№ 157
гр. В, 18.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – В, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:СЖС
Членове:ГПЙ
НДН
при участието на секретаря ИСК
като разгледа докладваното от НДН Въззивно гражданско дело №
20241300500194 по описа за 2024 година
Производството е по реда на Дял втори, Глава двадесета ГПК /въззивно
обжалване/.
Подадена е въззивна жалба от С. Р. Г. с ЕГН: ********** и адрес в гр.В
против Решение № 21/08.01.2024г. по гр.д.№1123/2023г. на Вски районен съд,
по отношение на същата е признато за установено,че дължи на ищеца „ИФ“
ЕООД с ЕИК *** и седалище гр.С сумата 50.43 лева, представляваща част от
вноска за главница с падежна дата 21.03.2023г. при общ размер на вноската за
падежната дата -130.43 лева, ведно със законната лихва, считано от
04.05.2023г /подаване на заявление по чл.410 ГПК/ до окончателното
издължаване, за която е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК №469 от 05/05/2023г. по ч.гр.д. №842/23гпо описа
на ВРС. Въззивникът е оосъдена да заплати и 75.00 лева разноски в
заповедното производство и 245.00 лева разноски в исковото.
Твърди се във въззивната жалба, че сключеният между страните договор
за паричен заем не отговарял на изискванията на чл. 8, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй
като в същият липсвала ясно разписана методика на формиране годишния
процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и
как се формира същият от 48.44 %/. Не се съдържала информация и за начина
1
на изчисление на фиксирания годишен лихвен процент и отношението му към
годишния процент на разходите. По този начин потребителят бил поставен в
невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на
ползвания от него финансов продукт. Въведеното изискване за предоставяне
на обезпечение, чрез поръчителство или банкова гаранция, съдържало
изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които -
предвид и изключително краткия срок, в който следвало да се предоставят -
тридневен от сключване на договора, на практика правели задължението
неизпълнимо. Срокът бил твърде кратък и за потребителя се създавало
значително затруднение, както относно физическо лице -поръчител, така и
относно банковата гаранция, за учредяването на която се изисквало набавяне
на документи, одобрение и други действия, за които били нужни технологично
време и чуждо съдействие. Предвиждането неустойката да се кумулира към
погасителните вноски водело до скрито оскъпяване на кредита.
Непредоставянето на обезпечение не водело до причиняване вреди за
кредитора, който бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника,
съответно - риска при предоставяне на заема преди сключване на договора,
като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по
този начин към погасителните вноски, неустойката се явявала добавка към
възнаградителната лихва и представлявала печалба за заемодателя. Липсата на
част от задължителните реквизити на т. 10 на чл. 8 ЗПК, превръщала
договорът в недействителен.
Макар формално договорът за паричен заем да покрива изискуеми
реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондирали с
изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита
и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката била особено
съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на
ГПР по кредита била чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните
продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи
да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите,
вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят уреждал като порок от толкова висока степен, че
изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не
бил оповестил действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят бил
нарушил изискванията на закона, което обосновавало извод за
недействителност на целия договор за паричен заем на основание чл. 22 от
ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 о- ЗПК (в този
смисъл сочи Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по
описа на СГС, И-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д.
№ 7108/2021 г. по описа на СГС, Ш-Б въззивен състав и др.).
Първоинстанционният съд приел за разглеждане и възражение за
прихващане като не се бил произнесъл по доказателствените искания в
отговора на исковата молба и не включил задачите, поставени към съдебно
счетоводната експертиза.
В законоустановения срок по чл. 263 ГПК е постъпил писмен отговор на
въззивната жалба от въззиваемата по жалбата страна . Сочи се, че подадената
въззивна жалба била недопустима, тъй като възраженията не били направени
в първоинстанционното производство и били преклудирани, съобразно чл.
266, ал. 2, т. 1 от ГПК. С въззивната жалба се въвеждало ново искане, по повод
на което не се е произнесъл първоинстанционният съд, чл. 7, ал. 3 от ГПК се
2
излага, че е неприложим в | настоящето производство
Сочи се, че постановеното решение на районен съд В е изцяло
законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде потвърдено. Съдът
се бил произнесъл по недействителността на договора, като неустойката по
договора е обявена за нищожна, поради което тя вече не е част от договора за
кредит.
При изчислението на ГПР била спазена методиката в пар. 1 от ДР на
ЗПК,размерът и е под законово определения, който е 50% от стойността на
кредита.
Съдът се произнесъл по възражението за прихващане на въззивника.
Първоинстанционният съд прогласил клаузата за неустойка за нищожна и
извършил прихващане, като уважил искането на въззивника.
Пред въззивната инстанция не са събирани нови доказателства.
Вският окръжен съд ,след като взе предвид събраните по делото
доказателства и доводите на страните ,прие за установено от фактическа
страна следното :
Делото е образувано по искова молба от „ИФ “ ЕООД със седалище и адрес на
управление в гр.С против С. Р. Г., за установяване на вземане в размер 50.43
лв. главница, представляваща част от вноската за главница с падежна дата
21.03.2023г. при общ размер на вноската за падежната дата - 130.43 лв., ведно
със законната лихва върху претендираната сума от датата на предявяване на
исковата молба до окончателно изплащане на задължението, за което
вземането е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.
№ 842/2023г. на Районен съд В. Твърди се от ищеца, че на 24.06.2022г., между
страните по делото, е сключен Договор за предоставяне на кредит от
разстояние № 391826. Договорът е сключен при условията на ЗПФУР, и на
основание същия е отпуснат кредит с главница в размер на 3 000.00 лв
преведена по посочена от кредитополучателя банкова сметка с титуляр
Светланна Р. Г..
Вземането за главница в размер на 3000.00 лв. е разпределено на 23 вноски, от
които първите 22 са в размер на 130.43 лв., а последната 23-та в размер на
130.54 лв. за периода 24.07.2022г. - 14.05.2024г.. Претендираната вноска не е
погасена, нито изцяло, нито претендираната част от нея. Същата е падежирала
преди входиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, срещу
3
която е подадено възражение по чл.415 ГПК.
Ответникът, чрез назначен особен представител при условията на чл.47,
ал.5 ГПК в отговор е оспорил претенцията, като излага, че с предявяване на
множество искове за части от вноски по кредита се нарушават правата на
ответника.
Излага се, че с неосигуряване на поисканото обезпечение за сключване на
договора -банкова гаранция или двама поръчители, които да отговарят редица
неизпълними и нелогични условия, е довело до начисляване на неустойка в
размер на 1491,84 лв. или почти 50% от главницата, която неустойка е
разсрочена за заплащане с всяка падежна вноска.
Въведено е възражение за недействителност поради противоречието му с
Директива 2008/48/ЕО, че преди сключването на договор за кредит
кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на
потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се
направи справка в съответната база данни.
Направено е възражение за прихващане с насрещни вземания в размер
1642.51лева, платени без основание на 06.04.2022г.
Пред първоинстанционния съд не се е спорило между страните, че
между същите е сключен договор за кредит от разстояние №
391826/24.06.2022г., съгласно който на кредитополучателя е предоставен
кредит в размер на 3000.00 лева със срок на издължаване 23 месеца, считано
от датата на неговото усвояване, което е уговорено да бъде еднократно по
посочена банкова сметка с титуляр ищцата и с размер на вноските, както
следва: първите 22 в размер на 130.43 лв., а последната 23-та в размер на
130.54 лв. за периода 24.07.2022г. - 14.05.2024г. Не се е спорило, и че сумата от
3000.00 лева е усвоена от кредитополучателя.
С определение от 09.10.2023г. е прието за разглеждане възражение за
прихващане със сумата 1642.51 лева, платена на 06.04.2022г. , както е
посочено в ответника в молба вх.№ 10215 от 09.10.2023г.
С обжалваното решение е прието за установено от първоинстанционния
съд, че ответницата е извършвала частични плащания, като нито едно от
плащанията не е било на уговорения падеж. Плащанията по вноските са в общ
размер от 1717.00 лева, от които 521.72 лева - главница, 370.13 лева -
договорна лихва, 810.15 лева - неустойка и 15.00 лева - такса просрочие.
4
Прието е, че уговореното между страните в чл. 3, ал. 1 представяне на
обезпечение от кредитополучателя потребител- банкова гаранция или
поръчителство от две физически лица в срок от три дни от сключване на
договора, за неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, и като
такава не поражда права и задължения за страните, поради което сумите,
заплатени от кредитополучателя в изпълнение на задълженията, предвидени в
тези разпоредби, са приети за недължимо платени от страна на ищеца като
престирани при начална липса на основание. Платената от ответницата сума
като неустойка е разпределена за погасяване на лихвата и главницата. След
разпределянето и за периода от 24.07.2022г. до 21.03.2023г., платената сума е
прието, че не покрива дължимата месечна вноска за 21.03.2023г. в размер на
194.98 лева, от която вноска ответницата е платила само 2.21 лева ,поради
което искът е прието, че е основателен и доказан. Направеното от
ответницата възражение за прихващане е намерено неоснователно, тъй като
ответницата не е посочила в каква връзка е извършено плащането, нито е
представила доказателства за плащането.
При така установената фактическа обстановка Съдът намира са
установено от правна страна следното :
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението и по допустимостта му в обжалваната му част, а по
всички останали въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Въззивният съд не може да се произнася по основания за неправилност на
въззивното решение, извън посочените във въззивната жалба, освен в
случаите, когато прилага материалния закон, определяйки сам точната
правната квалификация на предявените искове и на насрещните права и
възраженията на страните. Вън от това той проверява само посочените в
жалбата правни изводи, законосъобразността на посочените в жалбата
процесуални действия и обосноваността на посочените в жалбата фактически
констатации на първоинстанционния съд. В този смисъл е и установената
задължителна съдебна практика, обективирана в решения на Върховния
касационен съд, постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение № 57 от
12.03.2012 г. по гр. д. 212/2011 г. IV г. о.; решение № 230 от 10.11.2011 г. по гр.
д. № 307/2011 г. II г. о., решение № 385 от 18.04.2012 г. по гр. д. № 1538/2010 г.
Съгласно задължителните указания и разясненията относно правомощията на
5
въззивната инстанция предвид разпоредбата на чл. 269 от ГПК, дадени с т. 1 и
мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК,
въззивният съд се произнася служебно само по въпросите относно
валидността и процесуалната допустимост на първоинстанционното решение,
а при проверката относно правилността на същото - само за приложението на
императивни материално правни норми и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните по делото или за определени категории уязвими лица,
като по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от релевираните във
въззивната жалба основания и в рамките на заявеното с нея искане за
произнасяне от въззивния съд.
Обжалваното решение, предмет на настоящата проверка, е валидно и
допустимо – постановено е от компетентен съд, съобразно правилата на
родовата и местната подсъдност, от надлежен състав и в рамките на
правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е
подписано. Депозираната срещу него въззивна жалба е подадена в
преклузивния срок, от надлежна страна и при наличие на правен интерес,
поради което е процесуално допустима.
Предявените искове са с правно основание чл.422 ГПК ,вр. с чл.240 ЗЗД и
чл.86 ЗЗД.
Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни
изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на РС-В, а по конкретно наведените във въззивната
жалба оплаквания, които очертават и предметния обхват на въззивната
проверка, съдът намира за неоснователни, поради следното:
Съгласно чл.131 ГПК , ответникът в отговора на исковата молба, следва
да изложи всички възражения, под страх от преклузията им след изтичане на
срока. Последиците са посочени в чл.133 ГПК и са указани в разпореждане №
1324/13.06.2023г. на ВРС до отнетника. Възражение относно липсата на
яснота относно формирания размер на ГПР не е въвеждан от ответника с
отговора като предмет на делото, поради което и съдът не е изложил мотиви в
тази насока. Предмет на въззивната проверка е първоинстанционното
решение, което е постановено с оглед очертания предмет на спора от страните
и наведените твърдения и доводи. Съдът е изложил мотиви, анализирал е
събраните доказателства в съответствие с процесуалните разпоредби и е
6
постановил правилно решение.
Не е основателно и оплакването , че районния съд не се е произнесъл по
направеното възражение за прихващане. След като са дадени указания за
конкретизирането му, не е направено такова, като не е посочено плащането на
1642.51 лева, за което се твърди, че е извършено на 06.04.2022г., по кой
договор е извършено, с оглед сключването на настоящия договор на
24.06.2022г. и твърдението за множество договори ,сключени между страните.
В случая, дори да се установи, че такова плащане е направено по някой
от останалите договори между страните, съгласно чл.103, ал.1 от ЗЗД една от
кумулативно изискуемите предпоставки за извършване на прихващане е
вземането на страната, която прихваща /активното вземане/ да е изискуемо и
ликвидно , което изискване не е налице в конкретния случай, както правилно е
приел първоинстанционния съд.
С оглед на горното съдът счита, че изводите на ВРС в обжалваното
решение са правилни и напълно се споделят от настоящата инстанция, поради
което същото следва да бъде потвърдено.
По разноските.
С оглед изхода на настоящото дело на жалбоподателя не се следват
разноски. Насрещната по жалбата страна е направила искане за присъждане на
разноски пред въззивната инстанция за юрисконултско възнаграждение в
размер 300.00 лева.
Предвид размера на материалния интерес по делото, и с оглед разпоредбата на
чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, във вр. с чл.78, ал.8
ГПК съдът намира, че следва да бъде присъдено възнаграждение в размер на
100.00 лева.
Воден от горното Вският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 21/08.01.2024г. по гр.д.№1123/2023г. на
Вски районен съд.
ОСЪЖДА С. Р. Г. с ЕГН: ********** и адрес гр.В, ***, да заплати на
„ИФ „ЕООД, ЕИК *** и седалище и адрес на управление гр.С, ***, партер,
представлявано от БИН разноски по делото в размер на 100.00 лева
7
юрисконултско възнаграждение.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8