Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 26.05.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-А въззивен състав, в публично съдебно заседание на единадесети април през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА
НИКОЛАЙ ЧАКЪРОВ
при участието на секретаря Цв. Д., като разгледа докладваното от младши съдия Чакъров в. гр. д. № 14737 по описа за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение от 09.07.2015 г. по гр. д. № 31016/2014 г. Софийски районен съд, ГО, 31 състав, е осъдил ответника „Р.2.” ЕООД, ЕИК ******* да заплати на основание чл. 55, ал. 1, пред. 3 ЗЗД на ищцата Н. Т.М., ЕГН ********** сумата от 14 484.44 лева, представляваща левовата равностойност на заплатена цена по предварителен договор за покупко – продажба на недвижим имот, сключен между страните на 23.03.2010 г., както и 1 229.43 лева разноски по делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Със същото решение съдът е отхвърлил акцесорната претенция на ищцата по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 2 004.23 лева – обезщетение за забава върху главницата за периода 25.01.2013 г. – 05.06.2014 г., като я е осъдил да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 146.47 лева.
Срещу така постановеното решение в отхвърлителната му част, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, е постъпила въззивна жалба на ищцата Н. Т.М., в която са изложени оплаквания за неговата неправилност и незаконосъобразност. Наведени са твърдения за липсата на мотиви досежно акцесорната претенция на ищцата по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, което съществено затруднява преценката относно правилността на първоинстанционния съдебен акт в тази му част. Посочено е още, че районният съд никъде не е коментирал представените по делото нотариални покани от 15.01.2013 г. и 12.02.2014 г., както и констативния протокол на нотариус, респективно редовността на тяхното връчване на ответното дружество. Чрез тези свои действия ищцата е предприела добросъвестно поведение по сключването на окончателен договор между страните по нотариален ред, като с неявяването си пред нотариуса и съставянето на протокол за това на 25.01.2013 г., ответникът е изпаднал в забава от тази дата. Ето защо ищцата – жалбоподател моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение в обжалваната му част и да постанови ново, с което да уважи изцяло акцесорната й претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като й присъди и разноски за първоинстанционното производство в пълен размер. Претендира разноски и пред настоящата инстанция.
Предмет на въззивно обжалване е първоинстанционното решение и в осъдителната му част, срещу която в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба от ответника „Р.2.” ЕООД. Жалбата е бланкетна.
В срока за отговор ответникът „Р.2.” ЕООД е оспорил жалбата на ищцата като неоснователна с искане съда да я остави без уважение и същевременно е изложил подробни съображения по съществото на спора, като допълнение към депозираната от него въззивна жалба.
В срока за отговор ищцата Н. Т.М. също е оспорила въззивната жалба на ответната страна с аргументи за нейната недопустимост и неоснователност.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК във връзка с наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемите, намира за установено следното:
Жалбите са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и са допустими, а разгледани по същество съобразно чл. 269 ГПК са неоснователни.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваните части.
Същото е и правилно, като въззивният състав споделя напълно изложеното в обжалваното решение, поради което и на осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите му. Във връзка с изложените в жалбите доводи, следва да се посочи следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове по чл. 55, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
От представените по делото писмени доказателства се установява по несъмнен начин наличието на облигационна връзка между страните по силата на сключен предварителен договор от 23.03.2010 г. за покупко – продажба на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда, с идентификатор 63427.4.2963.1.115 съгласно схема № 9344/18.09.2009 г., издадена от СГКК- гр. Русе, със застроена площ 27.90 кв.м., с адрес: гр. Русе, бул. „Гоце Делчев” № 35, ет. 7. Първоначалната уговорена цена на имота е била 10 666.36 евро – платима на вноски, като след изплащане на последната дължима вноска до 23.03.2015 г. е следвало да бъде сключен окончателен договор по нотариален ред. Впоследствие цената е намалена с анекс към договора от 13.09.2012 г., в който е посочено, че към тази дата ищцата е заплатила 7 406 евро по договора и че окончателният договор ще се сключи след заплащане на остатъка от цената в размер на 2 409 евро и при предоставяне на удостоверение за липса на тежести върху имота. До сключването на окончателен договор между страните така и не се е стигнало, като в хода на делото имотът е продаден на публична продан и възложен на ипотекарния кредитор „С.” ЕАД.
При тези данни по делото първоинстанционният съд е достигнал до верни правни изводи.
По жалбата на ответника.
Същата е бланкетна. Жалбоподателят се е задоволил единствено общо да посочи, че решението на СРС е неправилно, без обаче да формулира конкретни оплаквания. Недопустимо е оплакванията в жалбата да се разширяват извън срока за обжалване, с изключение на тези, които се отнасят до валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, както и неговата неправилност поради нарушение на императивна материалноправна норма, поради което СГС не би могъл да обсъжда направените от жалбоподателя за първи път в уточняващата му молба от 28.09.2015 г., подадена по пощата на 25.09.2015 г., конкретни оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост на формираните от СРС изводи.
Настоящият съдебен състав не намира да е налице нарушение при приложението на императивната материалноправна норма на чл. 55 ЗЗД.
Съгласно трайната и задължителна по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК практика на Върховния касационен съд, обективирана в решение № 138/07.10.2009 г. по т. д. № 375/2009 г. на ІІ т.о., решение № 556/13.07.2010 г. по гр. д. № 46/2009 на ІV г.о., решение № 211 от 26.11.2013 г. по т. д. № 1082/2012 г. на ІІ т.о., постановени по реда на чл. 290 от ГПК, и в трите хипотези на неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1 ЗЗД - начална липса на основание, неосъществено или отпаднало основание, общия правопораждащ положителния факт е този на плащане на сумата, чието връщане се претендира /в тази насока е и ППВС 1/79 - т. 1/. Следователно в доказателствена тежест на ищеца по иск на някое от трите правни основания е да установи настъпването на факта на плащане, а в доказателствена тежест на ответника - доказването на съществуване на основание да го получи, съответно да задържи извършеното плащане.
В случая видно от анекса от 13.09.2012 г. към процесния предварителен договор, а и това не е спорно между страните, ищцата е заплатила на ответника 7 406 евро. Видно е още, че към падежа на задължението за сключване на окончателен договор – 23.03.2015 г., такъв не е налице, а и няма индиция да се осъществи, тъй като процесният имот е предмет на публична продан. При това положение за ответника липсва каквото и да е било основание да задържи получената сума, чиято левова равностойност по фиксинга на БНБ възлиза на 14 484.88 лева, което прави кондикционната претенция по чл. 55, ал. 1 ЗЗД изцяло основателна.
По доводите във въззивната жалба на ищцата.
По отношение на акцесората претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищцата е било да докаже поставянето на ответното дружество в забава. Такава би била налице обаче, едва след настъпването на изискуемостта на главното вземане. В случая това е 23.03.2015 г. - падежа на задължението за сключване на окончателен договор, след която дата, при липсата на такъв, възниква задължение за ответника да върне получената сума, поради неосъществяване на основанието, въз основа на което я е получил от ищцата. В този смисъл, както правилно е констатирал районният съд, ответникът е изпаднал в забава след завеждане на исковата молба, което прави претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД изцяло неоснователна. Изпратените от ищцата нотариални покани до ответното дружество за сключването на окончателен договор за продажба на процесния имот, респективно за връщане на платената цена не могат да променят началния момент на забавата по аргумент от разпоредбите на чл. 84, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД.
Поради съвпадането на крайните изводи на двете съдебни инстанции по отношение на предявените искове въззивните жалби следва да бъдат оставени без уважение като неоснователни, а обжалваното с тях решение на СРС – потвърдено като правилно и законосъобразно.
Така мотивиран Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение от 09.07.2015
г. по гр. д. № 31016/2014 г. на Софийския районен съд, ГО, 31 състав.
Решението в
частта му по иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД подлежи на обжалване пред Върховния
касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в 1-месечен срок от
съобщаването му на страните. В
останалата му част решението е окончателно, като неподлежащо на касационно
обжалване на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: