Решение по дело №347/2020 на Административен съд - Плевен

Номер на акта: 477
Дата: 23 юли 2020 г. (в сила от 23 юли 2020 г.)
Съдия: Николай Янков Господинов
Дело: 20207170700347
Тип на делото: Административно дело
Дата на образуване: 8 април 2020 г.

Съдържание на акта

 

Р Е Ш Е Н И Е

 

477

 

гр. Плевен, 23 юли 2020 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Административен съд Плевен – втори състав, в открито съдебно заседание на тридесети юни две хиляди и двадесета година в състав:

 

                           ПРЕДСЕДАТЕЛ:  Николай Господинов

 

при секретар Бранимира Монова, изслуша докладваното от съдията Господинов административно дело № 347/2020 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.145 и сл. от Административно процесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл.118 от Кодекса за социално осигуряване КСО).

Образувано е по жалба на Х.Т.К. ***, подадена чрез адв. П.Д. от АК- Враца, против Решение № 2153-14-25/11.03.2020г. на заместващ директора на ТП на НОИ- Плевен, с което е отхвърлена жалбата на Х.Т.К., подадена срещу Разпореждане № 141-00-1408-5/23.01.2020 г. на ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ- Плевен и същото е потвърдено като правилно и законосъобразно.

Оспорващият излага доводи, че решението е незаконосъобразно като постановено в противоречие с материалноправните разпоредби. Сочи, че административният орган неправилно тълкува разпоредбите на Регламент  (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета, като е приел, че компетентна държава – членка за изплащане на обезщетение за безработица е Великобритания. Твърди, че действително в периода на заетост жалбоподателят е бил на територията на тази държава, но времетраенето на това пребиваване е било обусловено от съществуването на трудовото правоотношение, а след прекратяването му е преустановил пребиваването си там и се е регистрирал като безработен в България, в БТ – гр. Плевен, поради което не покрива критериите, въз основа на които се обосновава извод за „обичайно пребиваване“ по смисъла на  Регламент ЕО № 883/2004, изменен с Регламент 465/2012. Позовава се на т.3 от Решение № U3 от 12.06.2009г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно което, ако при отсъствието на каквото и да е трудово- правно договорно отношение дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата- членка на заетост (например понеже трудово- правното договорно отношение вече е прекратено или срокcт му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с чл.65, § 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.  По тези съображения се развиват доводи, че приложимото законодателство, касаещо осигуряването за безработица е това на държавата- членка на ЕС, на която жалбоподателят е гражданин и в която той обичайно пребивава, а именно Република България. Въз основа на изложеното в жалбата е направено искане да бъде отменено като незаконосъобразно обжалваното решение и доколкото естеството на акта не позволява делото да се реши по същество, същото да бъде върнато като преписка на адм. орган за ново произнасяне по подаденото от жалбоподателя заявление.

Ответникът не е представил писмен отговор, за което му е дадено възможност с Определение № 674/13.05.2020 год.

В открито съдебно заседание жалбоподателят се представлява от адв.  П.Д., който поддържа подадената жалба по изложените в нея съображения. Прави искане да бъде отменен оспорения адм. акт и делото да бъде върната като преписка на адм. орган за произнасяне по подаденото от доверителя му заявление.Претендира присъждане на деловодни разноски в размер на 510 лв.

Ответникът се представлява от юрк.Р., която оспорва подадената жалба. Изразява становище, че основният спорен въпрос по делото е коя е държавата по пребиваване на жалбоподателя. Твърди, че този спорен момент е изяснен от административния орган в хода на административното производство по издаване на оспорения адм. акт. Установено е, че държавата по пребиваване е Великобритания, поради което по отношение заявлението на К. е приложимо законодателството на тази държава. С оглед горното прави искане да бъде отхвърлена жалбата като неоснователна. По отношение на искането на процесуалния представител на жалбоподателя за присъждане на разноски сочи, че в същото е неоснователно в частта му относно претендираните 10 лв., тъй като по тези производства осигурените лица са освободени от заплащане на държавна такса.

