Р Е
Ш Е Н И Е
№227/7.11.2019г. гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно
заседание, проведено на дванадесети септември през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СВЕТЛА ДАСКАЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЯНА ПАНЕВА
РУМЯНА
ПЕТРОВА
при секретар Елка Иванова
прокурор Стоян Загоров
като разгледа докладваното от съдия Даскалова
ВНОХД
№ 738 по описа на съда за 2019 г.,
за
да се произнесе взе предвид:
Производството
е по реда на чл.313 и сл. от НПК.
Предмет на
въззивното производство е присъда № 63, постановена на 11.03.2019
г. от Районен съд – Варна, четиридесет и четвърти наказателен състав по НОХД № 3030/2017 г., с която подс. П.П.О. е призната за виновна в извършване на престъпление по
чл. чл.216, ал.4 вр. ал.1 от НК, за това че на 22.10.2016 г. в
гр. Варна, повредила противозаконно чужда движима вещ – с ключ надрала задна
врата на лек автомобил „Пежо 206“ с peг. № В 2839 РР на стойност 134,58 лева,
собственост на Д.Й.Х. и Х.Н.Х., като случаят е маловажен. За това деяние й е било наложено наказание
„глоба“ в размер на 100 лева. Със същата присъда
подс.О., на основание чл.304 от НПК е била оправдана по
първоначално повдигнатото й обвинение за извършено престъпление по чл.216, ал.1
от НК. О. е осъдена да заплати на ч.о.Д.Х. и на ч.о. Х.Х. парични суми в размер на по 500 лева на всеки, представляващи разноски за адвокатско
възнаграждение. Присъдени са и
разноските по делото, на основание чл.189, ал.3 от НПК.
Адв.Б., защитник на
подс.О. е останал недоволен от присъдата и я е обжалвал в срок. Във въззивната жалба се твърди, че
първоинстанционният съд е допуснал съществени процесуални нарушения, оспорва се обосноваността и правилността на
постановения съдебен акт и се иска неговата отмяна и постановяването на
присъда, с която О. бъде оправдана.
В с.з. адв.Б., защитник на подс.О.
изразява становището си, че авторството на деянието не е установено с годни
доказателства и че дори да се приеме, че доказателства са налице, с оглед на
причинените вреди, деянието не е несъставомерно и представлява маловажен
случай. Твърди, че между ч.о.Х. и подсъдимата съществуват неразбирателства по
повод това, че тя не разрешава да се строи в съседния на нея парцел, в който
живее Х., че той се е заканил тя да има проблем със съдебната система, както и
че Х. е използвал близките си контакти с един от прокурорите и е успял да
инициира наказателно производство срещу подсъдимата. Според адв.Б. наказателния
процес се ръководи Х.Х., който казва на прокурора какво да прави. Твърди се, че
са налице основания да се приемане този случай за малозначителен по
разпоредбите на чл.9, ал.2 НК.
В съдебно заседание представителят
на въззивната прокуратура счита жалбата за неоснователна, и че присъдата на ВРС
следва да се потвърди като правилна и обоснована. Според него безспорно
са били събрани всички възможни доказателства, които е следвало да се приложат
към делото. Съдът е стигнал до извода, че е маловажен случай по чл. 216, ал. 4 , вр. ал. 1 НК и се е произнесъл с присъда. Счита, че са на
налице основанията, с оглед това, че пострадалите са конституирани като частни
обвинители, съдът да се произнесе с присъда.
Повереникът на частните обвинители Д.Х. и Х.Х., адв.Б.
счита, че дори и да има приятелство между прокурора и ч.о.Х. това не е
нарушение. Твърди, че автомобила е бил пребоядисан около 2 месеца преди
инцидента. Изразява становище, че присъдата е правилна и в мотивите са обсъдени
всички релевантни обстоятелства и моли да бъде потвърдена.
В последната
си дума подс.О. заявява, че не се чувства виновна. Не иска да я оправдаят, а да не я обвиняват.
Твърди, че е набедена и охулена.
Съдът,
след преценка на доводите, изложени в жалбата, позицията на страните, както и
на събраните по делото доказателства и въз основа на императивно вмененото му
задължение за цялостна проверка на постановеният акт, съобразно изискванията на
чл.314 от НПК намира за установено следното:
С атакуваната част
от присъда подс. П.П.О. е призната за виновна в извършване на престъпление по
чл. чл.216, ал.4 вр. ал.1 от НК, за това че на 22.10.2016 г. в
гр. Варна, повредила противозаконно чужда движима вещ – с ключ надрала задна
врата на лек автомобил „Пежо 206“ с peг. № В 2839 РР на стойност 134,58 лева,
собственост на Д.Й.Х. и Х.Н.Х., като случаят е маловажен. О. е осъдена да заплати на ч.о.Д.Х. и на ч.о. Х.Х. парични суми в размер на по 500 лева на всеки, представляващи разноски за адвокатско
възнаграждение. Присъдени са и
разноските по делото, на основание чл.189, ал.3 от НПК.
