Р Е Ш Е
Н И Е
№ 260283
гр.Бургас,08.10.2020г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
БУРГАСКИ РАЙОНЕН СЪД, 46–ти наказателен състав, в публично заседание на първи октомври две хиляди и двадесета година в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МАРТИН БАЕВ
при участието на секретаря М.Р., като разгледа НАХД № 3084 по описа на БРС за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано
по повод жалба на „***” ООД с ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление :
гр. ***, ул. „***“ № 6А, ет. 6, ап. 12, чрез управителя С.В.В., срещу Наказателно постановление № 02-0002625/08.07.2020г., издадено от Директор на Дирекция
„Инспекция по труда” - гр. Бургас , с което за нарушение на чл. 415, ал. 1 от КТ, на основание чл. 416, ал. 5, вр. с чл. 415в, ал.1 и чл. 415, ал.1 от КТ, на
жалбоподателя е наложена „Имуществена санкция“ в размер на 300 лева.
С жалбата се моли за отмяна на
атакуваното наказателно постановление. Посочва се, че в НП не са конкретизирани
– дата, място и обстоятелства по извършване на нарушението, което според
жалбоподателя е опорочило цялото производство и му е попречило да разбере в
какво е „обвинен“ и срещу какво да се защитава. Счита се, че неправилно АНО не
е коментирал въз основа на какъв юридически факт е възникнало трудовото
правоотношение между дружеството-жалбоподател и работника. На следващо място се
застъпва, че описаното неизплащане на задължението на дружеството не може
въобще да се окачестви като административно нарушение, доколкото евентуалното
неизплащане на суми по трудовото правоотношение в срок, представлява трудов
спор между работника и работодателя, който подлежи на решаване по гражданско-правен
ред и не следва да се санкционира по административен. Отделно от това се
твърди, че в случая липсва и съдействие от страна на кредитора, което
допълнително е възпрепятствало заплащането на дължимите суми. Застъпва се, че в
случая дружеството е било многократно санкционирано с отделни НП за
неизпълнение на предписания по Протокол №
ПР 2001258/07.02.2020г., което е неправилно и в противоречие с принципа
„non bis in idem”,
доколкото предписанието е само едно и би следвало да се санкционира само с едно
НП. На последно място се твърди, че АНО не е коментирал въобще дали не следва
да се приложи чл. 28 ЗАНН, като се акцентира, че именно тази разпоредба е
следвало да намери приложение, а не чл. 415в КТ. Под евентуалност се счита, че
щом АНО е решил да се позове на последната правна норма, то той е следвало да
определи санкцията в размер на 100 лева, доколкото не са изтъкнати никакви
причини, защото е наложен максималният размер.
В открито съдебно заседание жалбоподателят,
редовно призован, не изпраща представител. В писмено становище жалбата се
поддържа изцяло. Развиват се подробни съображения за приложението на чл. 28 ЗАНН, които се обвързват с утежненото положение в страната и света, настъпилата
финансова криза, загубата на пазари и налагането на забрана за улов на бяла
пясъчна мида в акваторията на Черно море.
Административнонаказващият орган – Дирекция „Инспекция по труда” - гр. Бургас, надлежно призован, се представлява от юрисконсулт Николова, която оспорва жалбата. Посочва, че нарушението, за което е санкционирано дружеството, е безспорно доказано. Застъпва, че административнонаказателната отговорност на жалбоподателя е била правилно ангажирана, като размерът на санкцията е справедлив. В заключение моли за потвърждаване на наказателното постановление и присъждане на разноски.
Съдът след като се запозна с материалите по делото и становищата на
страните приема, че жалбата е подадена в рамките на седемдневния срок за
обжалване по чл.59, ал.2 ЗАНН (видно от отбелязването върху самото НП, то е
връчено на упълномощено лице на 28.07.2020г., а жалбата е депозирана директно в
съда на 04.08.2020г., видно от отбелязването върху входящия печат). Жалбата е
подадена от легитимирано да обжалва лице срещу подлежащ на обжалване акт,
поради което следва да се приеме, че същата се явява процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е частично основателна, като съдът след
като прецени доказателствата по делото и съобрази закона в контекста на
правомощията си по съдебния контрол намира за установено следното:
На 07.02.2020г.,
по повод сигнал за некоректно отношение от работодателя Д.Р.и С.М.– и двете
заемащи длъжност гл.инспектор в Дирекция „Инспекция по труда” - гр. Бургас,
извършили проверка по документи за спазване на трудовото законодателство от
страна „***” ООД. В хода на проверката били изискани ведомости за работни
заплати, фишове и др. и било констатирано, че дружеството стопанисва обект: Цех
за преработка на миди, находящ се в гр. ***, както и че в този обект труд полагат
множество лица. Било констатирано, че дружеството не е изпълнило задълженията
си като работодател, във връзка с изплащане в срок на трудови възнаграждения и
обезщетения по КТ по отношение на своите служители. В тази връзка на
07.02.2020г. с Протокол № ПР 2001258/07.02.2020г. длъжностните лица дали общо
67 предписания на работодателя, сред които и т. 37 – да изплати дължимото трудово възнаграждение за
месец ноември 2019г. на работника Ж.Й.П.. Бил определен срок за
изпълнение 02.03.2020г. Предписанието било надлежно връчено на упълномощен
представител, не било обжалвано и на 22.02.2020г.
влязло в сила. Въпреки дадените задължителни предписания дружеството не
изпълнило нито една от точките в срок. На 05.03.2020г. контролните органи извършили
проверка по изпълнение на предписанието, като също констатирали, че то не е
изпълнено в нито една от частите си. Изискали нарочно писмено сведение от
пълномощник на дружеството, в което той потвърдил, че предписанията не са
изпълнени, поради лошо време и отказ на клиенти, което е довело да намаляване
на приходите на дружеството.
Св. С. преценила, че с поведението си
дружеството е осъществило състава на административното нарушение по чл. 415,
ал. 1 КТ, поради което и на 12.03.2020г. съставила срещу „***” ООД АУАН, в който описала горните
факти и им дала посочената правна квалификация. Изрично изписала, че става
въпрос за обект в гр. ***, както и че дружеството е следвало да изпълни
предписанието до 02.03.2020г., но не го е сторило. Актът
бил съставен на място в Дирекцията, след което бил предявен на упълномощеното
лице, което го подписало, без да направи възражения и получило препис от него.
В предвидения срок по чл. 44 ЗАНН писмени възражение срещу акта не били
депозирани, но на 27.05.2020г. работодателят изпълнил задължението си и
изплатил дължимите суми по трудовото правоотношение. На 06.07.2020г. пък било
депозирано обяснение от жалбоподателя, в което се развивали подробни
съображения за маловажност на случая, аналогични с процесните.
Административнонаказващият орган, сезиран с преписката по акта, също
счел, че с поведението си „***” ООД
е осъществило състава на
административното нарушение по чл. 415, ал. 1 КТ, но преценил, че нарушението е
своевременно отстранено и от него не са произлезли вредни последици, поради
което и следва да намери приложение разпоредбата на чл. 415в, ал.1 КТ. Именно
поради това наложил на жалбоподателя „Имуществена санкция“ в размер на 300
лева.
Горната фактическа обстановка се установява по безспорен начин от
събраните по делото материали по АНП, както и гласните и писмени доказателства,
събрани в хода на съдебното производство, които съдът кредитира изцяло. Жалбоподателят
не оспорва така установените факти, но навежда доводи за несъставомерност на
извършеното и за процесуални нарушения, поради което и счита, че НП следва да
се отмени.
Съдът въз основа на императивно вмененото му задължение за цялостна проверка на издаденото наказателно постановление относно законосъобразност и обоснованост, както и относно справедливостта на наложеното административно наказание и предвид така установената фактическа обстановка, направи следните правни изводи:
Наказателното постановление е издадено от компетентен орган, а АУАН е съставен от оправомощено за това лице, видно от приобщеното към материалите по делото копие на Заповед № З-0058/11.02.2014г. Административнонаказателното производство е образувано в срока по чл. 34 от ЗАНН, а наказателното постановление е било издадено в шестмесечния срок, като същото е съобразено с нормата на чл. 57 от ЗАНН, а при издаването на административния акт е спазена разпоредбата на чл. 42 от ЗАНН. Противно на становището на жалбоподателя, съдът счита, че вмененото му нарушение е индивидуализирано в степен, позволяваща му да разбере в какво е „обвинен“ и срещу какво да се защитава. Правилно са посочени нарушените материалноправни норми. Изрично в АУАН и НП е посочено, че обектът, на който е полаган труд се намира в гр. ***, както и че дружеството е следвало да изпълни задължителните предписания до 02.03.2020г., но не го е сторило – т.е. посочени са както крайният срок за извършване на дължимото действие, така и моментът, към който деянието е довършено, а именно първият ден след изтичане на срока. В този смисъл съдът счита, че в двата процесуални документа по достатъчно описателен начин са посочени както мястото на извършване на нарушението – т.е. мястото на полагане на труд, където се е дължало и изплащане на свързаните с трудовото правоотношение суми (изпълнение на предписанието), така и датата на осъществяването му. Посочени са и всички други съставомерни признаци на вмененото нарушение – с какъв акт е дадено предписанието, в какво се е изразявало то и в какво се е изразявало неизпълнението му. Пак противно на становището на жалбоподателя в АУАН и НП изрично е посочено, че се касае до неизпълнение на задължителни предписания, а не до неизплащане на начислено възнаграждение, поради което и напълно ирелевантно е какъв е юридическият акт, от който е възникнало трудовото правоотношение.
В обобщение, настоящият състав счита, че в случая не са налице формални предпоставки за отмяна на обжалваното НП, тъй като при реализиране на административнонаказателната отговорност на жалбоподателя не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, водещи до порочност на административнонаказателното производство.
По същество следва да се посочи следното.
Няма спор, че
на 07.02.2020г. компетентни длъжностни лица от Дирекция „ИТ”-Бургас, съставили
Протокол № ПР - 2001258/07.02.2020г., в т.
37 , от който изрично предписали в срок до 02.03.2020г. дружеството да
изплати на служителя си дължимата сума във връзка с трудовото правоотношение по
между им. Страните не спорят и относно това, че предписанието не било оспорено
пред АдмС-Бургас, както и че въпреки това работодателят не изпълнил в указания
срок предписаното (видно от сведенията на упълномощеното лице).
При така доказаните
факти съдът намира, че жалбоподателят е осъществил от обективна страна състава
на административно нарушение по нарушение по чл. 415, ал. 1 КТ. Задължителното
предписание представлява едностранно властническо волеизявление, което пряко
рефлектира в правната сфера на адресата, предписвайки му конкретно определено
задължително поведение. Следователно задължителното предписание е индивидуален
административен акт, който подлежи на самостоятелно оспорване по реда на АПК.
По делото няма данни същото да е било оспорено от адресата си и да е отменено с
влязъл в сила акт, поради което подлежи на изпълнение на общо основание.
Неизпълнението на предписанието е въздигнато от разпоредбата на чл. 415, ал.1
от КТ в юридически факт, с който законът свързва реализиране на административно
наказателна отговорност. За реализирането на тази отговорност е необходимо да
се докаже - наличието на предписание и неговото неизпълнение в срок, като
законосъобразността на самото предписание е предмет на друго производство.
Именно поради това съдът не навлиза в детайли и не изследва в пълнота
обстоятелствата по самото предписание. Доколкото в конкретния случай безспорно
се доказват и двете предпоставки (а и те не се оспорват и от жалбоподателя) то
съдът счита, че правилно АНО е ангажирал отговорността на дружеството по
посочената разпоредба.
Съдът в настоящия
му състав не споделя доводите на жалбоподателя, досежно това, че в случая,
доколкото с един протокол са дадени 67 предписания, то е следвало да се наложи
само едно наказание, без значение дали не е изпълнено само едно или всички.
Настоящият състав
счита, че всяка една точка от протокола представлява отделно предписание
(отделно властническо изявление създаващо отделно задължение за адресата с
отделен срок за изпълнение, отделно лице, различна сума и т.н.),
неизпълнението, на което, е скрепено с отделна санкция. Фактът, че всички
предписания са обективирани в един материален носител (един протокол) не влияе
на тяхната правна същност и не променя горния извод. В този смисъл е
господстващата съдебна практика в цялата страна, като например: Решение № 550
от 11.03.2013 г. на АдмС - Бургас по к. а. н. д. № 1847/2012 г.; Решение № 46
от 16.01.2018 г. на АдмС - Варна по к. а. н. д. № 3333/2017 г.; Решение № 1477
от 11.03.2015 г. на АдмС - София по адм. д. № 9750/2014 г.; Решение № 379 от
13.10.2015 г. на АдмС - Добрич по к. н. а. х. д. № 493/2015 г; Решение № 99 от
23.01.2018 г. на АдмС - Варна по к. а. н. д. № 3332/2017 г. и много други.
