№ 1827
гр. София, 09.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ВА
при участието на секретаря ЕД
като разгледа докладваното от ВА Гражданско дело № 20211110157475 по
описа за 2021 година
РЕШЕНИЕ
09.03.2022 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав, в открито публично
заседание на седемнадесети февруари през две хиляди и двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВА
при секретаря ЕД, като разгледа докладваното от съдия ВА гр. дело № 57475/2021 г. по
описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Подадена е искова молба от ВЛ. В. Д. срещу НА, като се твърди, че страните се били
намирали в служебно правоотношение, което било възникнало на 01.06.2009 г. за
длъжността „старши инспектор“. Поддържа, че брутното трудово възнаграждение е било в
1
размер на 1118,00 лева. Навежда доводи, че със Заповед за прекратяване на служебното
правоотношение № 2473/30.05.2018 г. служебното правоотношение е било прекратено на
основание съкращаване в щата, като имало влязло в сила съдебно решение на ВАС. Излага
съображения, че с оглед нормата на чл. 106, ал. 2 ЗДСл. имал право на обезщетение за
времето през което е останал без работа, но не повече от два месеца, поради което му се
дължала сумата от 2236,00 лева. Твърди, че ответника е отказал да заплати дължимата сума.
Иска ответника да бъде осъден да заплати претендираната сума, както и сторените
деловодни разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на искова молба, като се прави отвод
за нередовност на искова молба, поради неяснота в петитума. Твърди, че ищецът бил подал
две молби-декларации за изплащан на обезщетение, като и по двете бил получил отговор,
като обезщетение не било изплатено поради липса на изискуемите от закона предпоставки.
Навежда доводи, че част от съображенията на ищеца са ирелевантни за правния спор,
доколкото имало влязло в сила решение на ВАС. Излага съображения, че обезщетението
имало характер на пропусната полза за нереализиран доход, като следвало е налице
причинна връзка между прекратяването на служебното правоотношение и оставането без
работа. Твърди, че в случая с оглед периода на дължимост на обезщетението 03.06.2018 г. до
02.08.2018 г. ищецът се е намирал в обективна невъзможност да упражнява служебната си
дейност, поради влошено здравословно състояние, което било констатирано от органите на
медицинската експертиза и имало съставени писмени доказателствени средства. Поддържа,
че с оглед установената неработоспособност липсвала причинна връзка между
нереализираните доходи и прекратяването на правоотношението, което обосновава.
Навежда доводи, че ако служебното правоотношение не е било прекратено, то на ищеца
отново е нямало да реализира доходи по служебното правоотношение, като било
недопустимо да се измества периода на дължимост на обезщетението. Иска отхвърляне на
предявения иск. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното:
СРС, 156-ти състав е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 106, ал. 2
ЗДСл., във вр. чл. 106, ал. 1, т. 2 ЗДСл.
Спорното материално право е обусловено от проявлението в обективната
действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) страните да
са се намирали в служебно правоотношение; 2) служебното правоотношение да е било
прекратено поради съкращаване в щата; 3) ищецът да е останал без работа след
прекратяването на служебното правоотношение.
Между страните не се спори, поради което с доклада по делото на основание чл. 146,
ал. 1, т. 3 ГПК следва да бъде отделено за безспорно, че: 1) страните се били намирали в
служебно правоотношение, което било възникнало на 01.06.2009 г. за длъжността „старши
инспектор“; 2) брутното трудово възнаграждение е било в размер на 1118,00 лева; 3) със
2
Заповед за прекратяване на служебното правоотношение № 2473/30.05.2018 г. служебното
правоотношение е било прекратено на основание съкращаване в щата.
Следователно, спорът между страните се концентрира от правна страна по отношение
приложението на чл. 106 ЗДСл., във връзка с дължимостта на претендираното процесно
обезщетение.
Законът за държавния служител в разпоредбите си на чл. 104 ЗДСл. и чл. 106, ал. 2 и
ал. 3 ЗДСл. предвижда различни обезщетения с оглед основанието, въз основа на което е
прекратено служебното правоотношение. Обезщетенията по първата от двете правни норми
са за общи основания за прекратяване на служебното правоотношение, а тези по втората, за
случаи при едностранно прекратяване от органа по назначението с предизвестие – в този
смисъл Решение № 1012 от 21.10.2008 г. на ВКС по гр. д. № 3590/2007 г., I г. о., ГК.
Според правилото на чл. 106, ал. 2 ЗДСл., във вр. чл. 106, ал. 1, т. 2 ЗДСл., органът по
назначаването може да прекрати служебното правоотношение с едномесечно предизвестие в
следните случаи, при съкращаване на длъжността. В случаите по ал. 1, т. 1 и 2 държавният
служител има право на обезщетение за времето, през което е останал без работа, но не за
повече от два месеца. С акт на Министерския съвет може да се предвиди обезщетение за по-
дълъг срок. Ако в този срок държавният служител е постъпил на друга държавна служба с
по-ниска заплата, той има право на разликата за същия срок.
Съдът, като извърши граматическо, систематично и телеологическо тълкуване на
посочените разпоредби достига до извод, че когато трудовото правоотношение е прекратено
на посоченото основание – с предизвестие, поради съкращаване в щата (какъвто е процесния
случай), обезщетението по чл. 106, ал. 2 ЗДСл. се дължи винаги, като за разликата от
нормите на общото трудово право (вж. чл. 225 КТ), дължимостта на обезщетението не е
предпоставена от незаконност на уволнението и неговата отмяна.
Нещо повече, в случая трябва да се спомене и факта, че ответникът е признал
извънсъдебно, че обезщетение по чл. 106, ал. 2 ЗДСл. се дължи с представената по делото
Заповед за прекратяване на служебното правоотношение № 2473/30.05.2018 г., в която
изрично е посочено, че на ищеца следва да се изплати претендираното обезщетение. А
извънсъдебното признание на факти е едно от най-сигурните доказателства в гражданския
процес, което преценено в съвкупност с останалите доказателства по делото, води до
изясняване на действителното фактическо и правно положение между страните – арг. чл.
175 ГПК и чл. 10 ГПК.
С оглед посоченото, съдът намира, че несъмнено се установени материалните
предпоставки за уважаване на предявения иск в пълен размер.
Неоснователни са доводите на ответника, че следвало да има причинно-следствена
връзка между прекратяването на служебното правоотношение и оставането без работа, както
и че с оглед представени по делото болнични ищецът е не би могъл да работи в този период,
респ. да изпълнява служебното си правоотношение.
Законът не изисква наличието на причинно-следствена връзка от една страна, което
3
следва от буквалния прочит на чл. 106, ал. 2, във вр. ал. 1, т. 2 ЗДСл. Както беше отбелязано
дължимостта на обезщетението е безусловна, като същата е свързана единствено с начина на
прекратяване на служебното правоотношение. Нещо повече, безусловността на дължимостта
на обезщетението се предпоставя и от трайно възприетото схващане, че „Обезщетението по
чл. 106, ал. 2 от ЗДСл е получено по повод едностранното прекратяване на служебното
правоотношение и при отмяната му не се дължи връщането му.“ – вж. Решение № 1023 от
19.11.2008 г. на ВКС по гр. д. № 1036/2006 г., I г. о.; Решение № 1023 от 19.11.2008 г. на
ВКС по гр. д. № 1036/2007 г., I г. о., ГК. В тази насока трябва да се отбележи, че при
приложение на опитните правила (т. нар. правила на формалната логика), които са част от
доказателствения процес, тезата на ответника по отношение на причинно-следствената
връзка е правно и житейски абсурдна. Очевидно е, че след като едно служебно или трудово
правоотношение бъде прекратено, то лицето, което е било държавен служител, работник или
служител ще остане без работа. Именно това е отчетено във връзка с определяне на
обезщетението в разпоредбата на чл. 106, ал. 2, изр. 3 ЗДСл.
По отношение довода на ответника, че тъй като ищеца бил в продължителен
болничен, то нямало как да изпълнява служебното си отношение, поради което не се
дължало обезщетение, следва да се посочи, че принципно същият е ирелевантен.
Процесното обезщетение е свързано с прекратяването на служебното правоотношение на
посоченото в закона основание, независимо дали лицето е било в болничен, респ. е могло да
изпълнява функциите си по служебното правоотношение или не. Предвиденото в чл. 106, ал.
2 ЗДСл. обезщетение има от една страна известен алиментен характер, поради което и
същото е ограничено със срок по отношение на формирането му. От друга страна
алиментният характер на обезщетението, при телеологическото тълкуване на закона, се
предпоставя и от факта, че следва лицето, което е било в служебно правоотношение да има
достатъчно време, за да намери нова работа, за които период да е обезпечено неговото и на
семейството му съществуване и обезпечаване на елементарни нужди. Това е обусловено от
факта, че за лицата, който полагат труд като държавни служители – за разлика от лицата по
трудови правоотношения по КТ, са налице ограничения по отношение възможността същите
да полагат допълнителен труд или да извършват определени дейности докато се намират в
служебно правоотношение – напр. ограниченията по чл. 7, ал. 2 ЗДСл. Ето защо, е логично
от законодателна гледна точка – да се предвидят определени основания за заплащане на
обезщетения на държавни служители при прекратяване на трудовото правоотношение.
Следва да се отбележи, че настоящото обезщетение няма характер на обезщетение за
пропуснати ползи, каквито твърдения са наведени от ищеца. Обезщетението има
самостоятелен характер с известна доза алиментен характер и обезщителен характер за
ограниченията, които държавният служител е има по време на изпълнение на задълженията
си. Не се касае за обезщетение за вреди под формата на пропуснати ползи, което се
установява и от посочената по-горе и трайно залегнала в практиката теза, че обезщетението
по чл. 106, ал. 2 ЗДСл. не подлежи на възстановяване, което е допълнителна индиция за
възприетото от настоящият съдебен състав. Нещо повече, действително ако служебното
4
правоотношение не беше прекратено ищеца е нямало да реализира доходи по служебното
правоотношение, но е щял да има такива по реда на държавното обществено осигуряване,
съобразно правилата на КСО. Отделен е въпроса, че така направеното възражение от
ответника допуска известна доза предполагане и прилича на известните учебникарски
примери на Потие за наличието, респ. липсата на причинно-следствена връзка (вж. напр.
примера с болната крава). А както беше изяснено – в случая причинно следствената връзка е
без значение.
По делото не са сочени, респ. не са събрани доказателства, че ответникът е заплатил
дължимото обезщетение, поради което с оглед неблагоприятните последици на
доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме недоказания факт за неосъществил се в
обективната действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК.
При този изход на правния спор с правна възможност да претендира разноски
разполага само ищеца. Последният е поискал присъждането на деловодни разноски, като е
доказал, че реално е сторил такива, поради което и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да
му се присъди сумата от 386,52 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение
за първоинстанционното производство.
Необходимо е да се посочи, че съдът е уважил направеното възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение от страна на ответника по реда на чл. 78, ал.
5 ГПК, поради което е определил минималният размер на адвокатското възнаграждение по
чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ. Настоящото производство не предствлява фактическа и правна
сложност, а процесуалното поведение на процесуалният представител на ищеца не
обосновава по-голям размер на адвокатското възнаграждение, извън минималния размер по
НМРАВ.
С оглед правилото на чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати
по сметка на Софийски районен съд сумата от 89,44 лева, представляващи дължима
държавна такса за първоинстанционното производство.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
РЕШИ:
ОСЪЖДА НА, с адрес: гр. ................... да заплати на ВЛ. В. Д., ЕГН: **********, с
адрес: гр. ....................., на основание чл. 106, ал. 2 ЗДСл., във вр. чл. 106, ал. 1, т. 2 ЗДСл.,
сумата от 2236 лева, представляващи обезщетение за оставане без работа за два месеца,
поради прекратяване на служебното правоотношение за длъжността „старши инспектор“ в
отделно „Оперативни проверки“ в .............. – гр. София, със Заповед за прекратяване на
служебното правоотношение № 2473/30.05.2018 г., поради съкращаване в щата.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК НА, с адрес: гр. ..................., да заплати на
ВЛ. В. Д., ЕГН: **********, сумата от 386,52 лева, представляващи заплатено адвокатско
5
възнаграждение за първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК НА, с адрес: гр. ................... да заплати по
сметка на СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, сумата от 89,44 лева, представляващи дължима
държавна такса за първоинстанционното производство.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен срок от съобщението до страните
пред Софийски градски съд с въззивна жалба.
Препис от решението да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6