№ 934
гр. София, 17.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Цветелина Ал. Костова
Виктория Недева
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Цветелина Ал. Костова Въззивно гражданско
дело № 20241100507811 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален кодекс
(ГПК).
Образувано е по въззивна жалба на Министерство на вътрешните работи срещу
решение № 4191/08.03.2024 г. по гр.д. № 22101/2023 г. по описа на СРС, 76 състав, с
което на основание чл. 181, ал. 1 ЗМВР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД жалбоподателят е осъден да
заплати в полза на Е. К. Ш. сумата в размер на 4320 лв., представляваща левова
равностойност на полагаща се на ищцата и неосигурена от ответника храна за периода
от 01.05.2020 г. до 27.04.2023 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
27.04.2023 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 654,70 лв.,
представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 28.05.2020 г. до
26.04.2023 г.
Жалбоподателят - Министерство на вътрешните работи твърди, че обжалваното
решение е неправилно, необосновано и постановено в противоречие с материалния и
процесуалния закон. Счита, че нормата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР, въз основа на която се
претендира процесната левова равностойност на неосигурена храна, не намира
приложение при уреждане на статута и правата на държавните служители в МВР,
поради което ищцата няма право да получава храна или левовата равностойност.
1
Твърди, че ищцата получава основна заплата, включваща левова равностойност на
храна след преобразуване на правоотношението между страните. Отделно от горното,
сочи, че неправилно първоинстанционният съд е приел за начална дата, от която се
дължи лихва за забава 28.05.2020 г., доколкото вземането става изискуемо, считано от
първо число на месеца, следваващ месеца, за който се дължи. Ето защо, моли
обжалваното решение да бъде отменено и исковете да бъдат отхвърлени. Претендира
разноските по производството.
Ответникът по жалбата – Е. К. Ш. оспорва жалбата, като счита, че решението на
Софийски районен съд е правилно. Ето защо, моли същото да бъде потвърдено.
Претендира разноските по производството.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, въз
основа на закона и във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание
чл. 181, ал. 1, вр. чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР от Е. К. Ш. срещу Министерство на
вътрешните работи за заплащане на сумата в размер на 4320 лв., представляваща
неизплатена левова равностойност за неосигурена храна за периода от 01.05.2020 г. до
27.04.2023 г.
С обжалваното решение исковете са уважени изцяло.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Разгледано по същество същото се явява и правилно.
От фактическа страна не е спорно и по делото се установява, а и от
представените писмени доказателства се установява, че през исковия период страните
са били обвързани от валидни служебни правоотношения, в рамките на които Е. К. Ш.
е заемала различни длъжности и е имала статут на държавен служител по смисъла на
чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР.
От правна страна, основният спорен въпрос по делото е дали при уреждане
статута на ищеца като държавен служител по смисъла на чл. 2, ал. 1 от ЗДСл, вр. чл.
142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР се прилагат и разпоредбите на ЗМВР, в частност тази на чл.
181, ал. 1 от ЗМВР.
Нормата на чл. 181, ал. 1 от ЗМВР предвижда, че на служителите на МВР се
осигурява храна или левовата равностойност. Съобразно разпоредбата на чл. 142, ал.
1 ЗМВР служителите на МВР са: 1. държавни служители – полицейски органи и
органи по пожарна безопасност и защита на населението; 2. държавни служители; 3.
лица, работещи по трудово правоотношение.
Настоящият съдебен състав счита, че правният статут на служителите по чл.
142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, в това число и на ищцата Е. К. Ш., се урежда както от общия
2
ЗДСл, така и от специалния ЗМВР. Това следва от изричния текст на специалния закон,
който в чл. 1 от ЗМВР има характер на обща разпоредба, определяща предметния
обхват на закона, и гласи, че ЗМВР урежда принципите, функциите, дейностите,
управлението и устройството на МВР и статута на служителите в него. Тази
разпоредбата дава основание останалите текстове на специалния закон да се тълкуват
с оглед и във взаимовръзка с нея. Ето защо, разпоредбата на чл. 142, ал. 4 от ЗМВР
предвиждаща, че статутът на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР се
урежда със ЗДСл, също следва да е тълкува във връзка с чл. 1 от ЗМВР. Следователно,
общите разпоредби относно статута на държавния служител се прилагат по отношение
на служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР само и единствено при липсата на изрично
специално правило в ЗМВР, което би дерогирало общия закон. Изключването изцяло
на статута на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР от приложното му
поле би противоречало на основните принципи на управление на държавната служба в
МВР, посочени в чл. 141 от ЗМВР.
С оглед на правния извод на настоящия състав, че ЗМВР се прилага и по
отношение на специалните права на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР,
какъвто несъмнено е и въззиваемият, следва, че по отношение и на него се прилага
специалната разпоредба на чл. 181, ал. 1 от ЗМВР. Посочената норма на ЗМВР не
провежда разграничение относно категориите служители на МВР, които имат право да
получат безплатна храна или левовата равностойност, предвид което настоящият
съдебен състав приема, че всички служители на МВР, включително държавните
служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, имат това право. Допълнителен аргумент в
тази насока се извлича и от разпоредбата на чл. 181, ал. 5 от МВР, която делегира на
Министъра на вътрешните работи с наредби да определя единствено условията и реда
за предоставяне на сумите и доволствията по чл. 181, ал. 1 – 3 от ЗМВР, но не и да
ограничава кръга на служителите на МВР, които да получават безплатна храна или
левовата равностойност.
Настоящият съдебен състав не споделя доводите на въззивника за недължимост
на сумите за безплатна храна на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР.
Съгласно § 69 от ПЗР към ЗИДЗМВР (в сила от 1.02.2017 г. - ДВ, бр. 81 от 2016 г.)
служебните правоотношения на държавните служители в МВР, за които се прилага §
86 от ЗИД на ЗМВР и които към датата на влизане в сила на този закон заемат
длъжности за държавни служители с висше образование и притежаващи висше
образование, с изключение на тези от Медицинския институт на Министерството на
вътрешните работи и на тези по § 70, ал. 1, т. 1, се преобразуват в служебни
правоотношения по ЗДСл, считано от датата на влизане в сила на този закон.
Съобразно ал. 6 на същия текст при назначаването на служителите по ал. 1 се
определя индивидуална основна заплата, не по-ниска от определеното към датата на
влизане в сила на този закон възнаграждение, определено по реда на ЗМВР и
3
включващо заплата за длъжност, допълнително възнаграждение за прослужено време
и за научна степен и левовата равностойност на храната по чл. 181, ал. 1 от ЗМВР.
Следователно, на тези служители, на които по силата на закона правоотношенията се
преобразуват в служебни такива по ЗДСл, също се дължи левовата равностойност на
храната по чл. 181, ал. 1 от ЗМВР.
Съгласно изменението на чл. 142, ал. 4 от ЗМВР, при уреждането на статута на
държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР се прилага нормата на чл. 181,
ал. 3 ЗМВР, предвиждаща право на държавните служители да получават безплатна
храна или левовата равностойност.
По изложените мотиви съдът намира, че на ищцата, в качеството на служител
по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, се дължи левовата равностойност на неосигурената от
ответника безплатна храна.
Въззивникът не е ангажирал доказателства, от които да се установява, че
равностойността на безплатната храна, полагаща се на ищцата, е включена в основната
заплата, като това обстоятелство не се установява и от приетата в
първоинстанционно производство съдебно – счетоводна експертиза. Следователно,
възражението му в тази насока се явява неоснователно.
Ето защо и на основание чл. 4 от Наредба № 8121з-773 от 01.07.2015 г. за
условията и реда за осигуряване на храна или левовата й равностойност на
служителите на МВР във връзка с приложените заповеди на министъра на вътрешните,
то на Е. К. Ш. за процесния период се дължи ежемесечно левова равностойност за
неосигурена храна в размер на 120 лева, при което дължимото обезщетение за
неосигурена храна за периода от 01.05.2020 г. до 27.04.2023 г. е 4320 лв.
Във връзка с изложеното въззивният съд намира, че предявеният иск по чл. 181,
ал. 1, вр. чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР е основателен и като такъв следва да бъде уважен.
Следва да се посочи, че първоинстанционното решение съдържа подробни
мотиви в тази насока, които настоящата съдебна инстанция споделя и на основание чл.
272 ГПК препраща изцяло към тях.
На още по – силно основание, постановеното на 27.11.2024 г. Тълкувателно
решение № 1/2024 г.на ОСГК е именно в посока, че държавните служители по чл. 142,
ал. 1, т. 2 от ЗМВР, чийто статут се урежда със Закона за държавния служител, имат
право да им се осигурява безплатна храна или заплащане на левовата й равностойност
съгласно разпоредбата на чл. 181, ал. 1 от ЗМВР.
По отношение на лихвата за забава:
С оглед основателността на главната претенция, основателна се явява и
акцесорната претенция за лихва. Съгласно Вътрешните правила за заплатите на
държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, приети като доказателство от
4
първоинстанционния съд, по – конкрето чл. 20, ал . 2 от същите, заплатите на
държавните служители се изплащат окончателно до 27-мо число през текущия месец.
Следователно и при липса на плащане, ответникът е изпаднал в забава, считано от 28-
мо число, както правилно е приел СРС, поради което възражението в тази насока се
явява неоснователно.
Следователно, въззивната жалба е неоснователна, а решението на Софийски
районен съд – правилно, поради което следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззивникът следва да
бъде осъден да заплати на ответника по жалбата сумата в размер на 800 лв.,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство,
което не е прекомерно, тъй като е съобразено с минимално установените размери в
НМРАВ към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие.
Въззивният жалбоподател няма право на разноски за настоящото производство.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 4191/08.03.2024 г. по гр.д. № 22101/2023 г. по
описа на СРС, 76 състав.
ОСЪЖДА Министерство на вътрешните работи, с адрес: гр. София, ул. „6-ти
септември“ № 29, да заплати на Е. К. Ш., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3
ГПК сумата в размер на 800 лв., представляваща разноски за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5