В този смисъл е и
непротиворечивата практика на касационната инстанция, постановена по идентични
казуси, като например: Решение №
959/15.05.2018г. по к.н.а.х.д. № 916/2018г. на АдмС-Бургас,Решение № 1517/25.07.2018г. по к.н.а.х.д. №
1236/2018г. на АдмС-Бургас, Решение
№ 1370/06.07.2018г. по к.н.а.х.д. № 1048/2018 на АдмС-Бургас и Решение № 1177/15.06.2018г. по к.н.а.х.д. №
999/2018 г. на АдмС-Бургас. Изрично в последните две решения се приема, че:
„... задължението на работодателя да
изплати трудово възнаграждение се отнася
за всеки отделен месец, за който това възнаграждение е дължимо. Съгласно чл.128
т.2 КТ работодателят е длъжен в установените срокове да плаща уговореното
трудово възнаграждение за извършената работа. По всяко трудово правоотношение
за работодателя произтича задължение да извършва периодични/ежемесечни плащания
на трудовото възнаграждение. При това положение правилно предписанието е
отчетено от въззивната инстанция като отделно административно нарушение.
Неизпълнението на всяко дадено на работодателя предписание да изплати трудовите
възнаграждения за съответния месец представлява самостоятелно изпълнително
деяние, осъществяващо състава на отделно административно нарушение...”.
Във връзка с горното следва да се посочи, че ирелевантни са възраженията на жалбоподателя, свързано с това, че неизплащането на дължими суми по трудови правоотношения не е административно нарушение, а граждански спор. В случая отговорността на дружеството не е ангажирана за това, че не е изплатило възнагражденията (нарушение по чл.128, т.2, вр. с чл. 270, ал.2 и ал. 3 КТ), а за това, че не е изпълнило предписанията (нарушение по чл. 415, ал. 1 КТ), което е съвсем отделно и самостоятелно нарушение, с отделни съставомерни признаци и отделна санкция.
С оглед всичко казано по-горе съдът намира, че в случая правилно АНО е приел, че има извършено административно нарушение, като правилно е квалифицирал фактите.
На последно място съдът счита, че правилно в случая АНО е приложил и разпоредбата на чл. 415в КТ, която предвижда, че за нарушение, което е отстранено веднага след установяването му по реда, предвиден в кодекса, и от което не са произтекли вредни последици за работници и служители, работодателят се наказва с имуществена санкция или глоба в размер от 100 до 300 лв., а виновното длъжностно лице - с глоба в размер от 50 до 100 лв. Видно от горната фактология, всички изисквания на чл. 415в КТ са налице, доколкото макар и със закъснение все пак плащанията по трудовите правоотношения са били извършени и няма данни за произтекли вредни последици за работника, като случаят не попада сред забраните по чл. 415в, ал.2 КТ. Между другото дори да се приеме, че неправилно АНО е приложил привилегированата норма на чл. 415в КТ, вместо да ангажира отговорността на дружеството по общия състав на чл. 415, ал. 1 КТ, то въззивният състав не разполага с правомощие да утежни положението на обжалващия, нито пък да отмени НП само на това основание (виж мотивите на Тълкувателно решение № 3 от 10.05.2011 г. на ВАС по по тълк. д. № 7/2010 г., ОСК, приложими по аналогия и към процесния случай), поради което и не намира за нужно да излага повече съображения в тази насока.
Въпреки това, по мнение на настоящия състав, неправилно АНО е индивидуализирал размера на имуществената санкция, която следва да се наложи на жалбоподателя.
