№ 185
гр. Шумен, 27.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ II, в публично заседание на пети
юли през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Азадухи Ов. Карагьозян
Членове:Константин Г. Моллов
Теодора Енч. Димитрова
при участието на секретаря Татяна Св. Тодорова
като разгледа докладваното от Теодора Енч. Димитрова Въззивно
гражданско дело № 20223600500164 по описа за 2022 година
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на В. Ц.Х., действащ чрез пълномощника
адв. С. П. от ТАК срещу решение № 260017/18.03.2022 г. по гр.д. № 364/2020 г. по описа на
Районен съд – Велики Преслав в частта, в която е прието, че В. Б. Н. не дължи на В. Ц.Х.
сумата от 1 860.00 лева – главница и 1 781.30 лева – лихва, предмет на принудително
изпълнение по изп.д. № 67/2020 г. на ДСИ при ВПРС и в частта, в която В. Ц.Х. е осъден да
заплати на В. Б. Н. деловодни разноски в размер на 145.74 лева.
Жалбоподателят намира решението за неправилно по съображения, подробно
изложени в жалбата му, с оглед на което моли съдът да го отмени в обжалваната част и
постанови друго, с което да отхвърли като неоснователен предявения от В. Б. Н. иск по
чл.439 от ГПК, за признаване за установено, че не дължи на В. Ц.Х. сумата от 1 860.00 лева –
главница и 1 781.30 лева – лихва, предмет на принудително изпълнение по изп.д. № 67/2020
г. на ДСИ при ВПРС.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемият В. Б. Н. е депозирал отговор, в който
оспорва жалбата като неоснователна, поради което моли за оставянето й без уважение и
присъждане на извършените по делото разноски.
Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежно легитимирано лице, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, редовна и допустима.
Разгледана по същество, същата е основателна, поради следното:
Гр.д. № 364/2020 г. по описа на ВПРС е образувано по искова молба на въззиваемия
1
срещу жалбоподателя, в която ищецът е навел твърдения, че на 11.07.2020 г. получил от
ДСИ при ВПРС покана за доброволно изпълнение на задължения по изпълнителен лист,
издаден по ЧГД № 1157/2003 г. на ТРС и изпълнителен лист, издаден по гр.д. № 1483/2014
г. на ТРС. Със съобщение на ТРС № 6702/12.12.2019 г. бил уведомен, че изпълнителното
производство по изпълнителен лист, издаден по ЧГД № 1157/2003 г. на ТРС се прекратява
на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК. С покана за доброволно изпълнение изх. №
2302/28.07.2020 г. на ДСИ при ВПРС бил поканен да изплати, на основание изпълнителен
лист по ЧГД № 1157/2003 г. на ТРС общо сумата от 4 047.62 лева, от която 45.48 лева –
неолихвяема сума, 1 860.00 лева – главница, 1 781.30 лева – лихви, 42.50 лева –
допълнителни разноски и 318.34 лева – такса по чл.53 ТДТССГПК. Счита, че не дължи
описаните в поканата суми, тъй като вземанията за главница и лихви са погасени по
давност, считано от датата на възникването им до датата на ПДИ. Претенциите на
взискателя са за вземания възникнали в периода 2003 г. – 2005 г., от което следва, че до
датата на поканата за доброволно изпълнение – 11.07.2020 г. са изтекли повече от 15-17
години, през които, при неупражняване правата на взискателя, задълженията за главница и
лихви са се погасили. На следващо място, взискателят по изпълнението няма право на
регрес срещу него, тъй като към датата на ПДИ не му е отправял уведомление по чл.143 от
ЗЗД, че е приел да погаси предявено към него задължение за сметка на В. Б. Н.. Позовавайки
се на изложеното, ищецът е поискал от съда да постанови решение, с което да признае, че не
дължи сумите, описани в ПДИ изх. № 2302/28.07.2020 г. и постанови прекратяване на
изпълнителното производство и вдигане на наложените запори.
В срока по чл.131 ответникът е оспорил исковата претенция като изцяло
неоснователна, навеждайки възражения, че с влязло в сила решение по ВГД № 261/2015 г.
