Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в публично съдебно заседание на втори
октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. № 13142 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 407173 от 15.05.2018
г., постановено по гр. д. № 71810 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), ІІ
Гражданско отделение (ІІ ГО), 66-ти състав, първоинстанционният съд е признал
за установено по предявени от „Т.С.“ ЕАД искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че И.С.Н. дължи на ищцовото
дружество следните суми: 328,86 лева,
представляваща стойност на потребена топлинна енергия през периода от м. 05.2013
г. до м. 04.2015 г. в имот, находящ се в град София, ж.к. „*********бл. *********,
ведно със законната лихва от 14.06.2016 г. до окончателното плащане, 36,36 лева – обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху главницата за периода 01.07.2013 г. –
27.05.2016 г., както и сумата в размер на 73,08
лева – възнаграждение за предоставяне на услуга „дялово разпределение“ за
периода м. 05.2013 г. - м. 04.2015 г., ведно със законната лихва от 14.06.2016
г. до окончателното плащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по ч. гр. д. № 32024/2016 г. по описа на СРС, 66 състав. С
посоченото съдебно решение съдът е отхвърлил исковата претенция с правно
основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ за разликата над уважения
размер от 328,86 лева до пълния
предявен размер от 360,44 лева,
както и исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за забава
върху задължението за топлинна енергия за разликата над уважения размер от
36,36 лева до пълния предявен размер от 80,77 лева и за периода 30.06.2013 г. –
01.07.2013 г. и за обезщетение за забава върху таксата за дялово разпределение
за периода 30.06.2013 г. – 27.05.2016 г. за сумата в размер на 18,37 лева. На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК съдът е осъдил ответника да
заплати на ищеца сумата в размер на 61,71 лева - разноски в заповедното
производството, както и сумата в размер на 514,28 лева – разноски в исковото
производство. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, „Т.С.“ ЕАД е осъдено да
заплати на ответника сумата от 88,57 лева – разноски по делото, съразмерно с
отхвърлената част от исковете.
Решението е постановено при участието на трето лице - помагач на страната
на ищеца – „Н.“ ЕАД.
Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от И.С.Н.,
в която се излагат подробни доводи за неправилност, необоснованост и
незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Акцентира се, че в процесния
период топлоснабдения имот е бил необитаем, от което следва, че не е била
консумирана топлинна енергия за него. Поддържа се, че претенцията на „Т.С.“ ЕАД
е изчислена въз основа на методиката за дялово разпределение в сгради-етажна
собственост, представляваща Приложение № 1 към Наредба № 16-334/06.04.2007 г.
за топлоснабдяването. В тази връзка с сочи, че с решение на ВАС методиката е
приета за незаконосъобразна, поради което и извършените въз основа на нея
изчисления са такива. Поддържа се, че районният съд е допуснал процесуално
нарушение като не е спрял производството по делото до постановяването на
окончателен съдебен акт, касаещ законосъобразността на медотиката. Излагат се
доводи за противоречие на Закона за енергетика, в частта касаеща начисляването
на топлинна енергия за сградна инсталация, с Общностното право, като се цитират
конкретни директиви. Акцентира се, че самостоятелна услуга „сградна инсталация“
в чл. 9, параграф 3, б. „н“ от Директива 2012/27/ЕС не е предвидена, поради
което разпоредбите за такава в ЗЕ са нищожни, като неравноправни. Съобразно изложените
подробни доводи във въззивната жалба се иска първоинстанционното решение да
бъде отменено в цялост, което искане се поддържа и в съдебно заседание пред
въззивния съд. Претендират се разноски и платен адвокатски хонорар за един
адвокат за въззивното производство.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от „Т.С.“ ЕАД. На 02.10.2019 г. е
постъпила молба от въззиваемата страна, с която заявява, че не възразява делото
да се гледа в отсъствие на техен представител, претендира разноски и
юрисконсултско възнаграждение, прави възражение за прекомерност по чл. 78, ал.
5 ГПК и моли съдът да постанови решение, с което да отхвърли въззивната жалба.
Третото лице помагач на ищеца – „Н.“ ЕАД, не взема становище по жалбата.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството
е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна и в
законоустановения срок реда на по чл. 259, ал. 1 ГПК.