В АУАН и НП не се съдържат никакви доказателства (дори твърдения) за предишни административни нарушения от страна на дружеството или за отегчаващи отговорността обстоятелства. Вярно е, че в случая се касае за неизпълнение на 67 предписания, но с оглед презумпцията за невиновност, съдът няма как да отчете това във вреда на дружеството. Всичко това мотивира съда да приеме, че неоправдано и немотивирано АНО е наложил максималното предвидената санкция, без да изложи конкретни мотиви и без да го обвърже с конкретни факти, поради което и наказателното постановление следва да се измени в частта, относно размера на наложената санкция. Изрично следва да се има предвид, че мотивите за определяне размера на наказанието/санкцията е недопустимо да се извеждат по тълкувателен път. По делото липсват доказателства за предишни нарушения от страна на търговеца, които да са въведени с АУАН или поне с НП, което безспорно следва да се отчете в негова полза. Ето защо, настоящият съдебен състав, след като съобрази тежестта и характера на нарушението, намира, че на търговеца следва да бъде определен размер на наложената санкция към минималния предвиден от законодателя, а именно 100 лева, който е подходящ да осъществи функциите, свързани със специалната и генерална превенция. Изрично в този смисъл е Решение № 2066/14.11.2018г. по к.н.а.х.д. № 1460/18г. на АдмС-Бургас. Не следва да се подминава, че икономическата обстановка в страната е усложнена и налагането на прекомерни санкции (още повече без излагане на конкретни мотиви защо) по никакъв начин не би способствало за постигане на целите на административнонаказателната принуда и по-скоро би имало обратен ефект.
В заключение следва да се посочи, че искането на жалбоподателя
за приложение на чл. 28 ЗАНН е неоснователно. Както е прието в Решение № 1220 от 04.07.2017 г. на АдмС -
Бургас по к. а. н. д. № 1096/2017 г. - специалният състав на маловажно
административно нарушение по чл. 415в,
ал.1 от КТ изключва приложимостта на общата разпоредба на чл. 28 от ЗАНН,
поради което и след като АНО е приложил веднъж нормата на чл. 415вКТ,
недопустимо се явява и приложението на чл. 28 ЗАНН. Нормата
на чл. 415в КТ е „специален закон” и изключва приложението на общата норма на
чл. 28, б."а" от ЗАНН - Решение
№ 1474 от 25.09.2017 г. на АдмС - Бургас по к. а. н. д. № 1362/2017 г., Решение
№ 1059 от 14.06.2017 г. на АдмС - Бургас по к. а. н. д. № 1158/2017 г. и
много други. Отделно от това, дори да се приеме, че нормата на чл. 415в КТ не е
специална по отношение на чл. 28 ЗАНН, то крайният извод на съда отново би бил
същият. Действително преценката за маловажност на деянието подлежи на съдебен
контрол, в който смисъл е Тълкувателно решение № 1/12.12.2007г. на ВКС, ОСНК,
по т.д. № 1/2007г. по описа на ВКС. Съдът намира, че в случая не е налице
маловажност по смисъла на чл.28 от ЗАНН, тъй като не е налице по-ниска степен
на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на административни
нарушения от този вид. Нарушението не се отличава с по-ниска степен на
обществена опасност в сравнение с други деяния от същия вид, независимо че е
било отстранено. Действително от март тази година икономическата обстановка в
страната и света е усложнена, като в допълнение от месец май е въведена и
забрана за лов на бяла пясъчна мида. В случая обаче задължението, във връзка с
което е издадено предписанието, е възникнало много преди настъпване на световната
пандемия и свързаната с нея икономическа криза и много преди въвеждането на
забраната за лов на бяла пясъчна мида. Крайният срок за изпълнение също се
явява преди обявяване на извънредното положение, поради което и тези факти не
са относими към преценката за маловажност на деянието, а могат да се отчетат
при индивидуализацията на санкцията (както вече беше сторено). Действително
последиците от кризата нанасят тежък удар върху икономиката на страната и върху
дейността на търговските дружества, особено в сектора на жалбоподателя, но това
важи както за работодателите, така и за работниците, които разчитат на
редовното получаване на трудовите си плащания, за да могат да се справят с
кризата и които ноторно са по-уязвимата страна по трудовото правоотношение.
С оглед всичко
казано по-горе съдът счита, че НП следва да се измени в частта относно
наложената санкция, като тя се намали от 300 на 100 лева.
Към момента е настъпила законодателна промяна в
разпоредбата на чл. 63 ЗАНН ( ДВ, бр. 94 от 2019 г.), съгласно която - в
производството по обжалване на НП въззивният съд може да присъжда разноски на
страните. На настоящия състав е служебно известно, че в практиката на
съдилищата съществува разнобой относно това на кого и в какъв размер следва да
се присъдят разноски, в случите когато е изменен само размерът на наложената
санкция. Според едното виждане в този случай следва да намери приложение
принципът, важащ в гражданския процес и разноските да се присъдят съразмерно на
страните (приема се по аналогия, че за разликата от размера на наложеното
наказание/санкция, до размера, определен от съда, искът е уважен, а за
останалия размер е отхвърлен). Според другото схващане разноски се дължат само
в полза на АНО, доколкото е установено, че жалбоподателят е извършил вмененото
нарушение, а какъв е окончателният размер на санкцията, определена от съда, е
без значение.
Настоящият състав възприема второто
схващане по следните съображения. В административнонаказателното производство
пред районния съд по аналогия приложение намират разпоредбите на НПК – чл. 84 ЗАНН и това не е случайно, предвид сходството между двете производства. Общото
правило по чл. 189, ал. 3 НПК гласи, че след като деецът е признат за виновен –
то той дължи сторените в производството разноски, без значение какво наказание
му е наложено и дали въобще му е наложено наказание (примерно в случаите на чл.
183, ал. 3 НК). Налага се извод, че осъждането за разноските е обвързано
единствено с установяване на противоправно поведение от страна на дееца
(престъпление по НК или административно нарушение по ЗАНН), което в крайна
сметка е станало причина за образуване на производството и съответно за
сторването на разноски от страна на съответния орган. Без значение за
произнасянето по разноските е какво наказание ще се наложи или изобщо дали
такова ще бъде наложено, доколкото основанието за възлагане на разноските не е
наложеното наказание, а извършеното престъпление (нарушение). Допълнителен
аргумент в защита на тази теза са и мотивите на Тълкувателно Решение № 3 от 08.04.1985 г. по н. д. № 98/1984 г., ОСНК
на ВС, където се приема, че ако НП бъде изменено и ако в производството има
сторени разноски от страна на съда (за възнаграждения на вещи лица, свидетели и
т.н.), то те се възлагат изцяло на жалбоподателя, а не съразмерно. В този смисъл съдът счита, че с оглед
доказването на извършено нарушение от страна на жалбоподателя, то той следва да
бъде осъден да заплати изцяло сторените от АНО разноски.
В конкретния случай АНО е бил
защитаван от юрисконсулт, като до приключване на разглеждането на делото в
съдебното заседание е депозирано искане за присъждане на възнаграждение.
Съгласно разпоредбата на чл. 63, ал.5 ЗАНН в
полза на юридически лица се присъжда и възнаграждение в размер, определен от
съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото
възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело,
определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ, който от своя страна
препраща към чл. 27е от Наредба за заплащането на правната помощ, съгласно
който възнаграждението е в размер от 80 до 120 лева. Предвид правната сложност
и извършените действия, съдът счита, че справедлив размер на конкретното
възнаграждение се явява 80 лева.
Така мотивиран, на основание чл.63,
ал.1, предл.2 ЗАНН, Бургаският районен съд
Р Е
Ш И :
ИЗМЕНЯ Наказателно
постановление № 02-0002625/08.07.2020г., издадено от Директор на Дирекция
„Инспекция по труда” - гр. Бургас , с което за нарушение на чл. 415, ал. 1 от КТ, на основание чл. 416, ал. 5, вр. с чл. 415в, ал.1 и чл. 415, ал.1 от КТ, на
„***” ООД с ЕИК: *** е наложена „Имуществена санкция“ в размер на 300 лева.,
като НАМАЛЯВА размера на наложената
санкция от 300 лв. на 100 лв. (сто) лева.
ОСЪЖДА на
основание чл. 63, ал.5 ЗАНН „***” ООД с ЕИК: *** да заплати в полза на
Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ – гр. София сумата в размер на
80 /осемдесет/ лева, представляваща сторени в производството разноски.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред Административен съд – гр.Бургас в 14 - дневен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се изпрати на
страните на посочените по делото адреси.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
Вярно с оригинала: М.Р.