Разпореждане по дело №539/2011 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 56 от 05.12.2014г., постановено по гр.д.№ 611/2014г. К.районен съд е признал за установено по отношение на Б. К. К. от Г., че дължи на „Б. К.” О., сумата в размер на 7 420лв., произтичаща от дължима главница по Запис на заповед за сумата от 7 632лв. с дата на издаване 21.11.2013г., издаден за обезпечение на Договор за заем /потребителски кредит/ SO-859/21.11.2013г., ведно със законната лихва, считано от 14.01.2014г. до окончателното изплащане на сумата, за което вземане съществува издадена Заповед №10/15.01.2014год. по ч.гр.дело №39/2014г. на КРС, и е отхвърлил предявеният иск в останалата му част и за разликата до 7 632лв., като погасен поради плащане. С решението си съдът е осъдил Б. К. К. да заплати на „Б. К.” О. деловодни разноски.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба, подадена от Б. К. К. чрез А.Б.. Излагат се подробни съображения за неправилността на атакувания съдебен акт в частта, с която искът е уважен и се иска неговата отмяна, като вместо това се иска да бъде постановено решение, с което предявеният иск да се отхвърли като неоснователен и недоказан; алтернативно – да се отхвърли за разликата над 1800лв. до 7 420лв. /т.е. за 5 620лв./. Претендират се и разноски.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответната страна, в която се сочи, че решението на РС-Кърджали е правилно, законосъобразно, мотивирано и постановено при пълно съотвествие с установените по делото факти, като се иска неговото потвърждаване.

В съдебно заседание въззивникът се представлява от адвокат-пълномощник, чрез когото поддържа жалбата си. Сочи нови доказателства – писмо изх.№2701/08.04.2015г., ведно с удостоверение изх.№ 2685/08.04.2015 година, издадени от Районен съд – Р.и писмо изх.№ 2227/23.03.2015г., ведно с копие на искова молба по гр.дело № 4906/2010г. по описа на Р.районен съд.

Въззиваемото дружество не изпраща представител.

Съгласно чл.269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно и допустимо, като настоящият състав намира, че при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни процесуалноправни норми. По същество настоящия състав следва да обсъди неговата правилност и законосъобразност.

Основните въпроси, на които следва да се спре въззивният съд, с оглед релевираните във въззивната жалба оплаквания, са следните: дали процесният договор за потребителски кредит е сключен при т.нар. „Общи условия; изразът „целият размер на заема", без да е посочена конкретна сума, сочи ли недвусмислено общо дължима сума за връщане в размер на 7 632 лв.; съдържа ли процесният договор за заем неравноправни клаузи по смисъла на Директива 93/13 на ЕИО, и налице ли е нелоялна търговска практика от търговеца към потребителя; дължи ли се възнаградителна лихва при настъпване на предсрочна изискуемост на вземането; налице ли е нарушение на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1 от ЗЗД, с оглед развитото от жалбодателя възражение, че текстът на т.3, раздел V от договора представлява неравноправна клауза и по смисъла на чл.143, т.5 от ЗЗП, тъй като представлява уговорка във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка; следва ли да намери приложение т.18 от ТР на ВКС от 18.06.2014г. по ТД №4/2013 г.

От фактическа и правна страна съдът съобрази следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 240 и сл. от ЗЗД.

Разпоредбата на чл. 422, ал.1 от ГПК е специална процесуална норма, относима към специален вид производство - заповедното производство, с която се предоставя правото за предявяване от кредитора на установителен иск за съществуване на вземане, признато в заповедното производство. Предпоставките за предявяването му са нормативно установени - възражение по чл. 414 от ГПК по разпореждане за незабавно изпълненÞе /или по заповед за изпълнение/, указание на съда по чл. 415 от ГПК за предявяване на иск в предвидения от закона срок, упражняване правото на иск в едномесечния срок.

Пред РС-К. е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК вх.№ 323/14.01.2014г., от „Б. К.” О., Г., по повод на което е било образувано ч.гр.дело № 39/2014г. и е била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК №10/15.01.2014г. Със заповедта е разпоредено Б. К. К. от Г. да заплати на „Б. К.” О. Г. сумата в размер на 7 632лв., представляващи неизпълнено парично задължение по Запис на заповед от 21.11.2013г., ведно със законната лихва, считано от 14.01.2014г. и деловодни разноски в размер на 652.64лв., като в полза на заявителя е издаден изпълнителен лист против длъжника за посочените суми. По така издадения изпълнителен лист е образувано изпълнително дело №*0522 по описа на ЧСИ Р.А. с рег.№848, район на действие СГРС. На 28.03.2014г., в срока по чл.419, ал.1 от ГПК, Б. К. К., действащ чрез пълномощника си В. К., е депозирал писмено възражение по процесната заповед за изпълнение, поради което с Определение №52/24.04.2014г. на РС-К. е спряно производството по изпълнително дело №*0522 по описа на ЧСИ Р. А. с рег.№848. На 14.01.2014г. Б. К. е внесъл по сметка на „Б. К.” О. Г. сумата в размер на 212лв., като към 12.08.2014г. ответникът е внесъл по изпълнително дело №*0522 по описа на ЧСИ Р. А. с рег.№848 сумата в размер на 5 272.70лв., на вноски, както следва: на 31.03.2014г. в размер на 1 272.70лв., на 29.04.2014г. в размер на 1 000лв., на 03.06.2014г. в размер на 1 000лв., на 30.06.2014г. в размер на 1 000лв. и на 04.08.2014г. в размер на 1 000лв.

Безспорно е по делото, че „Б. К.” О. Г. и Б. К. К. са страни по Договор за заем /потребителски кредит/ SO-859/21.11.2013г., като за обезпечаване на вземането по договора, Б. К. К. е издал в полза на „Б. К.” О. Г. Запис на заповед за сумата в размер на 7 632лв., с дата на издаване 21.11.2013г. и падеж 28.12.2013г.

Наличието на каузално правоотношение между страните е въведено от ищеца в исковата молба, като в писмения отговор ответникът не отрича съществуването му, релевирайки възражения за недействителност на договора, поради неравноправни клаузи, неоснователност на размера на исковата претенция, а при условията на евентуалност - частична основателност до размера на сумата от 1 800лв.

Като правопораждащ вземането факт се сочи клаузата на чл.2, раздел 5 от договора, в който е уредено, че заемът става едностранно предсрочно изискуем без да е необходимо уведомление или покана от страна на заемодателя към заемополучателя от датата на настъпване на поне едно от следните събития: - непогасяване на една погасителна вноска; - при прекратяване на договора, независимо от основанията за това; - ако се установи, че заемополучателят е представил неверни и/или неточни сведения, послужили като основание да бъде отпуснат паричния заем; - при неизпълнение на заемополучателя на задълженията му по т.3, раздел 3 на договора. В чл.3 от раздел 5 е уредено, че в случай на предсрочна изискуемост при наличието на т.2, заемополучателят дължи целия размер на заема, включително дължимото обезщетение за забава и всички разноски за събиране на вземането, считано от падежната дата. В раздел 3, чл.3 от договора страните са уговорили лихва от 9% месечно върху целия размер на отпуснатия заем за целия период на заема, годишен лихвен процент в размер на 138,57%, и оскъпяване за срока на кредита – 324%.

На първо място, съдът намира, че процесният Договор за заем /потребителски кредит/ SO-859/21.11.2013г. съдържа неравноправни клаузи по смисъла на Директива 93/13 на ЕИО, и е налице нелоялна търговска практика от търговеца към потребителя, поради което следва да се обявят за нищожни клаузите, съдържащи се в раздел V, т.1, т.2, т.2.1, и т.3 - „Забава. Предсрочна изискуемост", които регламентират предсрочна изискуемост на кредита при непогасяване дори само на една погасителна вноска, без да бъде необходимо уведомление или покана от страна на заемодателя към заемополучателя, като неравноправни на основание чл. 146, ал.1, вр. чл. 143 ЗЗП, по следните съображения:

Изразът „целия размер на заема", съдържащ се в т.3 от Раздел V на процесния договор, не е ясен и разбираем за потребителя, както изисква императивната разпоредба на чл. 147 (1) от ЗЗП, тъй като не дава информация, че последицата от предсрочната изискуемост е дължимостта и на договорните лихви за целия срок на договора. При преценката на ясния и разбираем характер на договорните клаузи трябва да се има предвид дали за потребителя са станали ясни икономическите последици от тези клаузи и връзките, които могат да съществуват между тях. В този смисъл е постановено решение на ЕС по дело С-26/2013 от 30.04.2014 година.

Също така, текстът на т.3, раздел V от договора представлява неравноправна клауза и по смисъла на чл.143, т.5 от ЗЗП, тъй като представлява уговорка във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.Договорената възнаградителна лихва е цената, която потребителят заплаща на кредитора за ползването на отпуснатата в заем сума през определен период от време. Основното задължение на заемодателя по Договора за заем е да предостави в собственост на заемателя определена сума за определен срок, а основното задължение на заемателя е да я върне в уговорения срок, заедно с договореното възнаграждение на заемодателя за предоставяне на средствата под формата на лихва. Уговорената лихва е възнаграждението на заемодателя за предоставяне на заемната сума, за периода на действие на целия договор. Неоснователно ищецът претендира ответникът като потребител при предсрочна изискуемост да плати и цялата договорена лихва, тъй като същата ще бъде дължима само при условие, че потребителят използва заемната сума за целия период на действие. В случай, че Договорът за заем стане предсрочно изискуем, потребителят не дължи възнаграждение на търговеца за периода от време, през който няма да ползва отпуснатия заем. Т.е., възнаграждение в размер на договорения лихвен процент се дължи само до датата, на която договорът е прекратен. След тази дата за потребителя възниква задължение да върне остатъка от главницата, а в случай на забава потребителят вече дължи обезщетение за забавено изпълнение, компенсиращо вредите от закъснението, но по силата на чл. чл. 33 от ЗПК тази възможност е ограничена до предписания от закона размер. От момента, в който настъпи предсрочното прекратяване, сумите, представляващи възнаградителни лихви, съставляващи частта от месечните погасителни вноски над главницата, придобиват характер на обезщетение, с предварително определен в договора за паричен заем размер. Т.е., лихвите, включени в погасителния план, след датата на която настъпва прекратяването на договора, вече нямат характер на възнаграждение по договора за паричен заем, а придобиват характер на неустойка и са завишени до степен, в която накърняват добрите нрави /в този смисъл Решение №253/30.07.2014г. по в.гр.д.№524/2014г. по описа на ОС-В.Търново/.

Също така тази инстанция намира, че следва да се приложи т.18 на Тълкувателно решение № 4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС, по тълкувателно дело № 4/2013г. – „В хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост.

В хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции, правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.”.

Съгласно задължителните указания, дадени и с Решение №139/05.11.2014г. по т.д.№ 57 по описа за 2012г. на ВКС, по реда на чл.290 от ГПК, „предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й.

В този смисъл възможните хипотези от субективна страна с оглед на момента, в който кредиторът е упражнил правото си, са: 1/ волеизявлението на кредитора е получено от длъжника преди подаване на заявлението, 2/ волеизявлението на кредитора се съдържа в заявлението, 3/ волеизявлението е направено в исковата молба по установителния иск по чл.422, ал.1 ГПК, или 4/ волеизявлението е получено от длъжника след подаване на заявлението, включително в хода на исковото производство.

По първата хипотеза отговорът се извежда от диспозитива на тълкувателното решение – заповедта за изпълнение е издадена за изискуемо вземане и в исковото производство се установява съществуването му.

Втората хипотеза е разгледана в мотивите на тълкувателното решение. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение няма характер на уведомление до длъжника, че кредиторът счита кредита за предсрочно изискуем. Връчването на издадената заповед за изпълнение на длъжника не би могло да се счита за уведомяване от кредитора за обявена предсрочна изискуемост. От една страна, волеизявление на кредитора в посочения смисъл не се съдържа в заповедта, а от друга, това е обстоятелство от значение за настъпване на изискуемостта на задължението, но същото не е било удостоверено съгласно чл.418, ал.3 ГПК преди издаване на заповедта. Последващото уведомяване не би могло да промени с обратна сила момента на настъпване на изискуемостта на задължението, след като уведомлението на длъжника е елемент от фактическия състав за обявяването й.

По третата и четвъртата хипотеза са изложени съображения в мотивите на тълкувателното решение, които следва да се възприемат в следния смисъл: Ако се приеме, че предявяването на иска има характер на волеизявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, и същият се обявява на длъжника с връчването на препис от исковата молба, то моментът на предсрочната изискуемост ще настъпи с получаването на преписа от ответника по иска. В тази хипотеза ще следва да се установява съществуването на вземане, което не е било изискуемо в заявения размер и не е било възникнало на предявеното основание с оглед на факти, осъществили се след подаване на исковата молба.

Предвид на обусловеността на установителния иск, предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК, от издадена заповед за изпълнение за вземане, основано на представения документ, предметът на делото е обвързан от основанието и размера на вземането, заявени в заповедното производство. Уведомяването на длъжника, че кредиторът счита кредита за предсрочно изискуем, направено с връчване на препис от исковата молба или по друг начин след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, включително в хода на исковото производство, има за последица настъпване на изискуемостта към този момент, но променя основанието, на което е издадена заповедта. Недопустимостта на изменение на основанието, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение съгласно т.11.б на ТР № 4/13г. на ОСГТК, обуславя извода, че искът за съществуване на вземането следва да се отхвърли на предявеното основание.

Решението по установителния иск не се ползва с изпълнителна сила, а с уважаването му заповедта за изпълнение влиза в сила съгласно чл.416 ГПК и на прин¾дително изпълнение би подлежало вземане, което към момента на издаването на заповедта не е било изискуемо.”

Тази инстанция приема, че в настоящия казус се касае именно за последната, разгледана с решението на ВКС хипотеза, а именно - предявяването на иска има характер на волеизявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, и същото се обявява на длъжника с връчването на преписа от исковата молба, доколкото ответникът по иска не е страна в едностранно развиващото се заповедно производство и не би могъл да узнае волята на кредитора с подаването на заявлението.

Поради това, и независимо, че в случая не е налице пълна идентичност с въпроса , разгледан в т.18 от Тълкувателно решение № 4/2013г. от 18.06.2014г., доколкото е налице договор за заем, сключен от небанкова финансова институция, съдът намира, че следва да бъде дадено същото разрешение за настъпването на предсрочната изискуемост на дълга. А именно, че обявяването на предсрочна изискуемост предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит за предсрочно изискуем, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Постигната предварителна уговорка в договора, че при неплащане на определен брой вноски или други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие, ако кредиторът изрично не е заявил, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника, преди подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение.

В този смисъл е и съдебната практика – Решение №918/14.10.2014г. по т.д.№2389/2013г. по описа на ОС-В., Решение №139/05.11.2014г. по т.д.№ 57 по описа за 2012г. на ВКС.

Не на последно място, съдът намира, че в проведеното производство финансовата институция не доказа, че клаузите на договора са индивидуално уговорени, макар установяването на обстоятелството, че определено условие от договора е индивидуално уговорено е в тежест на ищеца съгласно нормата на чл.146, ал. 4 ЗЗП. Клауза от индивидуален договор, която е била изготвена предварително от търговеца/доставчика, без потребителя да е имал възможност да влияе върху съдържанието й, не може да се тълкува като индивидуално уговорена.

В обобщение, съдът намира за основателни възраженията на въззивника, и с оглед всичко изложено по-горе, предявеният иск се явява неоснователен и недоказан, и като такъв следва да се отхвърли.

С оглед предмета на проверка в това производство, атакуваното решение следва да се отмени в частта му, с която искът е уважен, вместо което следва да се постанови друго решение, с което искът в тази му част да бъде отхвърлен.

При този изход и с оглед претенцията на въззивника за деловодни разноски, такива му се следват в размер на 1 873,40лв., за двете инстанции, които следва да се възложат в тежест на въззивника „Б. К." О..

Водим от изложеното, съдът

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 56/05.12.2014г., постановено по гр.д.№ 611/2014г. по описа на РС-К., в частта му, с която е признато за установено по отношение на Б. К. К. от Г., че дължи на „Б. К.” О., сумата в размер на 7 420лв., произтичаща от дължима главница по Запис на заповед за сумата от 7 632лв. с дата на издаване 21.11.2013г., издаден за обезпечение на Договор за заем /потребителски кредит/ SO-859/21.11.2013г., ведно със законната лихва, считано от 14.01.2014г. до окончателното изплащане на сумата, за което вземане съществува издадена Заповед №10/15.01.2014год. по ч.гр.дело №39/2014г. на КРС, и в частта му за деловодни разносÛи, вместо което постановява:

ОТХВЪРЛЯ като неоснователен и недоказан предявеният от „Б. К.” О., с ЕИК *, седалище и адрес на управление Г., ж.к. „Л.”, Б.*, О.*, със съдебен адрес гр.П., ул.”Т.” №* да бъде признато за установено по отношение на Б. К. К. от Г., К.В. бл*, вх.*, А.*, с ЕГН *, със съдебен адрес Г., ул.”А.К.” №*, А.Т. Б., че дължи на „Б. К.” О., с ЕИК *, сумата в размер на 7 420лв., произтичаща от дължима главница по Запис на заповед за сумата от 7 632лв. с дата на издаване 21.11.2013г., издаден за обезпечение на Договор за заем /потребителски кредит/ SO-859/21.11.2013г., ведно със законната лихва, считано от 14.01.2014г. до окончателното изплащане на сумата, за което вземане съществува издадена Заповед №10/15.01.2014год. по ч.гр.дело №39/2014г. на КРС.

ОСЪЖДА „Б. К.” О., с ЕИК *, седалище и адрес на управление Г., ж.к. „Л.”, Б.*, О*, да заплати на Б. К. К. от Г., с ЕГН *, деловодни разноски за двете инстанции в размер на 1 873,40лв.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд на Република България при условията на чл. 280, ал. 1 от ГПК в едномесечен срок от връчването му.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.