№ 1250
гр. София, 03.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Светлин Михайлов
Членове:Даниела Христова
Цветомира П. Кордоловска Дачева
при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева
като разгледа докладваното от Светлин Михайлов Въззивно гражданско дело
№ 20241000503257 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 от ГПК.
Производството е образувано по повод постъпила въззивна жалба от
Прокуратура на Р България, с която обжалва решение № 5 196 от 18.09.24 г., постановено по
гр. д. № 9 735/23 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 22 състав, в
частта, в която съдът е осъдил на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Прокуратура на РБ и
СДВР да заплатят при условията на солидарност на К. Г. Б. сумата от 5 000 лв., представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периода от 08.12.2014 г. до 17.11.2020 г.,
настъпили в резултат от наказателно преследване срещу ищцата (НОХД № 3 888/18 г. и
свързаните с него предварително производство и въззивно такова), ведно със законната
лихва, считано от 28.08.2023 г. до окончателното й изплащане, на основание чл. 10, ал. 3 от
ЗОДОВ, във вр. с чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 24.58 лв., сторени деловодни разноски, на
основание чл. 77 от ГПК, Прокуратура на РБ и СДВР да заплатят по сметка на Софийски
градски съд сумата от 420 лв., държавна такса и възнаграждение за вещо лице.
В жалбата се твърди, че атакуваното решение в тази част е неправилно и
необосновано поради нарушение на материалния закон. Твърди, че не са представени пред
първата инстанция годни доказателства, които да установяват действително претърпените
неимуществени вреди, като пряк и непосредствен резултат от обвинението. Твърди, че
първоинстанционният съд е отбелязал в решението какви фактически положения са
установени, но не е отбелязал от кои доказателства следват направените правни изводи, от
1
какви събрани доказателства са установени. Твърди, че съдът не е обсъдил поотделно и
конкретно съотнесени към настоящия казус приетите за установени доказателства и как са се
отразили на ищцата. В тази връзка твърди, че съдът не е съобразил доводите на ответника,
подробно изложени в отговора на исковата молба, свързани с интензитета на образуваното
наказателно производство, тъй като в продължителен период делото се е намирало в съдебна фаза.
Следва да се отчете неговата фактическа и правна сложност, поведението и на останалите
участници в наказателния процес, както и извършените процесуално-следствени действия и
действия по разследването. Твърди, че съдът е посочил, че ищцата е изпитвала негативни
преживявания от проведения наказателен процес, като е кредитирал безкритично
свидетелските показания на близки на ищцата по отношение на преживените емоционални и
психически страдания в хода на образуваното наказателно производство. Твърди, че в хода
на производството не е доказано уронване на престижа, личното достойнството и доброто
име и злепоставяне сред обществеността, както и същите да са в пряк резултат от
процесното обвинение. Доброто име на личността е неотменимо морално благо и
представлява положителната обществена оценка на пострадалия, неговата известност в
обществото като човек нравствен морален и професионално компетентен, като човек,
достоен за уважение поради тези му качества. В тази връзка твърди, че принципно
твърденията, че е подронено доброто име, не попадат в обема на обикновените вреди, а
подлежат на пълно и главно доказване. Доброто име не е благо, присъщо на всяка личност, а
подлежи на доказване.
Инвокира доводи, че от съдебно-психиатричната експертиза, както и от
мотивите на съдебния акт, е ясно, че няма пряка причинно- следствена връзка между
наказателното производство и психиатричните диагнози на ищцата. Твърди, че ищцата е
оправдана за конкретното деяние по чл. 155, ал. 3, вр. с ал. 2 от НК, но за подобно поведение
същата вече има влязла в сила присъда от 01.07.2021 г., като производствата са текли успоредно
във времето, като първото изцяло поглъща процесното. Позовавайки на съдебната практика
твърди, че в случая е налице личност, осъждана за тежки престъпления, с трайни престъпни
навици, дискредитирана в обществото, при която нивото на душевните притеснения и
негативни изживявания е занижено и това следва да се приеме, че води до намаляване
размера на обезщетението. Твърди, че дори да се приеме, че са отчетени всички
обстоятелства с правно значение за определяне на размера на обезщетение, някои от тях са
ценени превратно, а други са съобразени несъответно на конкретната личност на увредения
и на конкретната интензивност на преживените болки и страдания, както и на обществените
представи за справедливост в аспект на съществуващите обществено-икономически условия
на живот към момента на проявление на вредите.
Навежда твърдения, че е нарушен принципа на чл. 52 от ЗЗД, доколкото
определеният размер на обезщетението не съответства на принципа на справедливостта,
установената съдебна практика в аналогични случаи, социално-икономическите условия на
живот в страната през периода, за които се претендират вреди, както и вида и обема на
доказаните вреди. Твърди, че при определяне на размера следва да се държи сметка и за
2
обществено икономическите условия в страната за периода, за който се претендира
обезщетението. Присъденото обезщетение за неимуществени вреди не е съобразено с
икономическия стандарт в страната. Като отправна точка може да служи статистическата
информация към твърдения момент на влизане в сила на оправдателната присъда от
28.08.2023 г. и могат да бъдат използвани данните за 2022 г. Твърди, че трябва да бъде
обърнато внимание на компонентите, които включва този доход. Оспорва и изводите за
наличието на причинно-следствена връзка между обвинението и останалите твърдени
конкретни увреждания, имащи трайна последица за физическото и психическото състояние
на ищцата. Не е отчетено в достатъчна степен обстоятелството, че по делото се установиха
негативни преживявания, значително по-малко от твърдените и тяхната тежест. По този
начин съдът е присъдил обезщетение, което не е съответно не само на действително
доказаните претърпени вреди, а и на собствената оценка на ищцата за размера на
дължимото му се обезщетение за неимуществени вреди, произтичащи от обвинението.
Твърди, че решението, в частта, в която исковата претенция на ищцата за имуществени
вреди е отхвърлена като неоснователна и недоказана, е правилно и законосъобразно. Ето
защо моли съда да постанови решение, с което отмени атакуваното и вместо него постанови
ново, с което да се отхвърли предявеният иск, алтернативно моли да намали размера на
присъденото обезщетение за неимуществени.
Ответникът по тази жалба К. Г. Б. оспорва същата. Твърди, че тази част
атакуваното решение е правилно и законосъобразно и моли съда да остави жалбата без
уважение. Твърди, че съдът е възприел правилно описаната фактическа обстановка.
С въззивна жалба ищецът К. Г. Б. оспорва решение № 5 196 от 18.09.24 г.,
постановено по гр. д. № 9 735/23 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско
отделение, 22 състав, в частта, в която съдът е отхвърлил предявените искове. Твърди, че е
неправилен общият подход на съда в решението му е към целенасочено „поставяне под
съмнение“ или „омаловажаване“ на претенцията, аргументите и основанията на ищцата. В
тази връзка твърди, че са посочени са присъди от други дела от съдебното минало на ищцата
- доколкото става въпрос за конкретно дело, внушавани са „съмнения“ относно
обективността в показанията на свидетелите, допуснати от съда, внушавани са „съмнения“
относно преживените „смущения“ от ищцата и влошаване на здравословното и състояние,
внушавани са „съмнения“ относно „връзката“ и „паралела“ между наказателното
производство и промените в здравословното и психологическо състояние на ищцата -
доколкото липсата на „категоричност“ е характерен професионален атрибут на психиатрите
- няма психиатър, който да е „категоричен“ за каквото и да е в „тяхната“ област. Ето защо
моли съда да постанови решение, с което да отмени атакуваното в тази част и вместо него
постанови ново, с което да уважи в пълен размер претенциите.
Ответникът по тази жалба Прокуратура на Р България оспорва същата.
Твърди, че атакуваното решение в тази част е правилно и законосъобразно и като такова
следва да се потвърди.
Ответникът Столична дирекция на вътрешните работи оспорва жалбата на
ищцата и поддържа тази подадена от прокуратурата. Излага доводи, че в производство не са
установени елементите от фактическия състав за да бъда ангажирана отговорността на
ответниците. В хода на съдебното производство е установено, че по отношение на ищцата е
имало две наказателни производства, по едно от които същата е била осъдена с влязла в сила
присъда, поради което не би могло да се направи категоричен извод относно това, на какво
3
се дължат проблемите на ищцата и дали същите са възникнали с оглед първото образувано
досъдебно производство. Смята, че не следва да се твърдят психологически травми от
какъвто и да е характер без да са извършени необходимите периодични медицински
прегледи от лекар на лицето, без налична придружаваща документация за последващи
наблюдения върху пациента, както и без да са направени съответните медицински
изследвания. Оспорва по основание и размер обезщетението, претендирано за имуществени
и неимуществени вреди. Размера на претендираното обезщетение за неимуществени вреди
категорично противоречи на принципа за справедливост регламентиран в чл. 52 от ЗЗД.
Твърди, че установената съдебна практика, включително чрез задължителните указания,
дадени от Пленума на ВС РБ в Постановление № 4 от 1968 г., както и решения по чл. 290
ГПК , дава разяснения за критериите, по които при всеки отделен случай се определя
обезщетението за причинени неимуществени вреди. Въпрос на фактическа преценка, с оглед
конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на
конкретния паричен еквивалент на обезщетението, тъй като институтът на обезщетението от
непозволено увреждане не е средство за неоснователно обогатяване. Ето защо моли съда да
постанови решение, с което да отхвърли депозираната от ищцата въззивна жалба като
неоснователна и недоказана, като претендира и юрисконсултско възнаграждение в полза на
СДВР, в размер по преценка на съда.
Съдът след като се съобрази с доводите на страните и обсъди събраните по
делото писмени доказателства, съобразно разпоредбата на чл. 235 от ГПК, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
От фактическа страна:
Не се спори между страните, а се установява и от атакуваното решение №
5 196 от 18.09.24 г., постановено по гр. д. № 9 735/23 г. по описа на Софийски градски съд,
Гражданско отделение, 22 състав, че съдът е осъдил на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ
Прокуратура на РБ и СДВР да заплатят при условията на солидарност на К. Г. Б. сумата от 5
000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периода от
08.12.2014 г. до 17.11.2020 г., настъпили в резултат от наказателно преследване срещу
ищцата (НОХД № 3 888/18 г. и свързаните с него предварително производство и въззивно
такова), ведно със законната лихва, считано от 28.08.2023 г. до окончателното й изплащане,
отхвърлил е претенцията (неимуществени вреди) за горницата до пълния предявен размер от
100 000 (сто хиляди) лв., както и за периода от 08.12014 г. до 28.01.2016 г., както и тази за
имуществените - сумата от 1 701.34 лв., имуществени вреди, конкретно изброени лекарства
в уточнителната молба за периода от 17.12.2018 г. до 19.05.2023 г., като неоснователна, както
и на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, във вр. с чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 24.58 лв.,
сторени деловодни разноски; осъдил е на основание чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ К. Г. Б. да
заплати на СДВР сумата от 530 лв., юрисконсултско възнаграждение, съобразно
отхвърлената част от исковете и е осъдил на основание чл. 77 от ГПК, Прокуратура на РБ и
СДВР да заплатят по сметка на Софийски градски съд сумата от 420 лв., държавна такса и
възнаграждение за вещо лице.
Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че наказателното
производство е образувано на 26.01.2015 г. (постановление по пр. пр. № 57 276/14 г.), като
ищцата е привлечена като обвиняем на 29.01.2016 г. Не се спори, а се установява и от
доказателствата по делото, че с решение № 260 166, постановена по ВНОХД № 3 226/20 г. по
описа на Софийски градски съд, Наказателно отделение е потвърдена оправдателната
присъда.
Не се спори, а се установява и от представената справката за съдимост от
22.11.2023 г., че спрямо ищцата са водени наказателни производства и има постановени
присъди, както следва: с присъда от 27.04.2016 г. постановена от Софийски районен съд,
потвърдена 20.02.2020 г. с решение на Софийски градски съд, ищцата е призната за виновна
4
в това, че на 28.11.2013 г. е управлявала автомобил на фона на концентрация 1,3 %; с
присъда от 23.02.2017 г. постановена от Софийски районен съд и е наложено
административно наказание за това, че изпращала от мобилен телефон унизителни за честта
и достойнството текстови съобщения на 16.01.2015 г., 14.02.2015 г. и две на 18.03.2015 г.; с
присъда от 02.06.2020 г., постановена от Софийски районен съд, частично изменена и
потвърдена с решение на Софийски градски съд от 01.07.2021 г. е призната за виновна за
това, че за времето от 17.12.2011 г. до 22.02.2012 г. в гр. София, в съучастие като
съизвършител предоставяла систематически два апартамента на различни лица за полови
сношения и блудствени действия с користна цел.
В показанията си свидетелката Г. твърди, че с ищцата са приятелки от 2004-
2005 г., както и че знае за наказателното производство, започнало през 2015 г., за затваряне
на неин салон за красота. Твръди, че воденото производство се отразило на г-жа Б. много
лошо, сринала се психически, не искала да излиза, станала по-агресивна, не искала да се
срещат, а били заедно непрекъснато. Твърди, че в последствие започнала да изпитва
панически атаки и ходела по доктори за „щяло и нещяло“. Свидетелката й казала, че е
хипохондричка, измисляла си болести от най-различно естество и характер, била доста
тревожна, агресивна на моменти към нея и родителите си, които са вече покойници.
Свидетелката твърди, че знае и за други проблеми на ищцата с органите на реда и
прокуратурата, но не била наясно и не можела да конкретизира.
В показанията си свидетелят Л. твърди, че познава ищцата от 2013 г., както и
били близки приятели. Твърди, че е разбрал впоследствие за наказателното производство,
което било започнало през 2015 г. Твърди, че същото се отразило, като в характера и
настъпила „страшна“ промяна - изпадане в истерии, депресии. Твърди, че изпадайки в такова
състояние той е викал „Бърза помощ“. Твърди, че всичко това в голяма степен е причина за
отдалечаването между тях двамата. В показанията си твърди, че в началото била спокойна,
можело да се води нормален разговор с нея, впоследствие започнали караници, повишаване
на тон и викове и крясъци. Спадането на имуществения стандарт също й се отразило.
От заключението на допусната съдебно-психиатрична експертиза се
установява, че личностнова структура не може да бъде детайлизирано поради
неинформативните отговори, които вещото лице е получило при освидетелстването. Твърди,
че начинът на представяне на преживените смущения от ищцата не позволява те да бъдат
разположени във времето по категоричен начин, поради което като по-надежден източник за
състоянието й са наличните медицински документи. От същите вещото лице е установило,
че ищцата е провеждала медицински консултации и са й били предписвани лекарства. Някои
медицински документи съдържат конкретни дати, други имат вписвания които позволяват да
се екстраполира вероятната им дата, но някои нямат никаква следа във времето, поради
което няма възможност да бъдат съобразявани при съпоставянето на двете линии в живота
на Кр. Б. - пеналната и медицинската. Вещото лице дава заключение, че м.09.2018 г. на
ищцата е препоръчано лечение с Топилекс (препоръчан контролен преглед на 30.10.2018 г.),
но в документацията не е ясно каква е била специалността на лекаря, предписал това
лечение, но вероятно е бил психиатър предвид твърде специфичния медикамент. Твърди, че
от 08.12.2014 г. до септември 2018 г. в документацията няма никакви данни да са били
провеждани консултации или да е било предписвано лечение. Седем месечният интервал
между новия обвинителен акт и предписването на Топилекс също прави много условна
връзката между двете събития. Вещото лице твърди, че на дата 17.11.2020 г. е приключила
процедурата по това обвинение, но медицинските проблеми продължават. Вещото лице
твърди, че описваните в анамнезата смущения са регистрирани в наличната по делото
медицинска документация, като същите смущения могат да бъдат предположени и от
представената от ищцата документация при освидетелстването. Твърди, че към момента на
освидетелстването при ищцата не се регистрират актуални болестни отклонения. Вещото
лице е отразило, че предписаните лекарства (Топилекс, Атаракс, Валидол, Тритико, Ксанакс,
5
Хедонин, Серопрам) са подходящи за преодоляване на сомато- вегетативни и емоционални
смущения, като не може да бъде пренебрегнато и обстоятелството, че са били предписани и
от психиатър.
Вещото лице заключава, че няма пряка връзка между наказателното
производство и психиатричните диагнози. Анализът на база наличните по делото
документи, които са няколко - един фиш от Бърза помощ и други медицински документи, са
били предоставени при освидетелстването. Там има вписани лечебни препоръки и една
рецепта. Вещото лице твърди, че не може да вземе отношение към тяхната достоверност.
Последната не може да се потвърди или отрече, тъй като има много голям интервал между
2014 г., когато се твърди, че са започнали тези болестни отклонения до първия амбулаторен
лист, който е издаден през м. декември 2018 г. По отношение на представеният документ
вещото лице твърди, че същият е „рядък документ“, тъй като специалист „Вътрешни
болести" е вписал психиатрична диагноза „паническо разстройство“, т.е. този голям
интервал е свободен от каквато и да е официална документация за психични смущения.
Вещото лице твърди, че след протеста на прокуратурата през м. декември 2019 г. до
септември 2022 г., съществува амбулаторен лист oт психиатър с психиатрична диагноза, а
диагнозите вписани oт кардиолога и психиатъра са от областта на граничните разстройства,
невротичните разстройства в патогенезата или в механизма на възникването, на които освен
евентуалното наличие на провокиращ фактор, много голямо участие има и личностна стъпка
и нагласите на личността към подобен род болестни смущения. Твърди, че не е еднозначно,
както при една травма би могло да бъде съчетаването на тези две обстоятелства. Твърди, че
отсъства паралел между реалните евентуални травмиращи събития по това дело и
болестните смущения констатирани от специалисти, като не е типична депресивна реакция
или тревожно разстройство, ако вчера ми се е случило нещо нежелано и след седмица аз
посетя психиатъра с реални смушения, а тук става дума за месени светъл интервал, почти
година, а при втория случай почти две години.
От правна страна:
При така установената фактическа обстановка съдът направи следните правни
изводи:
Видно от обстоятелствената част и петитума на исковата молба ищецът е
предявил обективно съединени, при условията на кумулативното обективно съединяване
искове с правно основание правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 2 от ЗОДОВ за
обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 100 000 лв. и за имуществени
вреди в размер на 1 701.34 лв.
С атакуваното решение № 5 196 от 18.09.24 г., постановено по гр. д. № 9
735/23 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 22 състав, съдът е
осъдил на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ Прокуратура на РБ и СДВР да заплатят при
условията на солидарност на К. Г. Б. сумата от 5 000 лв., представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди за периода от 08.12.2014 г. до 17.11.2020 г., настъпили в
резултат от наказателно преследване срещу ищцата (НОХД № 3 888/18 г. и свързаните с него
предварително производство и въззивно такова), ведно със законната лихва, считано от
28.08.2023 г. до окончателното й изплащане, отхвърлил е претенцията (неимуществени
вреди) за горницата до пълния предявен размер от 100 000 (сто хиляди) лв., както и за
периода от 08.12014 г. до 28.01.2016 г., както и тази за имуществените - сумата от 1 701.34
лв., имуществени вреди, конкретно изброени лекарства в уточнителната молба за периода от
17.12.2018 г. до 19.05.2023 г., като неоснователна, както и на основание чл. 10, ал. 3 от
ЗОДОВ, във вр. с чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 24.58 лв., сторени деловодни разноски;
осъдил е на основание чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ К. Г. Б. да заплати на СДВР сумата от 530 лв.,
юрисконсултско възнаграждение, съобразно отхвърлената част от исковете и е осъдил на
основание чл. 77 от ГПК, Прокуратура на РБ и СДВР да заплатят по сметка на Софийски
6
градски съд сумата от 420 лв., държавна такса и възнаграждение за вещо лице.
По допустимостта и основателността на подадените въззивни жалби:
По отношение на така подадените жалби съдът намира, че същите са подадени
в установения от закона срок и от лица, които са легитимирани да обжалват, поради което са
процесуално допустими. Атакуваното решение е валидно и допустимо.
Релевираните от страните доводи за незаконосъобразност на атакуваното
решение, макар и многостранно повтарящи се, са свързани с твърдението, че по делото не са
установени предпоставките за ангажираните на отговорността на ответниците, както и че
съдът не е спазил принципа на чл. 52 от ЗЗД, при определяне на размера обезщетението,
което ще репарира вредите, предвид не обсъждането на всички наведени доводи. Така
наведените доводи за незаконосъобразност и необоснованост на атакуваното решение съдът
в настоящия си състав намира за неоснователни.
Съгласно разпоредбата на чл. 2 ал.1 от ЗОДОВ държавата отговаря за вреди,
причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и
съда в посочените в закона хипотези, като в т. 3 от цитираната разпоредба в редакцията й
след изм. с ДВ бр. 98 от 11.12.2012 г. (т. 2 преди изменението) е предвидена отговорност в
хипотезата на обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано, ако
образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е
извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, какъвто е и
конкретният случай. Отговорността на правозащитните органи е обективна и възниква при
наличие на изчерпателно посочените в закона основания. Предпоставка за ангажиране на
отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ е обективният факт, че лицето е уличено в
извършване на престъпление по НК, повдигнато му е обвинение, а впоследствие е оправдано
с влязла в сила присъда и/или наказателното производство е прекратено.
Законодателят с разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ е предвидел,
че отговорност на държавата възниква не по повод на извършени от ответната страна в
производството незаконосъобразни действия и възникнали по повод на тях между страните в
производството отношения, а по силата за законова разпоредба. Същата урежда отговорност
на държавата за причинени от нейни органи вреди, поради което има гаранционно
обезщетителен характер. Затова предпоставките за възникването й се уредени в закона като
същите не може да се допълват с други такива, за да бъде обосновано наличието или липсата
й. Всички предпоставки за възникването на задължението за обезщетяване на причинените
вреди по силата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ имат обективен характер, като не е
предвидено като предпоставка наличието на виновно поведение на длъжностните лица от
прокуратурата. Това сочи на извода, че това е обективна отговорност, която се носи винаги,
когато са налице посочените в разпоредбата предпоставки. Това е така тъй като с
окончателен акт е установено, че предприетите срещу лицето действия са били
неоснователни. Възникването на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ е
поставено единствено в зависимост от крайния резултат, с който е приключило
производството, а в случая той е оправдаване на лицето по повдигнатото му обвинение.
Законът не е предвидил като изискване за възникване на отговорността освен оправдаването
и самото обвинение да е било незаконосъобразно при повдигането му. Затова и
отговорността е налице дори и от страна на ответника да са спазени всички законови
изисквания и повдигнатото обвинение да е отговаряло на събраните до този момент
доказателства и на вътрешното убеждение на служителя. Отнася се до специално
установена от закона гаранционна отговорност за вреди от непозволено увреждане, поради
което същата възниква при наличието на посочените в законовата разпоредба предпоставки
и съществуването и не зависи и не може да бъде поставяно в зависимост от други такива,
които не са предвидени в нормата. За възникване на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1
от ЗОДОВ са необходими две предпоставки, а именно: повдигане на обвинение на лице за
извършване на престъпление и наказателното производство да е приключило с оправдано
по повдигнатото му обвинение. В канкретния случай тези две предпоставки са установени
по делото.
От друга страна законът предвижда отговорността за държавата за вреди
причинени от действията на нейните органи, което означава, че между двете трябва да
7
съществува причинно следствена връзка, а това следва и от разпоредбата на чл. 51, ал. 1,
изр. 1 от ЗЗД. Същевременно не е въведено предположение за съществуването на такава
връзка, поради което по силата на чл. 154, ал. 1 от ГПК същата трябва да бъде доказана от
ищеца, извън случаите, когато се претендира вреди в рамките на обичайните такива. В
случаите, когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв
случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с
оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или
обществено положение, то те трябва да бъдат доказани от ищеца по силата на чл. 154, ал. 1
от ГПК.
