№ 94
гр. гр. Д., 29.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – Д. в публично заседание на първи март през две
хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Диана Г. Дякова
Членове:Жечка Н. Маргенова Томова
Станимир Т. Ангелов
при участието на секретаря Павлина Ж. Пенева
като разгледа докладваното от Жечка Н. Маргенова Томова Въззивно
гражданско дело № 20233200500020 по описа за 2023 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по реда на глава ХХ от ГПК по въззивна
жалба вх.№ 262193/26.07.2022 г. на Д. Н. Л. с ЕГН ********** от гр. Д.,
срещу
решение № 260073/30.06.2022 г. по гр.д.№ 761/2019 г. на ДРС, с което е
признава за установено на основание на чл. 422, ал. 1 във връзка с чл. 415,
ал.1 от ГПК във връзка с чл. 59 от ЗЗД, че дължи на Н. С. Н. с ЕГН
********** от гр. Д., сумата от 16500 лева, представляваща дължимо
обезщетение за владеенето без основание на недвижим имот – комплекс „Д.“
в гр. Д., местност „К.“ – за период от 33 месеца (по 500 лева месечно),
считано от 23.01.2016 г. до 23.10.2018 г., предмет на издадена по ч.гр.дело №
5158/2018 г. на ДРС заповед по чл. 410 от ГПК № 2908/18.12.2018г.
Въззивникът намира решението за постановено при нарушение на
процесуални правила, осигуряващи правото на защита на страните в процеса.
Била редовно призована, но се разболяла и не могла да присъства в първото
съдебно заседание. Представила своевременно доказателства за заболяването
си, нямала адвокат. Въпреки това районния съд дал ход на делото, с което
1
нарушил правото й на защита. Нямала възможност да ангажира доказателства
в подкрепа на твърденията си, тъй като съгласно закона възможностите и в
тази насока били вече преклудирани. Иска отмяна на решението и връщане на
делото за разглеждане от друг състав.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК, в подаден писмен отговор, насрещната
страна изразява становище за недопустимост поради бланкетност на жалбата
и за неоснователност. Правото на участие на ответницата в процеса не било
нарушено тъй като не са били налице условията на чл.142, ал.2 от ГПК за
отлагане на делото. С протоколно определение от 28.02.2022 г. съдът дал и на
двете страни едноседмичен срок за поименно посочване на свидетелите и
конкретните обстоятелства, които всеки от тях ще установява.
Пълномощникът на ответницата конкретизирал обстоятелствата във второто
заседание на 18.04.2022 г., които не били относими към спора. Обосновава
извод за липса на процесуално нарушение, което да може да бъде поправено
от съда. Ако въззивният съд приемел, че е налице хипотезата на чл.266, ал.3
от ГПК за събиране на гласни доказателства за установяване на договор за
заем за послужване, стойността на който се определяла от стойността на
имота, свидетелските показания били недопустими на основание чл.164, ал.1
т.3 от ГПК. Иска потвърждаване на решението.
Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, с начало
11.07.2022г., когато решението е връчено на обжалващия,и край 25.07.2022г.,
чрез изпращането и по пощата на 25.07.2022г., от процесуално легитимирано
лице с правен интерес от обжалване на неизгодното за него
първоинстанционно решение, отговаря на изискванията на чл.260, т.1, 2, 4 и 7
и чл.261 от ГПК.
Д.кият окръжен съд, в рамките на правомощията си по чл.269 от ГПК
провери обжалваното решение и основателността на исковете, като приема за
установено следното:
Атакуваното решението е постановено от надлежен орган,
функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната му
власт, в писмена форма, подписано, като волята на съда е изразена по начин,
който позволява да се изведе нейното съдържание. Постановено е при
надлежно упражнено с искова молба вх.№4209/27.02.2019г., уточнена с молба
вх.№6732/03.04.2019г., от Н. С. Н. с ЕГН ********** от гр. Д., общ. Д.,
2
ул.“***“ №13, срещу Д. Н. Л. с ЕГН ********** от гр. Д., право на иск по
чл.422, ал.1 от ГПК във вр.с чл.59 от ЗЗД, за сумата от 16 500лева
представляваща дължимо обезщетение за лишаване от ползване на недвижим
имот – комплекс „Д.“ в гр. Д., местност „К.“ /поземлен имот, находящ се в
гр.Д., м-ст „К.“, с идентификатор 72624.352.19 по КККР на гр.Д., и на
построената в него масивна двуетажна сграда-ресторант „Д.“ с
идентификатор 72624.352.19.1 по КККР на гр.Д./ за период от 33 месеца (по
500 лева месечно), считано от 23.01.2016г. до 23.10.2018г., за което е
издадена по ч.гр.дело №5158/2018г. на ДРС заповед по чл. 410 от ГПК №
2908/18.12.2018г. Обосноваващите ищцовата претенция обстоятелства, се
свеждат до твърдения за неоснователно разместване на имуществени блага в
резултат на ползване от ответницата на недвижимия имот без правно
основание и развило се заповедно производство по гр.д.№5158/2018г. на
ДРС. Конкретно се излага от ищеца, че на 23.12.2015г. закупил имота за
сумата от 130 000лева, която платил изцяло на продавача „Д.“ЕООД,
представляван по него време от ответницата Д. Н. Л.. В деня на сделката му
било предадено владението на имота и започнал козметичен рЕ.нт, който
поради зимния период и лошите климатични условия преустановил с
намерение да го продължи на пролет. На 23.01.2016г.посетил имота и
установил, че не може да влезе, тъй като ключалките, от които имал ключ са
подменени. От имота излязла Д. Л. и му заявила, че няма да му осигури
достъп. В период от две години многократно правил опити да влезе в имота
си, в който Д. Н. Л. се била самонастанила. На 22.10.2018г. Д. Н. Л. му
заявила, че по-скоро ще разруши имота, но няма да го освободи. На
24.10.2018г. ищецът отправил нотариална покана до ответницата да му
освободи имота, сезирал и РП-Д., предявил иск по чл.108 от ЗС. И
понастоящем имотът се владеел от ответницата без правно основание.
Ищецът бил лишен от възможността да упражнява правата си върху имота,
вкл.да получава наЕ.подобни доходи от него, а ответницата си спестила
разходи за наем, които иначе би направила. От 23.01.2016г. до сега
ответницата ползвала имота без основание и се обогатила за негова сметка с
размера на средния пазарен наем, който иначе той би получил от имота.
Ответницата не оспорва факта, че ползва имота. Оспорва правото на
собственост на ищеца върху имота. Твърди и да ползва имота на правно
основание- устен договор с ищеца за заем за послужване. Конкретно излага,
3
че през пролетта на 2015г. се запознала с лице на име Е. , с който водила
разговор за продажба на ресторанта и дворното място. Той и неговите хора
можели да намерят купувач за висока цена. Уговорили се след като имота се
продаде, тя да получи 500 000евро, а разликата да я получи той и неговите
хора. Убедила съпруга си да прехвърли имота на нейното дружество
„Д.“ЕООД и това станало с договор от 15.12.2015г. През късната есен на
2015г. лицето Е. и заявил, че заедно с негов познат, ищеца по делото, почти са
уредили нещата. На 23.12.2015г. прехвърлила имота на ищеца защото и
обяснили, че формално трябва да е на негово име. Без да договарят продажна
цена записали сумата от 130 000лева защото била приблизителна на
данъчната оценка. При изповядване на сделката трябвало да представят
платежен документ, че продажната цена е платена, затова отишли в
Уникредит Булбанк АД и ищеца внесъл по сметка на нейното дружество
сума в размер на 25 000лева, тя я изтеглила в брой и му я върнала, той пак я
внесъл, тя пак я изтеглила и върнала и така няколко пъти докато се получи
сумата по нотариалния акт. Реално плащане на цената по акта нямало.