Макар
и без изрично посочване следва да се приеме, че присъдата се атакува само в
частта, в която О. е призната за виновна в извършването на престъпление по
чл.216, ал.4 вр ал.1 от НК. Подс.О. и нейният защитник нямат правен интерес да
атакуват присъдата в оправдателната й част, а и не се атакуват мотивите в тази
им част, отделно от това няма подаден протест срещу присъдата в тази й част
/оправдателната/, поради което и тя е влязла в сила.
За
да постанови присъдата си, районният съд е обсъдил внимателно и задълбочено
множество гласни и писмени доказателства – обясненията на подсъдимата,
показанията на свидетелите и др. След обстойния им анализ, съдът е приел от
фактическа страна, че:
Частните обвинители Д. и Х.
Христови са съпрузи, които притежавали собствеността в режим на СИО на л.а.
„Пежо 206“ с рег. № В 2839 РР.
Вечерта на 22.10.2016 г.
автомобилът „Пежо 206“ с посочения рег.номер бил паркиран пред гараж,
собственост на частните обвинители, находящ се в жилищна сграда, с адрес: гр.
Варна, ул. „Поп Харитон“ № 1. Превозното средство било паркирано
перпендикулярно на пътното платно, като задната му част била спряна върху
тротоарната настилка.
Около 19:30 часа на 22.10.2016
г. подс. П.П.О. се движела по тротоара на ул. „Поп Харитон“, като разхождала на
повод своето куче. Докато минавала зад автомобила, собственост на частните
обвинители Христови, протегнала дясната си ръка и с ключ надрала с вълнообразно
движение на ръката си задната багажна врата на лекия автомобил, собственост на
частните обвинители Христови, като самата резка била с обща дължина 0, 50 метра
и ширина 3 мм в най – широката си част.
Стойността на нанесена от подс.
О. имуществена вреда по задната багажна врата на автомобила, собственост на
частните обвинители Христови е 134, 58 лева.
При
така установената фактическа обстановка, районният съд е приел от правна
страна, че от обективна и субективна страна подс.О. е извършила престъпление по чл.216,
ал.4 вр. ал.1 от НК, като я е оправдал по първоначалното обвинение, приемайки,
че случаят е маловажен.
Както
фактическите констатации, така и правните изводи на районния съд, се споделят
изцяло от настоящия съдебен състав, защото почиват на вярна и точна
интерпретация на събраните по делото доказателства. Въпросът за авторството на
деянието е намерил своето правилно разрешение в обжалваната присъда.
Въззивният
съд, като прецени всички доказателства, релевантни за делото и приема, че с
горното деяние подсъдимата е осъществила от обективна и субективна страна
състава на престъплението от общ характер, за което е била призната за виновна
с обжалваната присъда на ВРС.
Въззивният
съд споделя извода на районния съд, че действията на подсъдимата са осъществени
в логическа последователност и показват, че е съзнавала общественоопасния
им характер, предвиждала е и е искала настъпването на
общественоопасните последици.
Въззивната
инстанция намира, че определеното наказание за деянието на подс.О. от страна на
първоинстанционния съд е справедливо. Същото е определено в минималния
предвиден размер на по-лекото от двете наказания в специалната норма.
Това
е така защото, първоинстанционният съд правилно е отчел смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. По
този начин и с това наказание, въззивният съд счита, че ще бъдат постигнати целите на генералната и
специалната превенция.
ПО
ЖАЛБАТА:
Първото
оплакване, развито във въззивната жалба е относно допуснато от
първоинстанционния съд съществено процесуално нарушение, изразяващо се в
разглеждане на делото по реда на делата от общ характер. Според защитника ВРС е
трябвало да приеме, че деянието се преследва съгласно разпоредбата на чл.218в
от НК по тъжба на пострадалия, след което е следвало да прекрати на основание
чл.24, ал.5 от НПК производството още в разпоредително заседание поради липса
на тъжба от пострадалия.
Тези
оплаквания са неоснователни. Съдебното производство пред ВРС е образувано по
внесен обвинителен акт срещу подс.О. по обвинение за извършено престъпление по
чл.216, ал.1 от НК на територията на гр.Варна.
Съгласно
разпоредбата на чл.35 от НПК родово компетентен по това обвинение е районния
съд, а съобразно нормата на чл.36 от НПК, уреждаща правилата за местната
подсъдност - именно ВРС.
Цитираната
от защитника правна норма на чл.218в от НК предвижда наказателното преследване да се
възбужда по тъжба на пострадалия в следните случаи:
1. за престъпления
по чл.216, ал.4 и 6 и чл.217, ал.1 и 2, когато предмет на
престъплението е частно имущество и
2. за кражба,
обсебване, измама и изнудване, когато предмет на престъплението е частно
имущество, ако пострадалият е съпруг, възходящ, низходящ или роднина по
съребрена линия до втора степен на виновния или живее с него в едно
домакинство, или е настойник или попечител на виновния.
В
настоящият случай ДП е било образувано и водено за престъпление по чл.216, ал.1
от НК. Внесеният във ВРС обвинителен акт срещу О. също е за престъпление по
чл.216, ал.1 от НК, т.е. настоящият случай безспорно не попада в полето на
действие на чл.218в от НК. До колко е обосновано обвинението по чл.216, ал.1 от НК първоинстанционния съд следва да обсъди и да се произнесе с акта си по
съществото на делото /както е и сторил/, а не по време на разпоредителното заседание,
каквато е претенцията на защитата.
Отделно
от това следва да бъде отбелязано, че първоинстанционният съд е спазил
разпоредбата на чл.287, ал.5 от НПК, предвиждаща „Когато на съдебното следствие прокурорът или частният
обвинител установи, че престъплението се преследва по тъжба на пострадалия, и
наказателното производство е образувано преди изтичане на срока по чл.81, ал.3, прокурорът на основание чл.48 или частният обвинител може да поиска
съдът да се произнесе с присъдата и за престъплението, което се преследва по
тъжба на пострадалия. В настоящият случай ч.о.Х. е направил такова искане в
с.з. на 11.03.2019 г. /л.17 от съдебният протокол/, а наказателното
производство е образувано на 24.11.2016 г., т.е. в изискуемия от чл.81, ал.3 от НПК 6-месечен срок.
Следващото
оплакване е относно неприлагането на чл.9, ал.2 от НК, каквито претенции са
били заявени по време на съдебните прения
пред ВРС, като съображенията за това са повторени от защитника и пред
настоящия съдебен състав по време на пледоариите по съществото на делото.
Съставът
на първоинстанционният съд подробно и изчерпателно е отговорил на всички
поставени от защитата въпроси и е изложил съображенията си защо според него не
са налице условията за прилагането на този институт. Тези мотиви въззивният
състав споделя изцяло, поради което няма да приповтаря.
Твърдението
на адв.Б., че ч.о.Х. ръководи наказателния процес и „казва на прокурора какво
да прави“ е меко казано несериозно и съдът не намира за необходимо да
коментира.
Становищата
на защитника, че „това дело е олицетворение на състоянието на нашата съдебна
система“, че той би се срамувал да заведе такова дело са негово лично мнение,
на което той безспорно има право, но поради отсъствието на правни аргументи в
тези становища, съдът няма да ги коментира.
Действително
по делото са установени влошените отношения между подсъдимата и ч.о. Х., но
опита на защитата да придаде на
подсъдимата образ на „пострадала и тормозена“ възрастна жена е лишен от подкрепа
от доказателствената съвкупност.
С
оглед на гореизложеното въззивната инстанция прави изводите си, че присъдата на
ВРС, в обжалваната й част е
правилна, законосъобразна и обоснована, оплакванията са
неоснователни, не са налице основания за отменяването или изменяване на съдебния акт, поради което същият следва да бъде потвърден в тази му част.
Предвид
гореизложеното и на основание чл.338 вр. чл.334,
т.6 НПК, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
присъда № 63, постановена на 11.03.2019
г. от Районен съд – Варна, четиридесет и четвърти наказателен състав по НОХД № 3030/2017 г., с която подс. П.П.О. е призната за виновна в извършване на престъпление по
чл. чл.216, ал.4 вр. ал.1 от НК, за това че на 22.10.2016 г. в
гр. Варна, повредила противозаконно чужда движима вещ – с ключ надрала задна
врата на лек автомобил „Пежо 206“ с peг. № В 2839 РР на стойност 134,58 лева,
собственост на Д.Й.Х. и Х.Н.Х., като случаят е маловажен и й е било наложено наказание
„глоба“ в размер на 100 лева, както и в
частта в която подс. О. е осъдена да
заплати на ч.о.Д.Х. и на ч.о. Х.Х. парични суми в размер на по 500 лева на всеки, представляващи разноски за адвокатско
възнаграждение и относно присъдените разноските по
делото, на основание чл.189, ал.3 от НПК.
Решението е окончателно.
На основание чл.340, ал.2 от НПК да се
съобщи на страните, че решението е изготвено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.