№ 571
гр. Благоевград, 13.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти ноември през
две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Лилия Масева
Членове:РОСИЦА ВЕЛКОВА
СОФИЯ Г. ИКОНОМОВА
при участието на секретаря Здравка Янева
като разгледа докладваното от СОФИЯ Г. ИКОНОМОВА Въззивно
гражданско дело № 20251200500958 по описа за 2025 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх.№ 18083/16.07.2025 г., подадена от
Прокуратурата на Р.България, против Решение № 585 от 10.07.2025 г.,
поправено с решение № 748/16.09.2025 г., постановени по гр.д.№ 3326/2024 г.
по описа на РС-Благоевград, в частта, в която е осъдена Прокуратурата на
Република България да заплати на К. В. И., ЕГН **********, сумата от 850.00
лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в
резултат на незаконно наказателно преследване за извършено престъпление по
чл.343б, ал.3 НК по досъдебно производство № 78523М-464/2023 г. по описа
на Второ РУ Благоевград и прокурорска преписка № 10886/2023 г. на Районна
прокуратура Благоевград, прекратено с постановление от 13.09.2024 г. на
прокурор от същата прокуратура, ведно със законната лихва върху сумата,
считано от датата на влизане в сила на постановлението за прекратяване на
наказателното производство – 21.09.2024 г., до окончателното й изплащане,
С жалбата се поддържа становище за неправилност и необоснованост на
1
обжалвания съдебен акт.
Навеждат се доводи, че съдът е разгледал по същество една нередовна
искова молба, която не отговаря на изискванията на чл.127 от ГПК, тъй като в
молбата като правно основание е посочено чл.2, ал.1, т.З от ЗОДОВ, а се сочат
доводи за претърпени вреди вследствие на задържането под стража на лицето
и отнемане временно на СУМПС по административен ред, а не с оглед
образуваното производство, без да е посочено изрично и друго основание на
иска в тази насока /например по чл.2, ал.1, т.1 от ЗОДОВ/.
Според въззивника, предявеният иск е недопустим, тъй като
въззиваемия не е имал качеството на обвиняем и не му е повдигано
обвинение. В тази насока се обръща внимание, че в мотивите на решението на
РС-Благоевград е прието, че с образуването на делото е взирано деянието на
ищеца, като не е взето предвид че след измененията на НПК делата не се
образуват срещу лице, а за факт на престъпление. Оспорват се изводите на РС,
че задържането за 24 часа и отнемането на СУМПС по административен ред
се явяват достатъчно основание за ангажиране на отговорността на
прокуратурата по чл.2, ал.1, т.З от ЗОДОВ.
Инвокират се оплаквания, че в хода на производството не са събрани
необходимите доказателства за уважаване на иска, които да сочат какви точно
вреди е претърпял ищецът вследствие на повдигнатото обвинение, както и
такива, от които може да се направи обоснован извод, че неимуществените
вреди, за които се търси обезщетение са пряка последица от конкретните
действия на ответника.
Като противоречие в обстоятелствата, на които се основава ищцовата
претенция се сочи основанието за търсене на обезщетение, а именно
прекратяването на производството, като в същото време се излагат и мотиви
за претърпени вреди вследствие на задържането на ищеца, което според
Прокуратурата на Р.Блъгария е отделно основание за търсене на отговорност
/в случая непосочено в исковата молба/.
По същество не се оспорва, че на 08.12.2023г. във връзка с провеждана
специализирана полицейска операция, служители на 02 РУ – Благоевград,
около 11.40 часа в Благоевград срещу комплекс „Кремен“ са спрели за
проверка лек автомобил марка и модел „Тойота Ярис“ с рег.№ Е***Н,
управляван от К. В. И. от гр.Благоевград. Според въззивника, водачът на
2
автомобила се сторил неадекватен на полицейските служители, поради което
потърсили съдействие на колегите си от сектор “Пътна полиция“ за тестването
му за употреба на алкохол и наркотици, като използваното техническо
средство „Дрегер Дръгтест 5000“, отчел положителен резултат за употреба на
опиати, в проба № 339. Признава се, че на водача бил съставен АУАН и талон
за медицинско изследване № 0061341/08.12.2023 г., както и ЗППАМ
№781/08.12.2023г. по чл.171, т.1, б.“б“ от ЗДвП за временно отнемане на
СУМПС до решаване на въпроса с отговорността, но не повече от 18 месеца.