Сключила сделката от името на представляваното от нея дружество, според
уговорката тя щяла да продължи да ползва имота докато намерят купувач и го
продадат. След като получи сумата от 500 000евро тя щяла да престане да
ползва имота. След сделката тя продължила да ползва имота. С ищеца
започнали да си говорят по телефона, той и ходел на гости. Тя се
притеснявала, че още няма купувач, той и заявявал, че има забавяне, но скоро
нещата ще се оправят. Тъй като по документи той се водел собственик, за
нейно успокоение постигнали устно съглашение да продължи да ползва
имота, да го стопанисва и да се грижи за него докато се продаде. Изминало
още време, нямало нов купувач, тя не си получила парите. Ищецът
продължавал да я убеждава, че всичко е наред и нещата се подреждат, вместо
което получила настоящата искова молба. Оспорва претенцията и по
основание и по размер.
Правната квалификация на предявения установителен иск като такава
по чл.422,ал.1,вр. с чл.415,ал.1 от ГПК,вр. с чл.59 от ЗЗД, , изхожда от
изложените от ищеца фактическите обстоятелства, обуславящи интереса от
установителен иск и заявения установителен петитум /молба вх.
№6732/03.04.2019г.:
Установява се, че от ищеца е подадено заявление с рег.
4
№24210/17.12.2018г. до ДРС за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410
от ГПК за парично вземане – сумата от 16 500 лева, представляваща
дължимо обезщетение за владеенето без основание на недвижим имот –
комплекс „Д.“ в гр. Д., местност „К.“ – за периода от 23.01.2016 г. до
23.10.2018 г. - 33 месеца по 500 лева месечно.
Заявлението е уважено изцяло и на основание чл.410 от ГПК е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение с №2908/18.12.2018 г. по ч.
гр.д. №5158/2018г. на ДРС, с която е разпоредено длъжникът Д. Н. Л. да
заплати на кредитора Н. С. Н. заявеното вземане.
Заповедта е била връчена на длъжника Д. Н. Л. 16.01.2019г. В срока по
чл. 414, ал. 2 ГПК, на 25.01.2019г., длъжникът е подал възражение. При това
положение заповедният съд е указал на заявителя, че може да предяви иск за
установяване на вземането си. В едномесечен срок с начало 18.02.2019г. и
край 18.03.2019г. заявителя е депозирало искова молба вх.№4209/27.02.2019г.
за сумата предмет на издадената заповед за изпълнение.
Установителната исковата претенция е допустима. Заявена е в
едномесечния срок по чл. 415 ал.4 от ГПК,от легитимирано лице-заявителят в
заповедното производство, за установяване съществуването на вземането си,
като продължение на защитата си в заповедното производство. Налице е
идентичност между материалното право, чието изпълнение се претендира по
специалния ред на заповедното производство и правото, чието установяване
се иска в исковото производство. Идентичността обхваща всички
индивидуализиращи признаци на вземането- основание, пасивно и активно
задължени лица, размер и период.
От доказателствата по делото се установява, че на 23.12.2015г. ,с н.а.
№88, т.IX, рег.№13916, д.№1560 от 23.12.2015г. на нотариус, вписан с рег.
№160 в НК, е сключен договор за покупко-продажба , с който ищецът е
закупил от „Д.“ЕООД, представлявано от Д. Н. Л., поземлен имот, находящ
се в гр.Д., м-ст „К.“, с идентификатор 72624.352.19 по КККР на гр.Д., с площ
от 3181кв.м., и на построената в него масивна двуетажна сграда-ресторант
„Д.“ с идентификатор 72624.352.19.1 по КККР на гр.Д., с РЗП от 885кв.м. за
сумата от 130 000лева.
С решение №88/14.04.2020г. по гр.дело № 566/2018г.на ДОС , влязло в
сила на 11.10.2021г./потвърдено с решение №1/28.01.20121г по в.гр.д.
5
№345/2020г.ВнАС, което не е допуснато до касационно обжалване с
определение №60350/11.10.2021г.по гр.д.№2078/2021г.на ВКС/, е уважен иск
на Н. С. Н. срещу Д. Н. Л. по чл.108 от ЗС за право на собственост върху
процесния имот на основание договора за покупко-продажба от 23.12.2015г.
Така със сила на присъдено нещо е установено между страните по делото, че
ищецът е носител на вещното право на собственост върху имота на соченото
основание - договор за покупка. Обективните предели на СПН обхващат
предмета на делото, спорното материално право с белезите, които го
индивидуализират – юридически факт, от който произтича, съдържание,
субекти и правно естество. Субективните предели на СПН обхващат кръга на
лицата, които са длъжни да съобразят своето поведение с установеното от
съда правно положение и в случая това са страните по настоящия спор.
При съобразяване силата на присъдено нещо на решението по гр.дело №
566/2018г.на ДОС, в чийто предмет е включен въпросът за правото на
собственост на ищеца върху имота, следва да се приеме, че е налице един от
елементите на фактически състав по чл.59 от ЗЗД- ищецът да е собственик на
недвижимите имоти.
Според ищца ответникът ползва фактически имотите без наличие на
правно основание за това. Според ответника - ползва имота при наличие на
правно основание –договор за заем за послужване.
Съгласно чл. 243 ЗЗД с договора за заем за послужване заЕ.дателят
предоставя безвъзмездно на заемателя една определена вещ за временно
ползване, а заемателят се задължава да я върне. Договорът за заем за
послужване представлява безвъзмезден, реален, неформален, едностранен
договор, като за него не се изисква някаква специална форма за сключването
му, а е достатъчно само устно страните да достигнат до уговорката за
предаване на вещта. При спор по чл.59 от ЗЗД в тежест на ищеца, които
претендира обезщетение за лишаване от ползване е да установи, че
ответникът ползва имота, а в тежест на ответника, който претендира да
ползва на основание договор за послужване е да установи постигнато
съгласие, което да обхваща всички съществени условия на договора за заем за
послужване /чл. 243 ЗЗД/.
Безспорният между страните факт, че ответницата е в имота през
процесния период се установява и от показанията на разпитаните по делото
6
свидетели И.Н.И., П.М.Д..
На свидетеля И.Н.И., с когото заедно посрещнали новата 2016г.,
ищецът се похвалил, че е закупил имота. Свидетелят бил ресторантьор и
ищецът му предложил да посетят имота, да „нахвърлят“идеи какво може да се
направи, евентуално и съвестно. Непосредствено след Нова година заедно
посетили имота, ищецът отключил, влезли и го разгледали. Първият етаж бил
в прилично състояние, видимо било, че е работил като ресторан-имало
гипсови орнаменти,арки. Бил празен. Лявата част на първия етаж била
обособена като жилище, вътре имало камина, гледала към градина с барбекю.
Ищецът му казал, че предишната собственичка ползвала имота и за жилище.
В дясната част имало банкетна зала. Свидетелят влязъл в кухнята, направило
му впечатление добрата хигиена. На втория етаж било бар в не добро
състояние. Видимо покривът бил рЕ.нтиран в работната част. За жилищната
част умували да се направи нещо като вип-сепаре. Обектът не бил оборудван-
нямало нищо като обзавеждане и оборудване. Втори път заедно посетили
имота в края на м.януари 2016г. Тогава излязла една жена, облечена в бяло,
скарали се с Н.. Той я попитал какво прави там, влезли в спор. Тя не ги
допуснала да влязат в имота. След като се качили в колата Н. казал на
свидетеля, че това е бившата собственичка. През лятото на 2016г. свидетелят
отново придружил ищеца до имота, ситуацията била същата- излязла същата
жена, развикала се. Повече свидетелят не бил ходил в имота.. Н. казал, че има
проблеми с тая жена, не може да я изгони.
Свидетелят П.М.Д., работил като юрисконсулт в представлявано от
ищеца търговско дружество „Ахера“, поддържали и приятелски отношения,
твърди в периода 2016-2018г. многократно да е придружавал ищеца при
посещения в процесния имот. При някой от посещенията излизала жена, за
която от ищеца знаел, че е предишната собственичка Д.. Държала се
агресивно, заплашвала, казала „ще ме изкарате от тук само в ковчег! няма да
освободя!ще взема фадрома, ще го съборя!“. При други посещения никой не
излизал, но пак не били влизали, защото ключовете на Н. не ставали.
Въпреки, че не бил влизал в имота, свидетелят знаел, че сградата е ресторант,
негови състуденти му казвали, че са ходили там на доста сватби, в самия
нотариален акт пишело Комплекс „Д.“.
Ответната страна, носеща тежестта за доказване на фактите, от
7
установяване на които същата извлича благоприятни правни изводи за себе си
относно наличието на основание за ползване на имота/договор със
собственика/, не е ангажирала доказателства, от които да се установи наличие
на твърдяното заемно правоотношение. Неоснователно е оплакването и във
въззивната й жалба за допуснато от първоинстанционния съд съществено
процесуално нарушение при разглеждане на делото- даването на ход на
делото в първото съдебно заседание на 28.02.2022г. при нейно отсъствие,
въпреки подадената молба за отлагане и удостоверената невъзможност да се
яви в това съдебно заседание поради заболяване.
Действително, ответницата е представила преди първото по делото
открито съдебно заседание молба с входящ №260708/25.02.2022г. с искане за
отлагане на делото поради заболяване, за което е представила болничен лист
за временна неработоспособност в периода 24.02.2022г.-02.03.2022г. поради
общо заболяване „стрептококов тонзилит“ и лечение при домашен-
амбулаторен режим. Ответницата към този момент не е имала процесуален
представител по делото. По причина да не е удостоверила невъзможността си
за явяване пред съд съгласно изискванията на чл.18 от Наредбата за
медицинската експертиза, първоинстанционния съд е отказал да уважи
молбата и е дал ход на делото в нейно отсъствие. По заявените от ответницата
с отговора на исковата молба доказателствени искания за събиране на гласни
доказателства/за опровергаване твърденията на ответната страна и
установяване на нейните твърдения, че след сделката ползва имота по
сключен между страните договор за за заем за послужване, че ищецът винаги
е имал достъп до имота и, че тя ползва част от него/ първоинстанционния съд
и е указал в едноседмичен срок от съобщението да посочи трите имена на
свидетелите, чийто разпит иска и конкретните обстоятелства, които всеки ще
установя, като посочи и режима на събиране на гласните доказателства-чрез
призоваване или при водене. За указанията на съда ответницата е уведомена
на 02.04.2022г. Указанията на се били изпълнени в дадения от съда срок. В
следващото съдебно заседание, проведено на 18.04.2022г. ответницата е взела
участие чрез упълномощен от нея адвокат, който повторно е поискал
допускането на гласни доказателства при режим на водене на свидетелите без
да посочва същите, като изяснява, че иска събиране на гласните доказателства
за установяване, че в периода 2016-2017г. имотът не е работил като търговски
обект, че в периода са извършвани подобрения-основен рЕ.нт, за които имало
8
и висящ съдебен спор между страните. Съдът е отказал събиране на гласни
доказателства за тези факти по причина на преклудиране.
Настоящата инстанция намира да не са налице допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във
връзка осигуряване правото на ответницата на участие в първото по делото
открито съдебно заседание. Представеният болничен лист удостоверява
наличието на общо заболяване. Липсва удостоверение по образец, издадено
на основание чл. 18, ал. 2 Наредбата за медицинската експертиза /ДВ, бр.
36/14.05.2010 г. с последващи изменения и допълнения/, в което да е
отбелязано, че заболяването на лицето не позволява явяването му пред
разследващите органи и пред органите на съдебната власт през времетраенето
на отпуска за временна нетрудоспособност, при което не е имало основание
за отлагане на делото/така решение № 188/11.07.2014 г. по гр. д. № 2484/2014
г. на ВКС, I г. о.; решение № 88/19.05.2015 г. по гр. д. № 6440/2014 г. на ВКС,
III г. о. и др. /. Дори обаче да бяха допуснати от първоинстанционния съд
нарушения на съдопроизводствените правила във връзка осигуряване правото
на ответницата на участие в първото по делото открито съдебно заседание,
нормата на чл. 266, ал. 3 ГПК дава възможност на страната да посочи във
въззивната си жалба доказателствата, чието събиране е препятствано от
допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения. Пред
въззивния съд ответницата, заела позицията на въззивник, не е направила
никакви доказателствени искания нито със жалбата, нито в хода на
производството.
В този смисъл, въз основа на събраните по делото доказателства, и
настоящата инстанция приема, че не е установено ответницата да е ползвал
фактически процесния имот в периода 23.01.2016г.- 23.10.2018г. на правно
основание – договор за заем за послужване със собственика. Независимо дали
реално го е ползвал по предназначение/като търговски обект-ресторант/ или
за други цели, като не е допускала собственика /държала е ключа/ го е лишила
от правото му да ползва собствеността си и да реализира доходи от нея.
Размерът на пропуснатата полза е установен от заключението с вх.
№261529/19.05.2022г.на вещото лице Н.Л. по повторната съдебно техническа
експертиза – средния пазарен наем в периода от 23.01.2016г.-23.10.2018г.,
възлизащ на сумата от 17952лева/при среден месечен наем за целия период от
9
544лева/. Освен заключението на вещото лице Н.Л. първоинстанционния съд
е изслушал и приел оспореното от ответницата заключение с вх.
№261083/05.04.2022г. на вещото лице Й.Т., определило среден пазарен наем
за периода от общо 16830лева /при среден месечен наем от 502лева/, което
въззивната инстанция не кредитира, тъй като същото не е мотивирано по
начин, който да позволява проверка на сравнителния анализ, аргументиращ
определените стойности.
Претендираното от ищеца обезщетение за процесния период от
16 500лева/500лева месечно/е под размера на установения среден пазарен
наем за периода от 17 952лева/544лева месечно/.
Основателността на иска по чл.59 ЗЗД предполага установеност на
обстоятелствата, че имуществото на едно лице се е увеличило за сметка на
имуществото на друго лице, както и, че обедняването и обогатяването
произтичат от едни и същ факт или обща група факти. В случая такава
установяване е налице и може да се направи преценка за наличие на
неоснователно обогатяване по смисъла на чл.59 ЗЗД. Фактическият състав на
чл. 59 ЗЗД, от който се поражда вземането за обезщетение за ползване на
недвижим имот без основание, не включва покана до лицето, което държи
имота. Обезщетението се дължи от момента, от който собственикът е бил
лишен от възможността да ползва собствената си вещ и да реализира доходи
от нея. Поканата за заплащане на обезщетение има значение само за
определяне на началния момент, от който длъжникът изпада в забава и ще
дължи обезщетение по чл. 86, ал.1 ЗЗД в размер на законната лихва върху
сумата, с която неоснователно се е обогатил, а в случая липсва претенция по
чл.86, ал.1 от ГПК за времето преди предявяване на иска.
Предявеният установителен иск по чл.422,ал.1,вр. с чл.415,ал.1 от
ГПК,вр. с чл.59 от ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен.
По изложените съображения и съгласно чл.271 и чл.272 от ГПК,
настоящата инстанция, считайки за правилно атакуваното решение, намира,
че то следва да бъде потвърдено.
Съобразно изхода от спора пред въззивната инстанция право на
разноски има въззиваемата страна, удостоверила извършването на такива за
адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 1400лева/договор за правна
защита и съдействие от 30.12.2022г.-л.32/, възражение за прекомерност на
10
което своевременно е заявено от въззивника с молба вх.
№1384/28.02.23г./л.41/. Платеното адвокатско възнаграждение от
въззиваемата страна, съпоставено с минималния размер на възнагражденията
по чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните адвокатски
възнаграждения, в редакцията и към момента на договарянето и плащането
30.12.2022 г. /т. е. след изменението ДВ бр. 88/2022 г./ от 1885 лева за вземане
от 16 500лева, не се явява прекомерно. Възражението на ответницата по
чл.78, ал.5 от ГПК е неоснователно. Сторените от въззиваемата страна
разноски за адвокатско възнаграждение следва да и се присъдят в пълен
размер.
С оглед гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №260073/30.06.2022г. по гр.д.№761/2019г.
на РС-Д..
ОСЪЖДА Д. Н. Л. с ЕГН ********** от гр. Д., да заплати Н. С. Н. с
ЕГН ********** от гр. Д., съдебно-деловодни разноски за въззивната
инстанция в размер на 1400лева адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване при условията на чл.280, ал.1 и ал.2
от ГПК пред Върховния касационен съд на Р България в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11