Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 30.12.2020 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VI – 17 състав, в публично съдебно заседание на втори декември две хиляди и двадесета година в състав:
СЪДИЯ:
ДИЛЯНА
Г.
при секретаря Светлана Влахова като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 52 по описа на СГС за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени
са обективно евентуално съединени
искове, както следва: главен иск с правна квалификация чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД, както и евентуално съединен с него иск с
правна квалификация чл. 40 ЗЗД.
Ищецът - „П.Е.В.“ А.С.”, Чехия, твърди, че на 09.05.2006 г. между дружество „Е.Г. П.“ ЕООД и ответникът „БГЛ” ООД е сключен договор за строителство, по който за „БГЛ” ООД са възникнали вземания към „Е.Г. П.“ ЕООД за получаване на сума в размер на 774 185, 21 лв., представляваща неплатено възнаграждение за извършени строителни работи, както и сума в размер на 12 350 лв., представляваща лихва за забавено плащане на дължимото възнаграждение. Дължимостта на тези вземания е призната с влязло в сила арбитражно решение, постановено по вътр. арб. д. № 448/2009 г. по описа на Арбитражния съд при БТПП. С това решение „Е.Г. П.“ ЕООД е осъдено да заплати на ответника „БГЛ” ООД освен описаните суми, също така и дължимата законна лихва върху присъдената главница за периода от 01.01.2010 г. до окончателно плащане на главницата, както и сумата от 66 350 лв. – разноски, направени в арбитражното производство. На 14.12.2015 г. между „БГЛ” ООД, в качеството му на цедент, и втория ответник „Б.М.“ ЕООД, в качеството му на цесионер, е сключен договор за цесия, с който цедентът прехвърля на цесионера вземанията, които има към „Е.Г. П.“ ЕООД, които са присъдени с цитираното арбитражно решение, както и вземане за получаване от „Е.Г. П.“ ЕООД на сума в размер на 154 837, 04 лв., представляваща начислено ДДС върху неизплатеното възнаграждение за извършени строителни дейности в размер на 774 185, 21 лв. Договорът за цесия е съобщен на длъжника „Е.Г. П.“ ЕООД с уведомление, връчено на 14.12.2015 г. на управителя Л.О.. Ищецът твърди, че към датата на сключване на договора за цесия една част от прехвърлените вземания не са съществували, тъй като са били погасени чрез плащане. Към тази дата другата част от прехвърлените вземания не са се притежавали от ответника „БГЛ” ООД, който се е разпоредил с тях още през 2011 г. като ги е прехвърлил на дружеството „П.И.Б.“ ЕООД по силата на сключен на 21.06.2011 г. договор за цесия. Ищецът счита, че след като част от прехвърлените с договора за цесия от 14.12.2015 г. вземания не са съществували към момента на сключването му, а друга част не са били част от патримониума на цедента към същия този момент и следователно той не е могъл да се разпореди с тях, то този договор е нищожен поради липса на предмет и като такъв не е породил правни последици.
На 15.12.2015 г., между „Б.М.“ ЕООД, в качеството му на кредитор и дружествата „П.Е.В.“ А.С.”, Чехия и „Е.Б.В., Холандия, в качеството им на поематели е сключен договор за встъпване в дълг, по силата на който последните две дружества встъпват в дълга на „Е.Г. П.“ ЕООД към „Б.М.“ ЕООД, който е предмет на договора за цесия от 14.12.2015 г., като се задължават да отговарят солидарно с длъжника за неговото изпълнение. Ищецът твърди, че доколкото договорът за цесия от 14.12.2015 г. е нищожен и не е породил действие, то кредитор по задълженията, в изпълнение на които встъпват двете юридически лица, е „БГЛ” ООД, а не цесионера „Б.М.“ ЕООД. Липсата на съществуващи задължения на „Е.Г. П.“ ЕООД към „Б.М.“ ЕООД според ищците означава, че договорът за встъпване в дълг има невъзможен предмет и като такъв е нищожен и не поражда правни последици. Този договор е сключен и при липса на основание, което също го прави нищожен. Ищецът сочи, че с договора за встъпване в дълг е уговорена клауза за неустойка за забавено плащане на задължението, в което встъпват дружествата „П.Е.В.“ А.С.”, Чехия и „Е.Б.В., Холандия, която е нищожна на самостоятелно основание, а именно поради противоречието й с добрите нрави.
Ищецът твърди, че след настъпване на падежа, уговорен в договора за встъпване в дълг и изменен по общо съгласие на страните по него, изразено в подписано на 23.12.2015 г. споразумение, кредиторът „Б.М.“ ЕООД е предявил пред съда иск за осъждане на ответниците „П.Е.В.“ А.С.”, Чехия и „Е.Б.В., Холандия да му заплатят при условията на солидарност сумата от общо 757 762 евро, представляваща дължима такава съгласно договор за цесия от 14.12.2015 г. и договор за встъпване в дълг от 15.12.2015 г., както и сумата от 370 000 евро, представляваща уговорена с договора за встъпване в дълг от 15.12.2015 г. неустойка за забава. В хода на проведеното съдебно производство, на 18.04.2016 г. страните са сключили спогодба, с която е прието, че „П.Е.В.“ А.С.”, Чехия и „Е.Б.В., Холандия дължат на „Б.М.“ ЕООД претендираните в процеса суми. Тази спогодба е одобрена с определение, постановено по т.д. № 110/ 2016 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив. Ищецът счита, че след като договорът за цесия и договорът за встъпване в дълг са нищожни сделки, които не са породили правни последици по пораждане на задълженията, чиято дължимост е призната със сключената спогодба, то тази спогодба има невъзможен предмет и като такава е нищожна.
Ищцовото дружество „П.Е.В.“ А.С.”, Чехия твърди, че при сключване на съдебната спогодба воля от негово име е изразена от адвокат К., който е упълномощен от неговия законен представител Л.О.. Лицето Л.О. е бил управител и на юридическото лице „Е.Г. П.“ ЕООД и като такъв е знаел, че по отношение на дружеството е открито производство по несъстоятелност и предстои да бъде заличено. Въпреки това той е подписал договора за встъпване в дълг от 15.12.2015 г. от името на „П.Е.В.“ А.С.” и е поел от него задължение да отговаря за дълга на несъстоятелния търговец, както и чрез упълномощен представител е изразил воля за сключване на спогодбата от 18.04.2016 г. Ищецът твърди, че действията на представителя по сключване на тези сделки са във вреда на представляваното дружество, което ги прави недействителни на основание чл. 40 ЗЗД.
Поради изложеното „П.Е.В.“ А.С.”, Чехия моли съдът да прогласи нищожността на спогодба, сключена на 18.04.2016 г., между „Б.М.“ ЕООД, „П.Е.В.“ А.С.”, Чехия и „Е.Б.В., Холандия, тъй като има невъзможен предмет. Прави искане съдът да прогласи и недействителността на описаната спогодба като сключена при споразумяване във вреда на представляваното дружество „П.Е.В.“ А.С.”, Чехия.
Ответникът - „Е.Б.В., Холандия, оспорва предявените искове. Твърди, че договорът за цесия, който е сключен на 14.12.2015 г. има възможен предмет, тъй като с него се прехвърля право, което по своето естество е прехвърлимо и липсват законови разпоредби, които да ограничават възможността на неговия титуляр да се разпорежда с него. След като договорът за цесия има възможен предмет, то той е действителен, поради което действителен е и сключеният договор за встъпване в дълг и сключената съдебна спогодба. Счита, че уговорената с договора за встъпване в дълг клауза за дължимост на неустойка е действителна. Посочва, че при сключване на съдебната спогодба нито представителят Л.О., нито „Б.М.“ ЕООД са знаел, че като я подписват увреждат представляваното дружество „П.Е.В.“ А.С.”, Чехия. Заявява, че с подписването на съдебната спогодба обективно няма увреждане, тъй като в резултат от изразената с нея воля се намалява задължението на „П.Е.В.“ А.С.”.
Ответникът - „Б.М.“ ЕООД, оспорва предявените искове. Твърди, че валидността на съдебната спогодба не е обусловена от действителното правно положение. Счита, че в настоящия процес е недопустимо да се разглеждат възражения за нищожност на договорите, от които произтичат вземанията, чиято дължимост е установена с одобрената от съда спогодба по т.д. № 110/ 2016 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, тъй като те са преклудирани. Тези възражения ищецът е могъл и е трябвало да направи в приключилото с тази спогодба съдебно производство. Посочва, че договорът за цесия и договорът за встъпване в дълг са действителни правни сделки. Заявява, че нормата на чл. 40 ЗЗД е неприложими към случаите на осъществено органно представителство. Посочва, че с подписването на съдебната спогодба обективно няма увреждане, тъй като в резултат от изразената с нея воля се намалява задължението на „П.Е.В.“ А.С.”. Счита, че уговорената с договора за встъпване в дълг клауза за дължимост на неустойка е действителна.
Третото лице помагач на страната на ответника „Б.М.“ ЕООД - „Б.“ ЕООД, твърди, че предявените искове са недопустими. Посочва, че договорът за цесия, който е сключен на 14.12.2015 г. има възможен предмет, както и че той е породил правно действие, тъй като е надлежно съобщен на длъжника чрез лице, което е разполагало с представителна власт да получи уведомление за това.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и ги обсъди в тяхната съвкупност, както и във връзка със
становищата на страните и техните възражения, намира за установено
от фактическа и
правна страна следното:
По иска с правна квалификация чл. 26,
ал. 2, предл. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на
спогодба, сключена на 18.04.2016 г., между „Б.М.“ ЕООД, „П.Е.В.“ А.С.”, Чехия и
„Е.Б.В., Холандия, поради невъзможен предмет:
Предмет на разглеждане в настоящото производство са отделни искове за прогласяване на недействителността на сключена между страните спогодба, като заявените от ищеца отделни пороци водят до различен вид недействителност – единият от тях има за последица абсолютната нищожност на сключената спогодба, а другият води до специфичната недействителност по чл. 40 ЗЗД, която не е абсолютна нищожност. С оглед естеството на исковете съдът намира, че те са предявени при условията на евентуално съединяване. Това е така, доколкото нищожната сделка не съществува за правния мир и след като това е признато на едно от заявените от ищеца основания, то тази същата сделка няма как да е недействителна и на друго основание. В този смисъл е практиката на ВКС – Определение № 494/ 05.08.2011 г., постановено по ч.гр.д. № 267/2011 г. на ВКС, ГК, ІV гр.о. Предвид характера и последиците, до които водят пороците, които са посочени като основание на двата отделни установителни иска, съдът намира, че главният иск е този за прогласяване на нищожността на спогодба, сключена на 18.04.2016 г., между „Б.М.“ ЕООД, „П.Е.В.“ А.С.”, Чехия и „Е.Б.В., Холандия, поради невъзможен предмет.
Предмет на установителния иск с правна квалификация чл. 26 ал. 2, предл. 1 ЗЗД е прогласяване нищожността на спогодба, която е постигната между ищеца и ответниците в производството пред съда и е одобрена с определение, постановено по т.д. № 110/ 2016 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив.
Съдебната спогодба като фактически състав и правни последици представлява смесен институт, който се регламентира от нормите на ЗЗД и ГПК. От една страна съдебната спогодба, също както и извънсъдебната такава, представлява договор между страните, с който те прекратяват един съществуващ между тях спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки /чл. 365, ал. 1 ЗЗД/. Освен елементите на извънсъдебната спогодба фактическият състав на съдебната спогодба включва и следните елементи: 1) договорът за спогодба да бъде сключен пред съда, който разглежда делото и да бъде удостоверен в съдебния протокол, подписан и от страните, освен от председателя и съдебния секретар, която форма е условие за валидност на съдебната спогодба, 2) съдебната спогодба да бъде одобрена от съда с постановен от него съдебен акт. В чл. 234, ал. 3 ГПК е предвидено, че съдебната спогодба има значение на влязло в сила решение. С оглед на това се налага извода, че към материалноправните последици, които съдебната спогодба има в качеството на гражданскоправна сделка, се прибавят и държавноправните последици, типични за едно съдебно решение, които са силата на пресъдено нещо и изпълнителна сила, с които тя се ползва.
Въпреки факта, че съдебната спогодба се одобрява с акт на съда, пред който се разглежда спора, който тя цели да разреши, както и че тя се ползва със сила на пресъдено нещо, която важи в отношенията между страните по правния спор, тя запазва качеството си на договор и в тази си част е подчинена на режима на договорите, предвиден в ЗЗД, включително и спрямо нея са приложими правилата за недействителност на договора, които са регламентирани в ЗЗД. В тази насока се е произнесъл ВКС по реда на чл. 290 ГПК - № 192/ 13.12.2017 г., постановено по гр.д. № 4439/2016 г. по описа на ВКС, ІV гр.о.
В чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД е предвидено, че нищожни са договорите, които имат невъзможен предмет. За да отговори на въпроса кога е налице посоченият в тази правна норма порок на един договор, който води до неговата нищожност, съдът съобразява задължителните указания за това, дадени в мотивите на Тълкувателно решение № 3/ 28.06.2016 г., постановено по тълк.д. № 3/2014 г. по описа на ОСГТК на ВКС. В тълкувателното решение е посочено, че предметът на сделката се свързва с обекта на правоотношението, към което е насочено поведението на страните по сделката. Предмет на сделката са вещи, действия, бездействия, нематериални правни и имуществени блага. Предмет трябва да има всяка сделка. За да е налице сделка, страните трябва да са постигнали съгласие по нейния предмет. Ако към момента на постигне на съгласието, предметът е фактически или правно невъзможен, сделката е нищожна поради невъзможен предмет в хипотезата на чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД. Фактическата невъзможност на предмета следва да е изначална и означава, че той не съществува в реалната действителност при сключване на сделката и не може да възникне според природните закони и с оглед нивото на развитие на науката, техниката и технологиите към момента на сделката, както и ако предметът е индивидуално определена вещ и тя е погинала преди постигане на съгласието. Правната невъзможност на предмета означава, че за неговото възникване или за разпореждането с него съществува непреодолима правна пречка.
Предмет на договора за спогодба, сключен на 18.04.2016 г., между дружествата „Б.М.“ ЕООД, „П.Е.В.“ А.С.”, Чехия и „Е.Б.В., Холандия, са имуществени права, представляващи няколко парични вземания за получаване на суми в общ размер на 1 127 762, 69 евро, с левова равностойност в размер на 2 205 712, 10 лв. С оглед на вида на имущественото благо, което е предмет на атакувания договор за спогодба, което не е вещ, а вземане, трябва да се приеме, че за да е налице хипотезата на невъзможен предмет на сключената спогодба, трябва да се установи, че съществува непреодолима правна пречка това вземане да възникне към момента на подписване на договора за спогодба. Такава правна пречка би могла да бъде нищожността на сделката, от която вземанията, предмет на договора произтичат, защото нищожната сделка не може да бъде породи присъщите и правни последици, включително и въз основа на нея не може да възникне парично вземане за едната страна по нея към другата.
От съдържанието на договора за спогодба, който се иска да бъде прогласен за нищожен, е видно, че негов предмет са парични вземания, които са възникнали от два договора: 1) една част от вземанията, които са в общ размер от 757 762, 69 евро с левова равностойност от 1 482 055 лв., са възникнали от договор за строителство, сключен на 09.05.2006 г., между дружествата „БГЛ” ООД и „Е.Г. П.“ ЕООД; 2) а вземането за получаване на неустойка в размер на 370 000 евро, с левова равностойност от 723 657, 10 лв., произтича от договор за встъпване в дълг, подписан на 15.12.2015 г., между „Б.М.“ ЕООД, „П.Е.В.“ А.С.”, Чехия и „Е.Б.В., Холандия.
Ищецът в настоящото производство не твърди договорът за строителство от 09.05.2006 г., който е правопораждащият факт по отношение на паричните вземания, които са в общ размер от 757 762, 69 евро с левова равностойност от 1 482 055 лв. и са предмет на договора за спогодба, сключен пред съда, да е нищожен. По делото няма представени и доказателства, от които да се установява, че този договор страда от някакъв порок, който да го прави нищожен. Ето защо трябва да се приеме, че той представлява валидна правна сделка, която е породила присъщите и правни последици по възникване на парични вземания съгласно постигнатото между страните съгласие, каквито са и тези, които са предмет на сключения договор за спогодба. Следователно по делото не се установява да съществува непреодолима правна пречка, която да води до невъзможност паричните вземания, които са в общ размер от 757 762, 69 евро с левова равностойност от 1 482 055 лв. и са възникнали от договор за строителство, сключен на 09.05.2006 г., между дружествата „БГЛ” ООД и „Е.Г. П.“ ЕООД, да възникнат. Това означава, че сключеният пред съда договор за спогодба, който има за предмет прекратяването на съществуващ правен спор за тяхната дължимост, има възможен предмет.
В исковата молба ищецът
твърди, че две сделки, различни от договора за строителство, са нищожни и
счита, че този техен порок води до това, че вземанията, предмет на договора за
спогодба, не съществуват към момента на неговото сключване. Тези сделки са
договора за цесия, сключен на 14.12.2015 г. между „БГЛ” ООД, в качеството му на
цедент, и втория ответник „Б.М.“ ЕООД, в качеството
му на цесионер, с който цедентът
прехвърля на цесионера вземанията, които има към
„Е.Г. П.“ ЕООД, които са възникнали на основание договора за строителство от
09.05.2006 г. и договора за встъпване в дълг, сключен на 15.12.2015 г., между „Б.М.“
ЕООД, в качеството му на кредитор и дружествата „П.Е.В.“ А.С.”, Чехия и „Е.Б.В.,
Холандия, в качеството им на поематели, по силата на
който последните две дружества встъпват в дълга на „Е.Г. П.“ ЕООД към „Б.М.“
ЕООД, възникнал въз основа на договора за строителство от 09.05.2006 г. Тези
два договора обаче не са правопораждащият факт, от
който произтичат вземанията в общ размер от 757 762, 69 евро с левова
равностойност от 1 482 055 лв., които са предмет на договора за спогодба,
който, както се посочи, е договорът за строителство от 09.05.2006 г. и е
действителна правна сделка. Ето защо и тяхната нищожност не би могла до доведе
до невъзможност за възникване на описаните вземания, които към този момент вече
съществуват и дори длъжникът по тях е допуснал неизпълнение, поради което и
въпросите за възникването на тези парични вземания и за тяхното реално
изпълнение са разрешени с влязло в сила решение на арбитражния съд, постановено
по вътр. арб. д. № 448/2009
г. по описа на Арбитражния съд при БТПП. Нищожността на договора за прехвърляне
на вземания и на договора за встъпване в дълг, ако се приеме за доказана в
производството, би могла да рефлектира единствено върху това кой правен субект
е титуляр на паричните вземания, както и длъжник по тях, но не и върху
възможността същите да възникнат валидно. Ако се приеме, че тези две сделки са нищожни и като такива не са породили
правно действие, което по договора за цесия се изразява в прехвърляне на
правото на вземане от цедента в патримониума
на цесионера, а по договора за встъпване в дълг се
изразява в поемане на задължение от встъпилите в дълга лица да отговарят за
неговото изпълнение солидарно с първоначалния длъжник, то това не може да
доведе до нищожност на последваща сделка, имаща за
предмет същите парични вземания, включително и на договор за спогодба, а би
имало значение единствено за това дали тази последваща
сделка е породила действие. Основен принцип в правото е, че никой не може да
прехвърли или да упражни права, които не притежава, поради което и сделките за
разпореждане с едно парично вземане, сключени с лице, което не е негов титуляр
или с лице, което не е длъжник по него, не са годни валидно да породят целените
от тях правни последици. Това в хипотезата на сключен договор за спогодба
означава, че той не може да постигне ефекта по разрешаване на възникналия спор
за дължимост на вземането, след като на някоя от
страните по този договор не стои правен субект, който има качеството на
кредитор или длъжник на това вземане и има право да се разпорежда с него и
съответно да се задължава да го изпълни. Това обаче не е порок от вида на тези,
посочени в чл. 26 ЗЗД, който да води до нищожност на сключения договор.
