Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Плевен, 02.12.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Плевенски
окръжен съд, ІІІ - ти състав,
гражданска колегия в публичното заседание на пети ноември през две хиляди и
двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕКАТЕРИНА ПАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: МЕТОДИ ЗДРАВКОВ
ЖАНЕТА ДИМИТРОВА
при секретаря е. р.
в присъствието на Прокурора
като разгледа докладваното от съдията Ж. Димитрова в.гр.д. N 753 по описа
за 2020 год., на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе
предвид:
Производство е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 1045/04.08.2020 г.,
постановено по гр. д. № 116/2019 г. Плевенският районен съд е признал за установено на основание чл. 422 ал. 1 от ГПК, че С.Л.Т. с посочени ЕГН и адрес *** дължи на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, ЕИК ***, гр. София:
- сумата от 1 200 лв., представляваща непогасена главница,
- сумата от 90,72 лв., представляваща договорна лихва за периода от 05.11.2016
г. до 07.01.2016 г. и
- сумата от 165,27 лв., представляваща лихва за забава върху периода от
07.03.2017 г. до 29.05.2018 г.,
които вземания произтичат от договор за кредит
Бяла карта от 02.11.2016 г., сключен с „Аксес Файненс“ ООД /кредитор/ и С.Л. Н.
/кредитополучател/ и са прехвърлени от кредитора на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД с рамков договор за цесия от 07.11.2014 г. и за всяка от сумите е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по
ч.гр.д. № 3984/2018 г. по описа на ПлРС.
Със същото решение ПлРС е отхвърлил
като неоснователни и недоказани исковете, предявени от „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, ЕИК ***, гр. София, с които
се иска признаване за установено на основание чл. 422 ал. 1 от ГПК, че
ответницата С.Л.Т. дължи на ищеца сумата от
240 лв., представляваща неустойка
за неизпълнение за периода от 06.12.2016 г. до 07.01.2016 г. и сумите от 82,50 лв. и 120,50 лв., представляващи
такса разходи за събиране на вземанията по кредита.
Със същото решение ПлРС е осъдил на основание
чл. 78 ал. 1 от ГПК С.Л.Т. да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД,
ЕИК ***, гр. София разноски по делото за заповедното производство в общ размер
от 67,47 лв. и разноски по делото за
исковото производство в общ размер от 1006,22
лв. - съразмерно уважената част от
исковете.
Недоволна от
постановеното решение, в частта, в която са уважени предявените искове с правно
основание чл. 422 от ГПК е останала въззивницата С.Л.Т., която чрез назначения й от съда особен представител адвокат Р.Л.
от ПлАК го обжалва в законния срок. В жалбата се излагат
доводи за неправилност и незаконосъобразност на постановеното решение в частта,
в която са намерени за неоснователни възраженията на страна за това, че:
липсват доказателства за реалното предоставяне на заем в размер на 1 200 лв. на кредитополучателя чрез
получаване на сумата от негова страна,
недействителност на клаузата на договора, касаеща възнаградителната лихва
поради нарушаване на добрите нрави с оглед уговорения размер на същата в размер
на 43,2 % годишен лихвен процент /ГЛП/, недействителност на целия договор за
кредитна карта поради липса на информация в същия относно съществени условия на
договора – ГЛП и годишен процент на разходите /ГПР/, условията на издължаване
на кредита, липсва погасителен план, съдържащ информация за броя, размера,
периодичността, падежите на погасителните вноски и сключването му, предоставена
чрез Стандартен европейски формуряр в нарушение на чл. 5 ал. 2, чл. 10 ал. 1,
чл. 11 ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- т. 9 от Закона за
потребителския кредит /ЗПК/ и в нарушение на чл. 146 ал. 1 вр. чл. 148 т. 9 от
Закона за защита на потрубителите /ЗЗП/, за дължимост на чистата стойност на
кредита по недействителния договор на основание чл. 23 от ЗПК в случай, че
същата е действително получена, за липса на валидно действие на цесията по
отношение на въззивницата, тъй като уведомяването й чрез особеният й
представител няма правно значение. В жалбата се излагат и доводи за допуснати
от първоинстанционният съд съществени процесуални нарушения, тъй като не са
изключени писмените доказателства, чиято истинност е оспорена по реда на чл.
