№ 3378
гр. София, 02.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО III ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Любомир Луканов
Членове:Клаудия Р. Митова
Цветомила Данова
при участието на секретаря Ирина Ст. Василева
като разгледа докладваното от Клаудия Р. Митова Въззивно гражданско дело
№ 20251100501414 по описа за 2025 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на М. С. Б. (понастоящем с фамилно име Ч.) срещу
Решение № 12638/26.06.2024 г. по гр.д. № 13097/2023 г. по описа на СРС, ГО, 158-ми състав,
в частта, в която е определен по реда на чл.57, ал.2 СК като дължим от нея на въззиваемия
С. И. Б. месечен наем за предоставеното й ползване на семейното жилище, представляващо
апартамент № 8, находящ се в гр.София, ул. ****. В жалбата са развити оплаквания за
неправилност на първоинстанционното решение в атакуваната част. Поддържа се, че наем не
следва да бъде определян, а при условията на евентуалност да се определи такъв въз основа
на заключението на изслушаната от съда повторна и допълнителна оценителна експертиза
при съобразяване на обстоятелството, че в семейното жилище живеят и двете деца на
страните. Желае се отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на друго, с
което да бъде отхвърлена претенцията на С. И. Б. по чл.57, ал.2 СК, а при условията на
евентуалност да бъде определен наем в по – нисък размер. Претендира разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК въззиваемата страна С. И. Б. не е депозирал отговор на
въззивната жалба.
В срока по чл.263, ал.2 ГПК С. И. Б. е подал въззивна жалба срещу Решение №
12638/26.06.2024 г. по гр.д. № 13097/2023 г. по описа на СРС, ГО, 158-ми състав, в частта, в
която е посочено, че вина за настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брака
1
носи съпругът, в частта за началната дата, от която се дължи издръжка на дъщеря му В.С. Б.,
родена на **** г., относно дължимостта на издръжката за периода на действие на
определените от съда привременни мерки, както и в частта, в която е определена издръжка
на дъщеря му В. за разликата над 195 лева до присъдения размер от 800 лева за периода
01.01.2023 г. – 23.11.2023 г. и за разликата над 233,25 лева до присъдения размер от 800 лева
за периода от датата на влизане в сила на решението в частта за издръжката до 19.10.2024 г.
Отправя искане за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваните части и
постановяване на друго такова, в което да бъде отразено, че вина за настъпилото
разстройство на брака носят и двамата съпрузи и да се определи размер на издръжката на
дъщеря му В. от 195 лева за периода 01.01.2023 г. – 23.11.2023 г. и от 233,25 лева за времето
от датата на влизане в сила на решението в частта за издръжката до датата на навършване на
пълнолетието й на 19.10.2024 г. Претендира разноски.
В срока по чл.263, ал.3 ГПК М. С. Б. е депозирала отговор на насрещната въззивна
жалба, с който оспорва същата.
С. И. Б. е подал частна жалба вх. № 353956/05.11.2024 г. срещу Определение №
38450/24.09.2024 г. по гр.д. № 13097/2023 г. по описа на СРС, ГО, 158-ми състав, в частта, в
която е оставена без уважение молбата му за изменение на Решение № 12638/26.06.2024 г. в
частта за присъдените на насрещната страна разноски в първоинстанционното производство
и за намаляване на възложената в негова тежест държавна такса.
В срока по чл.276, ал.1 ГПК ответникът по частната жалба М. С. Б. е депозирала
отговор, с който оспорва същата.
Въззивните жалби са допустими. Подадени са в срока по чл.259, ал.1 ГПК, респ. по
чл.263, ал.2 ГПК, от страни, притежаващи правен интерес от обжалването, и са насочени
срещу подлежащи на въззивно обжалване валиден и допустим съдебен акт.
