения на въззивника, като ги намира за неоснователни.
Недействителността
в българското административно право се проявява в две форми – нищожност и унищожаемост. Административният акт е недействителен,
когато е засегнат от порок, който изключва съществуването му в правния мир. Същественото
нарушаване на някой от елементите, очертаващи законовия статут на
административните актове (АА), уредени в чл. 146 от Административнопроцесуалния
кодекс (АПК) като основания за оспорване на АА, а именно компетентност,
законосъобразност по същество, съответствие с целта на закона, форма и
производство, могат да доведат до унищожаемост или
нищожност на АА. В зависимост от степента на порока, от тежестта на
нарушаването на изискванията за законосъобразност на АА, недействителността
може да приеме една от двете си форми – един административен акт е нищожен,
когато е засегнат от тежък порок – неспазване на изрично изисквани от закона
условия за валидност или поради нарушаване на някое от нормативно установените
изисквания за законност на административните актове (изброени съответно пет
порока в чл. 146 от АПК), а е унищожаем когато
административното решение не страда от съществен порок. Нищожност е налице при
обективно несъответствие между издадения административен акт и изискванията и
предписанията на закона. Всяко нарушение на изискванията за валидност на АА
може да доведе до нищожност, стига да е съществено. Нищожност ще е налице при
такива радикални нарушения на законността, които не могат да бъдат приети от
правния мир. Нищожен е само този акт, който е засегнат от толкова съществен
порок, че актът изначално, от момента на издаването му, не поражда правните
последици, към които е насочен, и за да не създава правна привидност че
съществува, при констатиране на основание за нищожност съдът следва да го отстранява
от правния мир чрез прогласяване на неговата нищожност.
В теорията няма спор, че нищожният индивидуален административен акт (ИАА) изобщо не поражда правни последици и се прие се за правно нищо. Освен това, когато административният акт е елемент от смесен фактически състав с гражданскоправни или други последици, ако се окаже, че той е нищожен, целият смесен фактически състав няма да породи право действие.
Разпоредбата
на чл. 195, ал. 1 от АПК гласи „Подзаконовият нормативен акт се смята за отменен
от деня на влизането в сила на съдебното решение.“ Законодателят прави
разграничение между отмяна и обявяване за нищожен на подзаконов нормативен акт.
Тази е причината в чл. 195, ал. 2 АПК изрично да са посочени като самостоятелни
основания, които пораждат задължение за компетентния административен орган в
определен от закона срок служебно да уреди правните последици, възникнали от
прилагането на опорочен подзаконов нормативен акт. Още повече в правната теория
и практика не съществува спор относно това, че нищожният АА се прогласява за
такъв, а отмяна се извършва само отношение на унищожаемите
АА. Погрешно е да се приема, че въвеждането на задължение по отношение на
компетентния административен орган да уреди правните последици от прилагането
на прогласен за нищожен или отменен ПАА в срок от три месеца от влизане в сила
на съдебното решение, предопределят действието на това решение единствено
занапред. Член 195, ал. 1 от АПК изрично разпорежда, че ПАА се счита за отменен
от деня на влизане в сила на съдебното решение. Нищо обаче не е споменато за прогласяването на нищожност на НАА.
Наред с това, влизането в сила на съдебното решение е въпрос, който касае
стабилитета на самото съдебно решение, а не на отменения или прогласен с него
за нищожен ПАА.
В случая, за да обяви нищожността на Решение №РД-НС-04-24-1 от 29.03.2016 г. по чл.54, ал.9
и чл.59а, ал.6 от Закона за здравното осигуряване издадено от Надзорния съвет
на Националната здравноосигурителна каса, обн. ДВ,
бр.25 от 31.03.2016 г., съставите на ВАС са приели, че тези така общо формулирани дейности обхващат
и засягат твърде широк кръг от обществени отношения, подлежащи на законодателно
уреждане, както е предвидено в Конституцията на РБ, ЗЗО и други законови и
подзаконови нормативни актове и не на последно място с Национален рамков
договор, но са извън предоставената материална компетентност на НС на НЗОК,
поради което уреждането им с Решение №РД-НС-04-24-1/29.03.2016г. води до
неговата нищожност. Съответно, имайки този фундаментален порок от момента на създаването
си, актът като нищожен не е породил правните си последици от самото му
издаване.