Плевенският административен съд след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

Административното производство е образувано по заявление декларация за отпускане на парично обезщетение за безработица с вх.№ 141-001408/20.05.2019 г., подадено от Х.Т.К., ЕГН **********, с посочен адрес ***. ЕГН **********. Заявителят посочил, че трудовото му правоотношение с работодател във Великобритания е прекратено, считано от 19.05.2019г.  Съдът констатира, че в т.10 на подаденото заявление декларация жалбоподателят не е маркирал един от двата варианта „не получавам/получил съм“, касаещ получаване на парично обезщетение за безработица във Великобритания и е посочил период на деклариране 17.04.2013 г. – 31.07.2013 г.

На същата дата е подадена декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане чл.65 (2) от Регламент (EO) № 833/2004, с която жалбоподателят е декларирал последен период на заетост в чужбина – Великобритания от 21.12.2013 до 18.05.2019 г.Декларирал е, че през периода на последната му заетост съпругата / партньорът му е живял в държавата по последната заетост; че през същия период децата му са живели/учили в държавата по последната заетост; че през същия период преобладаващата част от роднините му са живели в България; че не притежава собствено жилище; че преобладаващата част от контактите зу са в Република България, както и че възнамерява да се установи трайно в Република България.

На същата дата е подадено заявление за удостоверяване на осигурителните периоди в друга държава – членка на ЕС със структуриран електронен документ U002 вх.№ 1019-27-380 за потвърждаване на осигурителните периоди във Великобритания.

Постъпилото заявление и приложените към него документи били препратени в Дирекция „Европейски регламенти и международни договори“ на НОИ с молба да бъде изискан СЕД Н 008 от КИ на Великобритания.

С Разпореждане № 141-00-1408-3 от 10.01.2020 г. на Ръководител на осигуряването за безработица производството по отпускане на парично обезщетение е спряно на основание чл.54г, ал.4 от КСО. Изложени са мотиви, че отново е изискан формуляр СЕД Н 008 от КИ на Великобритания, тъй като лицето е посочило период на заетост над една година. Разпореждането не е оспорено по реда на чл.117, ал.1, т.2, б.“ж“ от КСО.

С писмо изх. рег. № 3206-5043#1 от 17.01.20 г. на „Европейски регламенти и международни договори“ на НОИ, адресирано до ТП на НОИ – Плевен е изпратен оригинал на структуриран електронен документ Н006, с който ответникът е информиран, че държава по пребиваване на молителя е Великобритания.

Въз основа на горното писмено доказателство е постановено Разпореждане № 141-00-1408-4 от 23.01.2020г., с което на основание чл.55 от АПК е възобновено производството по подаденото от жалбоподателя заявление.

С Разпореждане № 141-00-1408-5 от 23.01.2020г. на ръководителя  на осигуряването за безработица при ТП на НОИ- Плевен е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО на жалбоподателя. Изложени са мотиви, че със структурен електронен документ U002 е удостоверен последен период на  осигурена заетост по законодателството на Великобритания повече от 1 година- от 21.12.2013 г. до 18.05.2019 г. включително. В получен на 20.01.2020 г. структуриран електронен документ (СЕД) Н006 е посочено, че през този период държавата по пребиваване е Великобритания, поради което адм. орган е приел, че съгласно разпоредбите на чл.65, пар.5, вр. пар.2 от Регламент (EO) 883/2004 компетентната институция по отпускане на парично обезщетение за безработица не е НОИ, а държавата по последна заетост, т.е. Великобритания.

Горното разпореждане е обжалвано по реда на чл.117, ал.1, т.2, б.“б“ от КСО, в резултат на което е издадено Решение № 2153-14-25/11.03.2020г. на заместващ директора на ТП на НОИ- Плевен. С него е отхвърлена жалбата на Х.Т.К.. Административният орган е посочил, че исканото от лицето обезщетение по българското законодателство следва да се откаже, тъй като България не се явява компетентна държава, предвид разпоредбата на чл.65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 и с оглед изрично посоченото в получения структуриран електронен документ Н006, в който е посочено, че държава по пребиваване на лицето е Великобритания.

Решението е връчено на жалбоподателя чрез изпращане по пощата, на 16.03.2020г., видно от приложеното по делото на л.47 известие за доставяне. Жалбата до административния съд е подадена чрез ТП на НОИ – Плевен на 27.03.2020г., което се установява от поставения на нея входящ номер.

Въз основа на приобщените по делото доказателства се установява, че Х.Т.К. е български гражданин, който  има постоянен и настоящ адрес към момента на развитие на административното производство в гр.Плевен, не разполага със собствено жилище.

Със структуриран електронен документ U002 е установен последен период на осигурена заетост по законодателството на Великобритания за повече от 1 година, а именно от 21.12.2013 г. до 18.05.2019 г. включително. Жалбоподателят е декларирал, че през горния период той, съпругът/партньорът му и децата му са живели в държавата по последна заетост, т.е. Великобритания. С подаденото заявление- декларация е декларирано, че правоотношението му е прекратено поради съкращаване на щата.

След прекратяване на трудовото правоотношение жалбоподателят се е завърнал в България, като на 20.05.2019 г. е подал заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица.

В съдебно заседание процесуалният представител на жалбоподателя е представил служебна бележка, от които е видно, че Л.Х.К. е записан за учебната 2019/2020 г. в ДГ “Щастливо детство“- гр.Плевен, а Х.Х.К.е записана за учебната 2019/2020 г. като ученичка в 8-ми клас на Професионална гимназия по туризъм „Алеко Константинов“- гр. Плевен.

При така установените факти, от правна страна съдът съобрази следното:

Предмет на оспорване е Решение № 2153-14-25/11.03.2020г. на заместващ директора на ТП на НОИ- Плевен, представляващо индивидуален административен акт, за който изрично е предвиден съдебен контрол по реда на Административно процесуалния кодекс, съгласно чл.118, ал.1 от КСО. Оспорването е направено в рамките на 14-дневния срок по чл.149, ал.1 от АПК, от надлежна страна с правен интерес, поради което производството е процесуално допустимо.

При разглеждането по същество и след проверка на оспорения административен акт по реда на чл.168, ал.1 от АПК на основанията по чл.146 от АПК, съдът приема жалбата за неоснователна по следните съображения:

Оспореното решение е издадено от компетентен орган, съгласно чл.117, ал.1, т.2 от КСО  заместващ директора на териториално поделение на НОИ, който е оправомощен със Заповед № 1016-040-691/10.06.2016 г. на директора на ТП на НОИ /л.53/. Същото съдържа всички съществени елементи на формата на индивидуален административен акт, установени с чл.59, ал.2 от АПК. Посочени са фактическите и правни основания, мотивирали постановеното решение. Предвид горното съдът приема, че оспорваното решение е валиден акт, издаден в надлежна форма, при липса на съществени нарушения на процедурните правила.

При извършената проверка за съответствието на обжалвания акт с материалния закон, съдът приема следното:

По делото няма спор по фактите. Спорът е от правен характер и е свързан с отговор на въпроса коя е компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица, за периода през който оспорващият е работил по трудово правоотношение на територията на Великобритания.

Ръководителят на осигуряването за безработица, а след него и директорът на ТП на НОИ са приели, че жалбоподателят не пребивава на територията на страната по смисъла на регламентите в областта на социалната осигуреност, а компетентна да извърши преценка на неговото искане за отпускане на обезщетение за безработица е държавата по последна трудова заетост, която според осигурителните органи е и държава по обичайното му пребиваване. Съдът намира тези изводи за правилни и постановени след обективна преценка на събраните в хода на административното производство доказателства и основани на законосъобразно приложение на относимите нормативни разпоредби.

Република България като част от ЕС е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза, при съобразяване общите правила и принципи, съдържащи се в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004г. Разписаните в регламените правила са пряко приложими във всички държави и са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата и имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателства. Съгласно чл.3 от Регламент (ЕО) № 883/2004г. разпоредбите му се прилагат към всички законодателства (по см. на чл.1, § „л ) относно посочените клонове на социална сигурност (обезщетения и помощи) в т.ч. и относно обезщетенията за безработица (чл.3, §1, б.з).

С Регламент (ЕО) № 883/2004г. са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата - членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл.65 от Регламент (ЕО) № 883/2004г.

Х.Т.К. е гражданин на РБ, респективно е гражданин на държава - членка на ЕС, поради което е и лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004г. (чл.2 от Регламента).

В случая правният спор е свързан с тълкуването и прилагането на термина „пребиваване“. Съгласно легалната дефиниция на понятието „пребиваване“, съдържаща се в чл.1, §3, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004г., това е мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на обичайно пребиваване на лицето) се определя, съгласно чл.11, §1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 (регламента по прилагането) с оглед центъра на интересите на съответното лице, въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави - членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т. ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно изброени в цитираната норма. Съгласно разпоредбата на чл.11, §2 от Регламента по прилагането решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето.

В чл.1, букви й) и к) от Регламент (ЕО) № 883/2004 се прави разграничение между „пребиваване“ и „престой“. В изготвения съвместно с държавите членки наръчник се изясняват  понятията „обичайно пребиваване“, „временно пребиваване“ и „престой“. Тези определения, посочени в законодателството на ЕС са необходими, за да се установи коя държава членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социалноосигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави членки. Съгласно правото на ЕС може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социално осигурителните схеми, отпускани по местожителство. Заетите и самостоятелно заетите лица отговарят на условията за социална сигурност в държавата по месторабота, а неактивните (напр. пенсионери, студенти) - в държавата членка по обичайно пребиваване. В наръчника се разглеждат специфичните критерии, които трябва да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване на дадено лице, като например: семейното положение и роднинските връзки на лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната държава членка; състоянието на трудова заетост (по-специално мястото, където обичайно се упражнява съответната дейност, постоянният ѝ характер, както и продължителността на договора за работа); упражняването на неплатена дейност; доколко постоянно е жилищното положение на лицето; държавата членка, в която лицето плаща данъци; причини за преместването; намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и подкрепени с конкретни доказателства. При необходимост могат да се вземат предвид и други факти.

В настоящия случай Х.Т.К. е осъществявал трудова дейност по трудово правоотношение и е пребивавал за един сравнително продължителен период от време /2013 – 2019 год./ във Великобритания. В подадената  декларация относно определяне пребиваване във връзка с прилагане чл.65(2) от Регламент (EO) № 83/2004 е декларирал последен период на заетост в чужбина – Великобритания от 21.12.2013 до 18.05.2019 г. Декларирал е, че през периода на последната му заетост съпругата /партньорът му е живял в държавата по последната заетост; че през същия период децата му са живели/учили в държавата по последната заетост; че през същия период преобладаващата част от роднините му са живели в България; че не притежава собствено жилище; че преобладаващата част от контактите му са в Република България, както и че възнамерява да се установи трайно в Република България.

По делото е приложено като писмено доказателство структуриран електронен документ Н006 с вх. № 1019-14-794#7/20.01.2020г., в който е посочено, че държава по пребиваване на лицето е Великобритания. Горното писмено доказателство не е оспорено от процесуалния представител на жалбоподателя. Касае се за официален документ, чиято материална доказателствена сила не е опровергана.

При съвкупната преценка на посочените по- горе обстоятелства съдът намира за правилна преценката на административният орган, че „обичайното пребиваване“ на оспорващия е на територията на Великобритания. Тези изводи не се опровергават от представените от адв.Д. писмени доказателства- служебна бележка и удостоверение, касаещи записване на Л.Х.К. и Х.Х.К.в учебни заведения на територията на гр.Плевен за учебната 2019/2020 г. Макар и да не са представени удостоверения за раждане на децата, с оглед обстоятелството, че горните писмени доказателства не са оспорени от ответника, съдът намира, че те удостоверяват отразените в тях обстоятелства, но не са в състояние да установят „обичайно пребиваване“ в България на жалбоподателя, а само и единствено временно пребиваване /за учебната 2019-2020 г./ на самите деца.

По изложените съображения съдът приема, че приложимото законодателство в настоящия казус е това на държавата – членка по обичайното местопребиваване на оспорващия, а именно - законодателството на Великобритания, която се явява компетентна държава, в който смисъл е и оспореното решение.

По изложените съображения съдът намира, че жалбата на Х.Т.К. ***, подадена чрез адв. П.Д. от АК- Враца, против Решение № 2153-14-25/11.03.2020г. на заместващ директора на ТП на НОИ- Плевен е неоснователна и следва да бъде отхвърлена като такава.

При този изход на производството се явява неоснователно и искането на процесуалния представител на жалбоподателя за присъждане на разноски.

Водим от горното, съдът

Р     Е     Ш     И   :

         ОТХВЪРЛЯ  жалба на Х.Т.К. ***, подадена чрез адв. П.Д. от АК- Враца, против Решение № 2153-14-25/11.03.2020г. на заместващ директора на ТП на НОИ- Плевен.

На основание чл.119 от КСО решението не подлежи на касационно обжалване.

Преписи от решението да се изпратят на страните.

 

                                                                           СЪДИЯ :