РЕШЕНИЕ
№ 717
гр. гр. Хасково, 21.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и трета година
в следния състав:
Председател:Христина З. Жисова
при участието на секретаря Михаела Кр. Стойчева
като разгледа докладваното от Христина З. Жисова Гражданско дело №
20235640101451 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба на Е. Л. К., ЕГН **********, с
адрес: гр.Хасково, ул.*************, чрез адв. А.Д., член на САК, личен № *************,
съдебен адрес: гр.София, *************, против „Фератум България“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, *************, представлявано
от И.В.Д. и Д.В.Н., съдебен адрес: гр.София, *************, адв. Г.М. член на САК, с която
е предявен иск с правно основание чл.26, ал.1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/
вр. чл.22 от Закона за потребителския кредит ЗПК/, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Ищцата твърди, че на 01.11.2022 г. сключила с ответното дружество договор №
1209509 за предоставяне на потребителски кредит, в съответствие със Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР). Съгласно чл. 1 от Договора,
ответното дружество предоставило на ищцата сумата от 2 000 лв. Съгласно чл. 3 от
договора, ищцата трябвало да върне общо сумата от 2 460 лв., която представлявала сбор от
главница в размер на 2 000 лв. и лихва в размер на 460 лв., при лихвен процент 23 %.
Съгласно чл. 2 от договора, плащанията по договора трябвало да бъдат извършвани
на 12 вноски съгласно Погасителния план, неразделна част от договора. Според
погасителния план и според договора първото плащане трябвало да бъде извършено на
01.12.2022 г. (първа падежна дата на вноска), а последното на 27.10.2023 г. (крайна падежна
дата на вноска).
Съгласно чл. 4 от Договора годишният процент на разходите по кредите бил в
размер на 49.11 %, изчислен по реда на чл. 8.4 от Общите условия на ответното дружество и
1
включвал разходите, включени в общия разход по кредита, изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит.
Съгласно чл. 5 от Договора кредитът се обезпечавал с Поръчителство, предоставено
от ************* в полза на Дружеството, с одобряването от Дружеството на
предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката свързана с обезпечението не можела
да се отмени нито от Кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението. Със
сключването на договора, Кредитополучателят потвърждавал, че при кандидатстването за
кредит сам и недвусмислено е посочил избрания поръчител и е запознат с правото си да
посочи както физическо лице, така и предложеното юридическо лице за поръчител, който да
бъде одобрен от Кредитора в процедурата по кандидатстване за Кредит.
Кредитополучателят декларирал, че е запознат, че всеки одобрен от Кредитора поръчител
дава еднаква възможност на Кредитополучателя да получи кредит при едни и същи
търговски условия. Изложеното в чл.5 от договора било обективно невярно. След направена
справка в сайта на ответното дружество се установявало, че няма как да бъде попълнен и
подаден формуляр за отпускане на потребителски кредит, без да бъде дадено съгласие
кредита да бъде обезпечен с поръчителство от дружество Гарант. В този смисъл нямало как
да бъде сключен договор за кредит с ответното дружество, без кредитополучателят да се
съгласи по договора да има Гарант, независимо какво пише в общите условия или
договорите, които ответникът сключвал със своите клиенти.
Поддържа се в исковата молба, че между ищцата и ************* бил сключен
договор за гаранция (поръчителство), който в чл. 1.5 предвиждал, че това е договор,
сключен между Гаранта и Клиента, по силата на който Гарантът предоставя гаранция, като
се задължава да обезпечи изпълнението на задълженията, произтичащи от Договора за
потребителски кредит, включително и от Общите условия, които са неразделна част от този
договор. Съгласно чл. 1.6. от Договора за гаранция (поръчителство) таксата/възнаграждение
за гаранта била в размер от 1 900 лева, дължима от Клиента за предоставената гаранция.
Таксата за гаранция се заплащала по банкова сметка в Пощенска банка, която съгласно
Общите условия на Дружеството-Кредитодател, поместени на неговата интернет страница,
била сметка именно на Дружеството-Кредитодател, а не на Дружеството-Гарант. Таксата се
заплащала на месечни вноски (бр. 12) с първа падежна дата 01.12.2022 г., а крайният срок за
издължаване на таксата бил до 27.10.2023 г. Правело впечатление, че това били същите
падежни дати като датите, посочени в Погасителния план, част от Преддоговорната
информация към Договора за потребителски кредит.
Общата сума, която следвало да върне ищцата, заплащайки я на Дружеството-
Кредитодател, била 4 360 лева (2460 лева главница + лихви и 1900 лева такса гарант = 4 360
лева). Видно било от представените с исковата молба платежни бележки, че ищцата внесла
сумата от 1667 лева към датата на подаване на исковата молба – 10.07.2023 г. Разликата
между общата дължима сума (4 360 лева) и отпуснатия кредит (2 000 лева) била 2 360 лева,
т.е. над 100 %.
Според ищцата, договор № 1209509 за предоставяне на потребителски кредит бил
2
недействителен на основание чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради това, че не е
посочено кои точно разходи формират ГПР. Записването в кредитния договор на размер на
ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлявал
"заблуждаваща търговска практика" по смисъла па чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за
защита на потребителите, както било и в настоящия случай. Така, според чл. 19, ал. 1 от
ЗПК, ГПР изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се
изчислявал по специална формула, като спазването на това изчисление давало информация
на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора.
Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/,
следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи,
които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Посочването само
с цифрово изражение на процента ГПР не било достатъчно, за да се считат спазени
законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 от ЗПК била на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите,
които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябвало да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения
кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи,
които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя
създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречала на
изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Тази неточност в посочването
на размера на разходите поставял потребителя в положение да не знае колко точно (като
сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно се изразявала
недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.
Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлявала
невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща
търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя
подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му
позволявала да прецени реалните Икономически последици от сключването на договора.
На следващо място, видно било от уговорките в договора между страните и тези в
договора за /гаранция/ поръчителство, че между двата договора била налице такава тясна
корелация и взаимозависимост, че сключването на акцесорния договор за предоставяне на
поръчителство на практика се явявал част от сключването на договора за потребителски
кредит, т. е. те следвало да се разглеждат като едно цяло /договорът за потребителски кредит
не можел да бъде сключен без да е обезпечен, тъй като била налице договорна обвързаност
и между кредитора и поръчителя, с изричната уговорка за изплащане на възнаграждението
по поръчителството наред с това по основното задължение по кредита, и то на
кредитодателя по негова сметка. Това, както и съотношението на дължимото по договора за
3
предоставяне на поръчителство възнаграждение и размерът на задължението, за което
ищецът се съгласил да поръчителства, без да има правото на свободен избор за това, давали
основание да се приеме, че договорът бил сключен в нарушение на добрите нрави и
конкретно на принципите на добросъвестността, справедливостта и еквивалентността на
насрещните престации. Ето защо компонентът "вноска гарант" от последващия погасителен
план следвало да се включи към ГПР по кредита, тъй като се обхващал от легално дадената
дефиниция в § 1, т. 1 от ДР от ЗПК за общ разход. В случая в процесния Договор бил
посочен ГПР - 49.11, а ако се включи разходът за такса гарант 1 900 лева, и
възнаградителната лихва, то този ГПР нямало да е 49.11 %. Доколкото в чл. 19, ал. 1 от ЗПК
било предвидено, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит, то със сключването на договора за поръчителство,
кредиторът предвидил възнаграждение за поръчителство, което по своята същност
представлявал разход, пряко свързан с договора за потребителски кредит и невключването
на това възнаграждение в общите разходи по кредита представлявало заобикаляне на
забраната на чл. 19, ал. 2 от ЗПК. Поради което и договорът на това основание следвало да
се счита нищожен. В процесния договор било нарушено и това изискване на закона за точно
и ясно посочване на ГПР и неговите компоненти, доколкото никъде не било посочено кои
разходи формират ГПР. Същото непосочване представлявало нарушение на чл. 22 във вр. с
чл.11 ал.1, т. 10 от ЗПК.
Освен това възнаграждението за гарант/поръчител не било включено като развод
в ГПР и потребителят нямал възможност да откаже предоставянето на подобна гаранция,
защото последното било задължително условие за получаване на кредита.Ищцата нямала
възможност да сключи договора за кредит, без да се съгласи по договора да има поръчител,
поради което възнаграждението на гаранта по договора за поръчителство трябвало да бъде
включено в определянето на ГПР по кредита като разход по договор за допълнителна
услуга, която била пряко свързана с договора за кредит и била задължително условие за
получаването на кредита. Ищцата счита, че според константната и безпротиворечива
съдебна практика, цитирана в исковата молба когато не се включи таксата Гарант в ГПР е
налице неправилно посочване на ГПР, което водело до недействителност на договора за
потребителски кредит на основание чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК във
връзка с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. В тази връзка ищецът не е могъл да избира между няколко
варианта - или да предложи избрано от него физическо лице, което да обезпечени
задълженията му към "Фератум България" ЕООД, или да се обърне към услугите, които
предоставя Поръчителя или друго лице, което дружество да гарантира изпълнението на
Договора за кредит. Не по своя собствена преценка ищцата решила да сключи договор за
гаранция с Поръчителя, като дружеството бъде гарант за изпълнение на задълженията по
процесния договор за кредит. Следователно, сключване на договор за поръчителство било
задължително условие при отпускане на кредита.
Самият договор за поръчителство също бил нищожен. Законодателят уреждал
4
договора за поръчителство като съглашение между кредитора и трето, различно от
длъжника лице, отчитайки обстоятелството, че кредиторът има легитимен интерес в негова
полза да бъде учредено лично обезпечение. Длъжникът нямал такъв защитен от закона
интерес, поради което сключването на сделка между него и третото лице поръчител била
лишена от правно основание. В правната теория основанието на една сделка се схващало
като типичната и непосредствената правна цел, която се преследва с предоставяне на
имуществена облага. Съществуването на основание се извеждало от вида и съдържанието на
сделката. Типичната и непосредствена цел, която преследват страните по процесния договор
за предоставяне на поръчителство била да бъдат обезпечени вземанията на кредитодателя.
Когато длъжникът учредявал лично обезпечение, то не се осъществявала целта на договора
за поръчителство и същият бил лишен от своето основание. Договорът за поръчителство бил
уреден от диспозитивни правни норми, поради което страните могат да уговорят
възмездност на поръчителството, като в тази хипотеза договорът се трансформирал в
двустранен. Договарянето, че кредитополучателят ще заплати възнаграждение на
поръчителя вместо кредитора противоречал на добрите нрави и внасял неравноправие в
кредитното правоотношение по смисъла на чл. 143, т. 1 от ЗПК. Съгласно константината
съдебна практика противоречало на добрите нрави съглашение, при което престациите били
явно нееквивалентни Необходимо било да е налице значителна липса на еквивалентност на
насрещните престации или вземането на едната страна да е в размер, който чувствително
надвишава насрещната престация, като това несъответствие цели обогатяване, а не само
възмездяване. Следвало да се посочи, че разпоредбата на чл. 26, ал. 1, предл. трето
(„противоречие с добрите нрав") от ЗЗД намирала приложение и при търговските сделки. По
договор за поръчителство, сключен между длъжника и поръчителя, длъжникът не получавал
никаква престация, поради което нарушаването на принципа на справедливост било още по-
драстично. Поставянето на изискването за заплащане на възнаграждение за осигуряване на
лично обезпечение противоречало на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От
член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 ставало ясно, че
преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на
кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да
включва да се направи справка в съответната база данни. Задължение за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и от
разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския кредит. В този смисъл в съображение 26
от Директивата се посочвало, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено
важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити
без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следвало да
упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат
необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не
процедират по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя имало за цел да предпази потребителите от
свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност и допринасял за постигането на целта на
Директива 2008/48, която била да се осигури високо, адекватно и равностойно ниво на
5
защита на интересите им /съображения 8.9.23, 24.43.45 от Директивата/. В този смисъл били
и параграф 40-43 от Решение от 27.03.2014 г. по дело С565/12 на четвърти състав на СЕС.
Предвид обстоятелството, че се касаело за отпускане на т. нар. "бързи кредити", при
които потребителите се нуждаят спешно от финансови средства изискването за осигуряване
на обезпечение превръщало сключването на договора за предоставяне на поръчителство в
задължително условие за получаването на кредита - аргумент от факта, че двата договора
били сключени на една и съща дата по едно и също време. Подобно изискване
противоречало на чл. 16 от ЗПК и на Директива 2008/48 относно потребителските кредити,
която забранявала безотговорното кредитиране, повишаващо опасността от
неплатежоспособност и свръхзадлъжнялост на потребителите /така съображения 9 и 26 от
Директивата/, защото специфичният профил на потребителите на бързи кредити бил лица с
налична вече задлъжнялост, с неустановими или ниски доходи и с имуществена
необезпеченост, които са изолирани от банковото кредитиране. Ако тези лица разполагали с
възможност да осигурят обезпечения, включително чрез гарантиране на изпълнението от
страна на трети лица, те щели да предпочетат банковото кредитиране, при което лихвените
нива били значително по-ниски от тези, предлагани от небанковите финансови институции.
При съпоставяне на размера на отпуснатия кредит от 2 000 лв. и размера на
възнаграждението на дружеството - гарант 1900 лв. нямало житейска логика едно лице да се
съгласи да заплати възнаграждение на толкова висока цена, почти равна на сумата, която
получава в заем, ако имало избор дали да се съгласи с обезпечението или да откаже.
Поставянето на условие за усвояване на кредита чрез осигуряване на поръчителство с
високо възнаграждение осъществявал фактическия състав на неравноправността и разкривал
недобросъвестността на кредитодателя, тъй като ако последният бил постъпил справедливо
и добросъвестно с кредитополучателя, потребителят не би се съгласил с клауза за толкова
високо възнаграждение при индивидуални преговори - така съображение 74 от Решение по
съединени дело С- 224/2019 г. и С-259/2019 г. на СЕС. Поради изложеното клауза, която
предвиждала, че се дължи възнаграждение за осигуряване на поръчител била в пряко
противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърляла риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. На практика вместо да се облекчава длъжника в
кредитирането, т.е. в получаването на кредита, неговото положение се утежнявало, защото
чрез поръчителя той заплащал значително по- висока стойност на кредита. Положението на
поръчителя, от друга страна, било изключително благоприятно, особено когато било
свързано лице с Кредитополучателя, както в случая. Поръчителят веднъж получавал
възнаграждение, почти равно на стойността на самия кредит, и второ, ако той заплати дълга,
ще му се дължи и заплатената част + неговото възнаграждение, което означавало, че
поръчителят на практика се обогатява, поръчителствайки. Отделно от горното, в случай като
настоящия, когато на длъжника се вменявало задължение да осигури възнаграждение за
обезпечение, с което дългът му нараства, се получавал ефект на създаване на опасност от
свръхзадлъжнялост на длъжника, т.к. размерът на задълженията се увеличавал.
6
Съдът имал задължение да се придържа към Директивата при тълкуването на
националния закон, като той следвало да тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на
директивата (решения по дела С-106/89 Marledsng и 14/83 Von Colson). Възлагането на
потребителя да заплаща задължения, които следва да изпълнява кредитора били в
изключителен интерес само на търговеца и във вреда на потребителя, като по-слабата страна
в гражданския и търговския оборот, с което задължение той не би се съгласил, ако
кредитодателят действа добросъвестно.
Поради изложеното ищцата намира, че е изпълнен общият фактически състав на
чл. 143 ЗЗП и с оглед на неизчерпателното изброяване на предпоставките за
неравноправност на договорна уговорка относно клауза за предоставяне на обезпечение
гаранция /клауза гарант/ /арг. от т. 19 на чл. 143 ЗПК/ и тази договорка следвало да бъде
квалифицирана като неравноправна и непораждаща правни последици за потребителя.
Същата клауза следвало да се счита като част от Договора за потребителски кредит поради
тясната й свързаност с Договора. В СЕФ (Стандартен европейски формуляр) се съдържала и
информация за това, за ищеца кредитополучател да е възможно да възникне задължение за
плащане на възнаграждение за поръчителство /гаранция/ в размер на 1900 лв. Нещо повече
такова по размер задължение възникнало със сключването на Договора за гаранция с гаранта
/поръчител/ ************* именно в този размер, която сума от 1 900 лв. представлявала
такса за гаранцията, дължима от ищеца. В Договора обаче такова по вид задължение изобщо
не намерило отражение, макар в този договор да се съдържала уговорка, че с одобряването
на кредита се одобрява и гаранцията. Именно в тази връзка двата договора - този за кредит и
този за гаранция, не само, че били свързани, но възнаграждението по единия (за гаранцията)
било предвидено да се заплаща с вноските по погасителния план по другия (кредита). При
това положение единият договор ставал част от съдържанието на другия чрез включването
на цената на услугата и оттук за договора за гаранция също били приложими правилата на
ЗЗП, а по кредита следвало се отчитат и договорките по договора за гаранция. В договора за
кредит имало вписана уговорка за поръчителство, която произтичала от чл. 5 от договора за
кредит, но размерът й бил дължим в друг договор, сключен с трето лице, която така се
явявала част от договора за заем, като включена в съдържанието му. Обстоятелството, че по
всеки от тези договори имало изготвени отделни погасителни планове, не променяло този
извод, тъй като вноските се дължали едновременно на едни и същи падежни дати и спрямо
едно и също лице- това на кредитодателя. Поръчителството било недействително, т.к.
договорът не може да съществува без него, поради което и целият договор следва да се
обяви за недействителен.
Дори да се приемело, че договорът за поръчителство е самостоятелен договор и
евентуално би бил действителен на собствено основание, то поради нищожността на
кредитната сделка, то акцесорната сделка (договорът за поръчителство) не била произвела
правен ефект, защото договорът за поръчителство бил с акцесорен характер и той можел да
съществува валидно единствено при условие че съществува действителен главен дълг,
доколкото обаче договорът за потребителски кредит би се оказал нищожен, то нищожна
7
следвало да е обезпечителната сделка.
Освен горното ищцата посочва, че в процесния договор нямало посочен лихвен
процент на ден. Налице било нарушение на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, тъй
като нито в договора, нито в ОУ, имало посочен лихвен процент на ден. Посочени били
лихвени проценти, но те били на годишна база, и за нито един от тях не бил посочен лихвен
процент на ден. А чл. 11, т. 20 от ЗПК изрично предвиждал, при посочване на условията за
упражняване на право на отказ на потребителя от договора, да е посочен лихвения процент
на ден. Това в случая не било направено. Поради това и следвал изводът, че е налице
недействителност на договора поради неспазеното изискване на член 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК.
По тези съображения се иска от съда да постанови решение, с което да бъде
провъзгласен за недействителен сключения между страните договор № 1209509 за
предоставяне на потребителски кредит от 01.11.2022 г., на основание чл.26 ал.1 ЗЗД, вр. чл.
22 ЗПК, вр. чл. 11 ал.1 т.10 ЗПК.
Претендират се и направените по делото разноски, вкл. и за адвокатско
възнаграждение на основание чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./.
Ответникът счита иска за допустим, но неоснователен. Не се оспорва
обстоятелството, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит №
1209509/01.11.2022 г., с който ответникът предоставил на ищеца заемна сума в размер на
2000 лева. Кредитополучателят поел задължението да върне главницата и да заплати
лихвите по кредита в срок от една година, на 12 равни месечни вноски като първата вноска
се дължала на 01.12.2022 г., а последната на 27.10.2023 г. Ищцата поела задължение (чл. 3
от договора) да заплати на ответника възнаградителна лихва за ползвания кредит в размер
на 23.00%, при ГПР в размер на 49.11 %. Оспорваме се твърдението, че при
кандидатстването за договора за кредит избирането на ************* за гарант по договора
за кредит е единствената възможна и задължителния опция като се поддържа от ответника,
че съгласно пap. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи
по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници
и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които
са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. В тази връзка ищецът твърдял, че
възнаграждението, уговорено в отношенията между него и ************* p.l.c., което тя
следвало да заплати на посоченото юридическо лице за предоставеното от него обезпечение
на задълженията по договора за кредит, също трябвало да бъде включено в изчислението на
ГПР по кредита, а след като не било включено, ГПР не бил посочен правилно и надвишавал
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута. Това
тъврдение ответникът намира за неоснователно, тъй като кредиторът не само не бил длъжен
да включи сумата по договора за предоставяне на поръчителство в изчислението на ГПР по
8
кредита, но не е имал и право да го направи, съгласно пap. 1 от ДР на ЗПК.
На първо място, сключването на договор за предоставяне на поръчителство с
************* p.Lc. не било задължително условие за сключване на процесния договор за
кредит, за разлика от посоченото в исковата молба. Ищцата разполагала с възможност за
избор дали да посочи определено от нея физическо лице за поръчител, или да сключи
договор за предоставяне на поръчителство, в това число с предложено от кредитора
юридическо лице, съгласно Общите условия. Следователно, сключване на договор за
предоставяне на поръчителство с ************* p.l.c. не било задължително условие за
отпускане на кредита. Също така, възнаграждението за предоставеното поръчителство било
уговорено в отношенията между кредитополучателя и ************* p.l.c., следователно,
на ответника не му било известно каква е уговорената между страните сума по договора за
предоставяне на гаранция, за да може евентуално да включи тази сума в ГПР. В допълнение
се сочи, че кредитополучателят имал възможност да посочи избрано от него физическо
лице, което да бъде поръчител по отношение на задължението му към „Фератум България“
ЕООД. Напълно допустимо било и в този случай посочените лица да уговорят
възнаграждение за предоставеното поръчителство. По същество тази хипотеза
представлявала другия възможен начин за обезпечаване на задължението, който
кредитополучателят имал право да избере при сключване на договора за потребителски
кредит. Така, ГПР бил правилно посочен в договора за кредит - 49.11 %, чийто размер не
влизал в противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като не бил по- висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута.
Възможността да се избере за поръчител предложено от кредитора юридическо лице била
единствено една от алтернативно предоставените на клиентите на ответника за обезпечение
на задълженията по кредита, съответно възнаграждението за поръчителя не трябвало да се
разглежда като общ разход по кредита, съгласно пap. 1 от ДР на ЗПК. Следователно,
посоченото възнаграждение не трябвало да се включва и в ГПР по чл. 19 ЗПК, тъй като то се
уговаряло в отношенията между трето спрямо кредитното правоотношение лице и
кредитополучателя, т.е. не било предназначено да попада в патримониума на кредитора.
Избраната възможност за обезпечаване на задълженията по договора за кредит
залягала в чл. 5 на процесния договор, който се генерирал автоматично въз основа на избора,
който потребителят направил при подаването на заявка за кредит - т.е. същата уговорка се
явявала индивидуално договорена по избор на потребителя. Ако ищецът бил избрал личен
гарант, то клаузата на договора щяла да има друго звучене. Тоест ищцата сама избрала в
електронния формуляр като обезпечение поръчителство от ************* и подала
заявлението за сключване на договор за потребителски кредит с това желание.
Предвид всичко изложено за правото на избор на кредитополучателя и
индивидуалното уговаряне на клаузата в чл. 5 от Договора (кредитополучателят сам избира
вида на обезпечение) ответника счита, че предявения иск за нищожност на Договора за
кредит е напълно неоснователен. Трябвало да се има и предвид, че в Закона за
потребителския кредит нямало забрана кредиторът да поиска обезпечение на вземанията си
9
по договора за кредит. По общите правила на гражданското право и в частност на
облигационното право всеки кредитор можел да поиска обезпечение на вземането си от
кредитор и това било напълно правомерно правно действие. В конкретния случай „Фератум
България" ЕООД като кредитор упражнил своето право да поиска обезпечаване на
вземането си и с това не се нарушавали императивни правни норми на ЗПК, тъй като такава
забрана нямало в закона, а кредитополучателят избирал кое точно трето лице да обезпечава
задълженията й към „Фератум България" ЕООД.
По никакъв начин и с нито едно от действията си, ответникът не бил въвел в
заблуждаване кредитополучателя относно условията по сключване на договора за кредит,
реалния размер на ГПР и предоставената му възможност да посочи лично избран от него
поръчител.
Оспорва се и твърдението на ищцата, че липсва яснота относно формирането на ГПР.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 в договора за кредит следвало да бъде посочен ГПР, както и
общият размер на дължимата сума от потребителя към кредитодателя. Формирането на ГПР
било императивно установено, като същият се изчислявал съгласно посочената в
Приложение №1 към ЗПК формула. Законът не поставял условие тази формула да бъде
включена в договора за кредит, а само изчисленият съгласно нейните правила ГПР,
съответно сумата по договора за кредит, която потребителят се задължавал да заплати.
Формулата за изчисление на ГПР включвала като елементи при изчисляване единствено
главница, лихви, разходи по кредита, погасителни вноски, като това било императивно
установено в закона и не подлежало на промяна. Именно поради тази причина
законодателят не бил предвидил задължение за включване на формулата за изчисляване на
ГПР в договора, тъй като същата не можела да бъде променяна от кредитодателя.
Следователно, неоснователно било твърдението за неравноправност на клаузата, посочваща
ГПР, тъй като размерът му бил посочен правилно.
Ответникът поддържа още, че уговарянето на възнаграждение в отношенията между
кредитополучателя и третото лице - гарант било напълно допустимо. Съответно,
уговорената сума се дължала на лицето, сключило договор за гаранция с кредитора за
предоставената от него престация да обезпечи задълженията на кредитополучателя. Поради
това твърденията, че ищцата не дължи възнаграждение за предоставянето на гаранция от
трето лице били неотносими към настоящия правен спор.
Неоснователни били и твърденията, че кредиторът поставил условие за заплащане на
възнаграждение на третото лице, което потребителят бил избрал да обезпечи задълженията
му по договора за кредит. Никъде в договора или Общите условия към него не била
включена подобна клауза. Неоснователни били всички претенции за нарушение на
законовите изисквания на ЗПК и ЗЗП.
Законът не поставял условие да бъде включена тази формула в договора за кредит, а
само изчисленият съгласно нейните правила ГПР, съответно сумата по договора за кредит,
която потребителят се задължавал да заплати. Доколкото, за изчисляване на процента на
разходите според нормативно определената формула, била необходима математическа
10
подготовка много над тази на нормалния неспециалист, то описанието на математически
операции нямало да внесе яснота. Не била това и целта на закона. Именно поради тази
причина законодателят не бил предвидил задължение за включване на формулата за
изчисляване на ГПР в договора, тъй като същата не можела да бъде променяна от
кредитодателя. ЗПК изисквал посочване на изчисления по правилата на Приложение № 1
ГПР в договора за кредит с оглед яснота на потребителя за цялостното оскъпяване на
кредита, което в процесния случай било сторено. Възнаграждението, което ищцата се
задължила да плати на трето лице не се дължало на ответника, поради което нямало как да
бъде посочено в погасителен план, нито представлявал главница или лихва. Съгласно пар. 1
от ДР на ЗПК, общите разходи по кредита включвали известните на кредитодателя суми по
допълнителни услуги, чието сключване било задължително условие за отпускане на кредита.
Ищецът можел да обезпечи отпуснатия кредит по различни начини, включително с
поръчителство от избрани от него физически лица и по тази причина сключването на
договор с ************* p.l.c. не било задължително условие при отпускане на кредита.
По изложените съображение ответникът счита, че кредитодателят не само не е бил
длъжен да включи сумата, уговорена между потребителя и третото лице в договора за
поръчителство в ГПР, но не е и имал право на това. Освен това тази сума не била известна
на кредитодателя, тъй като същата не го била уведомила за уговорките си с третото лице,
респ. за размера на евентуалното възнаграждение. В исковата молба имало и
взаимоизключващи се твърдения.
По така изложените подробни съображения, ответникът счита предявеният иск за
неоснователен. Претендира и направените по делото разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност,
както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК,
приема за установено от фактическа страна следното:
Страните не спорят, а и от приетите по делото писмени доказателства - Договор за
предоставяне на потребителски кредит № 1209509 от 01.11.2022 г., Погасителен план към
договор за кредит 1209509, Общи условия за предоставяне на потребителски кредити на
„Фератум България“ ЕООД, Преддоговорна информация /Стандартен европейски
формуляр/ се установява, че между тях е сключен Договор за предоставяне на
потребителски кредит № 1209509 от 01.11.2022 г., по силата на който на ищцата е
предоставен паричен заем в размер на сумата от 2000 лв., със срок на заема 12 месеца,
платим на 12 месечни вноски съгласно погасителен план с първа падежна дата 01.12.2022 г.
и последна падежна дата – 27.10.2023 г., при ГЛП – 23 % и посочен ГПР от 49,11 %.
Посочено е, че общо дължимата сума по кредита е в размер на 2460 лв., включваща
договорна лихва в размер на 460 лв. Съгласно чл. 5 от Договора, заемът се обезпечава с
поръчителство от ************* в полза на ответното дружество.
От представения по делото Договор за гаранция /поръчителство/ от 02.11.2022 г. г.,
сключен между ищцата и ************* p.l.c., със седалище в Малта се установява, че
11
дружеството - поръчител се е задължило срещу възнаграждение от 1900 лв. да стане
поръчител по Договор за потребителски кредит № 1209509/01.11.2022 г. Уговорено е, че
възнаграждението е платимо разсрочено на вноски - 12 броя, с дата на първо плащане –
01.12.2022 г. и краен срок за издължаване на таксата – 27.10.2023 г., съгласно Погасителен
план, платим по сметка в Пощенска Банка.
Видно от представените от ищцата разписки, ищцата е заплатила по процесния
договор общо сума в размер на 1667 лева.
За изясняване на делото от фактическа страна и по искане на ответника, съдът
назначи съдебно-техническа експертиза, чието заключение приема като обективно и
компетентно изготвено. Същото не бе оспорено от страните. От заключението се установява,
че не може да се подаде формуляр за сключване на договор за потребителски кредит с
ответното дружество , без потребителят да даде съгласие за даване на поръчителство като
изборът на поръчител е задължителна стъпка от процеса на кандидатстване. Потребителят
има възможност да избере една от две възможности - „Гаранция от ************* p.l.c."
или „Личен гарант – физическо лице". Вещото лице е посочило, че в писмо - имейл до
ищцата от 01.11.2022 г. са описани размера на заема, лихвата за периода на кредита, броя
вноски, първа падежна дата, общата сума за плащане от 2460 лв., размета на погасителните
вноски с дати на погасяване, къде могат да бъдат изплащани вноските по кредита и как да
потвърди приемането на условията. Към писмото са приложени освен договора, още и
преддоговорна информация и Общи условия. Имейла не съдържа информация за
задължение към М.Б.. Съгласно информационната система на „Фератум България" ЕООД,
потребителят е потвърдил получаването на документите и съгласието си за сключване на
договора на 01.11.2022 г., чрез въвеждане на УЕБ код в сайта на Фератум.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявен е иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.,
за провъзгласяване недействителността на сключен между страните договор № 1209509 за
предоставяне на потребителски кредит от 01.11.2022 г., който е процесуално допустим.
Разгледан по същество, искът е изцяло основателен като съображенията за това са
следните:
Липсва спор по делото, че между ищцата и „Фератум България" ЕООД е
възникнало правоотношение по договор за потребителски кредит, по който същата е
усвоила заетата сума. Кредитодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл.
3 от Закона за кредитните институции /ЗКИ/, като дружеството има правото да отпуска
кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Ищцата пък е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т.е. страните по договора имат качествата на потребител по
смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по
своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
12
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон -
ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В случая, съдът намира, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
От една страна, ГПР не отговаря на законовите изисквания, защото е посочено
единствено, че той е във фиксиран размер от 49,11%, а пък лихвата е 23.00%, като липсва
ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Посочената пък годишна
фиксирана лихва, не е ясно как точно се съдържа и е изчислена по отношение на общия
ГПР. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно /като сума в
лева/ е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в
случая, като неспазено изискване на посоченото основание.
От друга страна, възнаграждението по договора за предоставяне на
поръчителство е установено за услуга в полза на кредитодателя, която е задължително
условие за отпускането на кредита и съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК следва да бъде включена в
ГПР. Така посочените в договора ГПР от 49,11 % и обща сума за плащане от 2460 лева, не
съответстват на действителните. В тази сума не е включено допълнителното плащане от
1900 лв. по договора за гаранция /поръчителство/. Следва да се посочи, че в договора за
кредит изрично е предвидено задължение за предоставяне на обезпечение, като една от
предвидените възможности е с одобрено от кредитодателя дружество - поръчител. Видно от
заключението на вещото лице при кандидатстването за кредит при „Фератум България"
ЕООД потребителят е длъжен да посочи обезпечение на кредита под формата на
поръчителство. Следователно сключването на договора за гаранция е условие за отпускане
на кредита. Действително, потребителят може да избере и личен гарант – физическо лице,
но при невъзможност да осигури такъв, алтернативата за него е или да не получи искания
заем или да избере да сключи договор за гаранция с ************* p.l.c. Освен това,
13
************* p.l.c. е посочен за възможен поръчител от самия кредитор, поради което и
ответното дружество е наясно с условията за предоставяне на поръчителство и в частност - с
възмездния характер на договора за гаранция. Предоставянето на гарант/поръчител е
условие за сключването на договора, поради което свързаните с това разходи следва да
бъдат включени в общата дължима сума и ГПР. След като кандидатстващият е избрал
предложения от самия ответник гарант, то разходите във връзка с това поръчителство
представляват разходи за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, защото
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаването на кредита. Ето
защо, посоченият в договора ГПР от 49,11 % и общата дължима сума от 2460 лева не
отговарят на действителните такива.
Тъй като се касае до възнаграждение за услуга в полза на кредитодателя, поставена
като изискване за предоставянето на заема - чл. 5, това допълнително плащане се отнася до
разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер надхвърля
законовото ограничение, предвид посочения в договора процент /49,11 %/. Разходите по
обезпечението е следвало да се вземат предвид при формирането на ГПР по кредита и да се
включат в общо дължимата сума. Като не е сторено това, потребителят е бил заблуден
относно действителния размер на крайната сума, която следва да плати - тя не е в размер на
2460 лв. /като сбор от сумата от 2000 лв. - отпуснат кредит и 460 лв. - договорна лихва/, а е в
размер на сумата от общо 4360 лв., включваща главница от 2000 лв., 460 лв. - договорна
лихва и 1900 лв. - възнаграждение за поръчителство, което е в размер на 99 % от
отпуснатата главница по кредита. В тази връзка и без ползването на специални познания е
видно, че посочения в договора ГПР от 49,11 % не съответства на действително
приложимия между страните, тъй като сумата, която длъжникът следва да върне е повече от
два пъти от получената. Ето защо, съдът приема, че посоченият в договора за кредит
годишен процент на разходите от 49,11 % не отговаря на действителния такъв.
Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна
информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща
търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да
прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Посочването на
стойност по-малка от действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Следователно
процесният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК.
С оглед всичко изложеното, съдът намира, че предявеният иск е основателен и като
такъв, същият следва да бъде уважен.
Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че съдът не дължи произнасяне
по искането на ищцата за отсрочване или разсрочване изпълнението на решението по
смисъла на чл.241 ГПК, в смисъл на разсрочване на задължението за връщане на главницата
съобразно погасителния план по процесния договор за потребителски кредит, доколкото в
14
случая предявеният иск не е осъдителен, а установителен, а изложените съображения са
приложими по принцип съобразно разпоредбата на чл.23 ЗПК и цитираната практика на ЕС.
С оглед изхода на спора и тъй като ищцата е била освободена от заплащането на
държавни такси и разноски по делото, ответникът следва да бъде осъден да заплати по
сметка на РС – Хасково, държавна такса и разноски на основание чл.78 ал.6 ГПК в размер
на 98,40 лева за държавна такса както и сумата от 5,00 лева за държавна такса в случай на
служебно издаване на изпълнителен лист.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ищцата адв.
А.Д., член на САК сумата от 655,20 лева с включен ДДС, представляваща възнаграждение за
осъщественото от него процесуално представителство, защита и съдействие по настоящото
дело, определено според размера на иска и по правилата на чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона
за адвокатурата /ЗАдв./, вр. чл.7 ал.2 т.2 и § 2а от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, в отношенията между Е. Л. К., ЕГН **********, с
адрес: гр.Хасково, ул.*************, съдебен адрес: гр.София, *************, адв. А.Д.,
член на САК, личен № ************* и „Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, *************, съдебен адрес: гр.София,
бул.“Тодор Александров“ № 13, ет.3, адв. Г.М., член на САК, че сключеният между тях
Договор за потребителски кредит № 1209509/01.11.2022 г. е недействителен на основание
чл.26 ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11 ал.1 т.10 ЗПК.
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, *************, съдебен адрес: гр.София, бул.“Тодор Александров“
№ 13, ет.3, адв. Г.М., член на САК, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, да заплати в полза на
държавата по сметка на Районен съд – Хасково сумата от 98,40 лева, представляваща
дължима държавна такса и разноски по делото, както и сумата от 5,00 лева за държавна
такса в случай на служебно издаване на изпълнителен лист за нейното събиране.
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, *************, съдебен адрес: гр.София, бул.“Тодор Александров“
№ 13, ет.3, адв. Г.М., член на САК, да заплати на адв. А.Д., член на САК, личен №
*************, адрес на кантората: гр.София, *************, сумата от 655,20 лева,
представляваща дължимо адвокатско възнаграждение по делото.
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд - Хасково в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете
15
Вярно с оригинала!
Секретар: А.Б.
16