В практиката си ВКС
приема, че съгласно чл.177 ал.1 АПК и чл.302 ГПК гражданският съд следва да
зачете решението на административния съд относно незаконосъобразността на
нормативния акт. При дадения отговор на
изведения въпрос гражданският съд, който извършва преценка на последиците от
отмяната на разпоредбите на от Наредбата, следва да приложи правилото на чл.15
ал.3 ЗНА – да не прилага отменения подзаконов акт, който противоречи на
нормативни актове от по-висока степен, следователно в момента, когато е
противоречал на актове от по-висока степен, този подзаконов нормативен акт не е
бил годно правно основание за имуществено разместване.
Правилно районният съд е посочил, че
с оглед нищожността на решението на НС към НЗОК не е имало задължение за
здравните заведения да осъществяват изискванията, условията и реда на оказване
на медицинската помощ, уредени в решението, съответно не е било налице
основание за налагане на санкции при неизпълнение или нарушението им.
Следва да се посочи, че ответникът –
въззивник не доказа изпълнение на задълженията си,
съгласно разпоредбата на чл.195, ал.2 от АПК, за служебно уреждане на правните
последици, възникнали от обявеното за нищожно решение на НС на НЗОК, в т.ч.
тези във връзка с наложените на основание нищожното решение санкции.
Мотивиран от изложеното, съдът приема, че липсва
основание, въз основа на което процесната сума е
удържана от бюджета на ищцовото дружество и същата
следва да се върне като неоснователно удържана, на основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД. Поради това, предявеният иск се явява основателен и
доказан в пълния претендиран размер от 152лв.
Върху
главницата следва да се присъди и обезщетение за забава в размер на законната
лихва, считано от подаване на исковата молба.
Щом като правните изводи на
двете инстанции съвпадат, въззивната жалба се явява
неоснователна. Атакуваният съдебен акт следва да бъде потвърден като правилен и
законосъобразен.
С оглед изхода на спора, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, правилно районният съд е присъдил на ищеца сторените от него разноски. Следва
да се посочи, че пред районния съд възражение по чл.78, ал.5 от ГПК не е
заявявано, поради което и съдът правилно е присъдил разноските в пълен размер.
По отношение на разноските пред въззивната
инстанция:
С оглед изхода на спора и неоснователността на въззивната жалба, на въззивната
НЗОК не се дължат разноски, като тя следва да понесе своите, така, както ги е
направила и да заплати на въззиваемата страна сторените
от нея разноски за заплатено адвокатско възнаграждение. В тази насока,
своевременно е направено възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение и искане по чл.78, ал.5 от ГПК за намаляването му до минималния
размер по Наредбата. Съдът намира възражението за основателно. С оглед цената
на иска, съобразявайки фактическата и правна сложност на спора, съдът намира,
че уговорения и заплатен размер на адвокатското възнаграждение на пълномощника
на въззиваемата страна /400лв./ е прекомерен.
Минималният размер, определен по реда на чл.7, ал.2, т.1 от Наредба №1/2004г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения възлиза на сумата от
300лв., който размер съдът ще присъди като разноски на въззиваемата
страна.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение №864/25.11.2020г. по
гр.д. №*******по описа за 2020г. на Сливенски районен съд.
ОСЪЖДА НАЦИОНАЛНА
ЗДРАВНООСИГУРИТЕЛНА КАСА, Булстат ********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. „Кричим“ №1 да заплати на „Амбулатория за първична извънболнична
медицинска помощ Г.В.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:
гр.Сливен, бул. „Х.Б№ **, ДКЦ-1, ет.1, каб.4 сумата от 300лв., представляваща направени разноски пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.