РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ
Р
Е Ш Е Н И Е
№ 1808/19.10.2020г.
гр. Пловдив, 19 октомври 2020 година
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД – ПЛОВДИВ, I отделение, ХІ състав, в открито заседание на седемнадесети
септември през две хиляди и двадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА НЕСТОРОВА-Д.
при секретаря Д.
Й., като разгледа докладваното от съдия Д. адм.
дело № 1103 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производство по реда на чл.145 и сл. от АПК.
Образувано е по жалба на Г.С.Д. ***, ЕГН **********, УРН ***, против Акт за установяване на акт за
установяване на публично държавно вземане № 01-6500/5483#3 от 30.04.2020 г. на зам.изпълнителния
директор на Държавен фонд „Земеделие“, с който жалбоподателката
е изключена от подпомагане и е установено публично държавно вземане в размер на
955.15 лева, представляващо 50 % от общата изплатена сума по мярка 212 за
кампания 2013, 2014 и 2015 на основание чл.14, ал.1, т.3 от Наредба № 11 от
03.04.2008 г.
Според жалбоподателката оспореният акт е
незаконосъобразен поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Твърди,
че е налице форсмажорно обстоятелство с оглед настъпилата законодателна промяна
през 2015 г. и обективна невъзможност за жалбоподателката
да продължи поетия ангажимент по мярка 2011. Счита, че в случая са налице
условията на чл.47, т.3 и 4 от Регламент (ЕС) № 1305/2013 и чл.15, ал.1 от
Наредба № 11. Твърди също, че установяването на дължимите суми и тяхното
възстановяване следва да се осъществи с решение за финансова корекция по реда
на чл.27, ал.6 ЗПЗП, вр. чл.70, ал.1, т.10 ЗУСЕСИФ, а
не с акт за установяване на публично държавно вземане. Иска се отмяна на
оспорения акт и присъждане на направените разноски.
В съдебно заседание жалбата се поддържа по изложените в нея съображения.
За ответника, зам.изпълнителния директор на ДФЗ, се заема становище за неоснователност на
жалбата. Представя се и писмена защита. Претендират се разноски.
Съдът намира, че жалбата е подадена от лице с правен интерес, адресат на
оспорения акт, чиито права и законни интереси са засегнати неблагоприятно с
оглед прекратеното подпомагане по мярка 212 и разпореденото
възстановяване на 50 % от получените до момента компенсаторни плащания. Жалбата
е подадена в срока по чл.149, ал.1 АПК, видно от известието за доставяне (л.52
– самият АУПДВ е връчен на 15.05.2020 г., а жалбата е подадена на 26.05.2020 г.),
и е срещу административен акт, който по общото правило на чл.145 АПК подлежи на
оспорване пред съд по отношение на неговата законосъобразност. Всичко изложено
налага извод, че жалбата е допустима, а разгледана по същество тя е
неоснователна поради следните съображения:
От събраните по делото доказателства се установява, че жалбоподателката е поела многогодишен ангажимент по мярка
212 „Плащания на земеделски стопани в райони с ограничения, различни от
планинските райони“ с подаване на заявление за подпомагане с УИН 16/220413/28496
– л.71.
При извършване на административни проверки на подадените заявления за
кампания 2016 е установено, че жалбоподателката не е
подала заявление за подпомагане по мярка 212. Установено е също, че по мярка
212 на жалбоподателката е изплатена обща сума,
представляваща сбор от изплатеното финансово подпомагане по мярката през
годините, предхождащи годината на прекратяване на ангажимента, в размер на
1910.30 лева.
С писмо от 15.08.2019 г. жалбоподателката е
уведомена на основание чл.26, ал.1 АПК за откритото административно производство
по издаване на акт за установяване на публично държавно вземане поради
неспазване на многогодишен ангажимент, като е указана възможността в 7-дневен
срок да направи възражение и да представи доказателства. С възражение от 10.09.2019
г. жалбоподателката е възразила против образуваните
производства по издаване на актове за установяване на публични държавни
вземания поради неизпълнени ангажименти по мярка 212 и мярка 211, тъй като
сключеният договор за наем № ПМ-003 от 08.10.2012 г. на земеделска земя от държавния
поземлен фонд попада в приложното поле на § 15, ал.1 ПЗР ЗИД ЗСПЗЗ и е било
невъзможно тази промяна да бъде предвидена при поемането на ангажиментите по
мярка 211 и мярка 212, което според жалбоподателката
по същество се оказва форсмажорно обстоятелство и моли за прекратяване на
производствата по издаване на актове за установяване на публични държавни
вземания.
За да издаде оспорения акт, зам.-изпълнителният директор на ДФЗ е приел, че
с неподаването на заявление за подпомагане за кампания 2016, кандидатът (жалбоподателката) е нарушила изискванията на чл.4, ал.1,
т.2 и 3 от Наредба № 11 от 03.04.2008 г. за условията и реда за прилагане на
мярка 211 „Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планинските
райони“ и мярка 212 „Плащания на земеделски стопани в райони с ограничения,
различни от планинските райони“ от Програмата за развитие на селските райони за
периода 2007 – 2013 г., съответно последиците от неспазването на изискванията
са уредени в чл.14, ал.1 от наредбата – кандидатът (жалбоподателката)
следва да се изключи от подпомагане по мярка 212 и следва да възстанови 50 % от
получените до момента компенсаторни плащания в размер на 955.15 лева, тъй като
прекратяването на участието по мярка 212 е след третата година на поетия
ангажимент.
От приложените към жалбата писмени доказателства се установява, че между
МЗХ като наемодател и жалбоподателката като наемател
е сключен договор за наем № ПМ-003 от 08.10.2012 г. на земеделска земя от
държавния поземлен фонд в размер на 544,31 дка в землищата на с. Красново и с.
Кръстевич, община Хисаря, и на с. Розино, община Карлово, който е прекратен,
считано от 01.10.2015 г. (споразумение – л.65). Във връзка с прекратяването на
договора за наем и заявление от 21.11.2016 г. на жалбоподателката
е издадена заповед № 03-РД/4424 от 30.10.2018 г. на зам.-изпълнителния директор
на ДФЗ, с която е прекратен многогодишния ангажимент по мярка 214 на
бенефициента Г.Д..
В крайна сметка между страните няма спор по правнорелевантните
факти – че жалбоподателката е кандидатствала по мярка
212 през 2013 г., която е била първата година с първото компенсаторно плащане,
че за кампания 2016, която е била четвъртата година от поетия ангажимент, не е
подала заявление за подпомагане и не е извършвала през 2016 г. земеделска
дейност в необлагодетелстваните райони на с. Красново, с. Кръстевич и с.
Розино, защото е прекратила договора за наем на земеделски земи от държавния
поземлен фонд.
Последните се потвърждават и от свидетелските показания на св.Д., установяващи,
че семейно са се занимавали с пасища посредством наета земя със специализирана
наета техника, но настъпило изменение в ЗСПЗЗ, налагащо императивно наемането
на животни, е довело до отказването им от договора за наем, прекъсването му, с
искане за отказване от агроекологичния ангажимент.
При тези факти съдът намира, че оспореният акт е законосъобразен и не са
налице основания за неговата отмяна.
Спорът между страните е правен – налице ли е форсмажорно или изключително
обстоятелство, което да изключва прилагането на чл.14 от Наредба № 11 от
03.04.2008 г. за условията и реда за прилагане на мярка 211 „Плащания на
земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони“ и мярка 212
„Плащания на земеделски стопани в райони с ограничения, различни от планинските
райони“ от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007 – 2013 г.
Предвид установените факти, които не се оспорват от жалбоподателката,
съдът намира, че безспорно е доказано нарушението на изискванията на чл.4,
ал.1, т.2 и 3 от Наредба № 11 от 03.04.2008 г. Цитираната норма установява
четири задължения на кандидатите, за да им бъде предоставена финансовата помощ
по мярка 212, две от които са: да извършват земеделска дейност в съответния
необлагодетелстван район за период от най-малко пет последователни години от
първото компенсаторно плащане (по т.2) и да подават заявление за подпомагане с
декларирани площи в съответния необлагодетелстван район всяка година след
първото компенсаторно плащане (по т.3). В случая безспорно е доказано, че жалбоподателката е прекратила извършването на земеделска
дейност през есента на 2015 г., която е третата година от петгодишния
ангажимент по мярка 212, и не е подала заявление за подпомагане за 2016 г.
Жалбоподателката не е
изпълнила тези две задължения, защото, както това вече се каза, по нейна
инициатива със споразумение от 01.10.2015 г. е прекратен договора за наем на
земеделски земи от държавния поземлен фонд, като искането за прекратяване на
договора е обосновано с настъпилата законодателна промяна със Закона за
изменение и допълнение на Закона за собствеността и ползването на земеделските
земи (ЗИД ЗСПЗЗ), обн. ДВ бр.61 от 2015 г., и новият
§ 15 ПЗР ЗИД ЗСПЗЗ, съгласно който ползвателите, сключили договори за наем или
аренда на пасища, мери и ливади от държавния и общинския поземлен фонд преди 24
февруари 2015 г., са длъжни в срок до 1 февруари 2016 г. да приведат договорите
в съответствие с изискванията на чл.37и, ал.1 и 4, който предвижда пасища, мери
и ливади да се предоставят за ползване на собственици или ползватели на
животновъдни обекти с пасищни селскостопански животни или на правоимащи, които имат
регистрирани животновъдни обекти в съответното землище.
Безспорно, настъпилата през 2015 г. законодателна промяна вменява
определени задължения за жалбоподателката в
качеството й на наемател на пасища и мери от държавния поземлен фонд, който
факт обаче не представлява нито форсмажорно, нито изключително обстоятелство.
Легалното определение на понятието „форсмажорни или изключителни
обстоятелства“ се съдържа в § 1, т.3 от ДР на Наредба № 11 от 03.04.2008 г., и
това са: а) смърт на бенефициента; б) дългосрочна професионална
нетрудоспособност на бенефициента; в) експроприация на голяма част от
стопанството, ако това не е могло да бъде предвидено в деня, в който е поет
ангажиментът; г) сериозно природно бедствие, което силно засяга земята на
стопанството. Изброяването е изчерпателно и промяната в законодателството не
попада в нито една от четирите хипотези на цитираната правна норма. Очевидно соченото от жалбоподателката като
причина за неподаването на заявление за подпомагане за кампания 2016
обстоятелство не може да бъде квалифицирано нито като форсмажорно, нито като
изключително.
Следователно за
настоящия случай поради липсата на форсмажорно или изключително обстоятелство е
неприложимо изключението по чл.15 от Наредба № 11 от 03.04.2008 г. и поетият
ангажимент по мярка 212 не може да бъде прекратен без да се изисква частично
или пълно възстановяване на получената от земеделския стопанин помощ.
Нормата на
чл.14, ал.1, т.3 от Наредба № 11 от 03.04.2008 г. е ясна и категорична –
земеделски стопанин, който не подаде заявление за подпомагане по време на
поетия петгодишен ангажимент, се изключва от подпомагане по тази наредба и се
задължава да възстанови получените до момента компенсаторни плащания за
необлагодетелстваните райони или част от тях в зависимост от годината, в която
e прекратил участието си в мерките, съответно след третата година – 50 %. Един
и същи фактически състав поражда правомощието на административния орган да
разпореди изключване на кандидата от подпомагане и да задължи кандидата да
възстанови получените до момента компенсаторни плащания за
необлагодетелстваните райони в зависимост от годината, в която e прекратил
участието си в мерките. Обективирането в един
документ на повече от едно волеизявления не е порок на формата на индивидуалния
административен акт и не е основание за незаконосъобразност. Нито от чл.21,
ал.1 АПК, нито от чл.59, ал.2, т.4 АПК не следва ограничение за броя на разпоредените права или задължения. В този смисъл
неоснователни са възраженията на жалбоподателката за
прилагане на чл.27, ал.6 ЗПЗП, във връзка с чл.70, ал.1, т.10 ЗУСЕСИФ,
доколкото настоящият случай не касае сключен договор за предоставяне на
безвъзмездна финансова помощ от средства по европейските структурни и
инвестиционни фондове, а касае доплащания за природни ограничения на земеделски
стопани в планински райони (НР1) или мярка 212 „Плащания на
земеделски стопани в райони с ограничения, различни от планинските райони“ .
Предвид всичко
изложено съдът намира, че жалбата като неоснователна следва да се отхвърли.
При този изход
на делото, искането на ответника за присъждане на разноски следва да бъде
уважено, като на основание чл.143, ал.4 от АПК, в тежест на жалбоподателя
следва да бъде възложено заплащането на възнаграждение за осъществената от
юрист правна защита на административния орган, определено в размер на 100 лв.,
съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 37, ал. 1 от ЗПП и чл. 24 от
Наредбата за заплащането на правната помощ.
Ето
защо, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на Г.С.Д. ***, ЕГН **********, УРН ***, против Акт за установяване на акт за
установяване на публично държавно вземане № 01-6500/5483#3 от 30.04.2020 г. на зам.изпълнителния
директор на Държавен фонд „Земеделие“, с който жалбоподателката
е изключена от подпомагане и е установено публично държавно вземане в размер на
955.15 лева, представляващо 50 % от общата изплатена сума по мярка 212 за
кампания 2013, 2014 и 2015 на основание чл.14, ал.1, т.3 от Наредба № 11 от
03.04.2008 г.
ОСЪЖДА Г.С.Д. ***, ЕГН **********,
да заплати на ДФЗ разноски по делото в размер на 100 лева за юрисконсултско възнаграждение.
Решението
подлежи на обжалване пред Върховния административен съд с касационна жалба в
14-дневен срок от съобщаването.
Административен съдия: