О
П Р Е
Д Е Л
Е Н И Е
гр. Кюстендил, 23.11.2020 г.
Кюстендилският
окръжен съд, гражданска колегия, в закрито заседание
на двадесет и трети ноември
през
две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ваня Богоева
ЧЛЕНОВЕ:
Евгения Стамова
Веселина Джонева
като
разгледа докладваното от съдия Ваня Богоева в. ч. гр. д .№ 503
по
описа за 2020 г. на КнОС и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл. 274
и сл. от ГПК.
Образувано е по постъпила частна
жалба от „**************************************“ ЕООД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление: ****************************************,
представлявано от Я.Б.ЯН., чрез процесуалният представител по пълномощие юрк. ИВ.К.Т.,
със съдебен адрес:*** срещу разпореждане от 24.08.2020 г. на Районен съд –
Дупница, постановено по ч.гр.д. № 1292/2020 г. по описа на същия съд.
Постановеният
от първостепенния съд съдебен акт се обжалва в частта, с която съдът е
отхвърлил заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК,
депозирано от „**************************************“ срещу Ц.М.А., ЕГН **********,
с адрес: ***, за вземане за сумата от 548.52 лева, представляваща
възнаграждение по гаранционна сделка, произтичащо от договор за паричен заем
№3598789, сключен между „*****************“ АД и Ц.М.А..
Частният
жалбоподател релевира доводи за неправилност на постановеното от РС – Дупница
разпореждане в обжалваната част. Акцентира, че съгласно чл.4 от Договор за
паричен заем №3598789, сключен между „*****************“ АД и Ц.М.А., на
кредитополучателят бил предоставен избор по отношение вида на обезпечението,
което да предостави на кредитодателят. Сочи, че заемодателят се е възползвал от
предоставената му възможност и е подписал Договор за предоставяне на
поръчителство № 3598789 от 07.08.2019 г., с което действие изрично декларирал
съгласието си да заплаща възнаграждение на дружеството поръчител за
предоставената гаранция. Твърди, че като дружество, предоставящо гаранционни
сделки по занятие, „*****************“ ЕООД следва да получава възнаграждение
по всяка сключена гаранционна сделка. За неправилно счита приемането от
районният съд, че предоставеното обезпечение е вид неустойка. Изтъква, че в
договора за паричен заем не е предвидена клауза за дължимо възнаграждение по
гаранционната сделка, нито клауза за начисляване на неустойка при неосигуряване
на обезпечение по договора в даден срок. Оспорва твърдението, че договора за
поръчителство е сключен в противоречие на добрите нрави. Позовава се на
уредената в чл.9 ЗЗД свобода на договаряне между страните. Иска отмяна на
разпореждането на ДнРС в обжалваната част и издаване на заповед за изпълнение и
относно това вземане, произтичащо от сключен Договор за предоставяне на
поръчителство № 3598789 от 07.08.2019 г. между „*****************“ ЕООД и
длъжника Ц.М.А..
На
основание чл. 413, ал. 2 от ГПК препис от частната жалба не е бил изпращан на
длъжника.
Съдът,
като взе предвид оплакванията в частната жалба и като съобрази събраните по
делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:
При
служебна проверка за допустимост и редовност на частната жалба, настоящият
съдебен състав намира, че същата е подадена в законоустановения срок срещу
подлежащ на обжалване акт от легитимирано за това лице, поради което е
допустима. При служебната проверка за редовност на частната жалба се
установява, че тя отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2 от ГПК, във връзка
с чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 от ГПК и чл. 261 от ГПК.
Съгласно
чл. 278, ал. 4, вр. чл. 269, ал. 1, изр. 1 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на разпореждането, а по допустимостта - в обжалваната
му част. Според чл. 278, ал. 2 от ГПК ако отмени обжалваното разпореждане съдът
сам решава въпроса по жалбата.
Първоинстанционното производство е образувано
по заявление по чл. 410 от ГПК депозирано от
„**************************************“ срещу Ц.М.А., ЕГН **********, с
адрес: *** за парично вземане в размер на: 1250.00 лева – главница, договорна
лихва в размер на 120.98 лева за периода от 21.08.2019 г. до 05.02.2020 г.;
обезщетение за забава в размер на 47.11 лева за периода от 22.08.2019 г. до
21.08.2020 г., 548.52 лева, представляващо възнаграждение по гаранционна
сделка; 45.00 лева, представляващи разход и такси за извънсъдебно събиране на
вземания, които вземания са прехвърлени с рамков договор за прехвърляне на
вземания /цесия/ от 02.03.2020 г. и приложение № 1 към същия от 02.03.2020 г. в
полза на заявителя.
В обстоятелствената част на заявлението е
посочено, че вземанията произтичат от договор за паричен заем № 3598789 от
07.08.2019 г., сключен между „*****************“ АД и Ц.М.А., ЕГН **********,
като с рамков договор за прехвърляне на вземания /цесия/ от 02.03.2020 г. и
приложение № 1 към същия от 02.03.2020 г. вземанията са прехвърлени в полза на
„**************************************“ ЕООД. В заявлението се излагат
твърдения, че длъжникът е уведомен по реда на чл. 99 ЗЗД за извършената
продажба на вземането. Към заявлението е представен посочения договор за
кредит, съобразно изискването на чл. 410, ал. 3 от ГПК.
Съгласно договора, кредиторът се е задължил и
е предоставил на кредитополучателя договорена сума в размер на 1 250, 00 лева, a длъжникът се е задължил да
го ползва и върне съгласно условията на сключения договор. Наред с това,
подписвайки договора за кредит, кредитополучателят се е съгласил, че да заплати
такса, свързана с извънсъдебното събиране на задължението на кредитополучателя,
както и възнаграждение по гаранционна сделка.
Към заявлението, съобразно изискването на
чл.410, ал.3 ГПК са представени: Договор за паричен заем №3598789 от 07.08.2019
г., Договор за предоставяне на поръчителство №3598789 от 07.08.2019 г.;
Погасител план.
Съдът
с разпореждане от 24.08.2020 г., постановено по ч.гр.д.№1292/2020 г. отхвърлил
искането за издаване на заповед за изпълнение за сумата от 548.52 лева –
възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство от 07.08.2019 г. и
сумата от 45.00 лева – разходи и такси за извънсъдебно събиране на вземането,
като за останалите претендирани със заявлението вземания, заповедният съд е
издал заповед за изпълнение. За да постанови отхвърлителния диспозитив, съдът е
приел, че клауза, като уговорената в договора за кредит, според която се дължи
- 2 -
възнаграждение по гаранционна сделка при неосигуряване в
тридневен срок след падежа на обезпечение чрез поръчителство или банкова
гаранция или поръчител, предоставящ гаранционни сделки се намира в пряко
противоречие с императивните разпоредби на ЗЗП и ЗПК. Установил е, че подобна
уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. Акцентирал е, че неустойка за неизпълнение на акцесорно
задължение, което не е свързано пряко с претърпените вреди е типичен пример за
неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено
постигането на неоснователно обогатяване. Относно вземането за такси и услуги
по изпълнение на договора а за кредит съдът е установил противоречие на същото
с нормата на чл.10а, ал.3 и ал.4 ЗПК, както и на забраната по чл.10а, ал.2 ЗПК.
При така установеното от фактическа страна,
КнОС от правна приема следното:
За да бъде уважено искането за издаване на
заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, заявлението следва да е
редовно от външна страна, да отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 и 3 и
чл. 128, т. 1 и 2 от ГПК - да съдържа всички необходими данни, с оглед
индивидуализиране на претендираното в заповедното производство парично вземане,
както и да се установява изискуемостта му. Разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2
и т. 3 от ГПК, задължава съда служебно да извърши проверка дали искането не
противоречи на закона или на добрите нрави или дали не се основава на
неравноправна клауза. Тъй като договорът за паричен заем е сключен при
действието на Закона за потребителския кредит /ЗПК/, нормите му следва да бъдат
съобразени от съда служебно.
Несъмнено процесният договор за паричен заем
попада под уредбата на ЗПК. Съгласно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит трябва да съдържа годишният процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит. Според § 1, т.1 от ДР на ЗПК, ”общ разход по
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия, а в т.2 от същата разпоредба е указано, че ”обща сума, дължима от
потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за
потребителя.
Видно от съдържанието на процесния договор за
паричен заем в него не е отразена действителната ”обща сума, дължима от потребителя“,
доколкото в същия не е включено дължимото възнаграждение за поръчителя по
гаранционната сделка, произтичащо от сключения договор за поръчителство.
Безспорно възнаграждението за поръчителя е ”допълнителна услуга“, пряко
свързана с кредита. Това, от своя страна, се отразява и на стойността на
годишния процент на разходите, защото той изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони и възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит – чл.19, ал.1 от ЗПК.
С оглед това обстоятелство съдът приема, че
със сключване на договора за поръчителство се цели да се заобиколи разпоредбата
на чл.19, ал.4 ГПК, като в договора за поръчителство се уговоря възнаграждение,
което впоследствие се начислява към общата дължима сума по договора за кредит,
видно от приложения към същия погасителен план, включващ като перо на всяка
погасителна вноска и възнаграждението за поръчител. Със сключването на договор за поръчителство
се цели едно допълнително оскъпяване на договора за кредит, което е уговорено
по друго правоотношение, единствено с цел да се избегнат ограниченията на
чл.19, ал.4 ГПК. Тази сума, респективно вноските по договора за предоставяне на
поръчителство, не са включени в годишния процент на разходите. Съгласно чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК в договора за потребителски кредит следва да се посочи
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит. А съгласно чл. 22 ЗПК
договорът за потребителски кредит е недействителен, ако е него не е описан
годишния процент на разходите. Безспорно е, че предвид легалната дефиниция на
годишен процент на разходите, дадена в чл. 19 ЗПК, процесната сума е разход по
кредита. Това възнаграждение представлява пряк разход, свързан с кредита,
доколкото същото се дължи, независимо дали отговорността на поръчителя е
ангажирана при евентуално длъжниково неизпълнение или не. Всичко изложено
безспорно води до извод за недействителност на договора за поръчителство на
основание чл.26, ал.1, пр.2, вр. с чл.19, ал.4 ГПК.
От изложеното следва, че правилно Районен съд
Дупница е отхвърлил заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за възнаграждението на поръчителя.
Що се касае за възнаграждението за извършени
административни разходи за извънсъдебно събиране на вземането по кредита,
правилно районният съд е приел същото за недействително поради противоречието
му с разпоредбата на чл.10а, ал.3 и ал.4 от ЗПК. Съгласно чл. 33, ал. 1 ЗПК при
забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в
срок сума за времето на забавата, каквато в случая е претендирана наред с
вземането за такса разходи. С уговарянето на таксата на практика се постига
заобикаляне на ограничението на чл. 33 ЗПК и се въвежда допълнително плащане,
чиято дължимост е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. Подобна
клауза противоречи на чл. 33 от ЗПК, тъй като преследва забранена от закона цел
да се присъди още едно обезщетение за забава. Съгласно чл. 10а, ал.4 ЗПК видът,
размерът и действието, за което ще се събират таксите следва да бъдат точно и
ясно определени в договора. В т. 12 на заявлението твърдените разходи са
посочени общо, като не става ясно как точно е определен размерът на това
задължение.
Дори да се приеме, че става дума за услуги,
свързани с договора за потребителски кредит, то са такива по управление на
кредита. Поради това претендирането им от потребителя противоречи и на
забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, според която кредиторът не може да изисква заплащане
на такси и комисиони за действия за управление на кредита.
Частният жалбоподател претендира присъждане
на разноски за тази инстанция – държавна такса, но предвид извода за
неоснователност на частната жалба, той не разполага с право на разноски.
Съобразявайки изложените по-горе изводи,
съдът приема, че са налице пречките по чл. 411, ал. 2 от ГПК за издаване на
заповед за изпълнение за посочените суми.
По
изложените правни съображения, съдът
- 3 -
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане от 24.08.2020 г. на
Районен съд – Дупница, постановено по ч.гр.д.№1292/2020 г. по описа на същия
съд в частта, с която съдът е оставил без уважение заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, депозирано от „**************************************“
срещу Ц.М.А., ЕГН **********, с адрес: *** за вземане за сумата от 548.52 лева,
представляваща възнаграждение по гаранционна сделка, произтичащо от договор за
паричен заем № 3598789, сключен между „*****************“ АД и Ц.М.А. и за
сумата от 45.00 лева, представляващи разход и такси за извънсъдебно събиране на
вземания, които вземания са прехвърлени с рамков договор за прехвърляне на
вземания /цесия/ от 02.03.2020 г. и приложение № 1 към същия от 02.03.2020 г. в
полза на заявителя.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: