№ 3966
гр. София, 02.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско
дело № 20221100509925 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20039860 от 03.06.2022 г. по гр.д. № 17435/2021 г.
Софийски районен съд, 51 състав признал за установено, че П. К. В., ЕГН
**********, дължи на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, ЕИК *******, на
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 200, ал. 1 ЗЗД
вр. чл. 150 ЗЕ сумата 379.24 лева – 3/4 от стойността на доставена топлинна
енергия през периода от м. 12.2017 г. до м. 04.2020 г. в гараж № 18, находящ
се в гр. София, бул. „*******, аб. № *******, ведно със законната лихва от
19.01.2021 г. до окончателното погасяване на задължението, и на основание
чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 48.78 лева – 3/4 от
обезщетението за забава върху стойността на топлинната енергия за периода
от 15.09.2019 г. до 12.01.2021 г., за които е издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 2780/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 51
състав, като отхвърлил иска по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл.
200, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ за разликата до претендираните 383.98 лева и за
периода от м. 10.2017 г. до м. 11.2017 г., както и исковете по чл. 422, ал. 1
ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
1
сумите 23.30 лева – 3/4 от възнаграждение за услугата дялово разпределение
на топлинната енергия за периода от м. 12.2017 г. до м. 04.2020 г. и 3.95 лева
– 3/4 от обезщетение за забава върху възнаграждението за дялово
разпределение за периода от 31.01.2018 г. до 12.01.2021 г. Съобразно изхода
на спора и правилата на чл. 78 ГПК са разпределени разноските за исковото и
за заповедното производство. Решението е постановено при участието на
„МХ Е.“ ООД, ЕИК *******, като трето лице помагач на страната на ищеца.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответницата П. К. В.,
която го обжалва в частите, с които исковете са уважени, с оплаквания за
неправилност – неправилно приложение на материалния закон и
необоснованост. Районният съд неправилно приел, че страните се намират в
облигационна връзка. Ищецът не провел пълно и главно доказване в тази
насока. Доказателствата, въз основа на които съдът приел, че ответницата има
качеството на собственик на имота, а оттам – и на потребител на топлинна
енергия, били неотносими към процесния период. Решението било
неправилно и в частта, с която съдът приел, че ответницата дължи суми за
доставена топлинна енергия за периода м. 12.2017 г. – м. 04.2020 г. С оглед
датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК – 19.01.2021 г., сумите за
м. 12.2017 г. и м. 01.2018 г. също били погасени по давност. Решението било
неправилно и в частта, с която съдът приел да е дължима лихва за забава в
плащането на цената на топлинната енергия. Спрямо общите фактури
клаузата на чл. 33, ал. 4 от ОУ от 2016 г. била неприложима, неясна и
вътрешно противоречива и за поставяне в забава било необходимо отправяне
на покана. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение в
атакуваните части и вместо това постанови друго, с което да отхвърли изцяло
предявените искове. Претендира разноски съгласно представени списъци по
чл. 80 ГПК. В случай че съдът остави жалбата без уважение и въззиваемата
страна претендира юрисконсултско възнаграждение над минималното такова
по чл. 78, ал. 8 ГПК, правела изрично възражение за прекомерност на същото.
Въззиваемата страна „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД с отговор по
реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди
решението в атакуваните части като правилно. Претендира разноски и
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. Прави евентуално
възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.
2
Третото лице помагач на ищеца – „Д. Е.“ ЕООД, ЕИК ******* (преди
„МХ Е.“ ООД, промените в наименованието и правноорганизационната
форма вписани в ТРРЮЛНЦ на 16.01.2024 г.), не взема становище по
жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна
страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.
№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части.
Въззивният съд намира, че при постановяване на решението не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед доводите в
жалбата е правилно по следните съображения:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора редакция, всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при
условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3.
Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение №
2/17.05.2018 г. по тълк.д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по
продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от
законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо
от писмен договор, сключен при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за
енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на
договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Съгласно чл.
149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на топлинна
енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди,
3
какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение в т. 2а от
§ 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г.) е клиент, който купува енергия за
собствени битови нужди. Присъединяването на топлофицирани жилищни
сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на
заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа
на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от
06.04.2007 г. за топлоснабдяването, сега отменена) със собствениците или
титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в
сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ
клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на
доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на
сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на
ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за
битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и
правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват
топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя
на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно
са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за
този имот при публично известните общи условия директно с
топлопреносното предприятие.
В случая, противно на поддържаното в жалбата, от приетите и
неоспорени нотариален акт за собственост върху жилище и гараж, построени
върху държавна земя от ЖСК „*******, том XXXIII, дело № 3706/1983 г. на
нотариус при СРС и удостоверение за наследници изх. № 1/02.01.2019 г. се
установява по несъмнен начин, че ответницата е собственик на 3/4 идеални
части от процесния гараж № 18. Ответницата не е твърдяла преди процесния
период да се е разпоредила с притежаваната от нея идеална част от имота,
нито е представила доказателства в тази насока, поради което неоснователно
4
в жалбата се поддържа по делото да не било доказано, че същата е била в
процесния период м. 10.2017 г. – м. 04.2020 г. собственик на гаража.
Същевременно по делото не е било спорно, и по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3
ГПК с доклада е отделено като безспорно обстоятелството, че в процесния
период ищецът е доставял топлинна енергия в гаража, като нейната стойност
възлиза на 511.97 лв. Ето защо правилно районният съд е приел за доказано,
че ответницата, като съсобственик на 3/4 идеални части от топлоснабдения
имот, е била в процесния период клиент на топлинна енергия за битови нужди
и като такава дължи цената на доставената в имота топлинна енергия
съобразно притежаваната от нея квота от 3/4, или 383.98 лв.
Неоснователно в жалбата се поддържа и ответницата да не дължала
лихви за забава върху главницата за топлинна енергия. Съгласно чл. 33, ал. 1
от приложимите в процесния период и сега действащи Общи условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София“
ЕАД на клиенти в град София, в сила от 12.08.2016 г., клиентите са длъжни да
заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 и ал. 2
в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. В чл. 33, ал. 2
е предвидено, че клиентите са длъжни да заплащат стойността по общата
фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период в
45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Съгласно ал. 4
и ал. 5 на чл. 33, продавачът начислява обезщетение за забава в размер на
законната лихва само за задълженията по общата фактура, отразяваща реално
потребеното количество топлинна енергия след изравняването, ако не са
заплатени в 45-дневния срок, който срок следва да се приеме, че тече от
издаването на общата фактура.
Неоснователен е и поддържаният в жалбата довод вземанията на ищеца
за м. 12.2017 г. и м. 01.2018 г. да били погасени по давност. Вземанията на
ищеца за цената на доставената топлинна енергия, съгласно посочената по-
горе клауза от ОУ, стават изискуеми с изтичане на 45-дневен срок от изтичане
на периода, за който се отнасят, и от този момент, съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД,
започва да тече приложимият 3-годишен давностен срок. Заявлението по чл.
410 ГПК е подадено в съда на 19.01.2021 г., с оглед на което би следвало
погасени по давност да са вземанията, станали изискуеми преди 19.01.2018 г.
В случая обаче давност не е текла в периода 13.03.2020 г. – 20.05.2020 г. вкл.,
или за период от 69 дни, по силата на разпоредбата чл. 3, т. 2 от Закона за
5
мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с
решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. и за преодоляване на
последиците (обн. ДВ бр. 28/24.03.2020 г.) и § 13 от ПЗР на Закона за
здравето (обн. ДВ бр. 44/13.05.2020 г.). Поради това към датата на подаване
на заявлението никое от вземанията на ищеца, вкл. най-старото за м. 10.2017
г., не е било погасено по давност. Районният съд не е съобразил спирането на
течението на давностния срок за периода 13.03.2020 г. – 20.05.2020 г. и
неправилно е приел, че вземанията за м. 10 и м. 11.2018 г. са погасени по
давност, но предвид забраната за влошаване положението на обжалващия и
влизане в сила на решението в частта, с която искът за главница за топлинна
енергия е отхвърлен, въззивният съд няма правомощия да отменя решението в
тази част.
Доводите в жалбата са неоснователни, поради което
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в атакуваните
части.
При този изход, разноски за въззивното производство се следват на
въззиваемия, който е претендирал юрисконсултско възнаграждение. По реда
на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ, съобразявайки извършената от юрисконсулт
на въззиваемия дейност в настоящата инстанция, съдът определя
юрисконсултско възнаграждение в размер на 80 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20039860 от 03.06.2022 г., постановено
по гр.д. № 17435/2021 г. на Софийски районен съд, 51 състав в обжалваните
части, с които е признато за установено по предявените искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 422, ал. 1
ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че П. К. В., ЕГН **********, дължи на
„ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, ЕИК *******, сумата 379.24 лева – 3/4
от стойността на доставена топлинна енергия през периода от м. 12.2017 г. до
м. 04.2020 г. в гараж № 18, находящ се в гр. София, бул. „*******, аб. №
*******, ведно със законната лихва от 19.01.2021 г. до окончателното
погасяване на задължението, и сумата 48.78 лева – 3/4 от обезщетението за
6
забава върху стойността на топлинната енергия за периода от 15.09.2019 г. до
12.01.2021 г.
ОСЪЖДА П. К. В., ЕГН **********, гр. София, бул. „*******, вх. А,
ап. 24, да заплати на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. *******, на основание чл. 78
ГПК сумата 80.00 лв., представляваща разноски за въззивното производство.
В необжалваните отхвърлителни части решението по гр.д. №
17435/2021 г. на Софийски районен съд, 51 състав е влязло в сила.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Д. Е.“
ЕООД, ЕИК ******* (преди „МХ Е.“ ООД), като трето лице помагач на
страната на ищеца-въззиваем „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7