РЕШЕНИЕ №
4263
гр. Пловдив, 08.11.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански
състав,
в публичното заседание на осми октомври две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АННА ДЪБОВА
при
секретаря Петя Карабиберова, като разгледа докладваното гр. дело № 19189 по
описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявени от Д.Р.З., ЕГН
**********, чрез пълномощника си адв. С.И., против В.Х.Б., ЕГН **********, кумулативно обективно съединени осъдителни искове с
правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 52 ЗЗД за заплащане на сумата
в размер от 4000 лв., представляваща обезщетение за причинени на ищцата
неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания и за заплащане на сумата
от 255 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, равняващи се на
стойността на счупен и неподлежащ на ремонт мобилен телефон „Леново 7000“,
настъпили от престъпление, по което ответникът е признат за виновен с влязло в
сила
споразумение от 01.08.2019 г., одобрено по н.о.х.д. № 3895/2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XXV наказателен състав.
Производството по делото е било първоначално образувано по искова претенция
за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в общ размер от
1 000 лв., вследствие от разкъртена врата на тераса и изпочупени мебели и посуда и счупен и неподлежащ на
ремонт мобилен телефон „Леново 7000“. Производството е прекратено с влязло в
сила Определение № 8477/29.07.2019 г., постановено по делото, в частта му по
отношение на предявения от Д.Р.З. против В.Х.Б. осъдителен иск с правно
основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 745 лв., представляваща
обезщетение за имуществени вреди от разкъртена врата на тераса и изпочупени
мебели и посуда – деяние, осъществено от ответника на 07.07.2017 г.
Следователно и предмет на разглеждане е претенцията за имуществени вреди от 255
лв. - равняващи се на стойността на счупен и неподлежащ на ремонт мобилен
телефон „Леново 7000“.
Ищцата твърди, че била в приятелски отношения с
ответника, които приключили през месец март 2017 г. На 06.07.2017 г.
ответникът, ищцата и нейна приятелка излезли на вечеря. Тогава ответникът
поискал да преспи в жилището на Д.З.. След като се прибрали в дома ѝ, заедно
с ответника, ищцата отново излязла от жилището си. Докато била навън ответникът
ѝ звънял по телефона и я заплашвал, че ако не се прибере ще я убие.
Ищцата сочи, че успяла да го склони да напусне жилището ѝ. На 07.07.2017
г. около 2:30 часа ответникът нахлул в жилището на ищцата, разбивайки вратата
на терасата. Същият изпочупил мебели, посуда и мобилният ѝ телефон,
отправяйки заплахи за убийство. Д.З. се опитала да избяга, но настигайки я
ответникът я съборил на земята и я ударил. Посочва се, че с действията си
ответникът нанесъл неимуществени вреди на ищцата, изразяващи се в силен стрес,
страх от тъмните части на деня и панически атаки. Твърди, че всичко се е
случило пред детето ѝ, вследствие на което същото трудно заспивало и се
страхувало да остане само. За извършените деяния ответникът бил признат за виновен
по образуваното и приключило със споразумение н.о.х.д. № 3895/2018 г. По така изложените съображения моли за
уважаване на предявените искове. Претендира присъждане
на сторените в производството съдебно-деловодни разноски.
В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК
ответникът В.Х.Б., е депозирал отговор на исковата молба, в който излага доводи
за нейната неоснователност. Не оспорва обстоятелството, че срещу него е било
повдигнато обвинение, като същият бил признат за виновен по образуваното и
приключило със споразумение
н.о.х.д. № 3895/2018 г. Твърди, че изложеното в обвинителния акт не отговаря на
обективната истината. Оспорва изцяло твърденията в исковата молба. Претендира
разноски.
Съдът,
като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
Районен
съд – Пловдив е сезиран с кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание по чл. 45, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 52 ЗЗД.
За
да възникне за ответника извъндоговорна гражданска отговорност за непозволено
увреждане, от обективна страна е необходимо безспорно да са осъществени в
съвкупност следните материални предпоставки (юридически факти) – деяние
(действие или бездействие), противоправност на деянието, вреда – неблагоприятно
засягане на имуществената и неимуществената сфера на пострадалото лице, причинно-следствена връзка между
противоправното деяние и вредоносния резултат. Последният юридически факт,
завършващ фактическия състав, обуславящ възникването на правото на увредения да
претендира обезщетение за причинените му вреди, е от субективно естество, а
именно вина на делинквента, която съгласно оборимата презумпция, уредена в чл.
45, ал. 2 ЗЗД, се предполага до доказване на противното.
Съгласно
разпоредбата на чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда е задължителна за
гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно
това дали е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца. На
основание чл. 383, ал. 1 НПК одобреното от наказателен съд споразумение има
последици на влязла в сила присъда, поради което ищецът не следва да установява
в процеса на доказване осъщественото от дееца деяние, неговата противоправност
и вината на дееца. В този смисъл е практиката на Върховния касационен съд,
постановена с Решение № 115/11.11.2014 г.
по т. д. № 2542/2013 г., ТК, ІІ т.о. на ВКС. Съдът съобрази и задължителните за съдилищата разяснения,
дадени с т. 15 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012
г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които понятието „присъда”, употребено в чл. 83,
ал. 1, т. 4 и чл. 300 ГПК следва да се тълкува като съдебния акт, с който по
надлежен ред едно лице е признато за виновно в извършването на престъпно
деяние.
От
приложеното по делото н.о.х.д. № 3895/2018 г. на Районен съд – Пловдив се
установява, че с влязло в сила споразумение от 01.08.2018 г. ответникът В.Х.Б.
е признат за виновен в това, че е извършил виновно следните престъпления: 1.
престъпление по чл. 144, ал. 3 вр. с ал. 1 НК за това, че на 07.07.2017 г. в
гр. Пловдив се е заканил на другиго – Д.Р.З., с престъпление против нейната
личност – убийство и това би могло да възбуди основателен страх от
осъществяването му; 2. престъпление по чл. 170, ал. 2 във вр. с ал. 1 НК за
това, че на 07.07.2017 г., около 02:30 часа, в град
Пловдив е нахлул в чуждо жилище – това на Д.Р.З., като е употребил за това сила
и ловкост, като деянието е извършено нощем.
Установена и непротиворечива е съдебната
практика, че съгласно чл. 300 ГПК, влязлата в сила присъда на наказателния съд,
е задължителна затова дали е извършено деянието, неговата противоправност и
виновността на дееца, като всички останали факти, които имат отношение към
гражданските последици от деянието, подлежат на доказване от страната, която ги
твърди.
Следователно
в производството по делото е установено, че на 07.07.2017 г. ответникът се
заканил с убийство на пострадалата, като заканата е могла да предизвика
основателен страх от осъществяването й, като на същата дата последният
противозаконно нахлул в дома й, като употребил за това сила и ловкост, и
деянието било осъществено нощем. Поради това и в случая ищцата
следва да установи, че от противоправното деяние на ответника, което е
установено с влязло в сила споразумение на наказателния съд, е претърпял
твърдените в исковата молба имуществени и неимущесвтени вреди, техния размер и
наличието на причинно-следствена връзка между между противоправното деяние на
ответника и причинените вреди.
Съдът
намира за неоснователен доводът на ответника, че описаното в обвинителния акт
не отговаря на обективната истина. Следва да се посочи, че ответникът е признат
за виновен в престъпления, за които е бил привлечен в процесуалното качество на
подсъдим чрез внесения от страна на държавното обвинение обвинителен акт.
Именно и по отношение на установените за състовомерни от обективна и субективна
страна в обвинителния акт деяния подсъдимият е признат за виновен със
споразумение, одобрено от съда.
За
пълнота на изложението следва да се посочи, че съгласно разпоредбата на чл. 383 НПК одобреното от съда споразумение за прекратяване на наказателното
производство има последиците на влязла в сила присъда. Ревизирането на този
съдебен акт може да бъде постигнато само по реда на Глава ХХХІІІ НПК, в което
производство може да бъде установявано споразумението противоречи ли на
материалния и процесуален закон, за да се прецени дали е нарушена разпоредбата
на чл. 382, ал. 7 НПК. В това производство на преценка подлежи само
обстоятелството нарушен ли е закона или не, т.е. нарушен ли е материалния закон
и допуснати ли са съществени процесуални нарушения, ограничаващи правата на
някоя от страните. Дали е спазен процесуалния ред при одобряване на
споразумението е факт ирелевантен за настоящото производство, защото
установяването му може да бъде извършено само по реда на НПК.
От
показанията на свидетеля И. С. С., който живее на съпружески начала с ищцата,
се установява, че след инцидента последната изпитвала страх и имала проблеми
със съня. Свидетелят ходил да я чака след работа, тъй като тя се притеснявала.
Свидетелства, че не е присъствал на инцидента, но знаел, че ответникът В.
нахлул в жилището й и последвал голям тормоз, съпроводен с физическо насилие,
изразяващо се в нанасяне на шамари и юмруци, като за това са сигнализирани и
полицейските органи. Съдът цени показанията на този свидетел на основание чл.
172, ал. 1 ГПК като безпротиворечиво дадени и житейски логични. Последните следва
да бъдат кредитирани при постановяване на съдебния акт, доколкото изложеното от
този свидетел, се подкрепя от събраните по делото доказателства, като не са
налице обективни данни за конкретна негова заинтересованост.
Неимуществените
вреди представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага.
Последните не биха могли да бъдат възстановени, поради което и предвиденото в
закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно
критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от
съда. Съгласно Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС понятието
„справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано
с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които следва
да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.
Съдът
при съвкупния анализ на обстоятелствата по делото, включително и при преценка
на гласните доказателствени средства, приобщени чрез показанията на свидетеля
И. С., намира, че от процесните деяния, за които ответникът е признат за
виновен в извършване на престъпление по чл. 144, ал. 2 във вр. с ал. 1 НК и по
чл. 170, ал. 2 във вр. с ал. 2 НК, на ищцата са причинени неимуществени вреди,
изразяващи в причинени болки и страдания. Установи се, че деянията породили у
пострадалата страх от засягане на нейната телесна неприкосновеност, емоционален
дискомфорт, възникнали проблеми със съня след осъществяване на деянието,
невъзможност да се прибира сама в тъмните часове на денонощията, тъй като
последната изпитвала страх да не се случи повторно подобен инцидент. При
определяне на размера на заместващото обезщетение съдът взе предвид и
обстоятелството, че по отношение на ищцата са осъществени две деяния, едно
насочено към личната й неимуществена сфера и другото – засягащо имуществената
сфера на последната, но с пряко отражение върху неимуществената й сфера. Съдът
съобрази, че при осъществяване на деянието по чл. 144, ал. 2 във вр. с ал. 1 НК
ответникът е отправил нееднократно закани с извършване на престъпление против
живота на пострадалата. Заканите били съпроводени и с физическо насилие, в
който смисъл са показанията на свидетеля С.. Съдът съобрази и начина на
осъществяване на второто деяние, свързано с противозаконно проникване в жилището
на ищцата, което е осъществено чрез употреба на сила, като деянието е извършено
през нощта. При преценка на размера на обезщетението настоящия съдебен състав
съобрази и обстоятелството, че за съставомерността на престъплението по чл. 144 НК е необходимо заканата да е с такъв характер – изречените думи и извършените
действия да са такива, че да са от естество да възбудят основателен страх от
осъществяване на заканата у пострадалата. Следователно и за да е налице такова
деяние, следва деянието да е с такъв интензитет, че да е от естество да възбуди
основателен страх, поради което и във всички случаи на осъществяване на такова
деяние от последното като пряка и непосредствена последица възникват
неимуществени вреди за пострадалото лице.
Установи
се и наличието на пряка причинно – следствена връзка между деянието и вредите,
тъй като от показанията на свидетеля С., който е бил с ищцата във времето след
деянията, се установява, че последната е изпитвала страх и е имала проблеми със
съня, именно след процесния случай.
Предвид
изложеното и с оглед на така приетите за установени правнорелевантни факти
съдът приема, че справедливият размер на заместващото обезщетение на ищцата е
за сумата от 2 000 лв., като за разликата над този размер до пълния
предявен размер от 4 000 лв. исковата претенция следва да бъде отхвърлена.
Вземането от непозволено увреждане е изискуемо от
датата на увреждането, когато деецът е известен още тогава, а когато е
неизвестен – от деня на неговото откриване. Разпоредбата на чл. 114, ал. 3 ЗЗД
определя за начало на погасителната давност откриването на дееца. От този
момент вземането става изискуемо и от този момент длъжникът изпада в забава –
арг. чл. 84, ал. 3 ЗЗД. Поради
което в случая следва да бъде присъдена законна лихва върху главницата от датата
на осъществяване на противоправното деяние, установена в одобреното от съда
споразумение – 07.07.2017 г., до окончателното й изплащане. Това е така,
доколкото видно от материалите на приложеното досъдебно производство, е че
деецът е бил известен към датата на извършване на деянието, като досъдебното
производство е образувано против ответника като бързо производство на
07.07.2019 г. – датата на осъществяване на деянието. В този смисъл е и константната
практика на съда –Постановление № 2 от 21.12.1981 г. на Пленума на Върховния съд и
Тълкувателно репение № 5 от 05.04.2006 г. по тълк.д. № 5/2005 г., на ОСГК и ОСТК на ВКС. Следва да се посочи, че тази лихва не се определя по
размер от съда, а се изчислява в изпълнителния процес за целия период от
момента на увреждането /или крайния момент на периода на увреждането/ до
момента на плащането (така Решение № 193/26.06.2012 г. по гр.д. № 611/2011 г. на ВКС, Първо г.о.).
Съдът
намира за неоснователен предявеният от ищцата иск за присъждане на причинени от
деянието имуществени вреди в размер на сумата от 255 лв., равняващи се на
стойността на счупен и неподлежащ на ремонт мобилен телефон „Леново 7000“. Това
е така, тъй като в производството по делото, с оглед изрично разпределената за
това доказателствена тежест, не бяха ангажирани доказателства, установяващи
настъпването на тези вреди – а именно осъществяване на действия от страна на
ответника, с които последният е счупил мобилният телефон на пострадалата, както
и размерът на тези вреди. Съдът не може, при постановяване на съдебният си акт
да вземе предвид посоченото от органа на държавното обвинение в обвинителния
акт, че такива действия са били осъществени от страна на обвиняемия – ответник,
доколкото и за последните на ответника не е било повдигнато обвинение, като
тази вреда не е съставомерна за деянията, за които е бил внесен обвинителен акт
в съда. Следователно и тъй ищцата не представи доказателства за настъпване на
твърдените в исковата молба факти,
този иск следва да се отхвърли като неоснователен. Гражданският исков процес е
състезателно производство, в което по правилата за разпределяне на
доказателствената тежест – чл. 154, ал. 1 ГПК, страните навеждат факти и
доказателства за установяване на действителното фактическо положение. Едва след
като безспорно, несъмнено
установи в гражданския процес
правнорелевантните обстоятелства, съдът е длъжен да ги субсумира под
приложимата правна норма, като допусне принудителното изпълнение на предявеното
притезание. В този смисъл крайният съдебен акт не може да се основава на
житейски предположения и да бъде постановяван въз основа на недоказани
фактически твърдения.
По
така изложените съображения следва на ищцата да се присъди обезщетение в размер
на сумата от 2 000 лв. за преживени от последната болки и страдания,
вследствие на деянията, осъществени от ответника на 07.07.2017 г., за които
последният е признат за виновен с влязло в сила споразумение. За разликата над
така определения размер от 2 000 лв. до пълния предявен размер от
4 000 лв. исковата претенция по чл. 45, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 52 ЗЗД
следва да бъде отхвърлена. Като неоснователен следва да се отхвърли и искът за
заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер от 255 лв.
С
оглед изхода на правния спор, в полза на ищцата се следват разноски, но такива
не следва да бъдат присъдени, доколкото в производството по делото не са
ангажирани доказателства за заплащане на адвокатско възнаграждение в уговорения
размер от 500 лв. В представения по делото договор за правна защита и
съдействие от 03.12.2018 г. (л. 12) е установено, че адвокатското
възнаграждение в размер на сумата от 500 лв. е платимо в брой, като липсва
отбелязване, че към момента на сключване на договора за правна защита и
съдействие, последното е реално заплатено, за да се приеме, че договорът има
характер на разписка в тази част. В този смисъл съдът съобрази задължителните
за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по
тълк. д. № 6/2012 г. ма ОСГТК на ВКС, е прието, че от граматическото тълкуване
на хипотезите, очертани в чл. 78 ГПК се извежда изводът, че само заплатените от страната разноски
подлежат на възмездяване, поради което и само когато е доказано
извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по правилата
на чл. 78 ГПК. В посоченото тълкувателно решение е прието, че договорът за правна защита и съдействие може
да служи за разписка за осъществено заплащане на договореното възнаграждение,
единствено когато страните са постигнали съгласие последното да бъде заплатено
в брой и това обстоятелство е удостоверено
в договора. Следователно трябва да е налице вписване на направеното плащане в самия
договор, който в този случай. В
този смисъл е и практиката на Върховния касационен съд, постановена с
Определение № 296/30.03.2017 г. по гр.д. № 1061/2017 г., в което при разрешение
на казуса по същество, при съобразяване на постановките на посоченото
тълкувателно решение, касационната инстанция е приела, че не следва да бъде
присъдено „договорено
възнаграждение, платимо в брой на три вноски, тъй като сумата е посочена като договорена, но не и изрично като
заплатена“.
При
този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на
ответника следва да бъдат присъдени сторените от последния разноски за
адвокатско възнаграждение, като по съразмерност, съобразно изхода на правния
спор се следва сумата от 264, 98 лв. от общо сторените в размер от 500 лв.
Така
мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА
на
основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 52 ЗЗД В.Х.Б., ЕГН **********,***,
със съдебен адрес ***, офис 111 – адв. А., да заплати на Д.Р.З., ЕГН
**********, с адрес ***, със съдебен адрес ***, ****., сумата в размер от 2 000
лв., представляваща обезщетение
за причинени на ищцата неимуществени
вреди, изразяващи се в болки и страдания, настъпили от престъпление, по
което ответникът е признат за виновен с влязло в сила споразумение от 01.08.2019 г.,
одобрено по н.о.х.д. № 3895/2018 г. по описа на
Районен съд – Пловдив, XXV наказателен състав, ведно със законна лихва върху главницата от датата на противоправното
деяние – 07.07.2017 г., до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ този
иск за разликата над уважения размер от 2 000 лв. до пълния му предявен
размер от 4 000 лв.
ОТХВЪРЛЯ
предявеният
от Д.Р.З., ЕГН **********, с адрес ***, със съдебен адрес ***, офис 108 –
адв. И.,
против В.Х.Б., ЕГН **********,***, със съдебен адрес
***, офис 111 – адв. А., иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане
на сумата от 255 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, равняващи се на стойността на счупен и
неподлежащ на ремонт мобилен телефон „Леново 7000“, настъпили от престъпление,
по което ответникът е признат за виновен с влязло в сила споразумение от 01.08.2019 г., одобрено
по н.о.х.д. № 3895/2018 г. по описа на
Районен съд – Пловдив, XXV наказателен състав., ведно със законна лихва върху главницата от датата на противоправното
деяние – 07.07.2017 г., до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Д.Р.З. да заплати
на В.Х.Б., сумата от 264,
98 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение в производството по гр.д. №
19189/2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IX граждански
състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен
съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи
на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала! ПК