№ 1448
гр. Плевен, 01.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Милена Св. Томова
при участието на секретаря Анета Хр. Йотова
като разгледа докладваното от Милена Св. Томова Гражданско дело №
20254430103808 по описа за 2025 година
Производството по делото е образувано въз основа на депозирана искова
молба от М. Р. Г. с ЕГН **********, представлявана от адв. Д. М. от ***
против „Фератум България" ЕООД, ЕИК ***.
Ищцата твърди, че с ответника сключила договор за предоставяне на
потребителски кредит ***., съгласно който й била предоставена заем сума в
размер на 250 лева при посочен ГПР в размер на 49.62%. Твърди се, че
съгласно чл.5 от договора, кредитът се обезпечавал с поръчителство,
предоставено от „Мултитюд Банк“ в полза на Дружеството ответник. Твърди
се още, че при сключването па договора за потребителски кредит никъде не
било посочено в съдържанието му какъв е размерът на възнаграждението за
предоставяне на гаранция от свързано на кредитора дружество. След като
усвоила сумата от 5000 лв., ищцата установила, че освен заемната сума била
начислена такса за обезпечение с поръчителство - услуга предоставяна от
партньор на „Фератум България" ЕООД в размер на 29,72лв.
Твърди се също, че към датата на завеждане на исковата молба ищцата
била погасила задълженията по процесния договор за кредит. Навеждат се
доводи за недействителност на процесния Договор, т.к. дължимите вноски по
договора за поръчителство не били посочени в договора за кредит, нито пък
1
било посочено в ОУ, че сключването на договор за гаранция било
задължително условие за предоставяне на кредит, каквото се оказало, че в
действителност е. Сочи се, че дължимите вноски по договора за
поръчителство не били посочени в договора за кредит, нито пък било
посочено в ОУ, че сключването на договор за гаранция е задължително
условие за предоставяне на кредит - в чл.5.3 от ОУ било посочело като
възможност за повишаване кредитоспособността и вероятността да бъде
одобрен за кредит, а не като задължително условие за кандидатстването,
каквото се явява всъщност. Твърди се, че договорът не бил подписан нито с
квалифициран, нито с обикновен електронен подпис, поради което липсвало
съгласие. Твърди се, че ищецът не бил подписвал договор за поръчителство,
както и че такъв не му бил представян.
Навеждат се доводи, че процесният договор бил нищожен на основание
чл. 10, ал. 1 вр. чл, 22 от ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона
форма, както и на евентуалния договор за допълнителна услуга.Договорът бил
недействителен по смисъла па чл. 22 ЗПK, тъй като противоречал на чл. 11
ал.1 т. 10 ЗПK - не съдържал начина на изчисляване на ГПР и липсвала яснота
как бил формиран същия, респ. общо дължимата сума по него. Посочен бил
само ГПР в %, но не бил посочен начина на изчисляването му. На следващо
място се навежда довод, че бил посочен грешен ГПР, като сумата по
предоставяне на поръчител не била включена като разход по договора, а това
следвало да бъде направено. Сочи се, че целият договор за потребителски
кредит следвало да бъде приет за недействителен, тъй като съдържащата се в
него клауза за предоставяне на банкова гаранция не позволявала на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването па
договора; начисляването на такса за допълнителна услуга - гарант, чийто
размер не бил включен в самия договор и в посочения ГПР налагало на
потребителя да приеме клауза, с която нямал възможност да се запознае преди
сключването па договора; договорът бил във вреда на потребителя, като не
отговарял на изискването за добросъвестност и водел до значително
неравновесие между правата и поетите задължения па търговеца и
потребителя, налагайки изключително висока такса за допълнителна услуга.
Като следствие от изложеното се отправя искане за постановяване на
решение, с което да бъде осъден ответника да заплати на ищцата сумата в
размер на 5 лв. /частичен иск от 62,22лв./, представляваща платена при
2
изначална липса на правно основание по процесния Договор за потребителски
кредит №, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на
депозиране на исковата молба до окончателното й изплащане. Претендират се
и направените деловодни разноски.
В едномесечния срок е постъпил писмен отговор, с който ответникът
оспорва предявеният иск.
В о.с.з. на 25.09.2025г. е допуснато изменение цената на иска, който се
счита предявен за сумата от 32,50лв., представляваща пълният размер на
вземането.
Съдът, като обсъди становищата на страните, на основание
представените по делото доказателства и закона, намира за установено
следното:
Не се спори между страните и се установява от приложения препис на
Договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние №*** от
31.08.2021г., че по силата на същия ответника „Фератум България“ ЕООД е
предоставил на ищцата М. Г. паричен заем в размер от 250 лв., дължим за
връщане в срок от 10 дни, с еднократно плащане на дата на падеж 10.09.2021г.
Видно от договора, съгласно чл.5, заемът се обезпечава с поръчителство,
предоставено от „Фератум Банк“ в полза на ответното дружество.
Установява се от представения препис на Договор за гаранция
(поръчителство) от 01.09.2021г., че между Фератум банк в качеството на
гарант и ищцата М. Р. Г. е бил сключен договор, по силата на който Гарантът
предоставя гаранция, като се задължава да обезпечи изпълнение на
задълженията, произтичащи от Договора за потребителски кредит,
включително и от Общите условия, които са неразделна част от договора.
Според обективираното в чл.1, т.6 от Договора за гаранция, по същия е
била регламентирана такса в размер на 29,72лв., платима от клиента.
Не е спорно между страните, че горепосочената такса не е включена в
ГПР по договора за кредит, посочен в съглашението в размер на 49,62%.
От представената от ответника с молба от 11.09.2025г. справка за
получени плащани се установява, че ищцата М. Г. е заплатила по процесния
договор за кредит на 03.09.2021г. сума за главница в размер на 250лв. и сума за
лихва в размер на 2,78лв. В представената справка е отразена и сумата от
3
29,72лв. по договора за гаранция, като е посочено, че тя не е била задържана
от кредитодателя „Фератум България“. При това, съдът приема, че тази сума е
постъпила по сметката на ответника, но същият не я е задържал в своя актив.
При така установеното от фактическа страна, съдът приема следното от
правна страна:
Съдът намира, че от обсъдените доказателства се установи възникнало
между ищцата и ответника „Фератум България“ ЕООД правоотношение по
силата на сключен между тях договор за паричен заем от разстояние по реда
на ЗПФУР.
Доколкото се касае за вид заем, който по своята характеристика е реален
договор, за да е действително съглашението, трябва реално да е предадена
съответната сума на заемателя. Фактът на реално предаване на заемната сума
от 250 лв. в случая не се оспорва от страните.
Съдът намира за основателни доводите на ищцата за нищожност на
процесния договор за кредит.
Съгласно разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК договорът за кредит
задължително следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин.
Установи се от обсъдените доказателства, че в процесния договор за
заем е посочен процент на ГПР 49,62%, който формално не надвишава
максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Съдът, обаче, намира, че този размер не отразява действителният такъв,
т.к. не включва дължимата от потребителя такса за посочения от
кредитодателя гарант, както изрично е посочено в приложения СЕФ.
Съобразявайки разясненията, дадени от СЕС при тълкуване Правото на
ЕС в Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело C 714/22, сезирания с настоящия
спор съд изследва дали предвидената такса гарант попада в рамките на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на 3, буква
ж) от Директива 2008/48, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на член 3,
буква и).
4
За да осигури по-голяма защита на потребителите, законодателят на
Съюза е възприел широко определение на понятието „общи разходи по
кредита за потребителя“ (решение от 16 юли 2020 г., Soho Group, C 686/19,
EU:C:2020:582, т. 31), което означава всички разходи, които потребителят
следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на
кредитора (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C 377/14,
EU:C:2016:283, т. 84).
Настоящият съдебен състав приема, че в случая определената за
възнаграждение на поръчителя Фератум Банк сума – посочена в СЕФ и в
Договора за гаранция на 29,72лв., представлява точно такъв разход, свързан с
договора и известен на кредитора още при сключването му.
Съдът намира, че постигането на съгласие по клаузата, задължаваща
кредитополучателя да предостави обезпечение с поръчителство е условие за
сключването на договора и предоставяне на заемната сума. Възражението на
ответника че договора за поръчителство с Фератум Банк не е задължително
условие за получаването на кредита, доколкото кредитополучателя е можел да
посочи и избрано от него лице за поръчител, е неоснователно. От текста на
чл.5 от процесното съглашение става ясно, че обезпечаването чрез
поръчителство е задължително условие за сключването на договора за кредит
и предоставянето на кредитните средства, като ищцата не е имала избор в тази
насока.
След като е избрана от длъжника опцията за обезпечаване с
поръчителство, предоставено от лице, сочено от кредитора, то за последния е
вече известен разхода за такса „Гарант“. Т. е. насочвайки потребителя към
определено дружество-поръчител, кредиторът изначално е запознат с
разходите, които потребителят ще се задължи да направи във връзка с
договора за кредит, поради което тези разходи освен, че са пряко свързани с
договора за кредит, но също така са и известни на кредитора още при
сключването му.
Несъмнено е, че при включване на дължимата сума за възнаграждение за
поръчителство, ГПР би бил различен от посочения в Договор и би надхвърлил
по размер максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
На основание изложеното, съдът приема, че заемодателят по договора за
заем, не е посочил действителния ГПР по договора за заем, съгласно нормата
5
на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в
заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати
по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще стори.
Неспазването на този реквизит от договора, съставлява нарушение на
императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Съгласно чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1,
чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т. 7-т. 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен, а в случая се установи неспазване
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
В настоящото производство се установи нищожност на процесния
договор за кредит, поради което ищцата дължи връщане само на главницата
по него в размер на 250лв.
Установи се от обсъдената справка за получени плащания от ответника
„Фератум България“ ЕООД, че ищцата М. Г. е заплатила по процесния
договор за кредит сумата за главница в размер на 250лв., сума за лихва в
размер на 2,78лв., както и сума в размер на 29,72лв., каквато е уговорена по
договора за гаранция с третото лице. Ии общо постъпилите при ответника
суми, внесени от ищцата, възлизат на 282,50лв.
При така установеното, съдът намира, че искът по чл.55 от ЗЗД се явява
изцяло основателен и доказан по размер и същият следва да се уважи.
Платената в полза на ответника сума, надхвърляща размера на главницата, се
изчислява на 32,50лв. Неоснователното разместване на имуществени блага е
станало между страните по заемното правоотношение, поради което
ирелевантно е дали след постъпване на сумата по договора за гаранция от
29,72лв. в патримониума му, ответника е превел същата на одобрения от него
гарант. А в случая не се и установи такъв превод, т.к. е налице само
едностранно твърдение на кредитодателя, в това число под формата на
изготвена от него справка.
По въпроса за разноските:
Ищцата е направила деловодни разноски в размер на 50 лева за
6
държавна такса и 2 200лв. за адвокатско възнаграждение, за реално плащане
на което са представени доказателства или общо разноски в размер на 2 250лв.
и с оглед изхода на спора, същите са изцяло дължими от ответника.
Претендираните разходи за куриерска услуга и банкова такса не са деловодни
разноски по производството по смисъла на чл.78, ал.1 от ГПК и не подлежат
на присъждане по това правило.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА, на основание чл.55, ал.1, предл.първо от ЗЗД, „ФЕРАТУМ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД с ЕИК *** ДА ЗАПЛАТИ в полза на М. Р. Г. с ЕГН
**********, сумата от 32,50лв., представляваща недължимо платена сума по
Договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние от 31.08.2021г.,
ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба –
18.06.2025г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл.78 ал.1 ГПК „Фератум България“ ЕООД,
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: *** ДА ЗАПЛАТИ на М. Р. Г. с
ЕГН ********** с постоянен адрес: *** сумата от 2 250 лв. направени по
делото разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Плевенския окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
7