№ 1302
гр. Варна, 28.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
дванадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Мирела Огн. Кацарска
Членове:Весела Гълъбова
мл.с. Христо Р. Митев
при участието на секретаря Петя П. Петрова
като разгледа докладваното от Мирела Огн. Кацарска Въззивно гражданско
дело № 20243100501353 по описа за 2024 година
Производството е по реда на глава ХХ от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на В. Н. П. против Решение №
1793/20.05.2024 г. по гр.д. № 11832/2023 г. по описа на ВОС, ХХXI състав, с
което е отхвърлен като неоснователен иска му с правно основание чл. 108 от
ЗС против Т. Г. Т. за предаване владението върху движимата вещ,
представляваща ксерокопие на касационна жалба и изложение на касационни
основания, приподписани от ответницата, в качеството и на упълномощен от
́
ищеца адвокат с обем от 19 146 думи разположени на 32 страници от листи
формат А4, представляващи четвърти екземпляр на подадени от ищеца
касационна жалба и изложение на касационните основания срещу Решение №
371 от 24.03.2023 г., постановено по в.гр.д № 0041/2023 г. по описа на ВОС.
Във въззивната жалба се излагат доводи за незаконосъобразност на
атакуваното решение като резултат от неправилно формиране на вътрешното
убеждение на съда въз основа на събраните по делото доказателства. Иска се
отмяна на решението и постановяване на ново, с което същият да бъде изцяло
уважен. Претендират се разноски.
1
Въззиваемата Т. Г. Т. в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК депозира отговор
на подадената въззивна жалба, с който оспорва същата и се отправя искане за
потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендират се разноски.
В съдебно заседание страните поддържат изразената позиция по спора,
като въззиваемата страна претендира присъждане на разноски.
За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд съобрази следното
Производството пред ВРС е образувано по иск на В. Н. П. против Т. Г. Т.
с правно основание чл. 108 от ЗС за предаване владението върху движима
вещ, представляваща ксерокопие на касационна жалба и изложение на
касационни основания, приподписани от ответницата, в качеството и на
́
упълномощен от ищеца адвокат с обем от 19 146 думи разположени на 32
страници от листи формат А4, представляващи четвърти екземпляр на
подадени от ищеца касационна жалба и изложение на касационните
основания срещу Решение № 371 от 24.03.2023 г., постановено по в.гр.д №
0041/2023 г. по описа на ВОС.
В срока по чл. 131 от ГПК ответницата Т. Г. Т. депозира писмен отговор,
с който оспорва предявения иск като неоснователен и отправя искане за
неговото отхвърляне.
По отношение на въззивната жалба:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от
надлежно легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбите.
В обхвата на така посочените въззивни предели ВОС намира, че решението е
постановено в границите на правораздавателната компетентност на съда и от
законен състав, поради което се явява валидно. Искът с правно основание чл.
108 от ЗС е допустим, доколкото се касае за защита правото на собственост.
От фактическа страна настоящата инстанция приема за установено
следното:
От представеното копие на адвокатско пълномощно е видно, че В. Н. П.
2
упълномощава адв. Т. Г. Т. от ВАК да преподпише касационната му жалба
против Решение № 371 от 24.03.2023 г., постановено по в.гр.д № 41/2023 г. по
описа на ВОС, а също така и изложението на основанията за допускане на
касационно обжалване на горното решение, с което е изцяло потвърдено
Решение № 3089/14.10.2022 г., постановено по гр.д. № 4244/2021 г. по описа
на ВРС, XVI състав. С горното копие адв. Т. се снабдява от в.гр.д № 41/2023 г.
по описа на ВОС след заплащане на такса с квитанция № 0916384/08.03.2024
г.
От справката за движение на в.гр.д № 41/2023 г. по описа на ВОС е
видно, че същото е изпратено на ВКС с писмо с изх. № 10925/13.11.2023 г.
Съдът, след съвкупния анализ на събраните по делото пред първа
инстанция доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, в
предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата,
достигна до следните правни изводи:
Съобразно разпоредбата на чл. 108 от ЗС собственикът може да иска
своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без да има основание за
това. Ревандикацията може да бъде предявена само от собственик на вещта,
който не я владее. Т.е. на първо място, за да е основателен горният иск следва
да има за предмет защита на правото на собственост върху конкретна вещ –
движима или недвижима.
В българското законодателство липсва легална дефиния за вещи. Според
проф. Петко Венедиков вещите са самостоятелни веществени неща, с
изключение на хората. Според проф. Виталий Таджер вещите са материални
предмети, които имат самостоятелно съществуване. Посочени са два основни
признака на вещите – материалност /телесност/ и
самостоятелност. Според проф. Г. Боянов, проф. Владимир Петров и проф.
Методи Марков вещи са всички материални обекти със самостоятелно и
реално съществуване. Това определение възприема принципната конструкция
на проф. В. Таджер и съдържа неговите положителни черти.
Повечето автори в българската правна доктрина приемат вещите
за материални предмети, които имат самостоятелно съществуване. Признакът
„материалност“ трябва да се разбира в смисъл, че вещите трябва да
съществуват обективно в реалността. Признакът „самостоятелност“ трябва да
се разбира в смисъл, че всяка една вещ не трябва да е трайно прикрепена към
3
друга вещ. В противен случай тя не би имала самостоятелно съществуване, а
би била част от цялото, т.е. част от друга вещ.
В правото на ЕС също липсва легално понятие за вещи. Съдебната
практика на Съда на ЕС обаче неведнъж насочва вниманието си към въпроса
за вещите. Това се налага преди всичко при анализа на една от основните
свободи в ЕС. Това е свободното движение на стоки – чл. 28-37 ДФЕС. В
някои от съдебните решения на Съда на ЕС съдът изяснява признаците на тези
вещи, които могат да бъдат квалифицирани като стоки. В Решение от
10.12.1968 г. по дело 7-68, Commission of the European Communities v Italian
Republic е изразено становище, че под стоки трябва да се разбират продукти,
които могат да се оценят в пари и да бъдат предмет на търговска сделка. От
изложеното става видно, че Съдът на ЕС поставя акцент върху това стоката да
бъде продукт, а най-често продуктите са материални предмети. Съдът на ЕС
посочва два признака на стоките – икономическа стойност и възможността да
се търгуват. Под „икономическа стойност“ трябва да се разбира възможност
вещта да бъде оценена в пари. Под „възможност да се търгува“ се разбира
възможност вещта да бъде обект на търговски сделки.
През годините съдебната практика на Съда на ЕС еволюира, като под
„стоки“ започва да се разбират не само материални предмети, но и
някои нематериални обекти, а именно: природни газове, електричество,
отпадъци /Решение от 23.10.1997 г. по дело C-159/94, Commission of the
European Communities v French Republic;Решение от 23.10.1997 г. по дело C-
158/94, Commission of the European Communities v Italian Republic и Решение
от 9.07.1990 г. по дело C-2/90, Commission of the European Communities v
Kingdom of Belgium/. Но те също притежават горните две характеристики –
икономическа стойност и възможност да бъдат предмет на сделка.
От гореизложеното следва, че вещите са материални предмети със
самостоятелно съществуване и приравнените на тях по силата на закона
нематериални обекти, които притежават икономическа стойност и могат да са
обект на сделки.
Процесното четвърто копие на касационна жалба и изложение на
касационни основания няма характера на вещ по смисъла на чл. 108 от ЗС,
което може да бъде предмет на защита на правото на собственост. Копието
няма самостоятелно съществуване, отделно от оригиналния първообраз, не
4
притежават икономическа стойност и не може да бъдат предмет на сделки.
Отделно от това копието на документ само по себе си не може да послужи за
сключване на сделка, нито с него може да се извърши правно значимо
действие.
С оглед изложеното искът на П. против Т. Г. Т. с правно основание чл.
108 от ЗС се явява лишен от надлежен предмет на защита /вещ/, поради което
следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
За пълнота на изложеното, следва да се отбележи, че в настоящото
производство не се установи, че процесното четвърто копие на документи
съществува, т.е. е създадено и че се намират във владение на ответницата към
момента на предявяване на иска. Доказателства в тази насока не са
ангажирани от ищеца, въпреки че е в негова тежест да установи тези
обстоятелства.
С оглед изложеното искът на В. Н. П. против Т. Г. Т. за предаване
владението върху ксерокопие на касационна жалба и изложение на
касационни основания, приподписани от ответницата, в качеството и на
́
упълномощен от ищеца адвокат с обем от 19 146 думи разположени на 32
страници от листи формат А4, представляващи четвърти екземпляр на
подадени от ищеца касационна жалба и изложение на касационните
основания срещу Решение № 371 от 24.03.2023 г., постановено по в.гр.д №
0041/2023 г. по описа на ВОС се явява неоснователен и като такъв следва да
бъде отхвърлен.
Като е достигнал до същите крайни правни изводи,
първоинстанционният съд е постановил правилно решение, поради което
същото следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
Във въззивното производство с оглед изхода на правния спор на
въззиваемата, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК следва да й се присъдят
разноски като въззивникът П. следва да бъде осъден да заплати сумата от 300
лева, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение. Последното, за
което са представени доказателства, че е в размер на 1000 лева, следва да бъде
намалено поради прекомерност, въпреки, че съобразно нормата на чл. 7, ал. 1,
т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения дължимото минимално възнаграждение за неоценяем иск е
5
1000 лева. Но предвид степента на положен труд и липсата на фактическа и
правна сложност на делото, както и единственото проведено пред настоящата
инстанция заседание, в което не са събирани доказателства. Отделно от това
съдът следва да съобрази и решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на
Съдът на Европейския съюз, според което СЕС е посочено, че с оглед
абсолютната нищожност на цитираната по-горе наредба националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, както и
предвидените в посочената наредба минимални размери.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1793/20.05.2024 г. по гр.д. № 11832/2023
г. по описа на ВОС, ХХXI състав.
ОСЪЖДА В. Н. П., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, кв. „М.“, бл.
***** ДА ЗАПЛАТИ на Т. Г. Т., ЕГН **********, със служебен адрес: гр.
Варна, ул. „А.К.“ № 17Б - партер сумата от 300 /триста/ лева, представляваща
разноски във въззивното производство, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6