Подчертава се, че при изследване на пробата от кръв, не е установено наличие
на алкохол и наркотични вещества, но в дадената проба от урина е установено
наличие на кодеин от групата на опиатите.
Сочи се, че с оглед липсата на опиати в кръвта на И., срещу него не е
повдигано обвинение, а делото е прекратено с Постановление от 13.09.2024 г.,
като предвид липсата на каквото и да е качество по делото, препис от акта не
му е изпращан, а такъв е изпратен на сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР
- Благоевград с оглед връщане на СУМПС на лицето. С оглед на това, още
веднъж се аргументира становище, че доколкото в хода на досъдебното
производство, не е повдигано обвинение спрямо въззиваемия, в извършване
на престъпление, не му е взимана мярка за неотклонение, искът се явява
недопустим при липсата на елемент от т.З на чл.2 от ЗОДОВ. Поддържа се, че
всички действия на прокуратурата във връзка с образуването на
производството са извършени на база достатъчно данни, а предвид липсата на
достатъчно доказателства по смисъла на чл.219 от НПК, на въззиваемия не е
повдигано обвинение, а производството е прекратено.
По тези съображения се твърди, че неудобствата за въззиваемия от това,
че е останал без книжка не могат да се вменят във вина на Прокуратурата, тъй
като СУМПС му е отнето по административен ред от ОД на МВР -
Благоевград със ЗППАМ.
По тези съображения се иска да се приеме, че предявеният иск за
неимуществени вреди е недоказан както по основание, доколкото по делото не
са налице доказателства, че психичните тревоги и притеснения на ищеца са
пряка и непосредствена последица от воденото досъдебно производство, така
и по размер. Като резултат от това, от въззивния съд се иска да отмени
първоинстанционното решение и да отхвърли предявения иск, а в условията
3
на евентуалност – да намали присъдения размер на обезщетението.
В срока за отговор на въззивната жалба, такъв е постъпил от насрещната
страна. К. В. И., чрез адв.А..
В отговора се изразява становище за неоснователност на въззивната
жалба. Според въззиваемия, Районен съд Благоевград, при постановяване на
решението си от 10.07.2025 г. е обсъдил в цялост възраженията на
Прокуратурата, които са изложени освен във въззивната жалба, и в
последното съдебно заседание пред първоинстанционния съд, както и в
писмената защита.
Подчертава се, че отговорността по ЗОДОВ е обективна, при което се
прилага принципът на риска, а не на вината. Сочи се, че отговорността на
държавата да обезщети вредите, възниква и при прекратено предварително
производство, водено срещу единствен възможен извършител на
престъплението, което се разследва, дори и без лицето да е формално
привлечено като обвиняем по реда на НПК, какъвто е и процесния случай.
Поддържа се, че започването на досъдебното производство с посочен
единствен възможен извършител - ищеца, само по себе си е увреждащо
действие, тъй като засяга неговия личен живот, авторитет и достойнство на
гражданин, като при доказване на увреждащите последици от незаконното
наказателно преследване, съдът е длъжен да присъди обезщетение за
причинените вреди, при съобразяване с релевантните за спора обстоятелства,
от значение за определяне на конкретния размер, като ищецът не е длъжен да
твърди и доказва преживения обичаен страх от наказателната отговорност и
получения обичаен дискомфорт от упражнената принуда. Въззиваемият се
позовава в тази насока на Решение № 50084/30.05.2023 г. по гр.д.№ 1961/2022
г., III г. о, ГК на ВКС.
С оглед на това се иска да се приеме въззивната жалба за неоснователна,
като въззивният съд потвърди в цялост Решение № 585 на Районен съд
Благоевград, постановено на 10.07.2025 г. като правилно и законосъобразно.
В съдебно заседание страните се представляват от упълномощени
представители, които поддържат направените искания и възражения
съответно във въззивната жалба и отговора към нея.
Окръжен съд-Благоевград, като обсъди събраните по делото
4
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна
страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Районният съд
се е произнесъл по редовна искова молба, в която ищецът е изложил в
хронологична последователност предприетите действия по процесното
досъдебно производство, които го засягат пряко. Обстоятелството, че е
посочено, че ищецът е бил задържан за 24 часа не означава, че той претендира
вреди само от това действие, още повече, че съдебната практика е константна
в насока, че когато наказателното производство е приключило, вредите от
незаконното задържане са елемент от общите вреди, ако са били заявени в
исковата молба /в този смисъл Решение № 163 от 14.06.2013 г. на ВКС по гр.
д. № 1456/2012 г., III г. о., ГК/.
При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269,
изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т.1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е
ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на
относими към спора факти и на приложимите материално-правни норми,
както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса
императивни материално-правни норми, дори ако тяхното нарушение не е
въведено като основание за обжалване. Не се установи при въззивната
проверка нарушение на императивни материално-правни норми. Относно
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд намира
наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.
Съобразно чл.272 ГПК, когато въззивният съд потвърди
първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да
препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, въззивният
съд възприема изцяло фактическите и правни констатации в обжалваното
решение.
По доводите за неправилност на решението, настоящият състав намира за
нужно да посочи следното:
5
Предявеният иск е с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, като
ищецът /вззиваем в настоящето производство/ претендира присъждане на
обезщетение за претърпени вреди от участието му в образувано наказателно
производство, което впоследствие е прекратено.
С разпоредбата на чл.7 от Конституцията на Република България се
посочва, че държавата отговаря за причинените на гражданите вреди чрез
нейните органи, т.е. по искове с правно основание чл.2 ЗОДОВ пасивно
легитимирани да отговарят са съответните държавни органи, от чиито
незаконни актове, действия или бездействия са причинени вреди. Това
принципно разбиране се прилага трайно в практиката на Върховния
касационен съд - държавата носи обективна отговорност за вредите,
причинени от дейността на разследващите органи, прокуратурата и съда на
основание чл.2 ЗОДОВ, като обезщетението обхваща всички вреди на
пострадалия от образуване на наказателното производство до приключването
му без осъдителна присъда. В същия смисъл са разясненията в тълк.дело №
5/2013 г. на ВКС, ОСГК, с които се посочва, че длъжник по материалното
правоотношение е държавата, а правозащитните органи я представляват като
процесуални субституенти и дори един от правозащитните органи да
представлява държавата, не се нарушава принципа за пълно обезщетение на
всички имуществени и неимуществени вреди, които са в пряка и
непосредствена последица от увреждането. В тази връзка се налага извод, че
ако са налице предпоставките за съществуване и упражняване правото на иск
по чл.2 ЗОДОВ, няма законова пречка като ответна страна по делото да бъде
конституирана прокуратурата, която упражнява надзор върху разследващите
органи и полицията. Това разбиране се извежда от разпоредбата на чл.6, ал.1
ЗМВР, според която една от основните дейности, извършвана от органите на
министерство на вътрешните работи е разследването на престъпления, като
обаче разследващите органи действат под ръководството и надзора на
прокуратурата.
В същото време, разпоредбата на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ предвижда
обективна отговорност на държавата в случаите на незаконно повдигане и
поддържане на обвинение в извършване на престъпление. Действията по
повдигане и поддържане на обвинението се считат за незаконни ако лицето
бъде оправдано. Субекти на тази отговорност могат да бъдат само
6
правозащитни органи, оправомощени да повдигат и поддържат обвинения за
престъпления от общ характер, какъвто орган се явява Прокуратурата на
Република България.
В случая, от приобщеното ДП № 7852 ЗМК 464/2023 г. по описа на 02
РУ-Благоевград, няма данни спрямо въззиваемия да е повдигнато и
поддържано обвинение за пресъплението, за което е водено разследването, но
съдебната практика приема, че искът по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е деликтен иск
за вреди от неоснователно упражнена принуда при или по повод на
повдигнато обвинение. Както е посочил и първоинстанционният съд,
действията по разследване срещу уличено лице са предварителни и
подготвителни действия за събиране на доказателства за вината на уличения и
за повдигане на обвинение (чл.215 и чл.219 НПК). Правилно е посоченото в
обжалваното решение, че предварителните действия са свързани с
упражняване на държавна принуда и когато са неоснователни причиняват
също вреди. По правната си същност искът за вреди от тези действия, дори
когато не се е стигнало до повдигане на обвинение, е същия иск по чл.2, ал.1,
т.3 ЗОДОВ, тъй като неоснователно е осъществена принуда във връзка с
бъдещо повдигане на обвинение.
В тази насока настоящият въззивен състав възприема изцяло посоченото
в решението на РС-Благоевград, че съобразно утвърдената съдебна практика
/цитирана в решението/, употребеният в чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ израз
"обвинение в извършване на престъпление" следва да се тълкува в по-широк
смисъл за нуждите на специалния деликт, а не в тесния му наказателно-
процесуален смисъл, като при прекратяване на наказателно производство
поради липса на доказателства за извършено престъпление е осъществена
хипотезата на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, макар и да не е повдигано обвинение и
уличеното лице да не е привличано в качеството на обвиняем. РС е отбелязал,
че когато досъдебното наказателно производство е образувано срещу
неизвестен извършител при достатъчно данни за извършено конкретно
престъпно деяние, уличеният търпи вреди от наказателното преследване, ако
той е бил единственото лице, което е могло да извърши престъпното деяние. В
тези случаи ищецът търпи вредите от наказателното преследване от момента,
в който е узнал за образуваното наказателно производство.
Съдебната практика приема, че това е частен случай, който се включва в
7
общата хипотеза на правната норма на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. Неоснователно
упражнената принуда в този случай ще обхваща мерките срещу уличеното
лице, за които образуваното наказателно производство е необходимо и
достатъчно условие за осъществяването им, например мерки за процесуална
принуда срещу уличеното лице, както и принудителните административни
мерки (ПАМ), които са налагат при условията на обвързана компетентност
заради образуваното наказателно производство, доколкото административният
орган не действа при условията на оперативна самостоятелност, за да прецени
дали да наложи ПАМ или не.
С оглед на това съдът намира, че Прокуратурата на Р.Балгария е пасивно
легитимирана да отговаря по предявения иск.
Във връзка с възражението на въззивника за липсата на доказателства за
претърпени от въззиваемия вреди, следва да се отбележи, че действително
данните от разпита на водения от К. И. свидетел са лаконични и установяват
единствено битови неудобства от липсата на свидетелство за управление на
МПС, респ. липсата на възможност да ползва автомобила си и да се
придвижва свободно. Въпреки това, свидетелят подробно е изяснил как това
се е отразявало на ежедневието на въззиваемия и породената необходимост от
съдействие от трети лица за придвижването на И..
Също така обаче безспорно е, без да е необходимо събирането на нарочни
доказателства, че разследването на дадено лице за извършено престъпление
има свойството да създаде силни негативни емоции у него, с оглед не само на
потенциалната възможност да понесе предвидената в закона наказателна
репресия, а и относно възможността това да повлияе в отрицателен план на
отношенията му с други лица, с които има социални контакти. Действително
по делото не са ангажирани доказателства за установяване на претърпени от
ищеца вреди в посочения смсиъл /макар да са заявени в исковата молба/, но,
както вече бе посочено, не са нужни специални знания, че вследствие на
участието му в образуваното наказателно производство като лице, обект на
разследване, е понесъл неимуществени вреди, изразяващи се в редица
неприятни преживявания, като несигурност, стрес, тревога, безпокойство,
психическо напрежение и емоционална потиснатост.
С оглед на това настоящият състав приема, че въззиваемият е търпял
вреди от това, че спрямо него са предприети действия по разследване на
8
престъпление по чл.343б, ал.3 от НК, за което е образувано ДП № 7852 ЗМ-
464/2023г. по описа на 02 РУ – Благоевград.
По отношение конкретния размер на вредите, следва да се има предвид,
че той се определя на базата на критерия за справедливост, като това понятие
по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно. То е свързано с преценката на редица
конкретно съществуващи обстоятелства, обуславящи размера на
обезщетението. Последното следва да е съразмерно с конкретно претърпените
вреди, като удовлетворява изискването за справедливост. Такива
обстоятелства са: продължителността на наказателното производство,
тежестта на престъплението, за което е разследван въззиваемият, броя на
деянията, които са обект на наказателното производство, ограничаването на
гражданските права, личностните качества на ищеца, общественото му
положение и начина, по който се е отразило обвинението на ищеца - върху
личния, професионалния, обществения му живот, чувствата, честта и
достойнството му, продължителност и интензитет на терзанията. От правно
значение са само действително търпените неудобства в резултат на
обвинението. /в този смисъл Постановления № 4/1964 г. и № 18/1968 г. на
Пленума на ВС; Решение № 344/24.11.2014 г. по гр.д. № 2378/2014 г. на ІV ГО
на ВКС; Решение № 18/20.02.2014 г. по гр.д. № 2721/2013 г. на ІV ГО на ВКС;
Решение № 26/04.03.2009 г. по гр.д. № 4724/2007 г. на ІІІ ГО на ВКС; Решение
№ 23/03.02.2009 г. по гр.д. № 816/2008 г. на ІІ ГО на ВКС; Решение №
1199/11.02.2009 г. по гр.д. № 4997/2007 г. на І ГО на ВКС/.
Съобразно така изяснените критерии за обезщетяване на въззиваемия и
конкретно ангажираните доказателства по настоящето дело за вида и
интензитета на претърпените от него вреди /съобразно изясненото по-горе/,
настоящият състав приема, че районният съд правилно е определил и размера
на дължимото се обезщетение, с който от една страна се постига
овъзмездяване на К. И. за причинените му неудобства по ДП № 7852 ЗМ-
464/2023 г. по описа на 02 РУ – Благоевград, а от друга страна се изключва
постигането на различен от предвидения от закона резултат, а именно
неоснователно обогатяване на въззиваемия.
По така изложените съображения, въззивният съд приема, че решението
на РС-Благоевград е правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде
потвърдено.
9
При този изход на спора, право на разноски има единствено въззиваемата
страна, каквото искане е направила и пълномощникът й е представил списък
по чл.80 от ГПК. Със същия се претендира адвокатско възнаграждение,
определено по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв., в размер на 450.00 лв.
В случая безспорно на въззиваемия в производството е предоставена
базплатна правна помощ от адв.А., като при определяне на конкретния размер
на възнаграждението следва да се съобразят всички факти и обстоятелства по
делото, вкл. и не само фактически и правна сложност на спора, материалния
интерес, обема събран доказателствен материал, броя проведени съдебни
заседание, реално извършените от пълномощника на страната процесуални
действия и т.н. Тук следва да се отбележи, че съгласно решение от 25.01.2024г
по дело С-438/22 на СЕС приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба №
1/2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения, не е задължителна за
съда, тъй като е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни
минимални тарифи, забранено от чл.101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен
ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни
последици за тях.
С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл.101,
пар. 1 от ДФЕС, определените с цитираната Наредба № 1/2004 г. за
възнаграждения за адвокатска работа /с предходно наименование Наредба за
минималните адвокатски възнаграждения/, минимални размери не са
задължителни при определяне на хонорара за правна услуга, вкл. и в
хипотезата на чл.38, ал.2 от ЗАдв. при заварени правоотношения между
клиент и адвокат, поради тяхната нищожност, като нарушаващи забраната на
чл.101, пар.1 ДФЕС (така Определение № 563/11.03.2024г на ВКС по ч.т.д.
№188/24г, II т.о.).
С оглед на това и като съобрази изложените по-горе критерии за
определяне на възнаграждението, настоящият състав намира, че на адв.А.
следва да се присъди възнаграждение от 400.00 лв. за процесуално
представителство и защита на въззиваемия К. И. пред ОС-Благоевград.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
10
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 585 от 10.07.2025 г., поправено с решение
№ 748/16.09.2025 г., постановени по гр.д.№ 3326/2024 г. по описа на Районен
съд – Благоевград.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на адвокат
С. А., личен номер ********** АК-Благоевград, с адрес гр.Благоевград,
ул.“***“ № 8, на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата
вънаграждение от 400.00 лв. за процесуално представителство и защита на
въззиваемия К. В. И., ЕГН **********, по настоящето в.гр.д.№ 958/2025 г. по
описа на ОС-Благоевград.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11