Предвид
изхода на първоинстанционното дело, въззивният съд намира въззивната жалба за
допустима в частта, касаеща частта от първоинстанционното решение,с която са
уважени предявените срещу въззивника искове.
В
частта, в която се иска решението да бъде отменено в отхвърлителната негова
част въззивната жалба следва да бъде оставена без разглеждане, като процесуално
недопустима, поради липса на правен интерес.
Съгласно
чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да
ограничи проверката си единствено
за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). Съобразно така установените
си задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното
първоинстанционно решение е валидно и е допустимо в обжалваната част. Възражението на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК за исковите суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните
искове са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК, поради което са допустими.
При
постановяване на oбжалвания
съдебен акт не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми, а с оглед релевираните във въззивната жалба
оплаквания, същото е и правилно в атакуваната част, като
въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, поради
което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, във
връзка с непреклудираните възражения и доводите, изложени в жалбата,
въззивният съд намира следното:
Предмет на
въззивна проверка е първоинстанционното решение в частта, в която
първоинстанционният съд се е произнесъл, като е уважил частично предявените от
ищеца срещу ответника положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за главница, представляваща цена доставена топлинна енергия в
релевирания период в топлоснабден имот – апартамент № 4, находящ се в град София,
ж.к. „*********бл. 323, вх. „А“, ет. 1, начислена лихва
върху претендираната главница и цена на услугата „дялово разпределение“.
За основателност на предявената главна искова претенция с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл.
79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ в тежест на ищеца е да
установи при условията на пълно и главно доказване, съобразно разпоредбата на
чл. 154, ал. 1 ГПК, кумулативното наличие на следните предпоставки: възникване,
съществуване, изискуемост и размер на претендираното вземане, т.е. наличието на
валидно възникнало правоотношение между топлопреносното предприятие и
ответника, в качеството на потребител на топлинна енергия през процесния
период; използването от ответника на претендираното количество топлинна
енергия; стойност на потребената топлинната енергия и изискуемост на вземането.
Съгласно чл.
153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора редакция, всички собственици и титуляри
на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна
енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 ЗЕ на отоплителните тела в имотите си
и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в
съответната наредба по чл. 36, ал. 3 ЗЕ.
Според
задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/17.05.2018г. по
тълк. д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по продажба на топлинна
енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно
правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни
общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията
за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената
форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ, страна
(купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът
на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който
според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от
17.07.2012г.) е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди.
Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към
топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на
новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от
06.04.2007г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради
това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна
енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия.
Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат
цената на доставената топлинна енергия.
В случая не е
било спорно и по делото се установява, че сградата, в която се намира
процесният имот, е присъединена към топлопреносната мрежа.
Не е спорно и
от представените писмени доказателства – постановление за възлагане на недвижим
имот от 14.12.2012 г., по описа на ЧСИ Н.П., с рег. № 848, влязло в сила на
15.01.2013 г. (л. 13 – л. 14 от делото пред СРС), се установява, че ответникът
е придобил правото на собственост върху процесния недвижим имот. Като такъв, по
аргумент от чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора редакция, същият дължи
цената на доставената в него топлинна енергия за релевирания период.
По аргумент от чл. 140 а ЗЕ, общото
консумирано количество топлинна енергия в сграда – етажна собственост,
присъединена към една абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение,
се разпределя на топлинна енергия за
горещо водоснабдяване и топлинна
енергия за отопление. Съгласно чл. 142, ал. 2 ЗЕ, топлинната енергия (ТЕ)
за отопление, от своя страна, включва ТЕ за отопление на имот, ТЕ, отдадена от
сградна инсталация, и ТЕ от отоплителните тела в общите части на сградата. Според чл. 143,
ал. 5 ЗЕ, ТЕ, отдадена от сградна инсталация се разпределя между всички клиенти
пропорционално на отопляемия обем на отделните имоти по проект. Съгласно
легалната дефиниция в § 1, т. 38 ЗЕ, „отопляем обем на имот” включва обема на
всички собствени и/или ползвани от абоната помещения и съответните припадащи се
части от общите части на сградата, предвидени за отопление по проект.
Съгласно ЗЕ в относимата му за спора
редакция, разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост
се извършва по система за дялово разпределение – чл. 139, ал. 1 ЗЕ. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в чл. 139 - чл. 145 ЗЕ и в
подзаконовите актове по прилагането му.
В случая от
приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебно-техническа
експертиза (л. 65 и сл. от делото пред СРС), което не е оспорено от ответника
по реда и в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК, и което въззивният съд кредитира като
компетентно и обективно изготвено, се установява, че дяловото разпределение за процесния имот и период
е извършено в съответствие с действащата
нормативна уредба, като за периода 01.05.2013 г. – 30.04.2015 г. фирмата за
дялово разпределение не е посещавала имота поради неосигурен достъп от
ответника. По време на отчетите са попълнени документите за главен отчет, които
са подписани от домоуправителя със забележка, че имота не се обитава. Посочено
е, че по данни от фирмата за дялово разпределение в имота не е имало монтирани
отоплителни тела и съответно не са монтирани топлоразпределители. В имота има
топла вода и има два водомера за отчитане на такава, като за процесния период
не е начислявана топлинна енергия за подгряване на топла вода. Не е начислявана
и топлинна енергия за отопление, отдадена от отоплителни тела, и топлинна
енергия за общи части. Начислявана е единствено такава, отдадена от сградна
инсталация. В тази връзка вещото лице е посочило, че процесният имот има
отопляем обем по проект 181 м.3, съгласно Акт за разпределение на кубатурата в
жилищната сграда, на базата, на който е разпределена енергия, отдадена от
сградна инсталация, съгласно Наредбата за топлоснабдяването. Изчисленото
количество топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация, е разпределно
пропорционално на отопляемия обем на имотите по проект в сградат и съобразно
действащата нормативна уредба. Според заключението стойността на реално
потребената топлинна енергия в имота възлиза на 328,86 лв., за която сума е
уважен и предявеният установителен иск за цена на доставена и неплатена
топлинна енергия.
В конкретния
случай при установеното количество топлинна енергия, доставено в процесната
сграда – етажна собственост, измерена с годно СТИ, извършвания реален отчет и
заключението на експерта, че дяловото разпределение е правилно извършено, ищецът
е доказал количеството на доставената в имота на ответника топлинна енергия,
стойността на която се определя съобразно установените от КЕВР цени. Доколкото
цената на реално потребената топлинна енергия - 328,86 лв, е в по-малък размер
от претендирания, районният съд правилно е определил дължимата сума за главница
в посочения от вещото лице размер.
Неоснователни
са доводите на въззивника, че разпоредбите на Закона за енергетиката, съгласно
които топлинната енергия (ТЕ) за отопление, включва и топлинна енергия, отдадена
от сградна инсталация, която се разпределя
между всички клиенти пропорционално на отопляемия обем на отделните имоти по
проект, са нищожни като противоречащи на актове на Общностното право.
Съгласно
решение от 05.12.2019 г. на Съда на Европейския съюз по съединени дела С‑708/17
и С‑725/17, член 27 от Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на
Съвета от 25 октомври 2011 година относно правата на потребителите, за
изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива
97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета във връзка с член 5,
параграфи 1 и 5 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на
търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО
на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и 2002/65/EО на Европейския парламент и
на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на
Съвета („Директива за нелоялни търговски практики“), трябва да се тълкува в
смисъл, че допускат национална правна
уредба, която предвижда, че собствениците на апартамент в сграда — етажна
собственост, присъединена към система за централно отопление, са длъжни да
участват в разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за
сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на
отопление и не го използват в своя апартамент. Посочено е още, че член 13,
параграф 2 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
5 април 2006 година относно ефективността при крайното потребление на
енергия и осъществяване на енергийни услуги и за отмяна на Директива 93/76/ЕИО
на Съвета и член 10, параграф 1 от Директива 2012/27/ЕС на
Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година относно
енергийната ефективност, за изменение на директиви 2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и
за отмяна на директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО, трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба,
която предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост сметките за
топлинна енергия за сградната инсталация се изготвят за всеки собственик на
апартамент в сградата пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент. Предвид
изложеното, доводите на въззивника в обратен смисъл са неоснователни.
Във връзка с
тях е необходимо да се посочи и че с решение № 5 от 22 април, 2010 г. по
конституционно дело № 15 от 2009 г., обн. ДВ. бр. 34 от 4 май 2010 г. се
отхвърля искането на омбудсмана на Република България за установяване на
противоконституционност на чл. 153, ал. 1 и 6 от Закона за енергетиката (обн.,
ДВ, бр. 107 от 2003 г., последно изменение ДВ, бр. 82 от 2009 г.), като в мотивите си Конституционният съд е приел,
че: „Заплащането на отдадената от сградната инсталация топлинна енергия не е
резултат от реалното ползване или неползване на топлинна енергия от
собствениците и носителите на вещни права. То следва от факта, че сградната
инсталация е обща част по предназначение,
от която никой не може да се откаже, и че е изградена по предварителен проект,
поради което и плащането се извършва съразмерно на отопляемите обекти по
проект. На всеки собственик и титуляр на вещно право в сграда - етажна
собственост, предварително преди
придобиване на индивидуален имот в нея е известно, че сградата е с
централно топлоснабдяване и че в нея е изградена инсталация за отопление по
одобрен проект... всички съсобственици трябва да поемат съобразно дела си част
от разходите, свързани с експлоатацията на общите части и сградната инсталация.
При съсобствените вещи в сгради - етажна собственост, след като всички
обитатели участват в ползите им, изразяващи се в отопляване на цялата сграда,
така те трябва да участват и в тежестите, изразяващи се в заплащане на
стойността на полученото количество топлинна енергия за общите части и
сградната инсталация. Потребителите са длъжни да спазват условията, установени
за всички от действащото право, и това го изисква правовата държава. Друго законодателно
разрешение за общите части на сграда - етажна собственост, не може да се даде
предвид характера на подобни сгради".
Неоснователно е
и възражението за допуснато процесуално нарушение от районния съд във връзка с
постановен отказ за спиране на производството по делото до постановяване на
окончателен съдебен акт по адм. д. № 1372 по описа за 2016 г. по описа на ВАС,
касаещ законосъобразността на Методиката за дялово разпределение. Отмяната на
подзаконов нормативен акт има действие занапред. Това е така, защото по силата
на чл. 195 АПК подзаконовият нормативен акт се счита отменен от датата на
влизане на решението в сила. Съгласно чл. 194 АПК, съдебното решение подлежи на
обнародване. В конкретния случай производството по адм. д. № 1372 по описа за
2016 г. на ВАС не е приключило с влязло в сила решение. Законът не отрича
действието на подзаконовия акт до момента на съдебното му обявяване за нищожен
или унищожаем по реда на АПК. С оглед изложеното, неоснователно е и
възражението за недължимост на претендираните суми съобразно установения им
размер в заключението на съдебно-техническата експертиза, поради изчисляване на
същите от вещото лице на база на незаконосъобразна методика. Съгласно
разясненията, дадени в тълкувателно решение № 2 от 2014 г. ОСГТК на ВКС,
ефектът на решението на административния съд е преустановяване занапред
действието на съответните правни норми поради отричане на юридическата им сила.
Поради това евентуалната отмяна на визираната методика не може да се отрази
върху вече възникналите отношения за исковия период.
Неоснователно е и възражението, че не се дължи цена на
доставена топлинна енергия, тъй като имотът е бил необитаем в процесния период.
Съгласно чл. 153, ал. 6 от ЗЕ и чл. 76 от Наредба № 16-ЗЗ4 от
06.04.2007 г. , потребителите в сграда – етажна собственост, които прекратят
топлоподаването към отоплителните тела в имотите си чрез монтираната на тях
регулираща арматура остават потребители на топлинната енергия, отдадена от
сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата, както
и дължат заплащане на сумата за мощност (В този смисъл решение № 210 от
24.02.2006 г. по адм. дело № 11361/2005 г. на 5 чл. състав на ВАС). На следващо
място, разпоредбата на чл. 153, ал. 5 от ЗЕ, въвежда забрана за прекратяване на
подаването на топлинна енергия към отоплителните тела в имотите чрез
физическото им отделяне от сградната инсталация, направено от потребител. С
оглед изложеното, неизползването на имота за жилищни нужди в релевирания период
не освобождава ответника от задължението за плащане на отдадена от сградна
инсталация топлинна енергия в него.
Други непреклудирани възражения и доводи не са въведени с
въззивната жалба. По изложените съображения, въззивният съд намира, че правилно
районният съд е уважил предявеният иск с правно основание чл. 422, ал.1 вр. чл.
79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ за сумата в размер на 328,86 лева, представляваща стойност на
потребена топлинна енергия през периода от м. 05.2013 г. до м. 04.2015
г. процесния имот, ведно със законната лихва от 14.06.2016 г. до окончателното плащане на
вземането.
Предвид
частичната основателност на главната искова претенция и с оглед данните от съдебно-счетоводната
експертиза, че претендираните суми не са платени, частично основателна е и
исковата претенция с правно основание чл. 422, ал.1 вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
мораторна лихва в размер на 36,36 лв.,
начислена върху приетия за доказан размер на главницата за исковия период. Във въззивната жалба не са изтъкнати конкретни
пороци на обжалвания първоинстанционен акт в тази част, касаещи размер и период
на същата, поради което и по аргумент от чл. 269 ГПК въззивният съд няма право
да се произнася по основания за неправилност, каквито не са посочени (в този
смисъл и решение № 31 от 14.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4339/2013 г., II г.
о.). Във въззивната жалба не са изложени конкретни доводи за неправилност на
решението и в частта, в която съдът е признал за установено, че ответникът
дължи и сумата от 73,08 лева – възнаграждение за предоставяне на услугата „дялово разпределение“ за
периода м. 05.2013 г. - м. 04.2015 г., ведно със законната лихва от 14.06.2016
г. до окончателното плащане, поради което въззивният съд не следва да се
произнася по доводи за неправилност, с каквито не е сезиран.
В обобщение, поради неоснователността на непреклудираните доводи, изложени
във въззивната жалба, и с оглед съвпадането на крайните изводи на двете съдебни
инстанции, решението на първоинстанционният съд следва да бъде потвърдено в
обжалваната част, като правилно и законосъобразно. Това обосновава и извод за
присъждане на разноски за исковото и за заповедното производство в посочените
от Софийски районен съд размери, определени съобразно чл. 78, ал. 1 ГПК.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски, на основание
чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, има въззиваемата страна. От последната е направено
искане за присъждане на такива за юрисконсултско възнаграждение. Искането е
направено своевременно – в срока по чл. 80 ГПК, но разгледано по същество е неоснователно.
Въззиваемият
претендира юрисконсултско възнаграждение, съгласно молба от 02.10.2019 г. Съдът
намира, че предвид факта, че въззиваемата страна не е подавала отговор на въззивната
жалба и не е взела становище по същество на спора, а участието й във въззивното
производство се изразява само и единствено в подаване на бланкетна молба за
даване ход на делото в отсъствие на процесуален представител, която молба
съдържа искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение и разноски и
немотивирано изявление, че въззивната жалба следва да бъде отхвърлена, не е
налице предпоставката, визирана в чл. 78, ал. 8 ГПК, а именно юридическото лице
да е било защитавано от юрисконсулт. До този извод съдът достигна като съобрази
факта, че въззиваемият не е взел никакво участие в разглеждането на въззивното
дело и не е депозирал никакви становища и отговори, освен посочената по-горе
молба. Поради тези съображения на въззиваемата страна не се следват разноски по
чл. 78, ал. 8 ГПК.
В подадената
въззивна жалба въззивникът е направил искане за присъждане на разноски, но
предвид неоснователността на жалбата, такива не му се дължат.
С оглед цената на исковата претенция и по аргумент от чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на
касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 407173 от 15.05.2018 г.,
постановено по гр. д. № 71810/2016 г. по описа на Софийски районен съд (СРС),
ІІ Гражданско отделение (ІІ ГО), 66-ти състав, в обжалваните части.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ като процесуално недопустима
въззивната жалба на И.С.Н. срещу решение № 407173 от 15.05.2018 г., постановено
по гр. д. № 71810/2016 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), ІІ Гражданско
отделение (ІІ ГО), 66-ти състав, в частта, с която частично са отхвърлени предявените
срещу него искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на
въззиваемия – „Н.“ ЕАД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
В частта, с
която подадената от И.С.Н. въззивна жалба е оставена без разглеждане, решението
има характер на определение и подлежи на обжалване с частна жалба пред САС в
едноседмичен срок от връчването му на въззивника.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.