РЕШЕНИЕ
№ 655
гр. Варна, 20.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Деспина Г. Г.а
Членове:Златина Ив. Кавърджикова
Иванка Д. Дрингова
при участието на секретаря Доника Здр. Христова
като разгледа докладваното от Деспина Г. Г.а Въззивно гражданско дело №
20213100502926 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е въззивно по реда на чл.258 ГПК, образувано по подадената въззивна
жалба вх.рег. № 292997/02.07.2021г от ХР. АП. Л. ЕГН ********** с адрес гр.Варна
********** против решението на ВРС-ХХVс-в № 261885/09.06.2021г по гр.д.№
5122/2020г, с което е ОТХВЪРЛЕН предявеният от нея срещу ВЛ. Г. ГР. ЕГН ********** от
гр.Варна бул.**********, Н. СТ. ГР. ЕГН ********** от гр.Варна, бул.********** и М. Т.
ИЛ. ЕГН ********** от гр.Варна бул.**********, иск за приемане за установено в
отношенията между страните, че ищцата е собственик на 45кв.м.ид.ч. от ПИ с ид.№
10135.1507.1038, находящ се в гр.Варна, бул.“Мария Луиза“ № 42, целият с площ от
987кв.м., при съседи с идентификатори : 10135.1504.207; 10135.1507.109; 10135.1507.110;
10135.1507.114; 10135.1507.1091; 10135.1507.113; 10135.1507.112; 10135.1507.108;
10135.1507.106, на осн.чл.124 ал.1 ГПК;
ОСЪДЕНА е ХР. АП. Л. да заплати на ВЛ. Г. ГР. и Н. СТ. ГР. сумата от 400лв - сторени по
делото разноски за заплатено адв.възнаграждение, на осн.чл.78 ал.1 ГПК;
ОСЪДЕНА е ХР. АП. Л. да заплати на М. Т. ИЛ. сумата от 400лв – сторени по делото
разноски за заплатено адв.възнаграждение, на осн. чл.78 ал.1 ГПК.
1
Решението е постановено при участието на ТЛП Община Варна.
Въззивницата счита решението за незаконосъобразно и затова моли за неговата
отмяна, като вместо това бъде постановено друго за уважавето на иска й.
Претендират се сторените за въззивното производство разноски.
В срока по чл.263 ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор вх.рег. №
296559/19.08.2021г. от въззиваемата страна М. Т. ИЛ. , в който се оспорва въззивната
жалба като неоснователна.
Счита постановеното решение за правилно и законосъобразно и затова моли за
неговото потвърждаване.
В срока по чл.263 ал.1 ГПК е подаден писмен отговор вх.рег. № 296558/19.08.2021г
от въззиваемата страна Н.С. Г. и ВЛ. Г. ГР. със становище за неоснователност на жалбата
и за потвърждаване постановеното от ВРС решение като правилно и законосъобразно.
Постъпила е и частна жалба вх.рег. № 297738/09.09.2021г от ХР. АП. Л. срещу
определението на ВРС № 265489/16.08.2021г, с което е увеличен размерът на присъдените в
полза на ответниците разноски от 400лв на 600лв – общо за първите двама ответници ВЛ. Г.
ГР. и Н. СТ. ГР. и от 400лв на 600лв – за отв.М. Т. ИЛ..
Счита същото за незаконосъобразно, тъй като не е обжалвала изцяло постановеното
от ВРС решение, вкл. и в частта за разноските, затова за нея е налице интерес да обжалва
увеличеният им размер
Затова моли за неговата отмяна.
Претендира присъждане на разноски и за това производство.
В исковата си молба ХР. АП. Л. излага, че като собственик къща с идентиф.№
10135.1507.1038.3, както и на 45кв.м. ид.ч. от ПИ с идентификатор 10135.1507.1038 целият
с площ от 987кв.м., чиито права не били отразени в КККР на гр.Варна поради възраженията
на ответниците се наложило да проведе съдебен процес за установяване на правата си на
собственост по отношение на останалите собственици на други обособени обекти с
принадлежащи ид.ч. от същото дворно място, които били вписани в КР, с влязло в сила
решение по гр.д. № 15610/2013г на ВРС-24с-в й било признато правото й на собственост
върху къщата, както и принадлежащите ид.части от правото на строеж върху дворното
място. Със същото решение съдът отхвърлил иска й за признаване правото на собственост
върху 45кв.м.ид.ч. от дв.място, тъй като тези права не били притежавани от праводателите й.
В този съдебен спор оспорването на правата й върху 45кв.м.ид.ч. от дв.място били
2
направено единствено от настоящите ответници, а останалите съсобственици не били
оспорвали правото й върху процесните 45кв.м.ид.ч..
По повод подаване на искане за вписването й като собственик в КККР през 2013г,
Началникът на Служба СГКК-Варна е отказал вписването й като собственик на сграда и
земя, която заповед е влязла в сила на 10.10.2013г, като настоящите ответници били подали
възраженията си на 2.09.2013г.
Твърди се, че до подаването на въпросното заявление до СГКК-Варна никой не й бил
оспорвал правата върху къщата и дворното място. Самата тя била със съзнанието, че от
момента на придобиването на имота с НА № 50/2000г е собственик на къщата и на
принадлежащите й 45кв.м.ид.ч. от дв.място.
Твърди, че от момента на придобиване на имота е осъществявала фактическа власт
върху посочените ид.ч. и ги е своила със съзнанието, че са нейна собственост.
През периода 2000г до 2011г живяла на адреса заедно със съпруга си и първото им
дете Ал..
Поради оспорените й права за нея бил налице правен интерес от постановяването на
решение, с което да се признае за установено по отношение на ответниците ВЛ. Г. ГР., Н.
СТ. ГР. и М. Т. ИЛ., че ищцата ХР. АП. Л. е собственик на 45кв.м.ид.ч. от ПИ с ид. №
10135.1507.1038, находящ се в гр.Варна бул.“Мария Луиза“ № 42, целият с площ от
987кв.м., при съседи с идентификатори : 10135.1504.207; 10135.1507.109; 10135.1507.110;
10135.1507.114; 10135.1507.1091; 10135.1507.113; 10135.1507.112; 10135.1507.108;
10135.1507.106.
Моли за уважаването на иска й.
Претендира присъждането на разноски.
В срока по чл.131 ГПК отв.М. Т. ИЛ. е депозирала отговор на исковата молба, в
който изразява становище за недопустимост и неоснователност на предявения иск.
Сочи, че искът е недопустим предвид декларираното от ищцата в саморъчно
подписаното пълномощно по делото в полза на представляващия я адв.Х., че вече не е
собственик на сградата, построена в процесния имот. Счита, че същата няма правен интерес
от разрешаването на настоящия спор.
На сл.място искът е недопустим, тъй като е предявен само спрямо трима
съсобственици на дворното място, което създавало опасност при евентуалното му уважаване
правото на собственост на ищцата да се основава на различни правни норми спрямо другите
съсобственици.
Възразява, че е собственик на 1/10ид.ч. от процесния имот ПИ съгласно НА №
64/3.01.1997г
С решение по в.гр.д.№ 2321/2016г на ВОС е потвърдено решение на ВРС по гр.д.№
15610/2013г в частта, с която е отхвърлен предявения иск на ищцата за приемане за
3
установено по отношение на ответниците, включително и спрямо нея, че е собственик на 45
кв.м. ид.ч. от ПИ с идентиф.№ 10135,1507.1038 на основание договор за дарение,
обективиран в НА № 50/2000г, влязло в законна сила на 20.06.2016г. В мотивите към
решението ВОС е посочил, че не се установява праводателите на ищцата да са били
собственици на процесните 45кв.м.ид.ч. и, следователно, извършеното дарение в нейна
полза няма вещно-транслативен ефект. От представената скица се установявало, че Община
Варна е съсобственик в процесния имот.
Възразява още, че процесният имот не е бил годен обект на давностно владение като
било налице законово ограничение във възможността да тече давностен срок в периода на
упражняване на владението, тъй като с §1 от ЗД на ЗС бил наложен мораториум за
придобиване на държавни или общински имоти, като давността спира да тече до
21.12.2022г.
Освен това, спорен бил фактът и за конкретния размер на ид.ч., върху която се
твърди, че се придобива по давност.
Счита, че нито един от признаците на владението не е налице.
Възразява се, че твърденията за открито и явно осъществяване на фактическата власт
върху ид.ч. от ПИ не се доказвали – при проведената процедура в АГКК голяма част от
съсобствениците направили възражения срещу акта за непълноти и грешки, с които по
категоричен начин изразили становището си, че нито имало фактическа власт и намерение
за своене, нито те били заявявани по начин, предполагащ по-ранно оспорване. Още повече,
че ищцата не била обитавала фактически собствената си сграда за период от около 3-5
години през твърдения период на осъществявано давностно владение.
Държането на вещта като своя включва и полагането на грижи за нея, т.е.
фактическата липса на течаща вода и канализация за период от 2 години през твърдения
давностен срок такъв, изключва хипотезата на собственическо отношение към него.
Според съдебната практика регистрацията по адрес в имота не е доказателство за
осъществяване на фактическа власт върху него.
В условията на евентуалност, ако се приеме, че срок за придобивна давност тече,
възразява, че същият е бил прекъснат на осн.чл.84 ЗС вр. чл.116 б.“б“ ЗЗД с предявяването
на иск, ако искът не бъде уважен, т.е. с влизане в сила на решението по гр.д.№ 15610/ 2013г
теклата давност се прекъсвала и започнала да тече нова.
Не може да се приеме за осъществен в полза на ищцата фактическият състав на
придобивната давност, визиран в чл.79 ГПК, тъй като не са налице предпоставките предвид
наведените от ответницата доводи и аргументи.
В срока по чл.131 ГПК ответниците Н. СТ. ГР. и ВЛ. Г. ГР. са изразили становище
за недопустимост на исковата молба и евентуално за нейната неоснователност със сходни на
изложените в жалбата на М.И. възражения и доводи.
Искът е недопустим предвид декларираното от ищцата в саморъчно подписаното
4
пълномощно по делото в полза на представляващия адв.Х., че вече не е собственик на
сградата, построена в процесния имот. Счита, че ищцата няма правен интерес от решение по
настоящия спор.
На сл.място искът е предявен само спрямо трима съсобственици на дворното място,
което създава опасност при уважаването му правото на собственост на ищцата да се
основава на различни правни норми спрямо другите съсобственици.
Освен това, за периода, в който ищцата твърди да е владяла имота, е била в брак и
това щяло да бъде основание той е придобит в условията на СИО в случай, че искът бъдел
уважен. Това щяло да внесе хаос в правния мир, тъй като вещното право на собственост
като такова било абсолютно. Правно не било възможно основанията й за възникване на
собственост да са различни спрямо другите съсобственици и трети лица.
Освен това, търсело се установяване на права след проведен и отхвърлен иск за
собственост, макар и на друго основание, но за период, предхождащ решението, с което със
силата на пресъдено нещо бил решен правния спор между страните.
Твърдят, че са собственици на 1/10ид.ч. от ПИ съгласно НА № 161/3.01.1997г.
С решение на ВОС по в.гр.д.№ 2321/2016г е било потвърдено решението на ВРС по
гр.д № 15610/2013г в частта, с която е отхвърлен предявения от ищцата иск за приемане за
установено по отношение на ответниците, включително и спрямо нея, че е собственик на
45кв.м.ид.ч. от ПИ с идентиф.№ 10135,1507.1038 на основание договор за дарение,
обективиран в НА № 50/2000г, влязло в законна сила на 20.06.2016г.
В мотивите към решението ВОС е посочил, че не се установява праводателите на
ищцата да са били собственици на процесните 45кв.м.ид.ч. и, следователно, извършеното
дарение в нейна полза няма вещно-транслативен ефект.
От представената скица се установявало, че Община Варна е съсобственик в
процесния имот.
Твърди се, че процесният имот не е бил годен обект на давностно владение като било
налице законово ограничение във възможността да тече давностен срок в периода на
упражняване на владението, тъй като с §1 от ЗД на ЗС бил наложен мораториум за
придобиване на държавни или общински имоти, като давността спира да тече до
21.12.2022г. Излага се, че е спорен и факта на установяване на конкретния размер на ид.ч.,
върху която се твърди, че се придобива по давност. Сочи се, че нито един от признаците на
владението не е налице. Излага, че твърденията за открито и явно осъществяване на
фактическата власт върху ид.ч. на ПИ не се доказвали – установявало се, че при проведена
процедура в АГКК голяма част от съсобствениците направили възражения срещу акта за
непълноти и грешки, с които по категоричен начин изразили становището си, че нито имало
фактическа власт и намерение за своене, нито те били заявявани по начин, предполагащ по-
ранно оспорване.
Освен това, ищцата не била обитавала фактически собствената си сграда за период от
около 3-5 години в твърдения за такъв за осъществявано владение в исковата молба.
5
Държането на вещта като своя включвало и полагането на грижи за нея т.е. фактическата
липса на течаща вода и канализация за период от 2 години в твърдения такъв, че имотът бил
владян, изключвало хипотезата на собственическо отношение към него.
Според съдебната практика регистрацията по адрес в имота не била индиция за
осъществяване на фактическа власт върху него.
В условията на евентуалност, ако се приеме, че срок за придобивна давност тече,
възразява, че същият е бил прекъснат на осн.чл.84 ЗС вр.чл.116 б.“б“ ЗЗД с предявяването
на иск, ако искът не бъде уважен, т.е. с влизането в сила на решението по гр.д.№
15610/2013г теклата давност се прекъсвала и започнала да тече нова.
Счита, че не може да бъде прието, че е осъществен фактически състав на
придобивната давност, визиран в чл.79 ГПК в полза на ищцата. Не били налице
предпоставките за приемане на противното, предвид наведените от ответницата доводи и
аргументи.
По искане на ответниците по делото е конституирано трето лице помагач на тяхна
страна Община Варна, за привличането на която с уточняваща молба /л.113-I/ са посочили,
че се прави с цел подпомагането на ответниците, тъй като Община Врана се явявала
собственик на част от дворното място /за 13/372ид.ч./ и на част от къщата /по делото е
представен АЧОС на л.103-I/. Затова считат, че е налице евентуален интерес у община Варна
от установително решение, с което би се гарантирало активното поведение на този
съсобственик чрез обезпечаване на доказателства в процеса, и освен това би предотвратило
последващи съдебни производства.
Така предявеният положителен установителен иск за собственост намира правното си
основание в разпоредбата на чл.124 ал.1 ГПК.
СЪДЪТ, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани с
въззивната жалба и възраженията на страните, всички събрани по делото доказателства,
приема от фактическа страна:
С договор за дарение от 18.02.2000г, обективиран в НА № 50 т.I, рег.№ 518, дело №
12/2000г на нотариус Ел.Д., рег.№ 190, Ап.П.Ст. и Ст.Т.Ст. са дарили на ХР. АП. Л. къща,
находяща се в гр.Варна, бул.**********, както и 45 кв.м. ид.ч. от дворното място, в което е
построена къщата цялото с площ от 987 кв.м., съставляващо имот с пл.№30, кв.22 по плана
на 8–ми подрайон на гр.Варна, при граници : бул.“Мария Луиза“, имоти с пл.
№№1.2.3.29.28.27.
Няма спор между страните, че с Решение на ВРС-24с-в № 1526/ 18.04.2016г по гр.д.№
15610/2013г по предявения от ХР. АП. Л. иск срещу ВЛ. Г. ГР., М. Т. ИЛ., Г.Янк.Г., В.Тр.Д.,
Р.Г.Г.-Н., М.Ц.Д., М.Г.Д.в, Хр.Г.М., В.Г.Д., В.К.К., Кр.К.К. и М.Хр.Р., е прието за
6
установено, че ищцата е собственик на сграда с идентиф.№ 10135.1507.1038.3 по КККР,
одобрени със З-д № РД–18–98/10.11.2008г, находяща се в гр.Варна ул.”Мария Луиза” № 44,
представляваща еднофамилна жилищна сграда на два етажа със застроена площ от 37кв.м.,
построена в ПИ с идентиф.№ 10135.1507.1038 с площ от 911кв.м. при посочените граници
на сградата, придобита с договор за дарение от 18.02.2000г., обективиран в НА № 50, том I,
рег. № 518, дело № 42/2000г. на нотариус при ВРС Елена Д., и е отхвърлен искът й, че е
собственик на 45кв.м.ид.ч. от ПИ с идентиф.№ 10135.1507. 1038 по КККР с площ от
911кв.м., находящ се в гр.Варна, ул.”Мария Луиза” № 44 при описаните съседи, придобит с
договор за дарение, обективиран в НА № 50 том I рег.№ 518 н.д.№ 42/18.02.2000г на н-с
Ел.Д.. Решението е потвърдено от ВОС с решение № 407/20.03.2017г по в.гр.д.№
2321/2016г, като същото е влязло в сила на 9.06.2017г.
Представени са справки за потреблението на ВиК услуги и ел.енергия по партидата на
сградата на ищцата за периода 2000-2010г.
По делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетелите: Й.Ст.М. и
Б.М.Д., сочени от ищцовата страна, Т.Хр.М. и Г.Гр.Г., сочени от ответната страна.
Свид.Й.М. излага, че е приятелка с майката на ищцата от 70- те години. Родителите на
ищцата живели на адреса „Мария Луиза“ 44 /с предишно наименование бул.„Димитър
Благоев“/; Хр. продължила да живее на същия адрес и след като се омъжила през 1999г още
12 години. Свидетелката не знае да е имало спорове за имота, като същевременно казва, че
нищо не може да каже за имота, защото не било ставало въпрос; знае, че „къщата от много
години си била тяхна, но за земята…..“; дори не познавала съседите. Пред нея не били
казвали да е имало проблем със съседите за земята. Не може да каже дали заедно с къщата се
ползвало и дворното място. Според нея дворът отвън се ползвал, но не може да каже за
какво точно; не било ставало въпрос дали ищцата има част от двора.
Свид.Б.Д. е първи братовчед на бащата на Хр.. Много пъти бил ходил на адреса на
бул.“Мария Луиза“ и оставал да преспива там. Ап. бил в имота още от 1963г, а през 2000г го
прехвърлил на дъщеря си Хр.. Хр. доста години живели с мъжа й там /в къщата/; там си
отгледали деца, но след това излезли от имота и започнали да го продават. В края на
изложението си казва, че това било преди повече от 10 години. Нямало междусъседски лоши
отношения. Там има дворче, от което се влиза в три жилищни имота. Не знае да е имало
разговори за това някой да има претенции, че е собственик на двора. Хората си живеели
спокойно. Същевременно казва, че не бил сигурен дали Хр. знаела, че е притежавала част от
двора. За него било важно, че тя имала НА за този имот, а той /НА/ се състоял от два
компонента - сграда и земя.
Свид.Г.Г. знае имота на бул.********** понеже чичо му Вл. го бил закупил през 1986г
и затова често ходел там; чичо му имал и дворно място. Преди дворът бил неугледен,
буренясал и не изглеждало някой да полога грижи за мястото.
Свид.Т.М. е приятелка на М.И., която живеела на бул.‘Мария Луиза“ № 44, и се
познавали от деца. Самата свидетелката живеела на пет минути от този адрес и затова била
7
ходила много пъти там За М.И. знае, че имала и част от двора, но не била ясно дали имало
спорове кой притежава двора. През годините дворът бил много страшен, бил неугледен,
неподдържан, разкопан и едва през последните една-две години изглеждал добре.
По делото прието заключението на в.лице по допуснатата СТЕ, неоспорено от страните
и прието от съда като обективно и компетентно дадено. От същото се установява, че за
територията на спорното дворно място във времето са действали сл.планове:
КП от 1900г. и РП от 1909г, според които процесният поземлен имот с идентиф.№
10135.1507.1038 по КК попада върху два парцела : УПИ XXX-48 и УПИ XXXI-46, кв.83,
като в северната част на имота е включена територия, за която няма отредени поземлени
имоти и няма данни за собственост.Статутът на територията е урбанизирана за жилищно
строителство;
По КП от 1950г и РП от 1959г на процесния имот по КК съответстват ПИ 30 и ПИ 31 , като
спорният имот навлиза в ПИ 4, ПИ 26 и ПИ 27.
С одобрения РП от 1959г. за ПИ 30 и ПИ 31 са отредени УПИ III-30 и УПИ IV-31 в кв.22 за
жилищно строителство, като регулационните граници на парцелите съвпадат с
кадастралните граници на съставляващите ги поземлени имоти, територията е жилищна.
По КП от 1965г на процесния ПИ съответства ПИ 30; територията, в която попада имотът, е
жилищна.
По РП от 1962г процесният ПИ попада в УПИ I-25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, обединени за
жилищно строителство.
По РП, одобрен със Заповед № РД-12557/30.12.1981г на КАБ за Централна градска зона,
обявена за нищожна с Решение № 11477/20.12.2005г на ВАС, процесният имот попада в
УПИ III-30 с площ от 516кв.м. и в УПИ V с площ от 380кв.м.
По КП от 2003г процесният имот попада върху имоти с идентиф.№№ 10135.540.1305 и
10135.540.1306 с начин на трайно ползване за жилищно строителство.
Горната фактическа установеност обуславя следните правни изводи:
1/ По допустимостта на иска
Ответниците се позовават на недопустимост на иска, тъй като след проведено
производство и отхвърлен иск за собственост, макар и на друго основание, но за период,
предхождащ решението, със СПН бил разрешен правният спор между страните.
Както се признава и от ответната страна, СПН е отречено правото на собственост на
ищцата, произтичащо от деривативно придобивно основание – безвъзмездна правна сделка
/дарение/. Пределите на СПН на решението, обаче, не обхващат останалите придобивни
основания. Затова няма пречка ищцата да се позовава на оригинерен придобивен способ –
давностно владение, установено от момента на осъществената сделка през 2000г, след като
същата е било прието за установено, че същата е била лишена от вещно-транслативен ефект.
От момента на прехвърлителната сделка, след като не е уговорено нещо различно, следва да
8
се приеме, че фактическата власт е преминала у настоящата ищца.
Възможно е към датата на подаване на исковата молба давностният срок /било той
кратък или дълъг/ да не е изтекъл и затова за ищцата да е налице интерес впоследствие да се
позове на това оригинерно придобивно основание.
Следва да се прави разлика от процесуалното положение на ищеца и ответника.
Единствено ответникът в производство по спор за собственост има задължението да изчерпи
всичките си възражения – правопогасяващи, правопрекратяващи и пр. Това, обаче, не важи
за ищеца. Ето защо, предявеният е допустим.
2/ По основателността на иска.
2.1. Неоснователен е доводът на отв.страна, че имотът не е бил годен обект на
давностно владение, тъй като било налице законово ограничение във възможността да тече
давностен срок в периода на упражняване на владението, тъй като с §1 от ЗД на ЗС бил
наложен мораториум за придобиване на държавни или общински имоти, като давността
спира да тече до 21.12.2022г.
В случая не се твърди и от данните по делото се изяснява, че дворното място е с площ
от 987кв.м., от което ищцата претендира да е собственик на 45кв.м.. Участващата в
производството Община Варна се легитимира като собственик с АЧОС № 2288/28.02.2002г
/л.103-I/ само на за 12,5кв.м.д.ч. от УПИ III-30, цялото с площ от 372кв.м.
По делото няма твърдения, а и липсват доказателства, които да сочат, че цялото дворно
място да имало статут на държавна или общинска собственост, за да е приложим въведеният
мораториум §1 от ЗД на ЗС, съгласно който течението на давностния срок е спряно до
31.12.2022г.
При това, описаните според АЧОС 12,5кв.м.д.ч. от УПИ III-30 в полза на Община
Варна, съобразно изложеното по-долу въз основа на констатираното от вещото лице по СТЕ,
излиза, че не попадат в процесния имот, тъй като с РП от 1981г една част от бивш имот пл.
№ 30 с площ от 516кв.м. е била обособена в УПИ III-30 /където са ид.части на Община
Врана/. Останалата част с площ от 380кв.м. е била включена в УПИ V, предвиден за
жилищно строителство и подземен паркинг, в която попадат претендираните от ищцата
45кв.м.ид.ч.
2.2. Ищцата се позовава на давностно владение за периода от 2000г до настоящия
момент върху спорните 45кв.м.ид.ч. като част от бивш имот пл.№ 1306, който попада в ПИ
с идентиф.№ 10135.1507.1038 с адм.адрес гр.Варна бул.“Мария Луиза“ № 44 /след подадена
уточняваща молба относно индивидуализацията на имота, л.54-I/, след като с влязлото в
сила решение от 2017г й е било признато правото на собственост върху жилищната сграда с
идентиф.№ 10135.1507.1038.3 и отречено правото й на собственост върху 45кв.м.ид.ч. от ПИ
с идентиф.№ 10135.1507.1038, в което се намира жилищната сграда.
Съобразно разпределянето на доказателствената тежест, главното и пълно доказване
9
лежи върху ищцовата страна да установи положителните факти, от които черпи права за
себе си, а именно: осъществяваната фактическа власт върху процесния имот в продължение
на повече от 5 или 10 години, като владението да е било спокойно, продължително, явно,
непрекъснато и необезпокоявано.
По НА за дарение № 50/2000г имотът, в който попада сградата на ищцата, е описан със
сигнатура пл.№ 30 в кв.22 по плана на 8-ми подрайон.
От заключението на в.лице Ст.К. по допусната СТЕ и приложените към него скици
/л.151 и сл.-I/ се установява, че имот пл.№ 30 /по КП от 1956г/ след оцифряването на картния
материал е с площ от 896кв.м. Една част от него с площ от 516кв.м. е била обособена в УПИ
III-30 /РП от 1981г/, а останалата част с площ от 380кв.м. е включена в УПИ V в кв.22,
предвиден за жилищно строителство и подземен паркинг, очертан с червен контур на
скицата на л.160-I, в която част попада и сградата на ищцата. В този си обем с площ от
380кв.м. бившият имот пл.№ 30 е включен и в образувания по КК ПИ с идентиф.№
10135.1507.1038, целият с площ от 987кв.м.
Така съотношението на 45кв.м. към цялата площ на бившия имот пл.№ 30 от 896кв.м.
определя коефициента 0,05, който умножен по 380кв.м. /частта от имота, включена в парцел
V в кв.22/ дава обемът на правата на ищцата, с които същата би могла да участва в
новообразувания имот или 45/896=0,050х380кв.м.=19,08кв.м.ид.ч.
Следователно, в посочения обем от площта на процесния новообразуван имот с
идентиф.№ …1038, ищцата може да претендира като придобити по силата на правна сделка,
годна да я направи собственик, без да знае, че праводателите й не са собственици, съгл.чл.70
ЗС, т.е. в качеството й на добросъвестен владелец, като се позове на изтекла кратка 5-
годишна давност. За разликата над посочените 19,08кв.м.ид.ч. до претендираните
45кв.м.ид.ч., обаче, след като остават извън обхвата на прехв.сделка, то за тях тя не е имала
качеството на добросъвестен владелец и следва да установи осъществявана фактическа
власт в продължение на повече от 10 години. По отношение и на двете части от процесните
ид.части от дворното място, обаче, липсват категорични доказателства ищцата да е
осъществява фактическата власт.
Макар данните по делото и да сочат за признато право на собственост на ищцата върху
къщата с влязлото в сила решение, и че същата е живяла в нея със семейството си през
периода 2000г до 2011г /за което говорят свид.Й.М. и свид.Б./, от факта на обитаването на
жилището не следва извод за осъществено давностно владение върху дворното място нито в
обема на прехвърлените й от родителите права по силата на дарственото разпореждане
/съдебно отречени/, нито са останалите кв.м.ид.ч.,които остават извън този обем. Не се
доказва по убедителен и категоричен начин ищцата да е осъществявала фактическата власт
върху спорната част лично или чрез другиго. Гласните доказателства на разпитаните по
нейно искане свидетели съдът възприема като неубедителни и необективни, доколкото се
говори с общи фрази, без конкретика, а показанията на сочените от ответната страна
свидетели внасят допълнително разколебаване в изложението им. При това свид.Б.Д.
изказва само предположението, че щом Хр. имала нотариален акт, значело, че има и земя, а
10
според свид.М. за земята не било ставало въпрос. По думите на свид.Г.а и М. дворът от
години бил „неугледен, буренясал и не изглеждало някой да полога грижи за мястото“,
„много страшен, бил неугледен, неподдържан, разкопан и едва през последните една-две
години изглеждал добре“, което говори за липсата на полагани грижи за имота. Последното
като проява на обективираното намерение за своене води до извод, че ищцата по никакъв
начин не е демонстрирала спрямо останалите съсобственици намерението си своене.
Представените доказателства за потреблението на ВиК услуги и ел.енергия по партидата на
сградата на ищцата за времето, когато са я обитавали, също не могат да обосноват извода за
установена фактическа власт.
При липсата на главно и пълно доказване факта на владението съдът намира, че не е
налице първата предпоставка от нормата на чл.79 ал.1 ЗС /обективният елемент/ –
осъществяване на фактически действия, които недвусмислено манифестират власт върху
имота. Затова искът подлежи на отхвърляне.
Съвпадащите крайни правни изводи на двете инстанции обуславят потвърждаване
постановеното от ВРС решение.
По разноските
За първата инстанция
Въззивният съд е сезиран с частна жалба вх.рег. № 297738/09.09.2021г от ХР. АП. Л.
срещу определението на ВРС № 265489/16.08.2021г, с което е увеличен размерът на
присъдените в полза на ответниците разноски от 400лв на 600лв – общо за първите двама
ответници ВЛ. Г. ГР. и Н. СТ. ГР. и от 400лв на 600лв – за отв.М. Т. ИЛ..
Счита същото за незаконосъобразно, тъй като не е обжалвала изцяло постановеното от
ВРС решение, вкл. и в частта за разноските, затова за нея е налице интерес да обжалва
увеличеният им размер.
За да постанови увеличения размер на разноските в полза на ответната страна за
заплатено адв.възнаграждение, РС, при първоначално отчитане заявеното възражение от
ищцата за прекомерност, е приел, че в случая е приложима нормата на чл.7 ал.5 от Наредба
№ 1/2004 – касае се за положителен установителен иск за собственост с правно основание
чл.124 ал.1 ГПК, т.е. за защита на вещно право. Макар изрично да липсва посочване, по
аналогия на чл.108 ЗС, който имплицитно съдържа в себе си установителен иск за
собственост, следва да бъде приложена посочената норма.
Како краен се налага изводът за потвърждаване постановеното от ВРС определение и с
оглед крайния изход на спора.
За въззивната инстанция
Поради неоснователността на жалбата ищцовата следва да заплати на ответната страна
сторените за настоящата инстанция разноски за представителството на тримата ответници
общо в размер на 1200лв съгласно представения списък и договор за защита и съдействие,
обективиращ разписка за посочената сума, на осн.чл.78 ал.3 ГПК /л.58-60-I/
11
Воден от горното, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението на ВРС-ХХVс-в № 261885/ 09.06.2021г по гр.д.№
5122/2020г, с което е ОТХВЪРЛЕН предявеният от ХР. АП. Л. ЕГН ********** с адрес
гр.Варна **********, срещу ВЛ. Г. ГР. ЕГН ********** от гр.Варна бул.**********, Н. СТ.
ГР. ЕГН ********** от гр.Варна, бул.********** и М. Т. ИЛ. ЕГН ********** от гр.Варна
бул.**********, иск за приемане за установено в отношенията между страните, че
ищцата е собственик на 45кв.м.ид.ч. от ПИ с ид.№ 10135.1507.1038, находящ се в
гр.Варна, бул.“Мария Луиза“ № 42, целият с площ от 987кв.м., при съседи с идентификатори
: 10135.1504.207; 10135.1507.109; 10135.1507.110; 10135.1507.114; 10135.1507.1091;
10135.1507.113; 10135.1507.112; 10135.1507.108; 10135.1507.106, на осн.чл.124 ал.1 ГПК;
ОСЪДЕНА е ХР. АП. Л. да заплати на ВЛ. Г. ГР. и Н. СТ. ГР. сумата от 400лв-сторени по
делото разноски за заплатено адв.възнаграждение, на осн.чл.78 ал.1 ГПК; ОСЪДЕНА е ХР.
АП. Л. да заплати на М. Т. ИЛ. сумата от 400лв-сторени по делото разноски за заплатено
адв.възнаграждение, на осн. чл.78 ал.1 ГПК.
Решението е постановено при участието на ТЛП Община Варна.
ПОТВЪРЖДАВА определението на ВРС № 265489/16.08.2021г, с което е увеличен
размерът на присъдените в полза на ответниците разноски от 400лв на 600лв – общо за
първите двама ответници ВЛ. Г. ГР. и Н. СТ. ГР. и от 400лв на 600лв – за отв.М. Т. ИЛ..
ОСЪЖДА ХР. АП. Л. ЕГН ********** с адрес **********, да заплати на ВЛ. Г. ГР.,
Н. СТ. ГР. и М. Т. ИЛ. общо сумата от 1200лв /хиляда и двеста лева/-сторени по делото
разноски за заплатено адв.възнаграждение, на осн.чл.78 ал.1 ГПК.
Решението може да се обжалва пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД едномесечен
срок от получаване на съобщението от страните, на осн.чл.280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12