на ТОС е бил отхвърлен предявения от ищеца иск по чл.439 от ГПК за признаване за
установено, че не дължи сумата от 1 880 лева по изп.д. № 91/2014 г. по описа ДСИ при ТРС,
поради което и, на основание чл.229 от ГПК, по отношение на посоченото вземане
настоящият е иск недопустим и следва да бъде оставен без разглеждане, а производството
по делото досежно него – да се прекрати. В останалата част претенцията е неоснователна.
В срока за отговор, ответникът е предявил насрещен иск за признаване за
установено, че В. Б. Н. му дължи горницата над сумата от 1 860 лева, посочена в покана за
доброволно изпълнение изх. № 2302/28.07.2020 г. от ДСИ при ВПРС, до сумата от 1 960
лева – главница, изплатена от В. Ц.Х. по изп.д. № 643/2003 г. по описа на ДСИ при ТРС, по
изпълнителен лист, издаден на 15.10.2003 г. по ЧГД № 1157/2003 г. по описа на ТРС, както
и горницата на лихвата върху главницата над сумата от 1 781.30 лева, посочена в ПДИ №
2302/28.07.2020 г. от ДСИ при ВПРС, до сумата от 3 548.04 лева - лихви от датата на всяко
плащане до 28.07.2020 г., по изпълнителен лист, издаден по ЧГД № 1157/2003 г. по описа на
ТРС.
В предоставения му срок, ответникът по насрещния иск го е оспорил като изцяло
неоснователен.
С допълнителна молба, предявена преди първото по делото заседание, ищецът е
2
предявил иск за осъждане на ответника В. Ц.Х. да му заплати сумата от 6 000 лева –
обезщетение за неимуществени вреди, вследствие заведеното ИД № 2020*0400067.
С протоколно определение от 29.04.2020 г., съдът е отделил иска на В. Б. Н. срещу
В. Ц.Х. за заплащане на сумата от 6 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди за
разглеждането му в друго производство.
С постановеното от него решение, съдът е приел за установено между страните, че В.
Б. Н. не дължи на В. Ц.Х. сумата от 1 860 лева – главница и 1 781.30 лева – лихва, предмет
на принудително изпълнение по изп.д. № 67/2020 г. на ДСИ при ВПРС, като е отхвърлил
иска за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на
ответника сумата от 45.48 лева по изп.д. № 67/2020 г. на ДСИ при ВПРС. Със същото
решение е оставил без разглеждане, като недопустими, предявения от В. Б. Н. иск за
признаване за установено, че не дължи на В. Ц.Х. сумата от 360.84 лева за разноски и такса
по изп.д. № 67/2020 г. на ДСИ при ВПРС, както и предявения от В. Ц.Х. установителен иск,
че В. Б. Н. му дължи горницата над сумата от 1 860 лева, посочена в покана за доброволно
изпълнение изх. № 2302/28.07.2020 г. на ДСИ при ВПРС, до сумата от 1 880 лева – главница,
изплатена от Х. по изп.д. № 643/2003 г. по описа на ДСИ при ТРС, по изпълнителен лист
издаден на 15.10.2002 г. по ч.гр.д. № 1157/2003 г. по описа на ТРС и горницата на лихвата
върху главницата над сумата от 1 781.30 лева, посочена в покана за доброволно изпълнение
изх. № 2302/28.07.2020 г. на ДСИ при ВПРС, до дължимата сума от 3 412.32 лева, като е
прекратил производството по делото в тези му части и е осъдил ответника за заплати на
ищеца деловодни разноски, съразмерно с уважената част от иска, в размер на 145.74 лева.
Решението се обжалва от ответника В. Ц.Х. в частта, в която е прието за установено,
че В. Б. Н. не дължи на В. Ц.Х. сумата от 1 860.00 лева – главница и 1 781.30 лева – лихва,
предмет на принудително изпълнение по изп.д. № 67/2020 г. на ДСИ при ВПРС и в частта, в
която В. Ц.Х. е осъден да заплати на В. Б. Н. деловодни разноски в размер на 145.74 лева.
В останалата част решението не е обжалвано и е влязло в сила.
При извършена проверка по реда на чл.269 от ГПК, въззивният съд намери, че
обжалваното решение е валидно и допустимо.
По същество, от представените по делото доказателства се установява, че ИД №
643/2003 г. по описа на ДСИ при ТРС е било образувано на 15.10.2003 г., въз основа на ИЛ
от 15.10.2003 г. по ч.гр.д. № 1157/2003 г. по описа на ТРС, издаден в полза на „ БПБ „ АД
против В. Б. Н., Л.П.Р., А.И.М. и В. Ц.Х., в качеството им на солидарни длъжници по
договор за банков кредит № 44/2003 г., с кредитополучател първия от тях и поръчители –
останалите трима, за сумите от 4 551.62 лева – главница, ведно със законната лихва от
02.10.2003 г., 83.65 лева – лихва за забава до 01.10.2003 г. и 46.35 лева – разноски. В хода на
изпълнителното производство, на основание договор за цесия, като взискател е встъпил „
МТ Проджект „ ЕООД. С постановление на ДСИ от 13.06.2014 г. производството по ИД е
било прекратено на основание чл.433, ал.1, т.2 от ГПК.
Въз основа молби на поръчителите срещу длъжника по посочения договор за банков
3
кредит, на основание чл.429, ал.1 от ГПК, включая и молба от ответника от 15.08.2014 г. е
било образувано изп.д. № 91/2014 г. по описа на ДСИ при ТРС. На 03.09.2014 г. на
длъжника е била връчена ПДИ за дължими суми, както следва: на А.И.М. сумата от 2 058
лева, на Л.П.Р. сумата от 2 670 лева и на В. Ц.Х. сумата от 1 880 лева, както и законна лихва
в размер на 79.15 лева и неолихвяема сума от 65 лева. С постановление на ДСИ, връчено на
длъжника на 12.12.2019 г., производството по ИД е било прекратено на основание чл.433,
ал.1, т.8 от ГПК.
След получаване на ПДИ по изп.д. № 91/2014 г. по описа на ДСИ при ТРС
длъжникът е предявил отрицателен установителен иск по чл.439 от ГПК срещу взискателите
по изпълнението, за недължимост на подлежащите на принудително изпълнение вземания,
навеждайки възражения, че в хода на изпълнителното производство по отношение на
задълженията към банката е изтекла предвидената от закона давност, на която взискателите
по изпълнението не са се позовали и са изпълнили доброволно тези си задължения, поради
което той не им дължи претендираните суми. С решение № 545/08.10.2015 г. по гр.д. №
1483/2014 г. на ТРС, предявените от длъжника искове са по чл.439 от ГПК са били уважени
изцяло. Решението е било обжалвано, като с решение №2/08.01.2016 г. по гр.д. № 261/2015
г. по описа на ТОС същото е било отменено в частта, в която е уважен искът по отношение
на ответника В. Ц.Х. и вместо него е постановено друго, с което предявения от В. Б. Н.
отрицателен установителен иск за признаване за установено, че не дължи на В. Ц.Х. сумата
от 1 880 лева, както и законна лихва в размер на 79.15 лева и сумата от 65 лева е бил
отхвърлен като неоснователен. С решението ищецът е осъден да заплати на ответника
деловодни разноски в размер на 45.58 лева.
С молба от 24.07.2020 г. до ДСИ при ВПРС, въз основа на изпълнителния лист по
ч.гр.д. № 1157/2003 г. на ТРС, жалбоподателят е поискал да встъпи в правата на кредитора
за изплатената от него сума по изп.д. № 643/2003 г. на ДСИ при ТРС, в размер на 1 940 лева,
ведно със законната лихва от деня на всяко плащане до окончателното й издължаване, като е
посочил, че претендира и 100 лева разноски. Заявил е, че, наред с отразените в
изпълнителния лист плащания от 1 500 лева, представя платежни документи за плащане по
изпълнителното дело и на остатъка от 440 лева, до пълния претендиран от него размер,
платени по силата на споразумение с взискателя по изпълнението, както и изпълнителен
лист за сумата от 45.48 лева, издаден по гр.д. № 1483/2014 г. по описа на ТРС, които суми
претендира да му бъдат заплатени от въззиваемия. Въз основа на молбата е било образувано
изп.д. № 67/2020 г. по описа на ДСИ при ВПРС.
На 11.08.2020 г. на длъжника по изп.д. № 67/2020 г. на ДСИ при ВПРС е била
връчена покана за доброволно изпълнение изх. № 2302/28.07.2020 г., с която е бил поканен
да заплати сумите от 45.48 лева – неолихвяема сума, 1 860 лева – главница, 1 781.30 лева –
лихви, 42.50 лева – допълнителни разноски и 318.34 лева – държавна такса по чл.53 от
ТДТССГПК в полза на ВПРС.
На 14.08.2020 г. длъжникът по изпълнението е депозирал пред ВПРС искова молба с
претенция за признаване за установено, че не дължи сумите, посочени в ПДИ изх. №
4
2302/28.07.2020 г. по ИД № 67/2020 г. на ДСИ при ВПРС, която е предмет на разглеждане в
настоящото производство.
От приложените към изп.д. № 67/2020 г. на ДСИ при ВПРС изпълнителни листи и
платежни документи се установява и не се спори между страните, че посочените в молбата
на взискателя суми от 1 500 лева и 440 лева, или общо 1 940 лева са били платени от него в
качеството му на длъжник по изп.д. № 643/2003 г. на ДСИ при ТРС, образувано въз основа
на изпълнителен лист от 15.10.2003 г. по ч.гр.д. № 1157/2003 г. на ТРС, съответно, че сумата
от 45.48 лева е била дължима от въззиваемия на жалбоподателя по силата на изпълнителен
лист от 14.01.2016 г., издаден по гр.д. № 1483/2014 г. на ТРС и в.гр.д. № 261/2015 г. по
описа на ТОС.
Видно от документите по изп.д. № 91/2014 г., по това дело ответникът е поискал да
встъпи в правата на кредитора по изп.д. № 643/2003 г. за сумата от 1 966 лева, като е
представил доказателства за извършени от него плащания от името на ищеца в размер общо
на 1 886.00 лева, от които: 160 лева – заплатени с вносна бележка от 27.11.2003 г., 1 286 лева
– удържани от трудовото му правоотношение през периода м. 12.2003 г. – м. 04.2004 г., от
които по 160 лева месечно за месеците 12.2003 г., 01. и 02.2004 г. и 04. – 07.2004 г. и 166
лева – за м. 03.2004 г. и 440 лева – платени по банков път, по силата на постигнато с
кредитора споразумение от 07.10.2004 г., на равни вноски от по 40 лева, съответно на
08.10.2004 г., 08.11.2004 г., 07.12.2004 г., 06.01.2005 г., 10.03.2005 г., 08.04.2005 г.,
28.05.2005 г., 24.06.2005 г., 29.07.2005 г., 25.08.2005 г. и 29.09.2005 г.. С постановление от
20.08.2014 г. ДСИ е приел вземането на ответника за сумата от 1 880 лева.
Видно от документите по изп.д. № 67/2020 г., същото има за предмет принудително
събиране вземанията на ответника срещу ищеца, които са били предмет на изп.д. № 91/2004
г., както и на вземания по изпълнителен лист, издаден по гр.д. № 1483/2014 г. на ТРС за
сумата от 45.48 лева – деловодни разноски и държавна такса.
Въз основа на така установените факти, съдът достига до следните изводи от правна
страна:
По допустимостта на иска, по повод възражението на ответника за преклудиране
правото на иск на ищеца за сумата от 1 880.00 лева – главница, на основание чл.229 от ГПК,
поради решаване на спора със сила на пресъдено нещо с решение на ТОС от 08.01.2016 г. по
в.гр.д. № 261/2015 г., се установи, че предмет на това дело е бил предявен от В.Н. иск по
чл.439 от ГПК, че не дължи на В.Х., по ИД № 91/2014 г. по описа на ДСИ при ТРС сумата от
1 880 лева, от които 1 440 лева, внесени по изпълнителното дело чрез изпълнителни
действия и 440 лева – внесени от ответника доброволно, на основание постигнато писмено
споразумение с кредитора, в чиито права е встъпил, които суми са били платени в периода
27.11.2003 г. – 29.09.2005 г.. Ищецът е обосновал исковата си претенция с обстоятелството,
че правото на първоначалния кредитор спрямо него като главен длъжник е било погасено
по давност и е следвало солидарният длъжник Х. да се позове на нея, а след като не го е
сторил няма право да претендира връщане на платеното от него.
5
Съгласно чл.298, ал.1 от ГПК, решението влиза в сила между същите страни, за
същото искане и за същото основание. Съгласно чл.299 от ГПК, разрешен с влязло в сила
решение спор, не може да бъде пререшаван освен в случаите, когато законът разпорежда
друго. Със СПН на решението се установява съществуването или несъществуването на
заявеното от ищеца право, предмет на делото и на съдебното решение. Когато с влязло в
сила решение е отхвърлен отрицателен установителен иск, СПН има за предмет правото,
което ответникът е успял съдебно да установи с индивидуализиращите го белези. В този
случай СПН съвпада по предмет със СПН по положителен установителен иск. СПН отразява
правното положение между спорещите, което съществува при приключване на устните
състезания, след които решението е станало необжалваемо.
Въз основа на изложеното, съдът приема, че тъй като претенцията за сумата от 1 860
лева – главница, ведно с лихва за забава върху нея, предмет на настоящия иск е била
предмет и на правния спор по гр.д. № 1483/2014 г. на ТРС и в.гр.д. № 261/2015 г. на ТОС, в
настоящото производство ищецът има право да се позовава на правопогасяващи възражения
относно посочените вземания, настъпили след приключване на устните прения по в.гр.д. №
261/2015 г. на ТОС, или на такива, които не са били заявени в това производство.
В тази връзка, съобрази следното:
Съгласно чл.138 от ЗЗД, с договора за поръчителство поръчителят се задължава
спрямо кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение.
Съгласно чл.139 от ЗЗД, поръчителство може да се поеме и за част от задълженията на
длъжника или при по-леки условия. Ако поръчителят се е задължил за повече от това, което
длъжникът дължи, или при по-тежки условия, задължението му се намалява до границите на
главното задължение. Съгласно чл.140 от ЗЗД, поръчителството се простира върху всички
последици от неизпълнението на главното задължение, включително и разноските по
събиране на вземането. Съгласно чл.141 от ЗЗД, поръчителят е задължен солидарно с
главния длъжник. Ако неколцина са поръчителствали за един и същ длъжник и за едно и
също задължение, всеки от тях отговаря за цялото задължение, освен ако има съглашение за
разделянето му. Съгласно чл.142 от ЗЗД, поръчителят може да противопостави на кредитора
всички възражения, принадлежащи на длъжника, както и да направи прихващане с вземане
на длъжника към кредитора. Той не губи тия права и когато длъжникът се е отказал от тях
или е признал своето задължение. Съгласно чл.143, поръчителят, който е изпълнил
задължението, може да иска от длъжника главницата, лихвите и разноските, които е
направил, след като го е уведомил за предявения срещу него иск. Той има право и на
законни лихви върху заплатените суми от деня на плащането. Длъжникът не отговаря към
поръчителя, ако е изпълнил задължението, преди да е бил уведомен за направеното от
поръчителя плащане. Ако поръчителят е изпълнил задължението, без да уведоми за това
длъжника, последният може да му противопостави възраженията, които е могъл да направи
на кредитора при изпълнението. И в двата случая поръчителят може да иска връщането на
онова, което кредиторът недължимо е получил. Съгласно чл.148 от ЗЗД, прекъсването на
давността по отношение на длъжника или отказът му от изтекла давност няма действие
6
спрямо поръчителя; прекъсването на давността по отношение на поръчителя или отказът му
от изтекла давност няма действие спрямо длъжника. Съгласно чл.429 от ГПК, поръчителят и
солидарният съдлъжник, които са платили дълга, могат да искат изпълнение въз основа на
издадения в полза на взискателя изпълнителен лист. Плащането от поръчителя или
съдлъжника, се установява с писмени доказателства.
Според правната теория и трайно установената съдебна практика, регресното
вземане на поръчителя, чието задължение към кредитора е изпълнил е до размера на
изпълнената част и възниква с факта на плащане. От този момент поръчителят става
кредитор на главнния длъжник на лично основание за свое вземане. Правното основание на
обратния иск по чл.143 от ЗЗД е в личните отношения между длъжник и поръчител, а не в
тези между длъжник и кредитор. Поръчителят губи личния си обратен иск срещу главния
длъжник, ако последният изпълни задължението си преди да е бил уведомен от поръчителя,
че е изпълнил вместо него. Ако поръчителят е изпълнил задължението без да е уведоми
длъжника, но и без длъжникът да е изпълнил, поръчителят не губи обратния си иск, но
длъжникът може да му противопостави всички възражения, които е могъл да направи на
кредитора при изпълнението – чл.143, ал.2, изр. посл. от ЗЗД. Регресното право на
поръчителя се погасява с изтичане на общия петгодишен давностен срок.
Настоящата инстанция споделя и съдебната практика, според която когато един от
солидарните длъжници удовлетвори кредитора, той придобива регресни права срещу
останалите, дори и задълженията им да са били вече погасени по давност. Вземането на
поръчителя възниква от момента, когато е изпълнил задълженията към кредитора и се
формира от размера на изплатения чужд дълг. Основанието, въз основа на което за
платилия на главния кредитор поръчител възниква възможност да насочи изпълнение
срещу останалите солидарни длъжници / поръчители и главен длъжник / за платеното от
него вместо тях е да е изплатен целият дълг към кредитора, от когато започва да тече и
погасителната давност за вземанията на суброгиралия се. Едва с погасяването на целия дълг
поръчителят има право да встъпи в правата на удовлетворения кредитор срещу останалите
съдължници, включая и за разноските по събиране на дълга – в този смисъл решение №
74/01.07.1959 г. по гр.д. № 51/1959 г. на ОСГК на ВС, решение № 346/23.04.2019 г. по в.гр.д.
№ 218/2019 г. на БОС, решение № 114/21.04.2017 г. по в.гр.д. № 105/2017 г. на ПОС и
определение № 214/13.03.2018 г. по гр.д. № 2853/2017 г., ІV г.о. на ВКС.
С ППВС № 13/18.11.1980 г. е прието, че от разпоредбата на чл. 116, б. "в" ЗЗД,
според която давността се прекъсва с предприемане на действия за принудително
изпълнение, не следва, че погасителната давност тече при висящност на изпълнителния
процес. Съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД след установяване на вземането със съдебно решение
започва да тече нова давност. За нейното прекъсване е необходимо предприемането на
действия за принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. "в" ЗЗД. След образуването
обаче на изпълнителното дело при висящност на изпълнителния процес прекъснатата вече
давност се спира.
С ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, с което е обявено за
7
изгубено сила ППВС № 3/18.11.1980 г., се приема, че давността се прекъсва с
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен
способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е
предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя
съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ). Такива изпълнителни действия са насочването на
изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора,
възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на
вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до
постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са
изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело,
изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи,
книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга,
извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и
др.. При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно - с предприемането на
всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие,
изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ
прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната
разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за
принудително изпълнение. В изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът
може да избере дали да действа (да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е
удовлетворен), или да не действа (да не иска нови изпълнителни способи). Когато
взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2
години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК. В
доктрината и съдебната практика е трайно установено разбирането, че прекратяването на
изпълнителното производство поради т. нар. перемпция настъпва по силата на закона, а
съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото
прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти.
Във всички случаи на прекратяване на принудителното изпълнение съдебният изпълнител
служебно вдига наложените запори и възбрани, като всички други предприети
изпълнителни действия се обезсилват по право, с изключение на изпълнителните действия,
изграждащи тези изпълнителни способи, от извършването на които трети лица са придобили
права (напр. купувачите от публична продан), както и редовността на извършените от трети
задължени лица плащания. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови
акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването
на изпълнителното производство става по право, като новата давност е започнала да тече от
предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.
В случая, поради установяване дължимост на вземането за главница в размер на
1 860 лева и законна лихва върху нея със силата на пресъдено нещо по решението на ТОС
по в.гр.д. № 261/2015 г., като преклудирани следва да бъдат оставени без разглеждане
възраженията на ищеца за липса на право на регрес на ответника на основание чл.143 от
8
ЗЗД, като следва да бъдат разгледани единствено тези относно погасяване вземанията на
ответника по давност.
В тази връзка, съдът прие за установено следното:
Установи се, че плащанията на дълга от страна на ответника са извършени в периода
27.11.2003 г. – 29.09.2005 г.. Производството по изп.д. № 643/2003 г. е било прекратено по
молба на взискателя – главен кредитор с постановление на ДСИ от 13.06.2014 г., на
основание чл.433, ал.1, т.2 от ГПК. След встъпване на ответника като взискател по изп.д. №
91/2014 г. са били извършени следните изпълнителни действия - налагане на запори върху
трудови възнаграждения на 03.09.2014 г., 12.09.2015 г. и 07.11.2016 г.. След посочената дата
не са искани от взискателите и извършвани действия по принудително изпълнение, като с
постановление на ДСИ производството по делото е било прекратено на основание чл.433,
ал.1, т.8 от ГПК. Първото изпълнително действие по изп.д. № 67/2020 г., изразяващо се в
налагане на запор върху банкови сметки на ищеца е било осъществено на 31.07.2020 г..
От изложеното следва, че правото на регресно вземане на ответника е възникнало
считано от 13.06.2014 г. и от тази дата до връчване на ПДИ по изп.д. № 67/2020 г. на ДСИ
при ВПРС не е могла да изтече визираната в чл.110 от ГПК погасителна давност за
главницата от 1 860 лева, която е била прекъсната с отправяне молбата на поръчителя за
встъпването му по изп.д. 91/2014 г., а новата е била спряна в хода на делото до датата на
постановяване на ТР № № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, съответно
до влизане в сила на решението на ТОС по в.гр.д. № 261/2015 г.. След това давността е била
прекъсвана с предприемане на всяко следващо изпълнително действие по изп.д. № 91/2014
г.. От последното изпълнително действие по делото, извършено на 07.11.2016 г. е започнала
нова давност, която обаче е била прекъсната с първото действие по изп.д. № 67/2020 г. на
31.07.2020 г. и не е могла да изтече до датата на получаване на ПДИ по това дело от
длъжника.
Въз основа на горното, настоящата инстанция приема за недоказано, че вземанията
на ответника към ищеца за 1 860 лева – главница и 1 781.30 лева – законна лихва за забава
върху главницата, посочени в ПДИ изх. № 2302/28.07.2020 г. по изп.д. № 67/2020 г. на ДСИ
при ВПРС са погасени по давност и недължими, поради което досежно тях предявеният иск
по чл.439 от ГПК е неоснователен и подлежи на отхвърляне.
В съответствие с изнесените фактически и правни доводи, достига до извод, че в
обжалваната част първоинстнационното решение е неправилно и следва да се отмени, като
вместо него бъде постановено друго, с което предявеният отрицателен иск за недължимост
на сумите 1 860 лева – главница и 1 781.30 лева – законна лихва за забава върху главницата,
предмет на принудително изпълнение по изп.д. № 67/2020 г. на ДСИ при ВПРС да бъде
отхвърлен като неоснователен.
Съобразно изхода от правния спор и на основание чл.78, ал.1 от ГПК, въззиваемият
следва да заплати на жалбоподателя деловодни разноски във въззивното производство в
размер на 374.51 лева, от които 74.51 лева – платена държавна такса за въззивно обжалване
9
и 300 лева – адвокатски хонорар.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260017/18.03.2022 г. по гр.д. № 364/2020 г. по описа на
Районен съд – Велики Преслав, в ЧАСТТА, в която е прието за установено между страните,
че В. Б. Н., ЕГН ********** не дължи на В. Ц.Х., ЕГН ********** сумата от 1 860.00 лева –
главница и 1 781.30 лева – лихва, предмет на принудително изпълнение по изп.д. № 67/2020
г. по описа на ВПРС и в ЧАСТТА в която В. Ц.Х., ЕГН ********** е осъден да заплати на
В. Б. Н., ЕГН ********** деловодни разноски в размер на 145.74 лева, като вместо него
постановява:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен, предявения от В. Б. Н., ЕГН **********
отрицателен установителен иск по чл.439 от ГПК, за признаване за установено, че не дължи
на В. Ц.Х., ЕГН ********** сумите от 1 860.00 лева – главница и 1 781.30 лева – лихва,
предмет на принудително изпълнение по изп.д. № 67/2020 г. по описа на ВПРС.
В останала част решението не е обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА В. Б. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. В.П., обл. Ш., ул. № да заплати на
В. Ц.Х., ЕГН **********, с адрес: гр. Т., кв., бл. , вх. , ет., ап., деловодни разноски във
въззивното производство в размер на 374.51 лева.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10