183 от ГПК, а именно договора за цесия и др. свързани с него и липсва извършено
графологическо изследване на подписите върху оригиналите на оспорените
документи, както и производството се е развило по отношение на лице, което не е
страна по договора поради разликата във фамилните имена на лицето подписало
договора и въззивницата. Моли се въззивният съд да обезсили решението на ПлРС
като процесуално недопустимо в обжалваната част или да го отмени в тази част и
да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове за признаване
на установено съществуването на вземанията за главницата и лихвите на
посочените в жалбата при условие на евентуалност основания.
в срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК не е постъпил писмен отговор срещу
въззивната жалба от въззиваемата страна „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ***, гр. София.
В о.с.з. въззивницата чрез назначеният й особен представител адвокат Р.Л. от
ПлАК поддържа въззивната жалба, като депозира по делото и писмена молба в този
смисъл, в която са изложени писмени бележки преповтарящи доводите във
въззивната жалба. Прави се възражение за прекомерност на претендираното юрисконсулско
възнаграждение от въззиваемата страна.
Въззиваемото дружество „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ***, гр.
София не се представлява, но чрез пълномощника си
юрисконсулт Г. Г. депозира писмена молба, в която изразява становището си за неоснователност на
въззивната жалба. В писмените бележки, инкорпорирани в молбата се поддържа, че
сумата е изтеглена от кредитодържателя на три посочени дати чрез теглене на
сумата от 400 лв., за наличие на клаузи в договора относно съществените му
условия в това число ГЛП и ГПР, като се поддържа, че липсва законов акт, който
ограничава размера на договорната лихва при регламентирана свобода на
договарянето в чл. 9 от ЗЗД, за връчване на договора за цесия при условията на
чл. 47 ал. 5 от ГПК, ведно с връчване на исковата молба на особения
представител на въззивницата. Претендират се направените по делото разноски.
Представя се списък на разноските за сумата от 350 лв. за юрисконсултско възнаграждение и 350 лв. разноски за възнаграждение на особения представител.
Окръжният съд, като обсъди оплакванията, изложени в жалбите, взе предвид
направените доводи, прецени събраните пред първата инстанция доказателства в
тяхната съвкупност и по отделно и съобрази
изискванията на закона, намира за установено следното:
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259 от ГПК, поради което е
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Плевенският районен съд е сезиран от
ищеца „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД, ЕИК ***, гр. София с обективно съединени
искове с правно основание чл. 422 от ГПК предявени против ответницата С.Л.Т., в това число иск
за признаване за установено по отношение
на ответницата следните вземания в полза на ищеца: за сумата от 1 200 лв. – просрочена главница по договор за кредит „Бяла карта“ от 02.11.2016 г.,
сключен между ответницата и „Аксес Файненс“ ООД, за сумата от 90,72
лв., представляваща договорна лихва за периода от 05.11.2016 г. до
07.01.2016 г. и за сумата от 165,27 лв.,
представляваща лихва за забава върху периода от 07.03.2017 г. до 29.05.2018 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 3984/2018 г. по описа на
ПлРС. В ИМ се твърди, че предсрочната изискуемост на вземането по кредита е
настъпила автоматично на 07.03.2017 г. на основание клаузата на договора, с която
ответницата се е съгласила при подписване на договора и поради забава от нейна
страна в плащането на две последователни месечни вноски в минимален размер от
15 % от одобрения кредитен лимит. Твърди се, че с рамков договор за цесия от 07.11.2014 г. сключен
между ищцовото дружество и кредитодателя, вземанията на „Аксес Файненс“ ООД към ответницата,
наред с други вземания е прехвърлено на ищцовото дружество и с пълномощно,
неразделна част от договора за цесия ищцовото дружество е било упълномощено да
уведоми ответницата като длъжник за прехвърляне на вземането. Твърди се, че
дружеството е положило необходимата грижа да уведоми ответницата за цесията, но
същата не е потърсила пощенската пратка, поради което следва да счита надлежно
уведомена на това основание, като алтертативно се моли връчването на
приложеното към ИМ уведомление от 18.12.2018
г. да се счита за връчено уведомление за извършеното прехвърляне на вземането.
В
срока за писмен отговор по чл. 131 от ГПК ответницата С.Л.Т. чрез
назначеният й особен представител адвокат Р.Л. от ПлАК е оспорила
основателността на предявените искове, в това число на исковете, касаещи
дължимата главница и дължимите договорна и мораторни лихви като е възразила, че
искът е недопустимо предявен поради липса на идентичност между ответницата и
лицето, сключило договора, че договорът е недействителен като сключен без
кредитополучателят да е запознат със съществените условия на договора чрез
предоставяне на Стандартен европейски формуляр и съдържащ нищожни, в това число
неравноправни клаузи, че ответницата е получила реално сумата по кредита, че
договорът за цесия е неистински документ, алтернативно, че цесията не е
породила действие по отношение на ответницата и пропуск не би могъл да бъде
саниран чрез връчване на уведомление на особения й представител в
производството.
За да уважи предявения иск с правно основание чл. 422
ал. 1 вр. 415 ал. 1 от ЗЗД за сумата от 1
200, представляваща просрочена главница по договор за кредит „Бяла карта“ от 02.11.2016 г., сключен между
ответницата и „Аксес Файненс“ ООД, ПлРС е приел, че между страните по договора за кредит
е възникнало валидно облигационно
правоотношение, като заемодателят е изпълнил основното си, произтичащо от
договора задължение да предостави уговорената сума на ответницата. ПлРС е приел
за неоснователно възражението на ответницата относно липсата на предварително
предоставен Стандартен европейски формуляр по чл. 5 от ЗПК, като се е позовал
на клаузата на договора за кредит, съгласно която ответницата като кредитополучател е
удостоверила, че е получила от кредитодателя този формуляр, съдържащ
индивидуалните условия по кредита. ПлРС е приел, че по силата на договора
ответницата е получила револвиращ кредит в максимален размер на 1 200 лв. под формата на разрешен
кредитен лимит, който е усвоила чрез предоставената й кредитна карта № ***,
задължавайки се да го ползва и върне съгласно условията на сключения договор. ПлРС
е приел, че по силата на чл. 3 ал. 1 от договора кредитополучателката е
получила предоставения й платежен инструмент - кредитна карта, ведно със
запечатан плик, съдържащ ПИН кода за ползване на картата, усвоила е сумата и не
е извършила погасяване на дължимите парични суми в уговорените в договора
срокове, поради което в полза на кредитодателя е възникнало правото съгласно чл.
22 от договора да обяви кредита за предсрочно изискуем. ПлРС е приел, че по
делото липсват доказателства кредитът да е обявен за предсрочно изискуем преди
подаване на ИМ, поради което позовавайки се на цитирана практика на ВКС /решение
№ 114/07.09.2016г. по т.д. №362/2015 г., II т.о на ВКС, решение № 198/18.01.2019
г. по т. д. № 193/2018 г., ТК на ВКС/ и на т. 9 от ТР № 4/2013 на ОСГТК на ВКС,
както и на разпоредбата на чл. 235 ал. 3 от ГПК е приел, че с получаването на
екземпляр от ИМ, в която се съдържа това изявление от ответницата чрез
назначения й особен представител, следва да бъде прието, че предсрочната
изискуемост е обявена надлежно на същата, респ. е настъпила изискуемостта на
вземането за сумата от 1 200 лв.
главница по процесния договор за кредит. Като е съобразил клаузите на представените по делото рамков договор за прехвърляне на
парични задължения (цесия) от 07.11.2014 г. и допълнително
споразумение № 1 към рамковия договор от 01.03.2016 г. и Приложение № 1 към него от 13.07.2017 г., ПлРС е приел, че е налице
валидно сключен договор за цесия на вземанията на „Аксес Файнанс“ ООД към ответницата в полза на ищеца, както и
че ищецът е предприел уведомяване на длъжника за цесията в качеството на
пълномощник на цедента съгласно изрично пълномощно за това действие. Позовайки
се на цитирана практика на ВКС, ПлРС е приел, че няма пречка предишният кредитор да
упълномощи новия кредитор да извърши съобщаването на цесията на длъжника като
негов пълномощник, но при липса на доказателства уведомяването да е надлежно извършено
преди депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК,
следва да се приеме, че същото е осъществено чрез получаването на уведомлението в рамките на съдебното
производство по предявен иск за прехвърленото вземане при
условията чл.
235, ал.3 от ГПК. При тези изводи ПлРС е приел, че
цесията е
породила действие спрямо ответницата и тя дължи плащане на произтичащите от
процесния договор задължения в полза на ищеца,
като наред с това е посочил, че липсва възражение от ответницата и
доказателства, от които да се установява, че същата е изпъ ПлРС е съобразил
разпоредбите на чл. 143 и чл. 146 от ЗЗП и тези на Директива 93/13/ЕИО на
Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори, която е транспонирана с нов чл. 13а т.9 от ДР на ЗЗП/ДВ бр.64/2007
г./, както и разпоредбите на ЗПК и е приел, че клаузите на договора за кредит
за неустойки са нищожни, а в останалата си част същият е породил валидно правно
действие за страните. За да уважи предявения иск с правно основание чл. 422 ал. 1 вр. 415 ал. 1
от ЗЗД за сумата от 90,72
лв. - договорна лихва за периода от
05.11.2016 г. до 07.01.2017 г., съдът е приел, че вземането произтича от
клаузата на договора за кредит, съгласно която кредиполучателката дължи
заплащане на договорна лихва за ползваните заемни средства в посочения в
договора размер от 0,12 % дневен лихвен процент, а от заключението на приетата
по ССчЕ се установява, че за процесния периос дължимата сума за договорна лихва
е в претендирания размер.
Въззивният
съд приема за установено от фактическа и правна страна следното:
От приложеното ч.гр.д. № 3984/2018 г.
по описа на ПлРС се установява, че въззиваемото дружество е депозирало на 31.05.2018
г. заявление по реда на чл. 410 от ГПК за издаване на заповед за изпълнение
срещу въззивницата и същото е уважено, като в полза на заявителя е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за следните суми: 1 200 лв. –
главница, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.05.2018 г.
до окончателното изплащане на вземането, сумата от 90,72 лв., представляваща договорна лихва за периода от 05.11.2016
г. до 07.01.2016 г., сумата от 165,27
лв., представляваща лихва за забава върху периода от 07.03.2017 г. до
29.05.2018 г., сумата от 240 лв.,
представляваща неустойка за неизпълнение за периода от 06.12.2016 г. до
07.01.2016 г. и сумите от 82,50 лв. и
120,50 лв., представляващи такса разходи за събиране на вземанията по
кредита, както и за направените в заповедното производство деловодни разноски в
размер на 37,97 лв. и 50 лв. за юрисконсултско
възнаграждение. В заповедта по чл. 410 от ГПК е
отразено, че вземането на заявителя произтича от неизпълнено от страна
на длъжника С.Л.Т. договорно задължение за погасяване на усвоен договор за
кредит „Бяла карта“ от 02.11.2016 г., сключен с „Аксес Файненс“ ООД. С
разпореждане № 13163/27.11.2019 г. по посоченото ч.гр.д., след като е приел, че
съобщението за заповедта е връчено на длъжника по чл. 47 ал. 5 от ГПК, ПлРС е
указал на заявителя на основание чл. 415 ал. 1 т. 2 от ГПК да предяви иск по
чл. 422 от ГПК против длъжника, като съобщението е връчено на заявителя на 12.12.2019
г..
ИМ, с която са предявени исковете по
чл. 422 ал. 1 от ГПК е подадена на 10.01.2020 г. пред ПлРС, поради което
правилно същите като допустими са разгледани от ПлРС по същество.
Неоснователни според въззивният съд са
възраженията на особения представител на въззивницата за недопустимост на
съдебния акт в атакуваната част поради липса на идентичност между лицето С.Л. Н.,
сключило договора и въззивницата С.Л.Т.. Действително фамилното име на
въззивницата, с което е сключила процесния договор за кредит през 2016 г. е
различно от настоящото, което има различни житейски обяснения, но от съществено
значение е, че ЕГН е един и същ и идентифицира едно и също лице.
От представените по делото в първата
инстанция писмени доказателства - договор за кредит
„Бяла карта“, сключен на 02.11.2016 г.
между въззивницата С.Л. Н. /сега Т./ и „Аксес Файнанс “ ООД, гр. София, и приложение № 1 към
същия, съставляващо рамков договор за предоставяне на кобрандирана платежна
карта „Бяла карта“ на „Аксес Файнанс “ ООД, гр. София, ведно с Общи условия,
свързани с издадената кредитна карта и Тарифа за дължимите такси по кредитната
карта, по делото безспорно се установява, че същият е сключен от въззивницата,
в качеството на кредитополучател, на който е предоставен револвиващ кредит в
максимален размер от 1 200 лв. под
формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна кредитна
карта „Бяла карта“, която кредитодателят се задължава да ползва и върне
съгласно условията на договора, както и че картата с посочен номер и плик,
съдържащ ПИН код на същата са предоставени в държане на картодължателя. Установява
се от чл. 1 на договора, че с подписването му въззивницата, в качеството на
кредитополучател е заявила, че е получила своевременно Стандартен европейски
формуряр съгласно чл. 5 от ЗПК със съдържание съгласно Приложение № 2 към ЗПК и
е запозната предварително от кредитодателя с всички условията на договора преди
да вземе решение за сключването му. Установа се от чл.
4 ал. 1 т. 2 от договора, че върху усвоената и непогасена главница
кредитополучателят дължи фиксиран лихвен процент 43,2 %, който е дневен лихвен
процент в размер на 0,12 % и лихвата се изчислява всеки ден върху усвоената и
непогасена главница, като за изчислението ѝ се приема, че календарният
месец е с продължителност 30 дни. Установа се, че от чл. 4 ал. 1
т. 4 от договора, че страните са договорили ГРП в размер на 45,9 %, изчислен
при следните допускания: кредитополучателят ще изпълнява своите задължения в
съответствие с условията и сроковете на договора, пълният размер на кредита е
усвоен от кредитополучателя незабавно и лихвата и другите разходи се начисляват
в съответствие с тези тези усвоявания и погасявания и съгласно клаузите на
договора за кредит. Установява се от 22 ал. 1 от договора, че при забава от
страна на кредитополучателя на което и да е парично задължение по договора с
повече от 10 дни и при незаплащане на минимум 15 % от одобрения кредитен лимит
в рамките на два последователни месеца, като в поне един месец не бъдат внесени
общо 15 % от кредитния лимит, в полза на кредитодателят възниква право да обяви
цялото му задължение по договора за предсрочно изискуемо, като обявяването на
предсрочната изискуемост се извършва по някои от предвидените в чл. 28 от договора
начини – пощенска пратка на посочения в договора адрес, СМС на посочения
телефон, съобщение до e-mail адрес, посочен в договора или личен
акаунт, който кредитополучателя се задължава да регистрира. Установява се от
чл. 22 ал. 2 от договора, че при обявяване на договора за предсрочно изискуем
договорната лихва по чл. 4 ал. 1 т. 2 спира да се начислява. Установява се от чл.
22 ал. 3 от договора, че при забава за плащане кредитополучателят дължи
законната лихва за всеки ден забава, определена с ПМС № 100/29.05.2012 г. в
размер на ОЛП + 10 %. Оспорването на истинността на документите от страна на процесуалният
представител на въззивницата в първата инстанция е извършено неуспешно, тъй
като от заключението на вещото лице Цветан Цветанов по приетата по делото пред
ПлРС съдебно - графическа експертиза /СГЕ/ безспорно се установява, че
подписите в договора за кредитна карта и приложение № 1 към нея са поставени от
въззивницата и съответстват на подписите на същата, положени в заявление за
издаване на документи за самоличност до ОД на МВР – Плевен през 2017 г..
Установява се от представените по
делото рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 07.11.2014 г. и
допълнително споразумение към рамковия договор № 1/01.03.2016 г., неразделна
част от което е приложение № 1/13.07.2017 г., подписани от „Аксес Файнанс “ ООД, гр.
София, в качеството на цедент и „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД, гр. София, в качеството на цесионер, че цедентът
е прехвърлил на въззиваемото дружество редица вземания по договори за кредит,
описани в приложение № 1 към договора, в това число вземанията, произтичащи от
процесния договор за потребителски кредит. Установява се от представеното
пълномощно от представляващия „Аксес Файнанс “ ООД, гр. София Цветан Петков Кръстев от 24.08.2015 г., че
същият е упълномощил цесионера да уведоми
длъжниците, чиито вземания се прехвърлят съгласно рамковия договор между двете
дружества от 07.11.2014 г. от името на цедента при условията на чл. 99 ал. 3 от ГПК. Установява,
че цедента чрез пълномощника си Светослав Георгиев Радовенски е издал потвърждение за сключената цесия съгласно приложение № 1/13.07.2017 г.. Установява се от
представеното по делото уведомление за
извършено прехвърляне на вземания, изходящо от „Аксес Файнанс“ ООД, гр. София чрез пълномощника му „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД, гр. София и обратна разписка до въззивницата, съдържаща уведомлението, че
въззиваемото дружество е изпратило на 24.07.2017 г. уведомление за цесията на
адреса на въззивницата в гр. Плевен, посочен в договора, но пощенската пратка е
върната в цялост на 14.08.2018 г. с отбелязване, че не е потърсена. Установява
се от представената обратна разписка от куриерска фирма „Лео Експрес“, че
въззиваемото дружество повторно е изпратило уведомление за цесията въззивницата
на 18.12.2018 г., но същата е върната като непотърсена. Оспорването на истинността на
документите, свързани с цесията от страна на процесуалният представител на въззивницата
в първата инстанция е извършено неуспешно, тъй като от приетото по делото пред
ПлРС заключение на вещото лице Ц. Ц. по назначената СГЕ безспорно се
установява, че подписите в рамковия договор и допълнителното споразумение са
поставени за продавач от Ц. П. К., а за купувач от Н. Т. С., подписът за
потвърждение за сключената цесия е положен от С. Г. Р., подписите за продавач,
съответно за купувач в приложение № 1/13.07.2017 г. са положени от С. Г. Р. и
от Н. Т.С..
От заключението на приетата в
първата инстанция съдебно-икономическа експертиза /СИЕ/, изготвено от вещото
лице Т. И. се установява при проверка на счетоводните записвания на кредитодателя,
че сумата по кредита в размер на 1 200
лв. е усвоена чрез три тегления, всяко от които по 400 лв. – на 04.11.2016
г., 05.11.2016 г. и 06.11.2016 г., като
по картата липсват внесени каквито и да са парични суми за погасяване на
вземанията на кредитодателя. Вещото лице е установило, че договорната лихва по
чл. 4 ал. 1т. 2 от договора за кредит е в размер на 90,72 лв. за периода от
05.11.2016 г. до 07.01.2017 г., а лихвата за забава по чл. 22 ал. 3 от договора
за кредит за периода от 07.03.2017 г. до датата на заявлението е в размер на 165,27 лв..
Въззивният съд съобрази
възраженията на особеният представител на въззивницата във връзка с
действителността на договора или на отделни клаузи на същия и приема следното: Възраженията
на въззивница за липса на предоставена предварителна информация за съществените
условия по договора чрез предоставяне на Стандартен европейски формуряр съгласно чл. 5 от ЗПК
са неоснователни, въпреки, че по делото не е представен този формуляр, тъй в договора
въззивницата е направила изрично заявление за получаването му и чрез подписа си
е удостоверила надлежното му връчване преди сключване на договора. Основателни
са възраженията, касаещи нищожност на клаузата на чл.
4 ал. 1 т. 2 от договора, с която е определен размера на ГЛП по договора. По отношение размера на възнаградителната лихва в
съдебната практика се приема, че максималният размер, до който съглашението за
плащане на такава е действително не следва да бъде по - голям от
трикратния размер на законната лихва. В този смисъл са решение № 906/30.12.2004
г. по гр. дело № 1106/2003г., ІІ г.о., ВКС, решение № 378/ 18.05.2006г. по гр.
дело № 315/2005г., ІІ г. о., ВКС, решение № 1270/ 09.01.2009 г. по гр. дело №
5093/ 2007г., ІІ г.о., ВКС, определение № 901/ 10.07.2015 г. по гр. дело №
6295/
При съобразяване на
заключението на назначената СИЕ и доказания факт на предаване на кредитната
карта на въззивницата при сключване на договора, въззивният намира за доказано
по делото обстоятелството, че въззивницата е усвоила изцяло предоставеният й
кредитен лимит в размер на 1 200
лв., като ирелевантно е дали същата го е направила лично или чрез лице, на
което е предоставила кредитната карта, като направените възражения на особения
представител на същата в тази насока се явяват неоснователни.
Въззивният съд, като съобрази
представените по делото писмени доказателства относно предсрочната изискуемост
на претендираната главница по кредита приема, че така, както е уговорена в в
чл. 22 ал. 1 от договора, предсрочната
изискуемост съставлява правна възможност за кредитодателя при определени
условия да обяви кредита за предсрочно изискуем. Въззивният съд приема, че
кредитодателят, праводател на въззиваемото дружество е финансова институция по
чл. 3 от ЗКИ, която има за предмет на дейност предлагане на кредити и не е
Банка, но има задължение по чл. 60 ал. 2 от ЗКИ съгласно задължителната
постановка на т. 18 на ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013
г. на ОСГТК на ВКС да уведоми потребителя за обявяване на кредита за предсрочно изискуем
преди подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК. По делото липсват доказателства
кредитодателят да е упражнил правото си да обяви договора за предсрочно
изискуем преди сключване на договора за цесия, както и доказателства
упражненото от цесионера право в тази насока да е достигнало до знанието на
кредитополучателя. При тези доказателства, въззивният съд споделя правните
изводи на ПлРС и приема, че кредитът следва да се счита за обявен за предсрочно
изискуем от момента на връчване на ИМ и приложенията към нея на особения
представител на ответницата, въззивница в настоящото производство на 09.10.2019 г.. В тази насока е и
установената трайна съдебната практика на
ВКС, вкл. цитираната от ПлРС, съгласно която в хипотезата на обективирано в ИМ волеизявление на кредитора за обявяване
на предсрочна
изискуемост, следва да се приеме, че с връчването
на препис от ИМ на
длъжника това волеизявление стига до него, т. е. това е и моментът на настъпване на предсрочната изискуемост.
Въззивният съд съобрази
възраженията на особеният представител на въззивницата във връзка с действието
на договора за цесия по отношение на нея при условията на чл. 99 ал. 4 от ЗЗД и
намира същите за неоснователни. Правилно и законосъобразно ПлРС е приел, че
договорът за цесия е съобщен на въззивницата с връчване на препис от ИМ и
уведомлението към същата, съдържащи изрично изявление в тази насока. Установява
се от представеното по делото пълномощно, че със същото цедентът е упълномощил
въззиваемото дружество, в качеството на цесионер да извърши от негово име
уведомяването на длъжника по чл. 99 ал. 3 от ЗЗД и тъй като това не се случило
валидно до датата на подаване на ИМ следва да се приеме, че въззивницата е
уведомена за цесията чрез особения си представител на 09.10.2019 г.. В тази насока е и установената практика на ВКС, вкл.
цитираната от ПлРС.
При съобразяване на разрешението в т. 1 ТР № 8/02.04.2019 г. по тълк. дело № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС относно
съобразяване на дължимостта на падежиралите вноски към датата на формиране на
силата на присъдено нещо и на настъпилия падеж на всички вноски по договора към
момента на приключване на съдебното дирене пред съответната съдебна инстанция
инстанция, въззивният съд приема, че вземането на въззиваемото дружество за
непогасената, но изискуема главницата в размер на 1 200 лв. съществува към момента на постановяване на решението
на ПлРС /респ. към момента на постановяване на въззивното решение/ в посочения
в заявлението размер.
При съобразяване на изложените по-горе правни изводи относно момента на
предсрочна изискуемост на главницата по договора за кредит, въззивният съд
приема, че въззивницата е изпаднала в забава по отношение на заплащането на
сумата от 1 200 лв. на
09.10.2019 г., т.е. след подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК, поради
което същата не дължи на въззиваемото дружество обезщетение за забавено плащане
на сумата за периода от 07.03.2017 г. до
29.05.2018 г. на основание чл. 22 ал. 3 от договора или друго законово
основание.
При тези правни изводи въззивният съд
приема, че искът с правно основание чл. 422 ал. 1 от ГПК за признаване
съществуването на вземането на въззиваемото дружество към въззивницата в размер
на 1 200 лв., представляващо дължима
главница по договор за кредит „Бяла карта“, сключен на 02.11.2016 г. между въззивницата С.Л. Н. /сега Т./ и „Аксес Файнанс “ ООД, гр.
София, ведно със законната лихва върху тази сума, считано
от 30.05.2018 г. до окончателното й заплащане, за което вземане е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 3984/2018 г. по описа на
ПлРС следва да
бъде уважен от съда като доказан по основание и размер със законните от това
правни последици. Исковете с правно основание чл. 422 ал. 1 от ГПК за
признаване съществуването на вземанията на въззиваемото дружество към
въззивницата в размер на сумата от 90,72 лв., представляваща договорна лихва
за периода от 05.11.2016 г. до 07.01.2016 г. и сумата от 165,27 лв., представляваща лихва за забава върху периода от
07.03.2017 г. до 29.05.2018 г. се явяват недоказани по основание поради
нищожност на клаузата за договорна лихва и липса на забава относно заплащане на
предсрочно изискуемата главница по кредита към датата на подаване на
заявлението, поради което следва да бъдат отхвърлени от съда със законните от
това правни последици.
При тези правни изводи
въззивният съд приема, че решението на ПлРС в обжалвана част следва да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно в частта, в която е уважен
предявения иск с правно основание чл. 422 ал. 1 от ГПК за сумата от 1 200 лв., а въззивната жалба в
тази й част отхвърлена като неоснователна. В останалата обжалвана част на
решението същото следва да бъде отменено и вместо него бъде постановено друго,
с което исковете с правно основание чл. 422 ал. 1 от ГПК за сумите 90,72 лв. и 165,27
лв. отхвърлени като неоснователни и
недоказани.
С
оглед частичното уважаване/отхвърляне на въззивната жалба в полза на
въззиваемото дружество следва да бъдат преизчислени дължимите разноски за
заповедното и първоинстанционното исково производство. В заповедното
производство въззиваемото дружество е направило разноски в общ размер от 87,97 лв., от който на същото се дължат
разноски в размер на 55,42 лв.. В
първоинстанционното исково производство въззиваемото дружество е направило
разноски в общ размер на 1 472,03
лв., от които на същото се дължат разноски в размер на 927,38 лв.. При тези изводи въззивният съд приема, че
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта относно
присъдените разноски в полза на въззиваемото дружество над посочените по-горе
размери.
За
настоящото производство въззивният съд приема, че на въззиваемото дружество следва
да бъдат определени разноски в размер на 100
лв. за юрисконсултско възнаграждение, тъй като фактическата и правна
сложност на спора в тази инстанция не налагат определяне на размер на
възнаграждението над минимално предвидения в чл. 25 от Наредбата за заплащане
на правната помощ. При съобразяване на разноските за юрисконсулско
възнаграждение и направените от въззиваемото дружество разноски по делото за
възнаграждение на особен представител на въззивницата в размер на 350 лв., въззивният съд приема, че с
оглед уважената/отхвърлената част от въззивната жалба въззивницата следва да
бъде осъдена да заплати на въззиваемото дружество сумата от 369 лв. за направени във въззивната
инстанция разноски по делото.
С
оглед уважената част от въззивната жалба при условията на чл. 78 ал. 6 от ГПК
въззиваемото дружество следва да бъде осъдено да заплати по сметка на ПлРС
държавна такса в размер на 25 лв. за
образуване на гражданско дело пред въззивния съд.
Водим
от горното, Окръжният съд
Р е ш
и:
ОТМЕНЯ на основание чл. 271 ал. 1 от ГПК решение № 1045/04.08.2020 г., постановено по гр. д. № 116/2019 г. на Плевенският районен съд В ЧАСТТА, в която Плевенският районен
съд е признал за установено на основание
чл. 422 ал. 1 от ГПК, че С.Л.Т. дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД,
ЕИК ***, гр. София сумата от 90,72 лв.,
представляваща договорна лихва за периода от 05.11.2016 г. до 07.01.2016 г. и
сумата от 165,27 лв., представляваща
лихва за забава върху периода от 07.03.2017 г. до 29.05.2018 г., за които суми
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по
ч.гр.д. № 3984/2018 г. по описа на ПлРС, КАТО ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ***, гр.
София против С.Л.Т. искове с правно основание чл. 422 ал. 1 от ГПК за
признаване съществуването на вземанията за сумата от 90,72 лв., представляваща договорна лихва за периода от 05.11.2016
г. до 07.01.2016 г. и за сумата от 165,27
лв., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 3984/2018 г. по описа на ПлРС.
ОТМЕНЯ на основание чл. 271 ал. 1 от ГПК решение № 1045/04.08.2020 г., постановено по гр. д. № 116/2019 г. на Плевенският районен съд В ЧАСТТА, в която Плевенският районен
съд е осъдил С.Л.Т. да заплати на
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ***, гр. София разликата над сумата
от 55,42 лв. до
67,47
лв. за
разноски в заповедното производство и разликата над сумата от 927,38 лв. до 1006,22 лв. за разноски в исковото
производство пред ПлРС.
Потвърждава като правилно и законосъобразно решение № 1045/04.08.2020 г., постановено по гр. д. №
116/2019 г. на Плевенският районен съд, в обжалваната част, в която е признал за установено на основание чл. 422 ал. 1 от ГПК, че С.Л.Т. дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ***, гр.
София сумата от 1 200 лв.,
представляваща непогасена главница по договор за кредит Бяла карта от
02.11.2016 г., сключен с „Аксес Файненс“ ООД,
за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 3984/2018 г. по описа на ПлРС, както и в обжалваната част, в която С.Л.Т. е
осъдена да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ***, гр. София
сумата от 55,42
лв. за разноски в заповедното производство по ч.гр.д. № 3984/2018 г. по описа на ПлРС и сумата от 927,38 лв. за разноски в исковото производство пред
ПлРС.
Осъжда на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК С.Л.Т., ЕГН********** *** да заплати на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. София, *** общо
сумата от 369 лв. за направени във
въззивната инстанция разноски по делото.
Осъжда на основание чл. 78 ал. 6 от ГПК „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. София, *** да заплати по сметка на Плевенския
окръжен съд сумата от 25 лв. за
държавна такса съобразно уважаната част от въззивната жалба.
Решението
е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване пред ВКС на РБ при условията на чл. 280 ал. 1 т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: