№ 11170
гр. София, 11.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 40 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ
при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА ИВ. ПОПОВА
като разгледа докладваното от СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ Гражданско дело
№ 20251110108423 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба на А. А. А. срещу „АПС Бета
България“ ЕООД.
Ищецът твърди, че през м. юли 2024г. получил на имейл предложение за
сключване на споразумение с ответното дружество, в което се посочвало, че бил
сключил договор за кредит с № *********/15.01.2020г. със „Стик кредит“ АД, по който
получила парични средства. Посочено било, че на 22.03.2024г. вземанията били
прехвърлени на ответника с договор за цесия. Ищецът твърди, че не помни да е
сключвал договор и да е получавал парични средства от „Стик кредит“ АД, като от
дружеството не са го търсили. Счита, че претендираната сума от 5948,04лв. е погасена
и по давност.
С оглед изложеното, моли за постановяване на решение, с което да бъде
признато за установено, че не дължи на ответника сумата от 5948,04лв. по договор за
кредит № *********/15.01.2020г., сключен със „Стик кредит“ АД.
Ответникът е подал отговор на исковата молба в законоустановения срок, с
който оспорва иска. Твърди, че не е изтекла погасителната давност, а и същата е
спряла да тече в определен период от време.
С оглед изложеното, моли за отхвърляне на предявените искове.
Съдът, като съобрази събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, намира следното:
Предявен за разглеждане е отрицателен установителен иск с правно основание
чл. 124, ал. 1 ГПК.
От събраните по делото доказателства се установява, че на 15.01.2020г. между
„Стик-кредит“ АД, в качеството на заемодател, и А. А. А., в качеството на заемател, е
сключен договор за потребителски кредит № *********, съгласно който заемодателят
предоставя на заемателя кредит в размер от 800лв. Посочено е, че договорът се
сключва за срок от 24 месеца, като подлежи на връщане на 24 месечни погасителни
вноски в размер от 146,76лв. Предвиден е фиксиран лихвен процент от 36%, ГПР от
1
42,58% и общ размер на всички плащания от 1253,72лв. В чл. 17 от договора е
посочено, че заемателят се задължава в срок до 3 дни от получаване на средствата да
осигури поръчител и неотменима банкова гаранция за всички задължения по кредита,
като поръчителят следва да отговаря на редица изисквания според чл. 19 като възраст,
минимален доход и др. Според чл. 20, при неизпълнението на задълженията по чл. 17-
19, заемателят дължи неустойка в размер на 3522,32лв., която се начислява
пропорционално към всяка вноска по кредита и се отразява в погасителния план. Към
договора е налице погасителен план /л. 24-26/, в който са описани падежите на всяка
вноска и какво включват по пера, като първата е с падеж 15.02.2020г., а последната
15.01.2022г.
По делото е изслушана и приета съдебно-счетоводна експертиза, която съдът
приема за обективно и компетентно дадена. От нея се установява, че заемната сума е
предоставена на кредитополучателя с паричен превод на 15.01.2020г. Разяснено е, че
длъжникът не е извършил нито едно плащане по договора, като остатъкът от
задълженията възлиза на 800лв. главница, 453,72лв. възнаградителна лихва, 3522,32лв.
неустойка, 301,80лв. законна лихва за забава за периода 15.01.22г.-12.02.25г. или общо
5077,52лв.
По делото не е спорно, че вземанията по кредита са прехвърлени на ответното
дружество с договор за цесия, като ищецът е бил уведомен за този факт с оглед
изложението в исковата молба и завеждането на делото именно срещу ответното
дружество.
Представен е проект на споразумение от дата 12.07.2024г., което е подписано
електронно за дружеството от юрк. Е. Ц., според който ищецът дължи сумата от
5891,11лв. към 12.07.2024г., която следва да заплати до 15.07.2024г.
Процесният договор за заем има характеристиките на договор за потребителски
кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 от ЗПК легална дефиниция, а заемателят има
качеството потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Ето защо, договорът
следва да бъде съобразен изцяло с изискванията на ЗПК и ЗЗП, като съдът следи
служебно за приложението на императивните законови норми – в този смисъл ТР №
1/27.04.2022г. по тълк. дело № 1/2020г., ОСГТК на ВКС.
Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР
42,58%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер
не надвишава максималния допустим по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не
отразява реалният такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, а именно –
таксите за изготвяне на индивидуално кредитно предложение и за експресно
разглеждане на заявка за одобрение на паричен заем, които се включват в общите
2
разходи по кредита по смисъла на легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК.
Съгласно § 1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Процесната неустойка в размер от 3522,32лв. представлява разход, свързан с
договора за потребителски кредит и следва да бъде включена в ГПР, като същата е
била изначално известна на кредитора. Видно е, че тази неустойка е била начислена
още при сключване на договора и е включена в погасителния план към него, като
размерът на месечната погасителна вноска е определен и съгласно начислената
неустойка. В посочения в договора за кредит ГПР е включен само размерът на
възнаградителната лихва, което очевидно цели заобикаляне на императивните
изисквания и умишлено въвеждане в заблуждение на потребителя относно реалните
разходи по кредита. При това положение се налага изводът, че договорът за
потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като
в него липсва действителният процент на ГПР. Текстът на тази норма не следва да се
тълкува буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно определен ГПР, а
нормативното изискване следва да се приеме за изпълнено, когато е посочен както
подробният начин на формиране на ГПР, така и действителният му размер, за да бъде
потребителят добросъвестно информиран и да не бъде въвеждан целенасочено в
заблуждение. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на
договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта
за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и
икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни
продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен
ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което
води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е
спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от неспазване изискването на
чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че същият се явява недействителен – чл. 22 ЗПК. В
задължителното Решение от 21.03.2024г. по дело № C-714/2022г. на Съда на
Европейския съюз е прието, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен
годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от
тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за
освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води
единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница. С оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за
потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с
правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този
процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48,
следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези
разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето
задължение по същия начин както непосочването на този процент. Следователно,
санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски
при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта
на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер. Член 23 от
3
Директива 2008/48, разглеждан във връзка със съображение 47 от същата директива,
следва, че макар изборът на системата от санкции за нарушаване на националните
разпоредби, приети съгласно тази директива, да е по усмотрение на държавите членки,
така предвидените санкции трябва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи.
Това означава, че строгостта на санкциите трябва да бъде в съответствие с тежестта на
наказваните с тях нарушения, като се гарантира реално възпиращ ефект и
същевременно се съблюдава основният принцип на пропорционалност (вж. в този
смисъл решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit Slovakia, C‑42/15, EU:C:2016:842, т.
61—63 и цитираната съдебна практика).
Следва да се има предвид още, че според настоящия съдебен състав
включването на клаузи в договора за кредит, в които се уговарят такси и неустойки
при неизпълнение на несъществени задължения, представляват конструкция,
предназначена да прикрие действителните разходи по кредита и да доведе единствено
до извличане на по-голяма облага на кредитора от договора. Тези съждения съвпадат с
възприетото в Решение от 21.03.2024г. по дело № C-714/2022г. на Съда на Европейския
съюз, което има задължителен характер за всички съдилища и учреждения – чл. 633
ГПК.
В случая начислената неустойка надвишава почти четири път и половина
размера на главницата, което е напълно недопустимо, и чрез нейното добавяне
реалният годишен процент на разходите надхвърля многократно максимално
допустимия размер според чл. 19, ал. 4 ЗПК. Налице е съществено нарушение на
императивните законови изисквания, водещо до нищожност на договора съгласно чл.
26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, като не дължи
лихва или други разходи. Тази норма представлява своеобразна санкция за
недобросъвестния кредитор, който нарушава императивните законови изисквания,
които трябва да спазва при сключване на договор за потребителски кредит, като целта
е да се пресекат подобни практики. Нормата на чл. 23 ГПК не прави разграничение
между възнаградителна и мораторна лихва, а използва родовото понятие лихва, поради
което следва да се приеме, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност
на кредита и никакви лихви – възнаградителни или мораторни, както и други разходи
по кредита като такси, неустойки и др. под.
С оглед изложеното, съдът намира, че кредитополучателят дължи на
кредитодателя само чистата стойност по договора за кредит, възлизаща на 800лв.
Ищецът е навел възражение за изтекла погасителна давност, което за главницата
се явява неоснователно. Съгласно задължителните разяснения, дадени в ТР №
3/21.11.2024г. по тълк. дело № 3/2023г., ОСГТК на ВКС, при уговорено погасяване на
паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи,
давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви
започва да тече съгласно чл. 114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната
вноска. Разяснено е в мотивите, че давностният срок за главницата е 5-годишен.
От инкорпорирания в договора за кредит погасителен план /чл. 24-26/ се
установява, че падежът на първата погасителна вноска е 15.02.2020г., като исковата
молба е депозирана на 12.02.2025г. В периода, през който е текла погасителната
давност, е приет специалният Закон за мерките и действията по време на извънредното
положение, обявено с Решение на НС от 13.03.2020г., и за преодоляване на
последиците. Съгласно чл. 3, т. 2 от него (изм. - ДВ, бр. 34 от 2020г., в сила от
09.04.2020г.) за срока от 13.03.2020г. до отмяната на извънредното положение спират
да текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват
4
права от частноправните субекти. С Решение на Народното събрание на Република
България от 13.03.2020г. /ДВ, бр. 22/2020г./ е обявено извънредно положение върху
цялата територия на Република България, считано от 13 март 2020г. до 13 април 2020г.
С Решение на НС /ДВ, бр. 33/2020г./ срокът на обявеното с Решение на Народното
събрание от 13 март 2020г. извънредно положение върху цялата територия на
Република България е удължен до 13 май 2020г. Съгласно § 13 от Преходните и
заключителните разпоредби към Закона за изменение и допълнение на Закона за
здравето (ДВ, бр. 44 от 2020г., в сила от 14.05.2020г.) сроковете, спрели да текат по
време на извънредното положение по Закона за мерките и действията по време на
извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020г.,
и за преодоляване на последиците, продължават да текат след изтичането на 7 дни от
обнародването на този закон в „Държавен вестник“. Следователно за времето от
13.03.2020г. до 20.05.2020г. включително погасителната давност е била спряна по
силата на закона, като това е период от 2 месеца и 7 дни, с който се удължава
погасителната давност.
Следва да се има предвид, че според актуалната практика на ВКС – Решение №
50017/27.03.2023г. по гр. д. № 720/2022г., IV ГО, Решение № 50105/15.06.2023г. по гр.
д. № 1589/2021г., ІV ГО и др., предявяването на отрицателен установителен иск води
като последица до спиране теченето на давността докато трае процесът, тъй като също
представлява процес относно вземането.
С оглед изложеното, погасителната давност за вземането за главница не е
изтекла, тъй като падежът на първата вноска е 15.02.2020г., в периода 13.03.2020г.-
20.05.2020г. давността не е текла по силата на посочения специален закон, а с
депозирането на исковата молба на 12.02.2025г. давността също е спряла да тече. От
това следва, че ищецът дължи на ответника в качеството му на цесионер сумата от
800лв., представляваща чистата стойност /главницата/ по договора за кредит, но не и
останалите вземания до пълния претендиран размер от 5948,04лв. Ето защо, следва да
бъде признато за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата от 5148,08лв.,
представляваща разликата над 800лв. до 5948,04лв., и искът да бъде отхвърлен за
остатъка, възлизащ на 800лв., представляващи чистата стойност по кредита.
По разноските:
При този изход на спора, право на разноски имат и двете страни съразмерно на
уважената и отхвърлената част от иска.
Ищецът е доказал разноски в общ размер от 1437,92лв., от които следва да му се
присъдят 1244,53лв.
Ответникът не е доказал направата на разноски, като претендира юрк.
възнаграждение, което съдът на основание чл. 78, ал. 8 ГПК определя на 100лв. От тях
му се дължат 13,45лв.
След съдебна компенсация на разноските, следва на ищеца да се присъдят
1231,08лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от А. А. А., ЕГН: **********,
с адрес: ************************************************, срещу „АПС Бета
България“ ЕООД, ЕИК: *********, с адрес: гр. София, бул. „България“ № 81В, ап. 3,
иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че ищецът не дължи на ответника сумата
5
от 5148,08лв. по договор за потребителски кредит № *********/15.01.2020г., сключен
със „Стик кредит“ АД, вземанията по който са прехвърлени на ответника с договор за
цесия, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 5148,08лв. до пълния предявен
размер от 5948,08лв., възлизаща на 800лв. и представляваща чистата стойност по
договора /главницата/.
ОСЪЖДА „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК: *********, с адрес: гр. София,
бул. „България“ № 81В, ап. 3, да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на А. А. А.,
ЕГН: **********, с адрес: ************************************************,
сумата от 1231,08лв. – разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6