№ 2274
гр. София, 14.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Виолета Йовчева
Членове:Мариана Георгиева
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Галина Хр. Христова
като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело
№ 20221100500515 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 16.04.2021г., постановено по гр.дело № 6936/2016г. по
описа на СРС, ГО, 79 състав, са уважени предявените от П. Д. С. срещу
„БОДУ“ ООД обективно кумулативно съединени искове с правно основание
чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 от КТ и чл. 224, ал. 1 от КТ до размер
на сумата от 26, 58 лева и частично иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от
ЗЗД, вр. чл. 225, ал. 1 от КТ за сумата от 30 лева. Със същото решение са
отхвърлени предявените искове в следните части: по иска с правно основание
чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225 от КТ – за разликата над сумата от 890, 16 лева
до пълния предявен размер от 1 740 лева; по иска с правно основание чл. 224,
ал. 1 от КТ за разликата над сумата от 26, 58 лева до пълния предявен размер
от 698 лева; по иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 225, ал. 1
от КТ – за периода от 29.06.2012г. до 21.05.2012г.; изцяло е отхвърлен
предявеният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 224, ал. 1 от
КТ за заплащане на сумата от 21 лева – лихва за забава за периода от
07.12.2009г. до 29.06.2012г. върху обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ, както
е отхвърлен и иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 225, ал. 3 от
1
КТ за заплащане на сумата от 5 лева – лихва за забава за периода от
22.05.2012г. до 29.06.2012г. върху обезщетението по чл. 225, ал. 3 от КТ.
Срещу решението, в частта, в която са отхвърлени предявените искове с
правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за обезщетение за
забава върху главното парично вземане по чл. 224, ал. 1 от КТ, е подадена
въззивна жалба от ищеца П. Д. С., в която са изложени оплаквания за
допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели
до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както
и за нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че при
разглеждане на предявената претенция следвало да се съобрази актуалната
практика на ВКС по спорния въпрос, както и постановеното решение на СЕС,
което е задължително за националните съдилища. Позовава се на даденото
тълкуване на СЕС, съобразно което член 7, Параграф 1 от директива 2003 / 88
/ ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 04.11.2003г. относно някои
аспекти на организацията на работното време трябва да се тълкува в смисъл,
че не допуска национална съдебна практика, по силата на която работник,
който е уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на работа в съответствие
с националното право вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно
решение, ще има право на платен годишен отпуск за периода от датата на
уволнението му до датата на възстановяването му на работа, поради това, че
през този период не е полагал действително труд за работодателя. По
отношение на предявения иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД поддържа, че по делото са
представени многобройни доказателства, от които се установява, че той е
поканил работодателя да заплати обезщетение за неползван платен годишен
отпуск, които са връчени на ответника преди началото на исковия период. С
оглед изложеното е направено искане за отмяна на решението в обжалваните
му части и постановяване на друго, с което предявените искове по чл. 224, ал.
1 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД да бъдат уважени в пълен размер.
Въззиваемата страна „БОДУ“ ООД не изразява становище по въззивната
жалба.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
2
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Предмет на въззивното производство са обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
По делото не е спорно, че между страните е съществувало трудово
правоотношение въз основа на трудов договор от 02.02.2009г., по силата на
който ищецът е заемал длъжността „охранител“ в ответното дружество. В
трудовия договор е уговорено, че служителят има право на 20 работни дни
основен платен годишен отпуск.
Със заповед № 1018/04.12.2009г. на управителя на „БОДУ“ ООД
правоотношението е било прекратено. С решение от 09.11.2010г., постановено
по гр.д. № 1329/2010г. по описа на СРС, ГО, 59 състав, влязло в законна сила
на 27.01.2012г., е признато за незаконно на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ
извършеното уволнение на П. Д. С. и е отменена заповед № 1018/04.12.2009г.
на управителя на „БОДУ“ ООД, като ищецът е възстановен на основание чл.
344, ал. 1, т. 2 от КТ на заеманата от него длъжност „охранител“ в „БОДУ“
ООД.
Със заповед № 103/22.05.2012г. на управителя на ответното дружество и
въз основа на влязлото в сила съдебно решение П. С. е бил възстановен на
длъжността „охранител“. Впоследствие със заповед № 121/06.06.2012г. на
законния представител на дружеството-работодател, трудовото
правоотношение между страните отново е било прекратено.
По делото е установено въз основа на представената и неоспорена от
ответника служебна бележка от 02.11.2020г., издадена от директор на
Дирекция „Бюро по труда“ София – Люлин, че ищецът е бил регистриран като
търсещо работа лице, включително и през исковия период /от 01.01.2010г. -
21.05.2012г./.
По иска с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ:
Нормата на чл. 224, ал. 1 от КТ предвижда, че при прекратяване на
трудовото правоотношение работодателят изплаща на работника/служителя
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, изчислено съгласно чл.
224, ал. 2 от КТ по реда на чл. 117 от КТ към деня на прекратяване на
3
правоотношението-среднодневно брутно трудово възнаграждение за
последният календарен месец, през който работник/служител е отработил
поне 10 работни дни, а ако такъв няма-от уговорените в трудовия договор
основни и допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер.
По въпроса прекъсва ли се причинно-следствената връзка между
незаконното уволнение и възникването на право на платен годишен отпуск в
периода от незаконното уволнение до възстановяване на работа на служител,
който междувременно и за част от периода е започнал работа при друг
работодател и ако обезщетението по чл. 224 КТ е дължимо, наподобява ли то
обезщетението за причинени вреди под формата на пропуснати ползи, следва
да бъде съобразено даденото задължително за националните съдилища
тълкуване по преюдициално запитване, по което е постановено решение от
25.06.2020г. на СЕС по дело по съединени дела C-762/18 и C-37/19, което на
основание чл. 633 от ГПК е задължително за всички съдилища и учреждения в
Република България. В същото е прието че: "работник, който е уволнен
незаконно, а по-късно е възстановен на работа, в съответствие с националното
право вследствие на отмяна на уволнението му със съдебно решение, има
право да иска платен годишен отпуск в целия полагаем се размер за периода от
датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа,
вследствие на тази отмяна" /§ 78 и § 86/. Ако работникът е работил на друга
работа – за времето от датата на незаконното уволнение до възстановяването
му на първата работа – то тогава, за времето, през което той е работил на друга
работа при друг /втори/ работодател той не може да претендира по отношение
на първия си работодател право на годишен отпуск /§ 79 и § 88/. В същото
решение е посочено, че правото на платен годишен отпуск включва както
правото на годишен отпуск, което СЕС квалифицира като "особено важен
принцип на социалното право на Съюза"/§ 53/, но и правото на финансово
обезщетение за неизползвания годишен отпуск при прекратяване на трудовото
правоотношение /§ 83/. Съгласно член 7, § 1 от Директива 2003/88/ЕО на ЕП и
Съвета от 4.11.2003 г. относно някои аспекти на организацията на работното
време, предпоставките за възникване на право на финансово обезщетение са
две - прекратяване на трудовото правоотношение и работникът да не е
използвал всичките дни годишен отпуск, на които е имал право към деня на
прекратяване на това правоотношение.
С посоченото решението по съединени дела С-762/18 и С-37/19, СЕС е
4
развил практиката си, че в случаите когато работникът или служителят не
може да полага труд поради непредвидими, обективни причини, които не
зависят от неговата воля, се допуска "дерогация на принципа, че правото на
годишен отпуск трябва да се определя в зависимост от периодите на
действително полагане на труд". Така към вече разгледаните случаи на
настъпване на нетрудоспособност поради болест и поради майчинство, СЕС
прибавя и случаите на незаконно уволнение, приемайки в § 66, че "периодът
от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяване на работника
на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на
уволнението със съдебно решение, следва да се приравни на период на
действително полагане на труд за целите на определяне на правото на платен
годишен отпуск". Настоящият съдебен състав споделя приетото в определение
№ 50892 от 30.11.2022г. на ВКС по гр.д. № 2402/2022г. по описа на III ГО, че
решението на СЕС налага следните уточнения:
Приравняването, т.е. заради обективната невъзможност да се полага
труд, посоченият период се приравнява на период на действително полагане на
труд, е само "за целите на определяне на правото на платен годишен отпуск",
но не и за други цели, каквито са – за получаване на социални придобивки,
каквито лицата, имащи качеството на работник или служител в дружеството
са получили, при спазване на изискванията на предвидения за това ред.
Второто е, че този извод на СЕС касае само основният платен годишен отпуск,
който съгласно Директива 2003/88/ЕО не може да бъде по-малък от четири
седмици и който по националното ни право е уреден в чл. 155 КТ. Третото
уточнение е, че до този извод СЕС стига след като определя това конкретно
право - на основен платен годишен отпуск - като "особено важен принцип на
социалното право на Съюза". При преценката си, СЕС съобразява и неговата
цел, а именно: "да позволи на работника, от една страна, да си почине от
изпълнението на задачите, възложени му с неговия трудов договор, и от друга
страна, да разполага с период на отмора и развлечения" и посочва, че "тази
цел, която отличава платеният годишен отпуск от другите видове отпуск,
преследващи различни цели, обаче се основава на предпоставката, че
работникът действително е полагал труд през референтния период".
Разсъждавайки след това, СЕС посочва, че "целта да се позволи на работника
да си почине предполага, че този работник е извършвал дейност", заради
която следва да му се "гарантира закрилата на неговата безопасност и
5
неговото здраве". Затова – принципът е, че правото на платен годишен отпуск
"трябва да се определя в зависимост от периодите на действително полагане
на труд по силата на трудовия договор". Изключение се допуска при
наличието на два критерия: 1. отсъствието от работа да не е предвидимо и 2.
то да не зависи от волята на работника. В решението си по съединени дела С-
762/18 и С-37/19 СЕС приема, че именно тези два критерия са изпълнени "в
положение, при което работникът е незаконно уволнен, но по-късно е
възстановен на работа със съдебно решение", защото той "не е могъл да
изпълнява задълженията си поради причина, която е била непредвидима и
независеща от волята му" и заради това се приема за приложимо
изключението от изискването "работникът действително да е полагал труд
през референтния период".
Тези разяснения налагат извод, че при постановяване на решението по
съединени дела С-762/18 и С-37/19, СЕС не е визирал допълнителният платен
годишен отпуск. Същият по националното ни право е уреден в чл. 156 КТ и
може да се предоставя или за работа при специфични условия и рискове за
живота и здравето, които не могат да бъдат отстранени, ограничени или
намалени, независимо от предприетите мерки, или за работа при ненормиран
работен ден. Директивата изисква от държавите членки "да предприемат
необходимите мерки за да гарантират, че на всеки работник"е осигурено и
гарантирано правото на "платен годишен отпуск от най-малко четири седмици
с условия за придобиване и предоставяне на такъв отпуск, предвидена в
националното законодателство". Доколкото се касае за гарантиран минимум,
държавите членки имат право да "предвидят платен годишен отпуск с
продължителност по-голяма или равна на гарантираната от Директива 2003/88
минимална продължителност от четири седмици". Те могат да въвеждат по-
благоприятни за работниците разпоредби по своя преценка, без в тези случаи
да са обвързани със задължения, като следва да "определят условията за това
предоставяне". В случая определените от чл. 155, ал. 1, т. 1 КТ условия за това
са: 1. работникът да е работил /т. е. да е полагал труд/и то 2. при специфични
условия и рискове за живота и здравето, които не могат да бъдат отстранени,
ограничени или намалени, независимо от предприетите мерки. Следва да се
има пред вид, че за конкретният допълнителен платен годишен отпуск важи
изискуемата се предпоставка за изпълнение на целта, заради която той се
предоставя /да се позволи на работника да си почине/, а именно: че този
6
работник е извършвал дейност при специфични условия. За него намира
приложение принципа, че правото на допълнителен платен годишен отпуск се
определя в "зависимост от периодите на действително полагане на труд по
силата на трудовия договор" и след като за процесния период такъв не е
полаган, обезщетение не се дължи.
В аспекта на изложеното се налага извод, че предявеният иск по чл. 224,
ал. 1 от КТ е установен по основание. Безспорно е, че уволнението на ищеца,
извършено със заповед № 1018/04.12.2009г. на управителя на „БОДУ“ ООД, е
признато за незаконно и отменено с влязло в законна сила на 27.01.2012г.
съдебно решение. За периода от датата на незаконното уволнение до датата на
възстановяване на работа на незаконно уволнения работник или служител
/след приспадане на дните, за които за работника е възникнало право на
платен отпуск, въз основа на действително положен труд при друг
работодател/ се дължи обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ. От представения
по делото трудов договор от 02.02.2009г. е видно, че служителят има право на
20 работни дни основен платен годишен отпуск. Установено е, че за периода
от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяване на работа на
ищеца – 22.05.2012г. същият не е полагал труд при друг работодател, т.е. за
него не е възникнало право на платен отпуск, въз основа на действително
положен труд при друг работодател. От заключението на приетата в
първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, което
преценено по реда на чл. 202 от ГПК следва да се кредитира като пълно и
обективно, се установява, че брутното трудово възнаграждение на ищеца за
последния пълен отработен месец преди уволнението /м.11.2009г./ е в размер
на 279 лева, както и че за периода от 2010г. до 29.06.2012г. неизползваният
платен годишен отпуск на ищеца е 50 работни дни, от които – за 2010г. в
размер на 20 работни дни; за 2011г. – в размер на 20 работни дни и за 2012г. – в
размер на 10 работни дни. Размерът на дължимото обезщетение по чл. 224, ал.
1 от КТ при установено право на обезщетение за неползван платен годишен
отпуск от 50 работни дни възлиза на 664, 50 лева.
Като е достигнал до други изводи първоинстанционният съд е
постановил неправилно решение, което следва да се отмени в частта, в която е
отхвърлен предявеният иск за разликата над 26, 58 лева до размер на сумата
от 664, 50 лева /т.е. за сумата от 637, 92 лева/.
7
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД:
Претенцията за заплащане на акцесорното вземане за обезщетение за
забава по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е частично основателна. Поставянето на
ответника в забава е обусловено от отправяне на покана от страна на
кредитора при условията на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД. Вземането не е възникнало
като срочно – в случая нормата на чл. 228, ал. 3 от КТ е неприложима,
доколкото не е била част от обективното право за исковия период. Същата е
приета с изменението на КТ, обн. ДВ, бр. 102 от 2017г., в сила от 22.12.2017г.
С молба, получена от ответното дружество на 22.05.2012г., ищецът е поканил
дружеството-работодател да заплати дължимото обезщетение за
неизползвания платен годишен отпуск за периода от 07.12.2009г. до датата на
възстановяване на работа. Ответникът е изпаднал в забава по отношение на
претенцията считано от 23.05.2012г. Следователно иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
е основателен за периода от 23.05.2012г. до датата на подаване на исковата
молба – 24.07.2012г., а неговият размер, определен по реда на чл. 162 от ГПК с
помощта на лихвен калкулатор, възлиза на сумата от 12 лева. Представеното
от въззивника възражение с вх. № 1218/26.10.2009г. предхожда датата на
прекратяване на трудовото правоотношение - 04.12.2009г. В този смисъл
същото не може да породи правни последици по чл. 84, ал. 2 от ЗЗД по
отношение на невъзникнало към м.10.2009г. вземане по чл. 224 от КТ. По тези
съображения предявеният иск е неоснователен за периода от 07.12.2009г. до
22.05.2012г., включително. Първоинстанционното решение в тази част следва
да бъде потвърдено.
По частната въззивна жалба срещу определението на СРС по чл. 248 от
ГПК:
С обжалваното определение първоинстанционният съд е оставил без
уважение искането на ищеца за изменение на решението в частта му за
разноските за адвокатско възнаграждение, присъдени в полза на ответното
дружество.
Частният жалбоподател излага съображения за неправилност на
атакувания съдебен акт. Сочи, че в представения договор за правна защита и
съдействие липсва изписан номер на договора, липсва изписана година,
текстът е много блед, не може да се разчете и на това основание счита същият
за нищожен по чл. 26 от ЗЗД - противоречи на закона, заобикаля го, не е
8
спазена изисканата от закона форма. Освен това излага, че присъденото
адвокатско възнаграждение е прекомерно, тъй като не съответства на обема на
извършената работа от пълномощника на ответника - не са представени
някакви писмени становища от адвоката, не се е явил на първото открито
съдебно заседание, а само на второто заседание. Поддържа, че след като три от
предявените искове са уважени, а два от тях са отхвърлени, то присъденото
адвокатско възнаграждение следва да е около 200 лева, а тъй като
пълномощникът на „БОДУ“ ООД не е положил абсолютно никакъв труд, то
дори би могло да е около 100-150 лева.
Частната въззивна жалба е депозирана в законоустановения срок, от
процесуално-легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което е процесуално допустима. Същата е неоснователна по
следните съображения:
Представеният договор за правна защита и съдействие, сключен между
ответното дружество и процесуалния му представител, не страда от
визираните от частния жалбоподател пороци във формата му, поради което
съдът приема същият за действителен.
В конкретния случай първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с
общо 6 обективно кумулативно съединени искове, за защитата срещу които
ответното дружество е заплатило адвокатско възнаграждение в общ размер на
650 лева. Правилно е съобразил, че при липса на конкретизация каква част от
заплатения хонорар за кой от исковете се отнася, то същото следва да се
раздели на броя на исковете, т.е. на шест, поради което претендираното такова
за всеки един от тях се равнява на 108, 33 лева. Така определеният размер не
се явява прекомерен по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК, доколкото е съответен
на фактическата и правна сложност на спора и предприетите от адвоката
действия по правна защита и съдействие, изразяващи се в запознаване и
подготовка по делото, както и участие в едно публично съдебно заседание. По
тези съображения се налага извод за неоснователност на подадената частна
въззивна жалба по отношение на присъденото адвокатско възнаграждение за
отхвърлените искове до размер на сумата от 198 лева. За разликата над 198
лева до присъдения размер от 329, 52 лева частната въззивна жалба е без
предмет, доколкото предвид изхода на спора пред въззивния съд настоящият
съдебен състав следва да отмени първоинстанционното решение в частта му
9
за разноски за адвокатско възнаграждение съразмерно на уважените искове по
чл. 224, ал. 1 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
По отношение на разноските:
Въззивникът не е сторил разноски в настоящото производство.
Въззиваемата страна не претендира разноски, съответно не са
представени доказателства за направени съдебни разноски пред настоящата
съдебна инстанция.
Според нормата на чл. 78, ал. 6 ГПК, когато делото е решено в полза на
лице, освободено от държавна такса или от разноски по производството
/какъвто е настоящият случай/, осъденото лице е длъжно да заплати всички
дължащи се такси и разноски, като съответните суми се присъждат в полза на
съда. Предвид изхода на спора въззиваемото дружество следва да заплати в
полза на бюджета на съдебната власт по сметка на СГС сумата от 25 лева за
държавна такса по въззивната жалба на ищеца.
По същите съображения ответникът следва да бъде осъден да заплати в
полза на бюджета на съдебната власт по сметка на СРС сумата от общо 120
лева – за държавна такса по уважените искове по чл. 224, ал. 1 от ГПК и чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД и за възнаграждение за вещо лице по съдебно-счетоводната
експертиза.
С оглед изхода на спора първоинстанционното решение следва да се
отмени в частта, в която ищецът е осъден да заплати на ответното дружество
съдебни разноски за сумата над 198 лева.
С оглед цената на предявените искове и предвид ограничението по чл.
280, ал. 3 от ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение от 16.04.2021г., постановено по гр.д. № 6936/2016г.
по описа на СРС, ГО, 79 състав, в следните части, в частта, в която е
отхвърлен предявеният от П. Д. С. срещу „БОДУ“ ООД иск с правно
основание чл. 224, ал. 1 от КТ за разликата над 26, 58 лева до 664, 50 лева и за
периода от 01.01.2010г. до 21.05.2012г., в частта, в която е отхвърлен
предявеният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД до размер на сумата от
10
12 лева и за периода от 23.05.2012г. до 24.07.2012г., както и в частта, в която
ищецът П. Д. С. е осъден да заплати на ответното дружество „БОДУ“ ООД
съдебни разноски за сумата над 198 лева И ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „БОДУ“ ООД, с ЕИК *********, седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Бигла“ № 2, вх. А да заплати на П. Д. С., ЕГН
**********, гр. София, жк „Връбница 1“, бл. **** на основание чл. 224, ал. 1
от КТ допълнително сумата от още 637, 92 лева /представляваща разлика
между присъденото с решението на СРС обезщетение от 26, 58 лева до
дължимия такъв от 664, 50 лева/ - обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск за периода от 01.01.2010г. до 21.05.2012г., ведно със законната
лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба – 24.07.2012г. до
окончателното изплащане.
ОСЪЖДА „БОДУ“ ООД, с ЕИК *********, седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Бигла“ № 2, вх. А да заплати на П. Д. С., ЕГН
**********, гр. София, жк „Връбница 1“, бл. **** на основание чл. 86, ал. 1 от
ЗЗД сумата от 12 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на
законната мораторна лихва върху главницата от 664, 50 лева, начислена за
периода от 23.05.2012г. до 24.07.2012г.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 16.04.2021г., постановено по гр.д. №
6936/2016г. по описа на СРС, ГО, 79 състав, в останалата обжалвана част.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна въззивна жалба на П. Д. С. срещу
определение от 28.06.2021г., постановено по гр.д. № 6936/2016г. по описа на
СРС, ГО, 79 състав, в частта, в която е оставено без уважение искането на
ищеца по чл. 248 от ГПК за изменение на решението в частта му за
разноските, присъдени в полза на ответното дружество, до размер на сумата
от 198 лева.
ОСЪЖДА „БОДУ“ ООД, с ЕИК *********, седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Бигла“ № 2, вх. А да заплати на основание чл. 78,
ал. 6 от ГПК в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на СГС сумата
от 25 /двадесет и пет/ лева, представляваща държавна такса във въззивното
производство.
ОСЪЖДА „БОДУ“ ООД, с ЕИК *********, седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Бигла“ № 2, вх. А да заплати на основание чл. 78,
11
ал. 6 от ГПК в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на СРС
допълнително сумата от още 120 /сто и двадесет/ лева - разноски за държавна
такса и за възнаграждение за вещо лице.
Решението, включително и в частта му с характер на определение по чл.
248, ал. 3 от ГПК, не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12