РЕШЕНИЕ
№ 553
гр. Пловдив, 03.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
при участието на секретаря Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Величка П. Белева Въззивно гражданско дело
№ 20225300500684 по описа за 2022 година
Производство по чл. 258 и следв. от ГПК, образувано по въззивна жалба на „ Сити
Кеш „ ООД, ЕИК ***** срещу Решение № 2537 от 17.12.2021 г., пост. по гр.д. № 6701/2021
г. на Районен Съд – Пловдив, с което въззивникът на основание чл. 55 ал. 1 предл. 1 от ЗЗД
е осъден да заплати на въззиваемия – ищец М. АС. Н., ЕГН – ********** сумата 1 334,76
лв., представляваща недължимо платена неустойка по клауза за неустойка от сключен
между страните Договор за паричен заем № 97076/24.11.2016 г., ведно със законната лихва,
считано от предявяването на иска – 22.04.2021 г. до окончателното изплащане и съответно
на този резултат да заплати и направените от Н. деловодни разноски в размер на 53,39 лв. –
заплатена ДТ, а на адвокатско дружество „ Г. „ – **** адвокатско възнаграждение на
основание чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 т. 2 от ЗА в размер на 388, 11 лв. – с ДДС.
Поддържаните от жалбоподателя оплаквания са за неправилност на решението,
искането е за неговата отмяна и отхвърляне на иска. Претендира направените за двете
инстанции разноски.
Ответника по жалбата Н. е депозирала отговор за нейната неоснователност. От
процесуалния представител се претендира присъждане на възнаграждение на основание чл.
38 ал. 2 вр. ал. 1 т. от ЗА за въззивното производство.
Съдът установи следното:
Производството пред районния съд е образувано предявен от М. АС. Н., ЕГН –
********** срещу Сити Кеш ООД, ЕИК ***** иск с правно основание чл. 55 ал. 1 предл. 1
от ЗЗД – за осъждането на дружество да й заплати / върне / сумата 1 334,76 лв.,
представляваща недължимо платена неустойка по клауза за неустойка от сключен между
страните Договор за паричен заем № 97076/24.11.2016 г., ведно със законната лихва, считано
1
от предявяването на иска до окончателното изплащане на сумата.
Претенцията се основава на възведени в исковата молба твърдения, че договорът за
паричен заем е изцяло недействителен на основание чл. 22 от ЗПК във вр. чл. 11 ал. 1 т.т.9 и
10 от ЗПК – възнаградителната лихва надвишавала трикратния размер на законната лихва по
необезпечени кредити и като така противоречала на добрите нрави и се явявала нищожна, а
относно годишния процент на разходите не бил посочен начинът на неговото изчисляване и
липсвала каквото и да е яснота как същият е формиран съгласно повелителната законова
регламентация в тази насока, съдържаща се в същия закон. В тази връзка се поддържа и че с
клаузата за неустойка се създават задължения, които по същество се покриват от ГПР, без
същевременно те да се включени в него и ако същите се включат то ГПР надхвърля
максимално допустимия размер от пет пъти законната лихва – чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Относно
самата клауза за неустойка се поддържа и тя е нищожна като противоречаща на добрите
нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции, както и че същата е в противоречие с чл. 71 от ЗЗД и чл. 33 от ЗПК.
По делото е безспорно установено че между страните е сключен Договор за паричен
заем № 97076/24.11.2016 г., по силата на който ответникът Сити Кеш ООД е предоставил на
ищцата М.Н. паричен заем в размер на 1 500 лв. със срок за връщане 1 година, на 12
месечни погасителни вноски, при фиксиран годишен лихвен процент от 35, 04 % и годишен
процент на разходите от 40, 946% . Общата дължима сума от кредитополучателя е
определена на 1 799, 72 лв. при месечна погасителна вноска от 149, 97 лева. В чл. 6 от
договора е предвидено задължение на кредитополучателя да обезпечи кредита с поне две от
посочените обезпечения – 1/ запис на заповед, 2/банкова гаранция или поръчител,
отговарящ на общите условия към договора. Съгласно чл. 8 от договора в случай че
кредитополучателят не представи договореното обезпечение - какъвто е настоящия, той
дължи на кредитодателя неустойка в размер на 1 334, 76 лв., с начин на плащане –
разсрочено, посочен в погасителния план. Представен е погасителния план - неразделна
част от договора, и видно от него е, че той съдържа датите на плащане на всяка месечна
погасителна вноска, размера на вноските в два варианта както следва: с представено
обезпечение – 11 вноски от 149, 97 лв. и 12 – та вноска в размер 150,05 лв. и без
представено обезпечение/ с неустойката / – 12 месечни вноски в размер 261,20 лева. Така
подлежащата на връщане сума е при първия вариант размер на 1 799, 72 лв. / договорената /,
а при втория - в размер на 3 134, 48 лева.
По делото няма спор че ответното дружество е небанкова финансова институция по
чл. 3 от ЗКИ, като може да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства, а ищцата е физическо лице, което
при сключване на договора не е действала в рамките на осъществявана от нея
професионална или търговска дейност. Следователно страните имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и кредитор по смисъла на чл. 9 ал. 4 от ЗПК, а
договорът е такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ал. 1 от ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на посочените в нормата
разпоредби, сред които е тези по чл. 11 ал. 1 т. 9,10,11 и 12 и ал. 2 от ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен.
Основателно е поддържаното в жалбата възражение за неправилност на извода на
районния съд за нарушение на чл. 11 ал. 1 т.9 от ЗПК поради непосочване в договора на
размера на лихвения процент по кредита / възнаградителната лихва на търговеца/,
условията за неговото прилагане и разпределяне; непосочване на индекс или референтен
лихвен процент, поради което оставал неясен начина, по който е определена подлежащата
на връщане сума от 1 799, 72 лева.
В случая е договорен фиксиран лихвен процент на годишна основа, посочени са
2
размерите на месечните погасителни вноски с така договорения лихвен процент и размера
на подлежащата на връщане сума на крайния падеж, поради което не е било необходимо
договорът да съдържа условията за прилагане на лихвения процент по кредита и как се
начислява същия – върху целия размер на кредита или на база остатъчната главница, тези
данни относно възнаградителната лихва за търговеца следват от погасителния план / вариант
1 – с представено обезпечение /, имплицитно се съдържат и извличат от същия и без
необходимост от специални знания. Така не е налице неяснота как е определен размерът на
подлежащата на връщане сума от 1 799, 72 лв. – както неправилно е приел съдът. Съответно
не е необходимо да се посочва индекс или референтен лихвен процент, а без искане на
потребителя / т.12 / не е задължително за кредитора да представя погасителен план,
съдържащ информация каква част от месечната погасителна вноска се явява главница и
каква лихва. Уговорената възнаградителна лихва / печалбата на търговеца / от 30, 04 %
формално не надвишава трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити –
съгласно установената съдебна практика – напр., но не само Решение № 378/18.5.2006 г. по
гр.д. № 315/2005 г. на ВКС, II г.о.
Предвид изложеното неправилен е и извода на съда за нарушение на чл. 11 ал. 1 т.11
от ЗПК. Посочени са условията за издължаване на кредита от потребителя съгласно
погасителния план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, а изискването за посочване последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми е само в случай че за целите
на погасяването са договорени различни лихвени проценти – каквато хипотеза – както се
каза по - горе, не е налице.
Споделя се извода на районния съд за нарушение на чл. 11 т. 10 от ЗПК. В
представения индивидуален договор липсва посочване на каквито и да е допускания,
използвани при изчисляването на ГПР по определения в Приложение № 1 към ЗПК начин,
не са представени и общите условия за договорите за заем на търговеца, подписани от
потребителя – неразделна част от договора съгласно чл. 11 ал. 2 от ЗПК. Факта че посочения
в договора ГПР от 40, 946 % формално не надвишава пет пъти законната лихва съгласно чл.
19 ал. 4 от ЗПК / основен лихвен процент 0% + 10 % за целия срок на договора / , не
освобождава търговеца от задължението да изпълни вменените му от закона горепосочени
изисквания / както неправилно се поддържа от него /, без които проверката дали са спазени
императивните разпоредби на чл. 19 ал. 1 от ЗПК, § 1 т. 1 от ДР на ЗПК и Приложение № 1
към ЗПК, е невъзможна.
Отделно от това съдът констатира че процесният договор , макар и формално да
отговаря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 9, както и на изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК е
всъщност в нарушение на същите. Този извод следва от вариант 2 на погасителния план -
поетите от потребителя задължения с неустойката от 1 334, 76 лева.
Съгласно разпоредбата на чл. 19 ал. 1 от ЗПК ГПР по кредита изразява общите
разходи на кредита за потребителя, настоящи и бъдещи / лихви, други преки или косвени
разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. и дължимите на посредниците
за сключването на договора /, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, а съгласно § 1 т.1 от ДР на ЗПК „ общ разход на кредита за
потребителя „ са всички разходи по кредита, вкл. лихви, комисионни, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, вкл. и разходите за допълнителни услуги по договора.
В случая и без да се ползват специални знания е видно, че доколкото предоставената
главница по договора е в размер на 1 500 лв., а срокът за връщането й – 12 месеца, то
общата дължима от потребителя сума по договора в случай на непредставяне на
обезпечение в размер на 3 134, 48 лв. не съответства на посочените размери на
3
възнаградителна лихва / 35% / и на ГПР /40, 946%/, като е нарушена и разпоредбата на чл.
19 ал. 4 ЗПК. Това несъответствие е вероятно по причина че при изчисляването на ГПР не е
включена предвидената в чл. 8 от договора неустойка за непредставено обезпечение.
Действително – както поддържа въззивника, съгласно чл. 19 ал. 3 т. 1 от ЗПК при
изчисляване на ГПР по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но посочената
законова разпоредба визира неизпълнение на основно задължение на потребителя по
договора, а именно да върне предоставения му кредит, а не неизпълнение на други
задължения. Да се приеме обратното би означавало да се допусне възможност за
заобикаляне на императивни законови разпоредби чрез предвиждане в договорите на
разходи за неизпълнение на задължения - различни от това за връщане на кредита, които
разходи да не се включват в ГПР. При сключването на процесния договор е налице именно
такава хипотеза – уговорено е задължение за потребителя да даде обезпечение, при
неизпълнението на което дължи неустойка, която като дължим се от него разход не е взета
предвид при определяне на ГПР, в резултат на което последният е различен от посочения в
договора такъв от 40, 946% и не отговаря на изискванията на чл. 19 ал. 1 от ЗПК, като е
нарушена и императивната норма на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Според настоящия състав тези
уговорки са във вреда на потребителя, не отговарят на изискванията за добросъвестност и
водят до значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и
потребителя, поради което съставляват неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ал. 1 от
ЗЗП. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди от кредитора,
който съгласно разпоредбата на чл. 16 от ЗПК преди сключване на договора за кредит
следва да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да му
предостави кредит без обезпечение при спазване императивната норма на чл. 19 ал. 4 от
ЗПК, като рискът от невръщането на кредита да се калкулира в уговорената по договора
лихва. Съгласно задължителните указания, дадени в т.3 на ТР № 1/15.06.2010 г.на ВКС,
ОСГТК нищожна поради накърняване на добрите нрави е неустойка, уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като за нищожността
съдът следи служебно. С оглед изложеното съдът намира че процесната неустойка –
уговорена за непредставяне на обезпечение и в размер почти равен размера на получения
кредит, няма присъщите й обезпечителна, обезщетителна или санкционна функции, а със
същата търговеца цели „ скрито оскъпяване на кредита „ – както се твърди и поддържа от
въззиваемата ищца – потребител. Същата представлява скрита възнаградителна лихва,
уговорена в разрез с принципа на добросъвестността в гражданските и търговските
отношения, както и с разпоредбите на чл. 19 ал. ал. 1 и 4 от ЗПК във връзка с § 1 ал. 1 от ДР
на ЗПК. С оглед изложеното клаузата за неустойка е нищожна на основание чл. 26 ал. 1,
предл. 1,2 и 3 от ЗЗД, така и съгласно разпоредбата на чл. 21 ал. 1 от ЗПК, съгласно която
всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на закона, е нищожна.
С оглед изложеното договорът е нищожен, тъй като не отговаря на изискванията на
чл. 11 ал. 1 т.т. 9 и 10 от ЗПК, на самостоятелно основание е нищожна и клаузата за
неустойка, поради което обжалваното решение, с което ответното дружество е осъдено да я
заплати / върне / на ищцата – кредитополучател като получена от него без основание е
правилно.
Неоснователно е поддържаното възражение решението да е неправилно, тъй като
въззиваемата - ищца не е доказала факта на плащане на процесната неустойка.
По делото са представени изходящи от ответника удостоверение изх. №
137/10.02.2017 г. и удостоверение изх. № 92/14.01.2021 г., в които той признава неизгодни за
себе си факти, а именно че М. АС. Н., ЕГН ********** няма непогасени задължения по
кредит № 97076/24.11.2016 г. и че лицето няма задължения към Сити Кеш ООД,
4
произтичащи от сключени с дружеството договори за потребителски кредити. Представено е
и извлечение от Справка от Централен кредитен регистър при БНБ за кредитна
задлъжнялост на М. АС. Н., с горепосочен ЕГН, в който са посочени всички сключени от
нея със Сити Кеш ООД договори за кредит и движението по тях. Видно от справката
месечните вноски за погасяване на кредита по процесния договор № 97076/24.11.2016 г. към
датите 31.12.2016 г. и 31.01.2017 г. са посочени в размери от по 261 лева. Този размер
съответства на месечните вноски по погасителния план при варианта „ вноска с неустойка
по чл. 8 от договора „, тоест вноска при липса на представено обезпечение по чл. 6 от
облигацията, като по делото е безспорен факта, че това обезпечение не е учредено от
кредитополучателя Н.. С оглед така установеното и при липса на представени от ответното
дружество – кредитор доказателства, опровергаващи размера от 261 лв. на дължимите и
престирани месечни погасителни вноски по кредита, се явява правилен извода на
първостепенния съд че неустойката по чл. 8 вр. чл. 6 от договора – чието връщане се
претендира на заявеното основание, е платена.
Следователно обжалваното решението за уважаване на иска е правилно и се
потвърждава.
С оглед този инстанционен резултат на процесуалния представител на въззиваемата –
адв. С. Г., се присъжда претендираното от него възнаграждение по чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 т. 2
от ЗА в размер на минимума по Наредба № 1/2004 г. – 388, 12 лв. с ДДС.
И съдът
РЕШИ:
Потвърждава Решение № 2537/17.12.2021 г., постановено по гр.д. №
6701/2021 г. на Районен Съд – Пловдив.
Осъжда „ Сити Кеш „ ООД, ЕИК ***** да заплати на адвокатско
дружество „ Г. „– ***** на основание чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 т. 2 от ЗА
възнаграждение в размер на 388,12 лв. / триста осемдесет и осем лева и
дванадесет стот. / - с ДДС.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5