В решение № 480/23.04.2013 г., постановено по гр. д. № 85/12 г., по описа на ВКС,
ГК, ІV г. о. е посочено, че обезщетението за неимуществени вреди от в хипотезата на чл. 2
ЗОДОВ е за увреждане на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси.
Вредите се изразяват в нравствените, емоционални, психически, психологически терзания на
личността; накърнената чест, достойнство, добро име в обществото. Целта на обезщетението
е не да поправи вредите, а да възстанови психическото, емоционално и психологическо
равновесие на пострадалото лице. При това е посочено, че е нормално да се приеме, че по
време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление,
за което в последствие е оправдано, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е
притеснено и несигурно; накърняват се моралните и нравствените ценности у личността,
както и социалното му общуване като в тази именно връзка е и възприетото в съдебната
практика разбиране, че при установяване на този вид неимуществени вреди, не бива да се
изхожда само от формалните, външни доказателства. Също така е уточнено, че когато се
твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно
увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни
обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то
тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба, за да могат да станат част от
предмета на иска. С оглед на приетото в решението съдът не е строго ограничен от
формалните доказателства за установяване на увреждане в рамките на обичайното при
търсене на обезщетение за претърпени вреди поради незаконно обвинение, както и на
причинно следствената връзка между него и търпените вреди. В случаите когато се търсят и
съответно установяват увреждания над обичайното съдът може да ги уважи само при
успешно проведено главно и пълно доказване на вредите и причинната връзка. Това
означава, че при наличие на хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ съдът може да
присъди обезщетение за претърпени вреди в рамките на обичайното и без да са налице
други доказателства освен посочените по-горе за установяване на основанието за възникване
на отговорността. В този смисъл е и решение № 55/11.03.2013 г., постановено по гр. д. № 1
107/12 г., по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Същевременно в решение № 542/15.01.2013 г.,
постановено по гр. д. № 1 568/11 г. по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. е посочено, че в тежест на
пострадалия е да докаже засягането на съответното благо, което е в случая е станало с
незаконосъобразното обвинение, с което искът е доказан по основание. В този случай е в
тежест на пострадалия да докаже всяко свое негативно изживяване. При това размерът на
обезщетението трябва да бъде определен по справедливост, в какъвто смисъл са и
посочените по-горе други две решения на ВКС. Така цитираната практика се споделя и от
настоящия състав.
По отношение на въведените пред настоящата инстанция възражения,
свързани с размера на присъденото обезщетение съдът намира следното:
Държавата отговоря за вреди, които са пряка и непосредствена последица от
увреждането, като обезщетението за неимуществени вреди се дължи при наличие на
причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените
вреди, обезщетението се определя глобално по справедливост (чл. 52 ЗЗД), като се вземат
предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателната присъда, или
производството е прекратено и тежестта на тези, за които е осъден дееца, съпоставени с тези,
за които е оправдан, в случаите на частично оправдаване, а в т. 11 на Постановление №
4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС и прието, че размера на обезщетението за неимуществени
вреди се определя от съда по справедливост. Понятието "справедливост" по смисъла на чл.
52 ЗЗД не е абстрактно. То е свързано с преценката на конкретни обективно съществуващи
8
обстоятелства, които трябва да се вземат под внимание при определяне на размера, след като
обуславят вредите. При определянето на размера на обезщетението съдът се ръководи от
принципа на справедливост. С оглед това разбиране, при определяне на този размер съдът
следва да вземе предвид всички обстоятелства, които имат отношение към твърдените от
ищеца неимуществени вреди. Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди
според законовия критерий за справедливост се определя на първо място според вида и
характера на упражнената процесуална принуда - колко и какви процесуални действия са
извършени с участието на пострадалия, как са извършени действията, в продължение на
колко време, проведено ли е ефективно разследване в разумен срок и др. Не на последно
място следва да се отбележи, че при определяне на размера на обезщетението, съдът следва
да се съобрази дали в посоченият период спрямо лицето са извършвани други процесуални
действия, вкл. и вземане на мярка за неотклонение по други дела. Не е в тежест на
пострадалия да докаже отделните си негативни изживявания. Доказани ли са увреждащите
действия и бездействия, искът е установен в своето основание и съдът е длъжен да определи
неговия размер по своя преценка или като вземе заключението на вещо лице съгласно чл.
162 от ГПК (чл. 130 ГПК отм.). На следващо място размерът на обезщетението се определя
според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания - това са фактите и
обстоятелствата, които имат пряко значение за размера на предявения иск -
продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, други
страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето (заболяване), а ако
увреждането е трайно - медицинската прогноза за неговото развитие. От друга страна,
фактори за определяне на обезщетението са продължителността на наказателното
производство; тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното
производство, видът на взетата мярка за неотклонение, има ли разгласяване чрез медиите,
има или влошаване на здравословното състояние, конкретните преживявания на ищеца и др.
Тежестта на доказване на тези психически или физически травми е на ищеца. В оспорваното
решение първоинстанционния съд, е отчел всички тези предпоставки за определяне размера
на претендираното обезщетение. При определяне на дължимото обезщетение от съда са от
значение отделните негативни изживявания на пострадалия и създадените от наказателното
преследване неудобства в личен и професионален план, вкл. степента на засягане на
достойнството и авторитета му в обществото от разгласяването на случая, както и
обществено-икономическите условия в страната.
В конкретния случай на ищеца е повдигнато обвинение за тежко умишлено
престъпление по чл. 155, ал. 3, вр. ал. 2, пр.2 от НК. Безспорно е, че спрямо ищцата не е
прилагана най-тежката мярка за неотклонение, а е определена „парична гаранция“. От друга
страна видно от свидетелските показания търпените от ищеца негативни изживявания,
свързани с повдигнатото обвинение, както и достигането на това обстоятелство до
неограничен кръг от лица са довели до страдания и неудобства за ищеца. В поведението й
настъпила „страшна“ промяна - изпадане в истерии, депресии. Следва да се отчете при
определяне на размера на обезщетението и водените други наказателни производства срещу
ищцата, както и постановените осъдителни присъди. По отношение на твърдените вреди над
обичайните съдът намира, че същите не се установяват от доказателствата по делото. Видно
от заключението на вещото лице, както и от дадените от същото обяснения няма пряка
причинна връзка между воденото наказателно производство и психиатричните диагнози.
Всичко това дава основание да се приеме, че справедливия размер на обезщетението,
необходимо за репариране на вредите е в размер на 5 000 лв. Този размер е съобразен и с
обществено-икономическите условия в страната. От публично известната информация се
установява, че минималната работна заплата през периода на производството е от 360 лв. до
610 лв. месечно.
По изложените съображения настоящия състав намира, че атакуваното
решение е правилно и законосъобразно и като такова следва да се потвърди.
По отношение на направеното изявление за присъждане на разноски пред
настоящата инстанция съдът намира, че същото е основателно, с оглед изхода на спора.
Въззивника следва да бъде осъден да заплати на ответника СДВР сумата от 500лв., а
9
въззивника Прокуратура на Р България следва да бъде осъден да заплати на ищцата сума от
500 лв. и в полза на Софийски апелативен съд сумата от 5 лв.
Водим от гореизложеното Софийски апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 5 196 от 18.09.24 г., постановено по гр. д. № 9
735/23 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 22 състав, като
законосъобразно и правилно.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, с адрес: гр. София, бул.
“Витоша“ № 2 да заплати на К. Г. Б., ЕГН **********, с. ***, комплекс „***“, блок Д 4, ап.
16 сумата от 500 (петстотин) лв., представляваща разноски в настоящето производство, а в
полза на Софийски апелативен съд да заплати сумата от 5 (пет) лв.
ОСЪЖДА К. Г. Б., ЕГН **********, с. ***, комплекс „***“, блок Д 4, ап. 16 да
заплати на Столична дирекция на вътрешните работи, с адрес: гр. София, ул. „Антим 1“ №
5 сумата от 500 (петстотин) лв., юристконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
съобщението за изготвянето му до страните пред Върховния касационен съд, при условията
на чл. 280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10