РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 15.11.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ „В“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на единадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:	ЕЛЕНА ИВАНОВА
	ЧЛЕНОВЕ:    мл. съдия	ЗЛАТКА ЧОЛЕВА АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ

при участието на секретаря Вяра Баева,

като разгледа докладваното от младши съдия ГЕОРГИЕВ въззивно гражданско дело № 13871 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на З. „А.“ АД срещу Решение № 449471/12.07.2018 г. по гр. дело № 7287/2016 г. на Софийския районен съд, 45. състав, в частта, с която е отхвърлен иска на въззивника с правна квалификация
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на З. „Б.и.“ АД да му заплати сумата от 109, 80 лева – мораторна лихва върху сумата от 376 лева за периода от 06.03.2013 г. до 09.02.2016 г.

В частта, с която З. „Б.и.“ АД е осъдено да плати на въззивника – З. „А.“ АД, сумата от 376 лева – регресно вземане по щета № 10012-0301-35858 за застрахователно събитие от 08.09.2012 г., първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради необоснованост и противоречие с материалния закон. Излагат се доводи, че в исковата молба е поискана лихва за забава от датата, на която длъжникът е бил поканен да извърши плащане към въззивника – 06.03.2013 г., а в мотивите си първоинстанционния съд е обсъждал обстоятелството, че длъжникът не бил изпаднал в забава към 2012 г. Сочи се също така, че съдът неправилно е приел, че вземането за лихва за забава е погасено по давност, тъй като същото е поискано за период по-малък от 3 години преди датата на подаване на исковата молба. Поради това се иска отмяна на решението в обжалваната част и уважаване на иска за лихва за забава. Претендират се разноски.

Постъпил е отговор на жалбата от въззиваемата страна – З. „Б.и.“ АД, в който се поддържа неоснователност на въззивната жалба и правилност на изводите на първоинстанционния съд, че вземането за лихва е погасено по давност. Претендират се разноски.

В съдебното заседание страните не изпращат представител.

По отношение на иска – предмет на настоящия спор, първоинстанционния съд е приел, че лихва за забава се дължи от въззиваемото дружество (ответник в първоинстанционното производство) – З. „Б.и.“ АД, от датата, на която същото е било поканено да плати – 29.11.2012 г. Прието е, че от тази дата е започнала да тече
3-годишната давност за заплащане на обезщетението за забава в размер на законната лихва, като давността е изтекла на 29.11.2015 г. – преди подаване на исковата молба на 09.02.2016 г. Съдът е посочил, че признанието на вземането, извършено с частичното му заплащане на 06.03.2013 г., прекъсва давността само относно признатата част (чл. 116 ЗЗД), но не и по отношение на претендираната в процеса главница.

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението. Решението е постановено по предявен иск при липса на абсолютни и относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо в обжалваната част.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение настоящият съдебен състав намира следното:

Между страните не се спори, че въззиваемото дружество – З. „Б.и.“ АД е било поканено да заплати на въззивника – З. „А.“ АД, регресна претенция по застрахователно обезщетение, в която е включена сумата от 376 лева на 28.11.2012 г. (съгласно неоспорена покана, приложена на лист 22 от първоинстанционното дело). Не се спори и че въззиваемото дружество е извършило частично плащане на претенцията на 06.03.2013 г., като с оглед на влизане на първоинстанционното решение в сила в осъдителната му част следва да се приеме, че останалата незаплатена сума е била в размер именно на 376 лева.

С оглед на изложеното след изтичане на 30 дена от поканата от 28.11.2012 г. – на 28.12.2012 г., въззиваемото дружество е било поставено в забава съгласно правилото на чл. 84, ал. 2 ЗЗД и чл. 213а, ал. 3 КЗ (отм.), тъй като при регресна претенция на застраховател забавата изтича на 30-ия ден от представяне на необходимите за установяване на основателността на претенцията документи. От този момент то е започнало да дължи и законна лихва на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Съгласно чл. 111, б. „в“ ЗЗД вземанията за лихви се погасяват с 3-годишна давност.

Първоинстанционният съд обаче неправилно е определил момента, от който тече давността за заплащане на тази законна лихва за забава. Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от момента, в който вземането става изискуемо. Тъй като вземането за законната лихва за забава възниква с настъпването на всеки период на забава, т.е. за всеки отделен ден забава се дължи отделен размер на обезщетението в размер на законната лихва, то и изискуемостта на това вземане настъпва подневно. Следователно и давността за предявяване на вземането за лихва за забава започва да тече за съответната част от размера му в деня, в който се е проявила забавата за плащане за съответната част от главницата.

Вземането за лихва за забава за плащане се погасява изцяло и занапред едва в деня, в който се погасява главното вземане, за плащане на което длъжникът е в забава – чл. 119 ЗЗД. Поради това и вземането за лихва за забава за период от три години преди датата на подаване на исковата молба (действие, с което давността се прекъсва на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД) не се е погасило по давност и се дължи, щом и главното вземане не е погасено по давност. В случая се претендира лихва за забава за периода след 06.03.2013 г. до датата на предявяване на исковата молба. Исковата молба е подадена на 09.02.2016 г. – преди изтичане на 3 години от първия ден, за който се претендира лихва за забава, поради което вземането не е погасено по давност.

 Съгласно експертизата на вещото лице размерът на начислената лихва за забава за плащане на сумата от 376 лева за периода 06.03.2013 г. – 09.02.2016 г. е
112, 08 лева. В тази изчислена от вещото лице по счетоводната експертиза сума обаче неправилно е включена и лихвата за 09.02.2016 г., тъй като вещото лице не е съобразило, че лихвата за датата на подаване на исковата молба се присъжда с частта от съдебното решение, с която се определя лихва след предявяването на иска. Лихвата за тази дата – 09.02.2016 г., е била присъдена от първоинстанционния съд с осъдителната част от решението му, която е влязла в сила. Следователно от определената от вещото лице лихва следва да се извади лихвата за 09.02.2016 г., която според таблицата в заключението на експертизата възлиза на 0, 11 лева (в последния ред на таблицата е посочено, че за 40 дена забава в периода преди 09.02.2016 г. е начислена лихва в размер на 4,18 лева, като при деление на тази сума на 40 се получават 0, 11 лева). Така дължимата се от въззиваемото дружество – З. „Б.и.“ АД, лихва за периода 06.03.2013 г. – 08.02.2016 г. възлиза на 111, 97 лева.

Доколкото обаче въззивникът е предявил иск само за сумата от 109, 80 лева, а съгласно чл. 6, ал. 2 ГПК обемът на търсената защита се определя от ищеца по делото, то искът следва да бъде уважен в пълния си предявен размер от 109, 80 лева, а първоинстанционното решение – да се отмени в отхвърлителната си част за тази сума.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски по иска за законна лихва и в двете съдебни инстанции има само въззивникът – З. „А.“ АД, съгласно чл. 78, ал. 1 ЗЗД.

Първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, с която въззивникът З. „А.“ АД е осъден да възстанови разноските на въззиваемото дружество – З. „Б.и.“ АД, тъй като въззивният съд уважава исковете в пълен размер.

На въззивника следва да се присъди и разликата между присъдения му от първоинстанционния съд размер на разноските по делото от 603, 71 лева и пълния размер на установените от първоинстанционния съд разноски от 780 лева, или сумата от още 176, 29 лева, както и разноски във въззивната инстанция. Доказаният размер на същите възлиза на 25 лева – държавна такса, както и възнаграждение за юрисконсулт, което съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК не се доказва, а се определя от съда според сложността на делото, но в рамките, определени съгласно чл. 25 от Наредбата за заплащане на правната помощ. С оглед  ниската фактическата и правна сложност на делото и като съобрази въведения в чл. 25, ал. 1 от цитираната наредба максимум на възнаграждението от 300 лева, съдът намира, че справедливият размер на юрисконсултското възнаграждение възлиза на 100 лева. Следователно на въззивника – З. „А.“ АД следва да се присъдят разноски пред настоящата инстанция в размер на 125 лева.

Тъй като настоящото решение е постановено по спор между търговци с цена на иска по-малка от 20 000 лева, същото не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд, четвърти „в“ въззивен състав

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 449471/12.07.2018 г. по гр. дело № 7287/2016 г. на Софийския районен съд, 45. състав, в частта, с която е отхвърлен иска на З. „А.“ АД с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на З. „Б.и.“ АД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:***, да заплати на З. „А.“ АД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:***, сумата от 109, 80 лева (сто и девет лева и 80 стотинки) – мораторна лихва върху сумата от 376 лева за периода от 06.03.2013 г. до 09.02.2016 г., както и В ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ, с която З. „А.“ АД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:***, е осъдено да плати на З. „Б.и.“ АД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:***, разноски в първоинстанционното производство в размер на 67, 81 лева (шестдесет и седем лева и 81 стотинки), вместо което

ОСЪЖДА на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД на З. „Б.и.“ АД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:***, да заплати на З. „А.“ АД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:***, сумата от 109, 80 лева (сто и девет лева и 80 стотинки) – мораторна лихва за забава за плащане на застрахователно обезщетение за сумата от 376 лева по щета № 10012-0301-35858 в периода от 06.03.2013 г. до 08.02.2016 г. включително.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ЗЗД на З. „Б.и.“ АД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:***, да заплати на З. „А.“ АД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:***, сумите от още 176, 29 лева (сто седемдесет и шест лева и 29 стотинки) – разноски в първоинстанционното производство, и 125 лева (сто двадесет и пет лева) – разноски във въззивното производство.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

		ПРЕДСЕДАТЕЛ:
		ЧЛЕНОВЕ:          1.                                2.