По повод доводите в отговора на насрещната въззивна жалба, че С. И. Б. е обжалвал
първоинстанционното решение в частта за издръжката, но е оттеглил въззивната си жалба,
следва да се посочи, че подаването на насрещна въззивна жалба възстановява висящността
на производството относно тази част от претенциите, която би приключила с влязло в сила
решение, което е неизгодно за подалата я страна и може да се депозира и от страна, която е
пропуснала срока за обжалване, стига въззивна жалба да е била вече подадена от насрещната
страна. Насрещната въззивна жалба не е в състояние да сложи самостоятелно начало на
въззивното производство, тъй като не притежава самостоятелен сезиращ ефект, доколкото
допустимостта й зависи от тази на първоначалната жалба на другата страна (Определение №
501/2013 г. по гр.д. № 3086/2013 г. на III ГО на ВКС), но, ако това условие е налице и
насрещната жалба е редовна и допустима, тя би имала суспензивен и деволутивен ефект.
Поради това насрещната жалба не всякога има за предмет само онази част от решението,
която е била предмет на първоначално обжалване (Определение № 450/2017 г. по гр.д. №
909/2017 г. на II ГО на ВКС и стр.532-538 „Българско гражданско процесуално право“, д-р
Живко Сталев и колектив, „Сиела Норма“ АД, 2020).
Софийски градски съд, като прецени относимите доказателства и доводи по делото,
2
приема за установено следното:
С Решение № 12638/26.06.2024 г. по гр.д. № 13097/2023 г. по описа на СРС, ГО, 158-
ми състав, е прекратен сключеният между страните граждански брак като дълбоко и
непоправимо разстроен по вина на съпруга, постановено е занапред съпругата да носи
предбрачното си фамилно име Ч., упражняването на родителските права по отношение на
детето на страните В.С. Б., родена на **** г. е предоставено на майката М. С. Б., при която е
определено да живее, на бащата С. И. Б. е разписан режим на лични отношения с дъщеря му.
Със съдебното решение С. И. Б. е осъден да заплаща на дъщеря си В., чрез нейната майка,
месечна издръжка в размер на 800 лева, считано от 01.12.2022 г. до настъпване на законна
причина за нейното изменение или прекратяване, ведно със законна лихва върху всяка
просрочена вноска до окончателното плащане и претенцията за издръжка е отхвърлена за
периода 15.11.2022 г. – 30.11.2022 г. като неоснователна. Първоинстанционният съд, при
приложение на нормата на чл.56, ал.2 СК, е предоставил ползването на семейното жилище,
находящо се в гр. София, ул."****, на съпругата М. С. Б. и е определил на оснвоание чл.57,
ал.2 СК месечна наемна цена за ползването на семейното жилище, дължима от съпругата М.
С. Б. в полза на съпруга С. И. Б. в размер на сумата от 919,24 лева, считано от влизане в
сила на решението в частта относно ползването на семейното жилище и е осъдил първата да
заплати опредлеената месечна наемна цена, считано от влизане в сила на решението в частта
относно ползването на семейното жилище до настъпване на обстоятелства, обуславящи
изменение или прекратяване на задължението. С оглед нормата на чл.329, ал.1 ГПК С. И. Б.
е осъден да заплати на М. С. Б. сторените в производството разноски в размер на 1 825 лева,
а в полза на Софийски районен съд – държавна такса от 1 152 лева, определена върху
размера на присъдената издръжка.
По вината:
Не е спорно в производството и от представения дубликат на удостоверение, издаден
на 18.01.2023 г. от Столична община – район „Лозенец“ въз основа на акт за сключен
граждански брак № 504/23.09.2020 г., се установява, че страните са сключили граждански
брак на 23.09.2000 г., който е прекратен с развод с първоинстанционното решение. В
посочената част първоинстанционният акт е влязъл в законна сила.
Въз основа на показанията на свидетеля П. И.а Б. – С. по делото се установява, че
въззиваемият и въззивник по насрещна въззивна жалба С. Б. напуснал семейното жилище и
отишъл да живее в склада на офиса си на столичната улица „Галичица“. Същият имал
приятелка, за която съпругата му научила.
В показанията си свидетелят А.Х.П.-Б. посочва, че въззиваемият и въззивник по
насрещна въззивна жалба С. Б. напуснал семейното жилище през 2022 г. след избухнал
скандал. Свидетелят лично възприела показана й от въззивника и въззиваема страна по
насрещна въззивна жалба Б. електронна кореспонденция с интимен характер, проведена
между съпруга на последната и непозната за свидетеля жена.
Показанията на двете свидетели съдът преценява с оглед разпоредбата на чл.172 ГПК
3
като отчете, че в посочената част същите са не влизат в противоречие помежду си и с
останалата доказателствена маса по делото.
Съгласно чл.49, ал.3 СК с решението за допускане на развода съдът се произнася и
относно вината за разстройството на брака, ако някой от съпрузите е поискал това. По
делото такова искане е направено от ответника и ищец по насрещна искова молба до
приключване на устните състезания пред първоинстанционния съд, поради което правилно
СРС е изследвал въпроса за вината.
Въззивният съд споделя извода в атакуваното Решение № 12638/26.06.2024 г., че вина
за настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брака носи съпругът. Еднопосочно
по делото се установява, че напускането на семейното жилище от мъжа в края на 2022 г. е
предизвикало фактическата раздяла на страните. С напускане на семейното жилище Б. е
нарушил изискването по чл.15 СК за съвместно живеене на съпрузите, доколкото не се
твърдят и доказват важни причини, които да са наложили да живеят разделено.
Въз основа на свидетелските показания, включително тези на доведения от
въззивника по насрещна въззивна жалба свидетел Б. – С., по делото се установява, че
съпругът е поддържал извънбрачна връзка, с което същият е накърнил и изискването за
взаимност между съпрузите, залегнало в нормата на чл.14 СК. Поддържането на
извънбрачна връзка Б. е потвърди и пред социален работник в хода на проведеното в
първоинстанционното производство социално проучване (виж социален доклад от
24.08.2023 г. на АСП, Д „СП“ - Лозенец). Свидетелските показания дават основание да съда
заключи, че съпругата е узнала за тази връзка преди фактическата раздяла на страните. На
база изложеното от свидетеля П.-Б. се налага извод, че поддържаната от въззивника по
насрещната въззивна жалба извънбрачна връзка е катализирало разстройването на брака.
От друга страна не се доказват брачни провинения на съпругата.
Поради изложеното, първоинстанционното решение, в частта за произнасянето
относно вината за настъпилото разстройство на брака, почива на правилна преценка на
доказателствената съвкупност по делото.
Относно издръжката на дъщерята на страните В.:
С първоинстанционното решение родителската отговорност по отношение на
непълнолетната дъщеря на страните е възложена на майката, при която е определено
местоживеенето на В. и в тези части решението, като необжалвано, е влязло в законна сила.
С насрещната си искова молба въззивникът и въззиваема страна по насрещна въззивна
жалба М. С. Б. е претендирала присъждане на издръжка по чл.143, ал.2 СК за
непълнолетната В. в размер на 800 лева, считано от 15.11.2022 г. В хода на производството
на 19.10.2024 г. дъщерята на страните В.С. Б. е навършила пълнолетие по смисъла на чл.2
ЗЛС и по отношение на нея не съществува понастоящем родителска отговорност (чл.122
СК).
Според разпоредбата на чл.143, ал.2 СК, родителите дължат издръжка на своите
ненавършили пълнолетие деца, независимо дали са трудоспособни и дали могат да се
4
издържат от имуществото си, а размерът на издръжката, съобразно нормата на чл.142, ал.1
СК, се определя в зависимост от нуждите на детето и от възможностите на родителя. Това са
две кумулативни изисквания, с които съдът следва да се съобрази и това е сторено с
първоинстанционното решение.
Получаването на издръжката е безусловно, доколкото не е обусловено от каквито и да
е допълнителни предпоставки, извън наличие на качеството "ненавършило пълнолетие дете"
и на нужда от издръжка, която не е задоволена изцяло по друг начин - например чрез
получаване от детето на доходи от трудово възнаграждение, пенсия, доходи от имоти,
семейни добавки и други такива (т. 2 от ППВС № 5 от 16.11.1970 г.).
Нуждите на лицата, които имат право на издръжка, се преценяват съобразно
обикновените условия на живот за тях, като се вземат предвид възрастта, образованието и
други обстоятелства, които рефлектират върху тях.
Към началната дата на претендираната издръжка по – малкото дете на страните е
било на шестнадесет навършени години. Въз основа на представения пред
първоинстанционния съд амбулаторен лист № 23095106132В от 05.04.2023 г. и амбулаторен
лист № 22342А061АЦ6 от 08.12.2022 г. се установява, че В. е диагностицирана с миопия,
изискваща корекция с висок диоптър. При нея е установен и тиреоидит, неуточнен. Въз
основа на приложената към отговор на исковата молба фактура от 11.04.2023 г. се доказва в
производството, че корекцията на миопията изисква разходи в немалък размер, а ноторно е
обстоятелството, че тя предполага регулярно проследяване и промяна в корекцията.
Въз основа на социалните доклади, обобщили констатациите на проведените за
нуждите на първоинстанционното производство социални проучвания, по делото се
установява, че при дъщерята на страните е констатирана и инсулинова резистентност, която,
наред с тиреоидита, изисква медикаментозно лечение. В периода, за който се претендира
присъждане на издръжка В. е била ученик в Национална природо- математическа гимназия
„Акад.Любомир Чакалов“.
Страните не спорят, че фактическата им раздяла е настъпила на 08.12.2022 г. (виж
протокол от проведеното на 12.10.2023 г. открито съдебно заседание). Въз основа на
социалните проучвания по делото се установява, че по време на съжителството си двамата
родители съвместно са полагали грижи за дъщеря си В. и са осигурявали издръжката й в
натура, а след раздялата им основните грижи са поети от майката, докато контактът с бащата
е станал нерегулярен. По тези съображения началната дата, от която се дължи издръжката на
дъщерята на страните е от деня следващ фактическата им раздяла или от 09.12.2022 г. След
08.12.2022 г. не се установява плащане на издръжка или престиране на такава в натура,
освен по определените привременни мерки.
По отношение на доводите относно недължимост на издръжката в периода на
действие на привременните мерки, с които е определен размер на същата, следва да се
посочи, че с протоколно определение от 23.11.2023 г., като привременна мярка, бащата е
задължен да заплаща издръжка на непълнолетната В. в размер на 250 лева месечно.
Съгласно т.22 от Постановление № 5/16.11.1970 по гр.д. № 5/1970 г. на Пленума на
5
Върховния съд изплатената сума за привременната издръжка погасява изцяло задължението
за времето, за което се отнася. Поради това всичко платено от бащата по привременната
издръжка ще се зачете от съдебния изпълнител като погасяване на задължението за
издръжка за времето, за което се отнася плащането, независимо от размер на издръжката по
влязлото в сила съдебно решение.
От показанията на свидетеля П. И.а Б. – С. се установява, че въззиваемият и
въззивник по насрещна въззивна жалба С. Б. и съпругата му имали закупени жилища в
гр.Венеция, които се отдавали под наем. Известно й е, че той отдава имоти под наем, но не
знае колко на брой.
При справка в Търговски регистър и регистър на юридическите лица с нестопанска
цел се установява, че въззиваема страна и въззивник по насрещна въззивна жалба Б. е
управител и едноличен собственик на капитала на „Компютър Арт Медия“ ЕООД. По
аргумент от разпоредбата на чл.137, ал.1, т.5 ТЗ дейността на управителя на търговско
дружество е възмездна. Бащата е регистриран като едноличен търговец с фирма „Компютър
Арт Б. - С. Б.“, което е с активен статус. Пред въззивния съд същият е декларирал среден
месечен нетен доход в размер на 3 906 лева, формиран от трудови правоотношения с две
дружества и от приходи от наемни правоотношения.
При отчитане на установените конкретни нужди на дъщерята на страните, възрастта
на същата, доходите на двамата родители, наред с работоспособната възраст на бащата,
липсата на заболявания, изискващи разходи за лечение и намаляващи работоспособността
му и отсъствието на данни за други алиментни задължения на Б., но и необходимостта
неотглеждащият родител да покрие по – голяма част от издръжката на детето, то се налага
извод, че бащата разполага с възможността без затруднения да отделя над средствата,
необходими за собствената му издръжка, сумата от 800 лева за издръжката на дъщеря му В..
Поради това размерът на издръжката на по – малкото дете на страните е правилно
определен, макар да не е отчетена неоспорената от страните дата на фактическата им
раздяла, която предполага присъждане на издръжка, считано от 09.12.2022 г.
По отношение на месечния наем на семейното жилище:
Видно от приетия като писмено доказателство от първоинстанционния съд
нотариален акт за дарение на недвижим имот № 186, том II, рег.№11500, дело№ 369 от 2005
г. на Г.З., нотариус рег.№ 235 на НК, през време на брака на страните въз основа на договор
за дарение от 18.10.2005 г. въззиваемият и въззивник по насрещна въззивна жалба е
придобил собствеността на апартамент с административен адрес гр.София, ул. ****, ап.8
представляващ семейно жилище на бившите съпрузи. Поради това семейното жилище се
явява лична собственост на въззивника по насрещната въззивна жалба Б..
В конкретния случай, на основание чл.56, ал.2 СК, семейното жилище е предоставено
за ползване на бившия съпруг – несобствениик и в тази част първоинстанционното решение
е влязло в законна сила. Това разрешение произтича от родителската отговорност,
прекратена на 19.10.2024 г.
6
Разпоредбата на чл. 57, ал 1 СК предвижда, че по силата на съдебното решение, с
което се предоставя ползването на семейното жилище на някоя от страните, между бившите
съпрузи, доколкото изрично не е уговорена безвъзмездност на ползването, възниква наемно
правоотношение, т. е. ползващият жилището бивш съпруг дължи наем на неползващия.
Претенция за заплащане на месечен наем е срочно заявена с отговора на насрещната искова
молба.
Решението, с което съдът предоставя ползването на семейното жилище на един от
бившите съпрузи при условията на чл.56 СК, не може да е безвъзмездно, тъй като
императивна негова законна последица е възникването на наемно отношение между бившите
съпрузи - чл.57, ал.1 СК. Правоотношението възниква ex lege с влизането на решението в
сила, а съдът определя наемната цена, ако някоя от страните поиска това - чл.57, ал.2 СК
(Определение № 2340 от 15.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4649/2023 г., III г. о.). Поради това
са неоснователни доводите във въззивната жалба на М. С. Б. за недължимост на месечен
наем за предоставеното й ползване на семейното жилище.
Семейно жилище са тези помещения, които се ползват от съпрузите и ненавършилите
пълнолетие деца. Не са част от семейното жилище помещенията, които се ползват
самостоятелно от пълнолетни низходящи на съпрузите (Решение № 64 от 8.03.2013 г. на
ВКС по гр. д. № 396/2012 г., IV г. о., ГК). Не е спорно и се установява от представеното в
първоинстанционното производство удостоверение за раждане от 18.01.2023 г., че страните
имат пълнолетен син – С.С. Б., роден на 09.05.2002 г. По делото се установява, че по –
голямото дете на страните живее и учи в Нидерландия. Последното е застъпено в становище
на М. С. Б. по отговора на насрещната искова молба и не е оспорено в производството,
потвърдено е от С. И. Б. в хода на проведеното за нуждите на производството социално
проучване (л.120 от първоинстанционното дело) и в молба от 18.01.2024 г. В същата насока
са показанията на свидетеля П. И.а Б. – С., която посочва, че синът на страните учи в
чужбина от август месец 2021 г. По делото не се доказва самостоятелно ползване на
жилищни помещения от пълнолетния син на страните и противното не следва от
установеното от вещото лице „юношеско обзавеждане“ на две от стаите, поради което
липсват основания за изключване на помещения от обхвата на семейното жилище.
Съгласно чл.57, ал.2 СК, размерът на наема се определя с решението за развод, т.е. с
решението за предоставяне на ползването на жилището и се преценява и нужния наем за
ползваната жилищна площ от непълнолетното дете от брака, който следва да се приспадне
от наема, дължим между съпрузите - чл.57, ал.2, предл.2 СК. Към момента на постановяване
на решението за развод и за предоставяне ползването на семейното жилище, съдът е длъжен
да съобрази факта на ползване на част от жилището от непълнолетното дете от брака, за да
приложи изискването на закона за приспадане на съответната част от наема. При определяне
размера на наема, който не се дължи за ползваната част от семейното жилище от
непълнолетното дете от брака, съдът следва да приложи точно закона във връзка с
употребеното понятие "жилищна площ" - чл. 57 СК. Семейното жилище е съвкупността от
жилищни и сервизни помещения, предназначени да задоволяват битовите нужди на
7
семейството. В този смисъл жилищна площ е площта на цялото семейно жилище,
включващо всички помещения в обхвата на жилището, независимо от тяхното
функционално предназначение, защото нуждите на обитателите могат да бъдат пълноценно
задоволени само при наличие и на двете категории помещения. При определяне на наема за
ползваната жилищна площ от ненавършилото пълнолетие дете от брака, следва да се има
предвид неговия дял на обитаване на всички помещения на жилището, а не само стаята,
която му служи за спалня (Решение № 123 от 4.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 526/2012 г., IV
г. о., ГК).
От заключението на приетата в първоинстанционното производство съдебна
оценителна експертиза (СОЕ) на вещото лице Обретенов и направеното по време на
изслушването на същия уточнение се установява, че средната месечна пазарна наемна цена
на семейното жилище е 1 838,48 лева.
Допуснатата техническа грешка при посочване на наемната цена в лева
(превалутиране), коригирана при изсулване на вещото лице, не повлиява крайните изводи на
експерта и не е основание за дискредитиране на заключението.
При изготвяне на заключението вещото лице Обретенов е взело предвид всички
помещения, включени в обхвата на жилището, независимо от тяхното функционално
предназначение (виж част „обект на оценка“), съобразило е местоположението и
характеристиките на имота, включително след извършване на личен оглед и запознаване с
представените по делото документи (в това число и с титулите за собственост, посочени във
въззивната жалба и съдържащите се в тях данни за годината на построяване на сградата, в
която се намира семейното жилище) и е посочило използваните методи.
Противно на твърденията във въззивната жалба на М. С. Б. първоинстанционният съд
не е основал разрешението си да възприеме заключението на СОЕ на вещото лице
Обретенов, а не това на вещото лице Д. на обстоятелството, че последната не е включила
при оценката площта на прилежащото към апартамента мазе. Правилно СРС е съобразил
противоречието между СОЕ на вещото лице Д. и изявленията на същата при изсулването й в
открито съдебно заседание – взетата площ по нотариален акт от 118,084 кв.м.(а не въз основа
на измервания, както се твърди във въззивната жалба на Б.), сетне е посочила, че площта е
118,84 кв.м. по акта за собственост, включваща мазето. Видно от нотариален акт за дарение
№ 186, том II, рег. № 11500, дело № 369/2005 г. на нотариус Г.З., рег.№ 235 на НК, площта на
апартамента е 118,84 кв.м., а на мазето - 5,78 кв.м. Първоинстанционният съд е съобразил,
че вещото лице е дало заключение като се е позовало на специални знания в областта на
инженерството, каквито е заявило изрично, че не притежава.
Поради изложеното, правилно съдът е възприел заключението на СОЕ на вещото
лице Обретенов и законосъобразно е изчислил дължимата от Б. част от наема на жилището
при съобразяване на нормата на чл.57, ал.2, изр.2 СК.
По частната жалба:
Частната жалба срещу Определение № 38450/24.09.2024 г. по гр.д. № 13097/2023 г. по
8
описа на СРС, ГО, 158-ми състав, постановено по реда на чл.248 ГПК, е подадена в срок
(видно от справка в електронната папка на делото), от страна с правен интерес и същата е
процесуално допустима. Жалбата е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт.
Разгледана по същество, е частично основателна.
Сезиралото първоинстанционния съд искане по чл.248 ГПК на С. И. Б. се отнася до
разноските на насрещната страна, поради което представянето на списък по чл.80 ГПК не е
условие за неговата допустимост.
В първоинстанционното производство М. Б. е претендирала разноски в размер на
2 825 лева, от които 350 лева депозит за възнаграждение на вещо лице за изготвяне на СОЕ и
2 450 лева адвокатско възнаграждение. Правилно първоинстанционният съд е съобразил
своевременно наведеното от страна на Б. възражение по чл.78, ал.5 ГПК и е редуцирал
разноските за адвокатско възнаграждение до размера от 1 450 лева. Този размер на
разноските за заплатено адвокатското възнаграждение се явява съответен на действителната
фактическа и правна сложност на спора, качеството на услугата, времето и усилията за
организиране и провеждане на защитата на Б. в първоинстанционното производство, с
продължителността на последното и е съответен на принципа на справедливостта. В тази
насока съдът отчита, че СРС е сезиран с иска за развод, искане за произнасяне по вината за
настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брака, съединен с небрачни искове за
предоставяне ползването на семейното жилище, определяне на наем по чл.57, ал.2 СК,
възлагане на родителската отговорност по отношение на роденото от брака непълнолетното
дете на страните, определяне на режим на лични отношения и издръжката на последното.
По делото са проведени три открити съдебни заседания, в които са изслушвани страните,
свидетели, приети са заключения на две експертизи и са приобщавани писмени
доказателства. Първоинстанционното производство е продължило над година, в рамките на
същото процесуалният представител на насрещния ищец е изготвила отговори на искова
молба, насрещна искова молба, становища, участвала е в открити съдебни заседания,
инициирала е производства по чл.248 ГПК и по чл.250 ГПК. Поради това основателно
първоинстанционния съд е използвал като ориентир при произнасяне по възражението за
прекомерност размерите по чл.7, ал.1, т.2 и по чл.7, ал.9 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
възнаграждения за адвокатска работа. По тези съображения искането за редуцирането на
разноските за адвокатско възнаграждение до сумата от 1 200 лева се явява неоснователно.
С оглед произнасянето по вината и предвид нормата на чл.329, ал.1 ГПК, правилно и
законосъобразно СРС е разпределил отговорността за сторените пред него разноски,
включително по отношение на разноските по повод претенцията за присъждане на наем.
Съгласно дадените с Тълкувателно решение № 5/13.02.1992 г. по гр. д. № 5/91 г. на
ОСГК на ВС задължителни указания, исковете по чл. 79 - 84( отм.), сега чл. 139-143 СК и чл.
86 СК (отм.), сега чл.150 СК са с имуществен характер и са оценяеми. Според нормата на
чл.146, ал.1 СК паричната издръжка се плаща ежемесечно. Формата на плащане на
издръжката, която е в парични платежи, определя иска за присъждане на издръжка и за
изменение на присъдената издръжка като осъдителен за повтарящи се задължения. За
9
разглеждането му се дължи такса по чл.1 от Тарифата в размер на 4 % върху цената на иска,
определена съобразно чл.69, ал.1, т.6 и т.7 ГПК. Доколкото в случая се касае за платеж, който
е ограничен с максимален период до навършване на пълнолетие на детето, който период е по
– малък от три години (периодът, който служи за основа за определяне на цената на иска при
периодични платежи за неопределено време), то таксата следва да се определи по реда на
чл.69, ал.1, т.6 ГПК. Поначало тази такса е дължима от ищеца при предявяването му /арг.чл.
73, ал. 3 ГПК/, а претендиращият издръжка ищец е освободен от внасяне на такси и
разноски /чл. 83, ал. 1, т. 2 ГПК/, като такива се дължат от ответника при уважаване на иска
/чл. 78, ал. 6 ГПК/. Поради изложеното следващата се в първоинстанционното производство
държавна такса върху присъдената издръжка възлиза на сумата от 748,80 лева за периода от
09.12.2022 г. до 19.10.2024 г. Липсва основание за приложение на чл.7 от Тарифа за
държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, на която се позовава Б. в
частната си жалба, доколкото същият се отнася до дела за развод, когато страните постигнат
споразумение относно издръжката, каквото споразумение не е налице.
При този изход от спора, предвид произнасянето по вината, то разноски за въззивното
производство се следват на М. С. Б.. Същата е претендирала присъждане на такива с
въззивната жалба и е представила списък по чл.80 ГПК за сумата от 661,85 лева държавна
такса и 1 800 лева адвокатско възнаграждение. Възражението на Б. по чл.78, ал.5 ГПК е
основателно, доколкото въззивното производство е протекло в две съдебни заседания, в
първото от които ход на делото не е даден и делото не се отличава с фактическа или правна
сложност. Спорът е бил изяснен от фактическа страна, събирани са единствено писмени
доказателства във връзка с актуалните доходи на страните, а въззивното производство не е с
голяма продължителност. Поради това съответно на действителната фактическа и правна
сложност на спора, вида и характера на услугата и на принципа на справедливостта е
присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в размер от 600 лева или на база
половината от стойността по чл.7, ал.1, т.2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения
за адвокатска работа. Общият размер на следващите се разноски на Б. възлиза на 1 261,85
лева.
По частната жалба разноски на страните не се следват, доколкото се касае за жалба
срещу акт по чл.248 ГПК, не се следват разноски, тъй като то няма самостоятелен характер,
по смисъла на чл. 81 ГПК, а е функционално свързано с производството по съществото на
спора. В производството по чл. 248 ГПК спорът не е предизвикан от ответната страна по
молбата и с оглед на това същата не дължи разноски на молителя. Молителят в същото
производство не дължи разноски на ответника по молбата, при неоснователност на искането
по чл. 248 ГПК (Определение № 493/26.10.2016 г. по гр. д. № 4088/2016 г. на IV г.о. на ВКС;
Определение № 683/21.12.2015 г. по ч.гр.д. № 5089/2015 г. на III г.о. на ВКС; Определение №
296/15.08.2017 г. по ч.гр.д. № 1758/2017 г. на III г.о. на ВКС на ВКС; Определение №
114/20.05.2016 г. по ч. гр. д. № 1847/2016 г. на III г.о. на ВКС, Определение № 45/23.01.2019г.
по ч.т.д. № 3074 / 2018 год. по описа на ВКС, I т.о.; Определение № 130 от 5.04.2021 г. на
ВКС по ч. гр. д. № 739/2021 г., III г. о., ГК).
10
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 12638/26.06.2024 г. по гр.д. № 13097/2023 г. по описа на СРС,
ГО, 158-ми състав, в частта относно началната дата на присъдената месечна издръжка на
детето В.С. Б., ЕГН **********, и вместо него ПОСТАНОВИ:
Присъдената на детето В.С. Б., ЕГН **********, месечна издръжка в размер на 800
лева е дължима от 09.12.2022 г. до настъпване на законни причини за изменение на размера
или за нейното прекратяване, ведно със законната лихва върху всяка просрочена сума до
окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 12638/26.06.2024 г. по гр.д. № 13097/2023 г. по описа
на СРС, ГО, 158-ми състав в останалите обжалвани части.
ОТМЕНЯ Определение № 38450/24.09.2024 г. по гр.д. № 13097/2023 г. по описа на
СРС, ГО, 158-ми състав, В ЧАСТТА, в която е оставено без уважение молба вх. №
234603/17.07.2024 г. на С. И. Б., ЕГН **********, за изменение на постановеното по същото
дело Решение № 12638/26.06.2024 г. с намаляване на присъдената в полза на Софийски
районен съд държавна такса върху размера на определената издръжка, и вместо него
ПОСТАНОВИ:
ИЗМЕНЯ Решение № 12638/26.06.2024 г. по гр.д. № 13097/2023 г. по описа на СРС,
ГО, 158-ми състав в частта за разноските, както следва:
ОСЪЖДА С. И. Б., ЕГН **********, да заплати, на основание чл.78, ал.6 ГПК, в
полза на Софийски районен съд държавна такса в размер на 748,80 лева.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 38450/24.09.2024 г. по гр.д. № 13097/2023 г. по
описа на СРС, ГО, 158-ми състав в останалите обжалвани части.
ОСЪЖДА С. И. Б., ЕГН **********, да заплати на М. С. Б., ЕГН **********, сумата
от 1 261,85 лева, представляваща сторени пред въззивния съд разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му на страните в частта относно произнасянето по претенцията с правно
основание чл.57, ал.2 СК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11