Правопораждащият факт на следващото вземане, което е предмет на процесния договор за спогодба, за получаване на неустойка в размер на 370 000 евро с левова равностойност от 723 657, 10 лв., е договора за встъпване в дълг, подписан на 15.12.2015 г., между „Б.М.“ ЕООД, „П.Е.В.“ А.С.”, Чехия и „Е.Б.В., Холандия, тъй като задължението за заплащане на неустойка възниква от тази сделка, в съдържанието, на която е постигната уговорка за нейната дължимост. Ето защо и за да отговори на въпроса дали съществува правна пречка това вземане да възникне, съдът на първо място трябва да разгледа възраженията на ищеца за нищожността на този договор, както и за нищожността на клаузата за дължимост на неустойка, която е част от неговото съдържание.
Както беше посочено съгласно чл. 234, ал. 3 ГПК съдебната спогодба има значението на влязло в сила решение, което означава, че тя се ползва със сила на пресъдено нещо и изпълнителна сила, които са присъщите правни последици на съдебното решение по предявен осъдителен иск. Силата на пресъдено нещо на съдебната спогодба произтича от целта й, която е чрез нея да се разреши правният спор, с който съдът е сезиран. Тя важи в отношенията между страните по спора, като обективните й предели се разпростират върху предмета на делото, т.е. върху установеното с него право, включително и факта, от който то произтича, т.нар. правопораждащ факт. Следователно силата на пресъдено нещо на една съдебна спогодба, която е постановена в производство за разглеждане на иск за дължимост на едно парично вземане, което произтича от сключен договор, обхваща и факта на съществуването на този договор. Силата на пресъдено нещо на одобрената съдебна спогодба, както и тази на влязлото в сила съдебно решение, обхваща още и тези факти, които са възникнали към момента на приключване на устните състезания пред инстанцията по същество, след която решението е влязло в сила, и въз основа на които ответникът е могъл да предяви правоизключващите и правоунищожаващите възражения срещу правопораждащия вземането факт, в които се включват и тези факти, които водят до недействителност на правната сделка, която представлява основание на предявения иск, включително такива, водещи до нейната абсолютна нищожност или висяща недействителност или такива, водещи до нищожност на отделна клауза от тази сделка, която има значение за възникването на предявеното вземане. Пропуснатите от ответника възражения, които се основават на обстоятелства от вида на посочените, се преклудират и същият не може да ги упражни в друг процес, доколкото така ще се стигне до подновяване на вече разрешен по окончателен начин спор, което е недопустимо с оглед разпоредбата на чл. 299, ал. 1 ГПК вр. чл. 234, ал. 3 ГПК. Това означава, че ответникът, който е пропуснал в хода на процеса, който е приключил по реда на чл. 234 ГПК да направи възражения за нищожността на отделна клауза или на цялата правната сделка, която се сочи като правопораждащ факт на вземането, чието съществуване е установено по задължителен за страните начин със съдържанието на одобрената съдебна спогодба, не може да се позове на тази нищожност в друг, последващ процес, нито като предяви иск за прогласяване нищожността на тази сделка или на отделна уговорка от нейното съдържание, нито като заяви възражение за нищожността й като защита по предявен срещу него друг иск, по който тя е посочена като основание. В този смисъл е практиката на ВКС, постановена по чл. 290 ГПК – Решение № 137/ 12.10.2015 г., постановен по т.д. № 2618/ 2014 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 115/ 10.01.2012 г., постановен по т.д. № 883/2010 г. по описа на ВКС, I т.о. В тази насока са и мотивите, изложени в т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г., постановено по тълк.д. № 3/2016 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
Като се вземе предвид изложеното, трябва да се заключи, че обективните предели на силата на пресъдено нещо на съдебната спогодба, която е одобрена от съда с определение, постановено по т.д. № 110/ 2016 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, обхващат и факта на съществуване и на действителност на сделката, от която се твърди, че е възникнало вземането за заплащане на неустойка, която представлява договор за встъпване в дълг, сключен на 15.12.2015 г., както и факта на действителност на клаузата за дължимост на неустойката, която е обективирана в чл. 5 от съдържанието на договора за встъпване в дълг. Тя важи в отношенията между страните по спора, които са страни и по настоящото дело, и е задължителна за тях и за настоящия съдебен състав, който е длъжен да приеме за установено от одобрената съдебна спогодба, че описаният договор, който се сочи и като правопораждащ факт на вземането, което е предмет на атакувания в настоящия процес договор за спогодба, е сключен и че той е действителен, както и че клаузата, от която това вземане е породено, също е действителна и е породила правни последици. В настоящото производство за съда е недопустимо да разглежда каквито и да е възражения, направени от ответника за недействителност на договора за встъпване в дълг, които не се основава на нови факти, тъй като те са обхванати от силата на пресъдено нещо на съдебната спогодба, с която е приключило т.д. № 110/ 2016 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив. Това се отнася и конкретно за възраженията, направени от ищцовото дружество, за нищожност на договора за встъпване в дълг от 15.12.2015 г., като сключен поради липса на основание и поради невъзможен предмет, както и възражението за нищожност на клаузата на чл. 5 от договора за встъпване в дълг, като противоречаща на добрите нрави, защото всяко от тези възражения се основава на факти, които са съществували към датата на сключване на този договор и съответно към датата на приключване на съдебното заседание, в което съдът е постановил определението за одобряване на съдебната спогодбата по т.д. № 110/ 2016 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, са обхванати от силата на пресъдено нещо, с която се ползва одобрената съдебна спогодбата. Ищецът е трябвало да направи тези свои възражения за нищожност на договора за встъпване в дълг и на съдържаща се в него неустоична клауза в хода на т.д. № 110/ 2016 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, като възможността му да ги заяви след неговото приключване, включително и в настоящия процес е преклудирано. Той може да се позове в производството по предявен иск за нищожност на договора за спогодба, сключен пред съда, само на порок, който касае изразената от страните воля при сключване на самата спогодба, а не на сделките, подписани преди нея, които са установени със сила на пресъдено нещо. Ето защо и настоящият съдебен състав не може да разглежда и да се произнася по основателността на направените от ищеца възражения за нищожност на договора за встъпване в дълг и на клаузата за дължимост на неустойка, а следва да зачете силата на пресъдено нещо на одобрената от съда спогодба. Това от своя страна означава, че към датата на сключването между страните по спора на договор за спогодба, който е предмет на предявения установителен иск по чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД, не съществува твърдяната от ищеца правна пречка за възникването на паричното вземане за получаване на неустойка в размер на 370 000 евро, с левова равностойност от 723 657, 10 лв., което произтича от договора за встъпване в дълг, подписан на 15.12.2015 г., между „Б.М.“ ЕООД, „П.Е.В.“ А.С.”, Чехия и „Е.Б.В., Холандия, тъй като този договор представлява валидна правна сделка и в нейното съдържание е включена действителна клауза за заплащане на неустойка.
След като по
делото не се установи, че за което и да е парично вземане, което е предмет на процесния договор за спогодба, съществува правна пречка,
която да води до невъзможност то да възникне, трябва да се заключи, че този
договор има възможен предмет и следователно не страда от порока по чл. 26, ал.
2, предл. 1 ЗЗД, който да го прави нищожен. Ето защо и искът за нищожност на договора за
спогодба поради невъзможен предмет е неоснователен.
По иска с правна квалификация чл. 40 ЗЗД
за установяване недействителността на спогодба, сключена на 18.04.2016 г., между
„Б.М.“ ЕООД, „П.Е.В.“ А.С.”, Чехия и „Е.Б.В., Холандия, като сключена от
представител при споразумяване във вреда на представляваното дружество „П.Е.В.“
А.С.”, Чехия:
Предвид извода за неоснователност на главния иск
за нищожност на договора за
спогодба поради невъзможен
предмет, се е сбъднало процесуалното условие за разглеждане на предявения
при условията на евентуалност иск с правна квалификация по чл. 40 ЗЗД.
В разпоредбата на чл. 40 ЗЗД е установен случай на недействителност на договор, който е сключен от представител, от името и за сметка на представлявания. Тази норма на основание препращащата разпоредба на чл. 288 ТЗ е приложима и спрямо търговска сделка, при сключване на която воля от името на дружество с ограничена отговорност е изразена от неговия органен представител – от неговия управител, който го представлява по силата на закона и който договаря във вреда на дружеството с трето лице, или от неговия упълномощен представител, който го представлява по силата на сключена упълномощителна сделка. В тази насока е и произнасянето на ВКС – Решение № 178 от 12.03.2020 г., постановено по т.д. № 1991/2018 г. по описа на ВКС, II т.о. Ето защо нормата на чл. 40 ЗЗД е приложима в настоящия случай.
Недействителността по чл. 40 ЗЗД е уредена единствено и изключително в интерес на представляваното лице, което е увреденият от договора правен субект. При сключване на договора за спогодба, обективиран в протокол от съдебно заседание, проведено на 18.04.2016 г. по т.д. № 110/ 2016 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, който се твърди да е недействителен, дружеството „П.Е.В.“ А.С.”, Чехия има качеството на представляван, тъй като този документ е подписан от негово име от упълномощен представител – адвокат К.К.. Това означава, че това юридическо лице може да се позове на уредената в чл. 40 ЗЗД недействителност на договора за спогодба, каквото позоваване е направено в процеса с предявяването на иск за установяване на тази недействителност.
В тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г., постановено по тълк.д. № 5/2014 г. по описа на ОСГТК на ВКС, са дадени задължителни за съда указания по тълкуване на разпоредбата на чл. 40 ЗЗД, като е прието, че фактическият състав, пораждащ недействителността, предвидена в тази норма, се състои от два елемента: 1) първият елемент е обективен и се изразява в това, че сключеният от представителя договор уврежда представлявания, като е посочено, че увреждането на интересите на представлявания може да има най-различни проявни форми, например: договор, сключен при неизгодни за него условия; имуществото му е неоправдано обременено с уговорени тежести или договорът поражда допълнителни бъдещи и/или условни задължения, нетипични за конкретния тип договори; предоставените на пълномощника права са упражнени превратно, макар и в рамките на представителната му власт, както и най-различни други хипотези; 2) вторият елемент е субективен и се изразява в наличие на споразумяване между представителя и насрещната страна по договора за увреждането на представлявания и се свежда до недобросъвестност на представителя и третото лице относно увреждането на представлявания – и двамата, знаят /съзнават/, че сключеният договор обективно уврежда представлявания, като тази недобросъвестност не се предполага, а подлежи на доказване от страна на представлявания.
Предвид изложеното, трябва да се посочи, че за да се направи извод, че договора за спогодба от 18.04.2016 г. представлява недействително съглашение по чл. 40 ЗЗД, по делото трябва да се докаже първо, че с неговото сключване от упълномощения представител на „П.Е.В.“ А.С.”, Чехия и ответника „Б.М.“ ЕООД, който е насрещна страна по този договор, реално се увреждат интересите на представляваното търговско дружество.
Доколкото целта на спогодбата е разрешаването чрез взаимни
отстъпки на един съществуващ или възможен бъдещ спор, който е породен от
възникнало между страните друго правоотношение, то за да се приеме, че е налице
увреждане за дружеството, което при нейното сключване е действало чрез
представител, трябва да се докаже, че уговорените с нея условия са неизгодни за
този субект. Те биха били неизгодни, ако с тях се договаря едната страна да
поема допълнителни задължения, каквито не е предвидено да възникват за другата страна,
която само се облагодетелства, без да прави някакви отстъпки. При тълкуване на
волята на насрещните страни, изразена в клаузите, които са част от съдържанието
на постигнатата между страните спогодба, се установява, че с подписването й те
са се съгласили да направили взаимни отстъпки – длъжниците
на паричните задължения, чието изпълнение е предмет на възникналия между
страните по спогодбата правен спор, са признали тяхното съществуване и са поели
задължение да ги изпълнят, а кредиторът е опростил част от тези задължения в
общ размер от 127 762, 69 евро с левова равностойност от 2 205 712, 10 лв. Това
означава, че не може да се приеме, че с тази спогодба единственият субект,
който прави отстъпки е представляваното дружество „П.Е.В.“ А.С.”, Чехия.
Напротив, такива са направени и от страна на кредитора „Б.М.“ ЕООД. В
съдържанието на спогодбата липсва клауза, в която да е предвидено, че в тежест
на длъжника „П.Е.В.“ А.С.”, Чехия възникват и други задължения, наред с тези,
предмет на правния спор, чието разрешаване се цели със спогодбата, без да
получи насрещна престация за това. Следователно уговорените
с процесния договор за спогодба условия не са
неизгодни за ищеца.
Договорът за спогодба уврежда интересите на представлявания и ако с него е уговорено имуществото му да бъде неоправдано и прекомерно спрямо дълга обременено с тежести. В съдържанието на оспорения в процеса договор за спогодба обаче няма включени каквито и да било клаузи, които да предвиждат обременяване на имуществото на представляваното дружество „П.Е.В.“ А.С.”, Чехия с някакви тежести.
Предвид изложеното, съдът счита, че по делото не се установява, че със сключването на договора за спогодба от 18.04.2016 г. се увреждат интересите на представлявания правен субект „П.Е.В.“ А.С.”, Чехия.
По делото не са ангажирани и никакви доказателства, от които да се установява настъпването на определени факти, въз основа на които да може да се направи обоснован извод, че както упълномощеният представител К.К., който е подписал спогодбата от името на ищеца, така и дружеството „Б.М.“ ЕООД, действащо чрез упълномощените си представители адвокат Я. и адвокат Д., са знаели, че със сключване пред съда на договора за спогодба причиняват вреда на „П.Е.В.“ А.С.”, Чехия. В производството не е доказано и между тези лица да съществуват някакви конкретни взаимоотношения и връзки, които да правят сигурно наличието на знание за това как се отразява сключването на договора за спогодба върху имуществото на „П.Е.В.“ А.С.”. При извършване на преценката за това дали процесният договор за спогодба е недействителен на основание чл. 40 ЗЗД е без значение обстоятелството какви действия е извършил законният представител на ищцовото дружество – Л.О., и дали те доказват наличие на знание у това лице за увреждане, тъй като това физическо лице не е участвало лично при сключване на договора за спогодба и не е изразявало воля за това от името и за сметка на „П.Е.В.“ А.С.” /спогодбата е подписана от упълномощения представител адвокат К. и неговите действия са тези, които са релевантни в случая/.
С оглед горното се налага крайният извод, че по делото не се установява да е осъществен фактическият състав на чл. 40 ЗЗД. Съдът не се произнася по наведените от ищеца съображения за недействителност по чл. 40 ЗЗД на договора за встъпване в дълг от 15.12.2015 г., който е подписал преди договора за спогодба, като сключен във вреда на представляваното дружество, тъй като тази недействителността не е предмет на предявен в настоящия процес отделен иск, а дори и да се установи, че е налице, то това не засяга действителността на последващи правни сделки, които имат връзка с този договор и не ги прави недействителни на основание чл. 40 ЗЗД. Те биха могли да бъдат такива само ако се докаже, че при сключване на тези сделки са осъществени както обективния, така и субективния елемент, които са част от фактическия състав на чл. 40 ЗЗД, каквото доказване не е проведено по делото. Предвид изложеното се налага крайния извод, че предявеният от ищеца иск с правна квалификация чл. 40 ЗЗД за установяване недействителността на договора за спогодба от 18.04.2016 г. е неоснователен и трябва да се отхвърли.
По присъждане на направените по делото разноски:
С оглед крайния изход на делото, разноски се следват на ответниците. От отвтеника „Б.М.“ ЕООД е заявено своевременно искане за присъждане на направените по делото, като тази страна е представила и доказателства за реално заплащане на такива в общ размер от 25 000 лв., представляващи адвокатско възнаграждение, за което са представени доказателства, че е платено, поради което те трябва да се присъдят в нейна полза.
Отвтеникът „Е.Б.В., Холандия също е направил искане за присъждане на разноски, но не е представил доказателства за тяхното реално извършване, поради което и такива не следва да се възлагат в тежест на ищеца.
Така мотивиран Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявените от „П.Е.В.“ А.С.”, дружество, учредено и съществуващо според
законите на Република Чехия, регистрирано в търговския регистър на
Градския съд в Прага, раздел В, партида 10341, с идентификационен номер
27402045, със седалище в Прага и с регистриран адрес: *** дворем
468/4, Велеславин, 162 00, Прага 6, Чешка Република, срещу
„Б.М.” ЕООД, с ЕИК: ********, със
седалище и адрес на управление:*** 4, и „Е.Б.В.“,
вписано в Търговския регистър при Холандската търговска камара под номер
34150465, с RSIN № ******, със седалище: Холандия, Амстердам и с адрес в
Република България: гр. София, бул. „******, евентуално обективно съединени искове,
както следва: главен иск с
правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД за
прогласяване нищожността на договор
за спогодба, сключен пред съд, на 18.04.2016 г., между „Б.М.“ ЕООД, „П.Е.В.“
А.С.”, Чехия и „Е.Б.В., Холандия, поради
невъзможен предмет и евентуален иск
с правно основание чл. 40 ЗЗД за прогласяване недействителността на договор
за спогодба, сключен пред съд, на 18.04.2016 г., между „Б.М.“ ЕООД, „П.Е.В.“
А.С.”, Чехия и „Е.Б.В., Холандия, като
сключен от името на дружеството „П.Е.В.“ А.С.”, Чехия от представител при
споразумяване във вреда на представлявания.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „П.Е.В.“ А.С.”, Чехия да заплати на „Б.М.” ЕООД сума в размер на 25 000 лв. /двадесет и пет хиляди лева/, представляваща направени разноски по делото.
Решението е постановено при участие в процеса на дружеството „Б.“ ЕООД, с ЕИК: ********, като трето лице помагач на страната на ответника „Б.М.” ЕООД.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: