№ 35976
гр. София, 01.12.2021 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в закрито заседание на
първи декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:ВА
като разгледа докладваното от ВА Частно гражданско дело №
20211110158462 по описа за 2021 година
РАЗПОРЕЖДАНЕ
гр. София, 01.12.2021 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав в закрито заседание на
първи декември през две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ВА
като разгледа докладваното от съдия ВА ч. гр. д. № 58462/2021 г. по описа на СРС, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 413, ал. 2 ГПК, във вр. чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК.
Подадено е заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с вх. №
68483/13.10.2021 г. от "" ЕООД срещу ЕВ. ЕВСТ. СЛ..
Съдът, като извърши проверка на предпоставките за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение намира, че заявлението следва да бъде частично
отхвърлено, тъй като е налице хипотезата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК, тоест същото
противоречи на закона и добрите нрави, като съображенията за това са следните:
Претендираните вземания – възнаграждение за поръчител са нищожни поради
противоречие със закона.
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. №
1/2013 г., ОСГТК „При проверка на правилността на първоинстанционното решение
въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако
нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е
ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на
някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили
пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските
права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище.“,
тоест първоинстанционният съд следи служебно и може да се произнесе по
действителността на договора или отделни негови клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 26
ЗЗД е императивна, а когато се касае за потребителски спор, съдът следи и за наличието на
неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ГПК, които също са нищожни ex lege, освен ако
не са индивидуално уговорени – арг. чл .146, ал. 1 ЗЗП.
В нормата на чл. 410, ал. 3 ГПК е прието, че когато вземането произтича от договор,
1
сключен с потребител, към заявлението се прилагат договорът, ако е в писмена форма,
заедно с всички негови приложения и изменения, както и приложимите общи условия, ако
има такива. Тоест, обхвата на съдебната проверка за спазване на имепративните правила на
закона и добрите нрави при потребителски спорове, какъвто е настоящият, се извършва не
само на базата на твърденията на заявителя в подаденото заявление за издаване на заповед
за изпълнение, но и на база представените към него писмени доказателствени средства.
Приложен е договор за предоставяне на поръчителство № 3650836/07.10.2019 г.
сключен между "" ЕООД от една страна в качеството на поръчител и ЕВ. ЕВСТ. СЛ. от
друга страна в качеството на потребител. Съгласно клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора за
поемане на задължението на потребителя по договор за паричен заем сключен с „"" АД,
потребителят дължи на поръчителя възнаграждение в размер на 296,25 лева, платимо на
разсрочени вноски, съобразно уговореното по договора.
От Договор за паричен заем № 3650836/07.10.2019 г., сключен между „"" АД от една
страна, в качеството на заемодател и ЕВ. ЕВСТ. СЛ. от друга страна в качеството на
заемополучател се установява, че заемодателят предоставя на заемополучателят сумата от
1250,00 лева, като заемополучателят се задължава да я върне на 15 месечни вноски, ведно с
уговорената договорна възнаградителна лихва. В договора е посочено, че ГПР е 49,03 %.
В клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора за потребителски кредит страните са
договорили, че кредитополучателят се задължава да предостави един от посочени видове
обезпечения, в това число и поръчителство.
От извършена служебно справка в Агенция по вписвания – Търговски регистър, на
основание чл. 23, ал. 6 ЗТРРЮЛН се установява, че принципал на поръчителя - "" ЕООД е
„"" АД. Следователно се касае за хипотеза на свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на
ТЗ.
При граматически, систематични и телеологическия анализ на чл. 114 и чл. 169 от
ДФЕС и Хартата на основните права – чл. 38, трябва да се направи извод, че ПЕС изисква
висока степен на защита на потребителите в Съюза. Законодателството на Съюза в областта
на защитата на потребителите освен това допринася за правилното функциониране на
вътрешния пазар. То има за цел да гарантира, че отношенията между стопанските субекти и
потребителите са справедливи и прозрачни, което като крайна цел подпомага общото
благосъстояние на европейските потребители и икономиката на Съюза.
Посочените изисквания от правото на ЕС, предпоставя, че националният съд има
задължение при тълкуване на съответната норма на националното право да я тълкува и
прилага в духа и смисъла на съответното общностно право – вж. Решение от 10.04.1984 по
делото Von Colson, C-14/83. Съгласно трайната практика на СЕС – вж. т. 20 от Решение от
12.07.1990 г., Foster, C-188/89; т. 23 от Решение от 14.09.2000 г., Collino и Chiappero, C-
343/98; т. 40 от Решение от 19.04.2007 г., Farell, C-356/05; т. 39 от Решение от 24.01.2012
г., Dominguez, C-282/10 , националният съд има задължение да тълкува националното
законодателство в духа на общностния правен ред. Следователно, за да бъдат осигурени
ефективни средства за защита на потребителите и изпълнение на завишения стандарт за това
е необходимо, когато се изследва въпроса за няколко договора, които са сключени със
свързани лица и между свързани лица, съда да изследва релациите и връзките в отделните
договори, но не като отделни правоотношения, които са независими едно от друго, а като
една обща икономическа дейност, която при кредитирането има лукративна цел – печалба, в
който случай различните правни средства и ползвани договори обслужват икономическата
дейност. Тоест, дори при множество правоотношения, когато те са със свързани лица или
между такива, трябва на отделните правоотношения да се гледа, като на едно правно и
икономическо цяло, за да се постигне ефективната защита на потребителя, при проверката
от страна на съда за спазване на императивните правила на закона и добрите нрави, в това
число и проверката за наличието на неравноправни клаузи.
2
В случая предмет на настоящото заповедно производство са вземания, които
произтичат от договор за потребителски кредит, които се твърди, че са заплатени от
поръчителя, поради което последният упражнява правата си по чл. 143 ЗЗД срещу основния
длъжник по договора за потребителски кредит, като вземанията са цедирани на заявителя.
Процесният договор за потребителски кредит е сключен при действието на Закона за
потребителския кредит (Обн. ДВ., бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.), като
правната му уредбата е в чл. 9 ЗПК.
Въз основа на изложените от заявителя фактически обстоятелства и ангажираните
доказателства, настоящият съдебен състав приема, че уговореното възнаграждение за
предоставеното поръчителство, трябва да се разгледа, като разход по договора за кредит
(включително с оглед изложеното, че е налице хипотеза на свързани лица), който разход
следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите, който е
индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит – арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Този
извод следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която „Общ разход
по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните
такси.
В разглеждания случай, при цялостният анализ на договора за кредит, съдът намира,
че неговото сключване и получаването на сумата по кредита е било обвързано от
предоставяне на обезпечение по договора от страна на кредитополучателя. Изводът в тази
насока се подкрепя не само от факта, че поръчителя и кредитора са свързани лица по
смисъла на § 1, т. 5 ДР ТЗ, така и от датата на сключване на договорите – 07.10.2019 г., т.е.
преди изтичане на срока по договора за потребителски кредит, който е предвиден в чл. 4, ал.
1 от договора за потребителски кредит, така и от последицата, предвидена в чл. 4, ал. 2 от
договора, че ако някое от уговорените обезпечения не се учреди в уговорения срок, тогава
заявлението за кандидатстване за кредит, т.е. отправената оферта по смисъла на чл. 13 ЗЗД
се счита, че не е приета.
На следващо място трябва да се вземе предвид и обстоятелството, че
поръчителството ex definitionе e безвъзмездна и едностранна сделка, като това обстоятелство
се променя в зависимост от главния договор, поради акцесорността на поръчителството, но
тази промяна не води до възможност за уговаряне на възмездно поръчителство. Тоест,
законът не допуска възможност за учредяване на възмездно поръчителство и промяна на
неговия едностранен и безвъзмезден характер чрез променянето му в двустранна и
възмездна сделка. Нормата на чл. 9 ЗЗД, допуска страните да уговарят и да сключват и
ненаименовани договори, т. нар. pacta innominata, но при pacta nominata, т. е. предвидени в
закона сделки, уговорките могат да бъдат само в рамките на правната характеристика на
сделка. Така промяната на поръчителството от едностранна и безвъзмездна сделка в
двустранна и възмездна сделка, изменя правната характеристика, като придава функции на
правната фигура на поръчителство, които са близки до договора за застраховка. А договор за
застраховка се сключва само с лицата предвидени в КЗ, респ. се сключват предвидените в
закона видове застраховки.
С оглед изложеното, процесния договор за поръчителство на който заявителят
основава вземанията си е нищожен.
Отделно от горното трябва да се спомене, че според императивната правна норма на
3
чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да се бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена
с постановление на Министерски съвет на Република България (основен лихвен процент –
0,1 % плюс 10 пункта), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да
надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4
размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. При съпоставката с договора за потребителски
кредит и възнаграждението в договора за поръчителство, чисто аритметически размера на
дължимите възнаграждение не удовлетворява предвиденото в чл. 19, ал. 4 ЗПК, като
надвишава предвидения размер, а отделно от това липсват каквито и да било индиции, че
възнаграждението по договора за поръчителство изобщо е предвидено ГПР на договора за
потребителски кредит. Тоест, същото практически с оглед свързаността на лицата има
значението на „скрита възнаградителна лихва“, която обаче не е включена в оскъпяването на
ползваната сума.
Горният извод на съда, че сумата за възнаграждение за поръчителство е част от ГПР,
а не отделно вземане, което да не се включва в ГПР е обусловено и от актуалната практика
на СЕС – Решение по дело C-686/2019 (SIA „Soho Group“ срещу Patērētāju tiesību
aizsardzības centrs), според което “Понятието „общи разходи по кредита за потребителя“,
съдържащо се в член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за
отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, трябва да се тълкува в смисъл, че обхваща
разходите за евентуалното удължаване на срока на кредита, щом като, от една страна,
конкретните и точните условия за евентуалното му удължаване, включително срока на
последното, са част от клаузите и условията, договорени между кредитора и
кредитополучателя в договора за кредит, и от друга страна, тези разходи са известни на
кредитора“. Нещо повече, понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ обхваща
„всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с
договора за кредит и които са известни на кредитора“ и че „разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, […] също“ се включват в тези разходи. Според
практиката на Съда с това понятие се обозначават всички разходи, които потребителят е
длъжен да заплати по договора за кредит и които са известни на кредитора (решения от 21
април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C‑377/14, EU:C:2016:283, т. 84 и от 8 декември 2016
г., Verein für Konsumenteninformation, C‑127/15, EU:C:2016:934, т. 34), включително
комисионите, които кредитополучателят е длъжен да заплати на кредитора (вж. в този
смисъл решение от 12 юли 2012 г., SC Volksbank România, C‑602/10, EU:C:2012:443, т. 65).
Следователно заявлението следва да бъде отхвърлено в частта, с която се претендира
сумата от 237,00 лева, както и в частта за разноските дължима държавна такса за сумата над
28,80 лева до пълния размер от 33,54 лева.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РАЗПОРЕДИ:
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с вх. №
68483/13.10.2021 г., подадено от "" ЕООД, ЕИК:............. срещу ЕВ. ЕВСТ. СЛ., ЕГН:
********** в частта, с която се претендира сумата от 237,00 лева, както и в частта за
разноските дължима държавна такса за сумата над 28,80 лева до пълния размер от 33,54
лева.
РАЗПОРЕЖДАНЕТО може да бъде обжалвано в едноседмичен срок от
съобщението до заявителя с частна жалба пред Софийски градски съд.
4
Препис от разпореждането да се връчи на заявителя!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5