№ 2469
гр. София, 24.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на трети април през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20231100509624 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от Р. С. М. срещу решение №
320/12.07.2023г., постановено по гр. д. № 34583/2022г. на СРС, 145 с-в.
С цитираното решение съдът изцяло е отхвърлил предявения иск по чл. 61, ал. 2
от Закона за държавния служител за заплащане на сумата от 1746.87 лв.,
представляваща обезщетение за 17 дни неизползван платен годишен отпуск за 2022г.,
дължим при прекратяване на служебното правоотношение на ищеца със заповед № Т –
566 от 08.06.2022г. на Министерство на външните работи. Излага доводи, че при
постановяване на решение съдът се е позовал на закон, който не е бил действащ към
момента на осъществяване на релевантните юридически факти по делото. Моли
решението да бъде отменено и вместо него съдът да постанови друго, с което да уважи
изцяло предявените искове.
В установения от закона срок, въззиваемият Министерство на външните работи,
е депозирал отговор на въззивната жалба. В него се излагат съображения за
неоснователност на въззивната жалба. Моли решението на районния съд да бъде
изцяло потвърдено, като му бъдат присъдени сторените пред въззивната инстанция
разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
1
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, а
разгледана по същество - неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен
диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по
правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните
указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за
допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на
относими към спора факти и на приложимите материално правни норми, както и до
проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни
материално правни норми.
Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният съд намира
наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.
Предмет на делото е иск с правно основание чл. 61, ал. 2 ЗДСл. Съгласно
разпоредбата на чл. 61, ал. 2 ЗДСл при прекратяване на служебното правоотношение
държавният служител има право на парично обезщетение за неизползвания платен
годишен отпуск. Тази разпоредба е аналогична на чл. 224, ал. 1 КТ, според който при
прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на
парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за текущата календарна
година пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж, и за
неизползвания отпуск, отложен по реда на чл. 176 КТ, правото за който не е погасено
по давност.
За основателността на иска следва да се установи наличието на служебно
правоотношение между страните, прекратяването му, отмяна на прекратяването, че
през времето на незаконното прекратяване ищецът не е полагал труд по
трудово/служебно правоотношение, повторното му прекратяване, както и основната
месечна заплата, определена на служителя към датата на прекратяване на
правоотношението.
В тежест на ответника е при доказване на горните факти, да установи
положителния факт на плащане на дължимото обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск или използване на отпуска.
Единственият спорен по делото въпрос е дължи ли се обезщетението
пропорционално на отработеното време или е дължимо за цялата текуща година,
независимо от броя на отработените дни.
По въпросът относно дължимостта на обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск за времето от уволнението, което в последствие е признато за
незаконно, до възстановяване на работа/служба на незаконно уволнения служител, е
прието решение на Съда на Европейския съюз по присъединени дела C – 762/18 и C –
2
37/19, което е задължително за настоящия съд на основание чл. 633 ГПК и на което
СРС правилно се е позовал. Същото е приложимо и към настоящия казус. В
посоченото решение е прието, че за периода от уволнението, което в последствие е
било признато за незаконно, до възстановяването на работа работникът има право на
платен годишен отпуск, независимо че действително не е полагал труд при
работодателя. Прието е и че, при последващо прекратяване на трудовия договор този
работник/служител има право на парично обезщетение за неизползвания платен
годишен отпуск за периода от датата на незаконното уволнение до датата на
възстановяването му на работа. Цитираното решение на СЕС е приложимо и към
настоящия случай, независимо че се касае за служебно правоотношение, с оглед
сходния характер на трудовото и служебното правоотношение от гледна точка на
престирането на труд. В настоящия случай липсват доказателства, а и няма такива
твърдения въззивникът да е бил възстановен на работа при ответника, а последствие
правоотношението му отново да е било прекратено, за да възникне за него правото на
обезщетение за неплатен годишен отпуск.
Още повече, че по делото са приети нови доказателства: решение №
6197/09.06.2023г. по адм. д. № 11988/2022г. на ВАС, с което е отменена заповедта, с
която е прекратено служебното правоотношение с въззивника, както и молба от
въззивника от 28.07.2023г., в която самият Р. М. посочва, че от 01.09.2022г. е започнал
да полага труд при друг работодател.
Цитираното от въззивника решение № от 11.11.2010 г. на КС по к. д. №
15/2010 г., с което е обявено несъответствие на чл. 224, ал. 1 от Кодекса на труда (§ 11
от Закона за изменение и допълнение на Кодекса на труда - ДВ, бр. 58 от 2010 г.) в
частта "за текущата календарна година пропорционално на времето, което се признава
за трудов стаж, и за неизползвания отпуск, отложен по реда на чл. 176" и чл. 61, ал. 2
от Закона за държавния служител (§ 21, т. 4 от Закона за изменение и допълнение на
Кодекса на труда) в частта "за текущата календарна година пропорционално на
времето, което се признава за служебен стаж, и за неизползвания отпуск, отложен по
реда на чл. 59" с чл. 6 от Конвенция № 52 на Международната организация на труда и
са обявени за противоконституционни чл. 224, ал. 1 от Кодекса на труда (§ 11 от
Закона за изменение и допълнение на Кодекса на труда - ДВ, бр. 58 от 2010 г.) в частта
"за текущата календарна година пропорционално на времето, което се признава за
трудов стаж, и за неизползвания отпуск, отложен по реда на чл. 176" и чл. 61, ал. 2 от
Закона за държавния служител (§ 21, т. 4 от Закона за изменение и допълнение на
Кодекса на труда) в частта "за текущата календарна година пропорционално на
времето, което се признава за служебен стаж, и за неизползвания отпуск, отложен по
реда на чл. 59", не променя изводите на съда.
Видно от мотивите на посоченото решение, правото на обезщетение при
3
прекратяване на трудовото правоотношение замества реалното ползване на платения
годишен отпуск и съществува, доколкото работникът или служителят има право на
отпуск. Тоест, след като бъде прекратено служебното правоотношение, служителят
губи правото си на отпуск за остатъка от календарната година, тъй като вече не е
обвързан със задължения да полага реално труд. Ето защо, неоснователни са
възраженията, че СРС се е позовал на неприложим закон.
Правилни са изводите на СРС, че няма основание да не се прилага принципа
на пропорционалността при определяне на размера на дължимото обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск на действителното отработеното време. Правото
на платен отпуск на въззивника не съществува за цялата 2022г. Считано от
15.06.2022г., същият не полага труд при ответника, поради което и обезщетението
следва да се определи пропорционално на отработеното време.
В решение № 948/2009г. по гр. д. № 3128/2008г. на ВКС, решение №
511/2010г. по гр. д. № 189/2009г. на ВКС, съдът приема, че правото на отпуск е
последица от работата по трудово или служебно правоотношение. Доколкото след
прекратяване на служебното правоотношение въззивникът не е престирал труд, то и за
него не възниква право на платен годишен отпуск, респективно не му се дължи
обезщетение. Едва при възстановяване на служителя на заеманата преди уволнението
длъжност, платеният годишен отпуск се определя отново, с оглед положения занапред
труд.
Други оплаквания във въззивната жалба не са наведени, поради което съдът е
ограничен до посоченото в нея.
Поради съвпадане крайните изводите на двете съдебни инстанции, решението в
обжалваните части следва да се потвърди.
По разноските за въззивната инстанция:
На въззиваемия на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 273 ГПК следва да се
бъдат присъдени сторените във въззивното производство разноски в размер на 100 лв.
за юрисконсултско възнаграждение.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение 12320/12.07.2023г., постановено по гр. д. №
34583/2022г. на СРС, по описа на Софийския районен съд, 145 с-в.
ОСЪЖДА Р. С. М., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „*******“,
******* да заплати на Министерство на външните работи, с адрес: гр. София, ул.
4
„******* на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. с чл. 273 ГПК разноски за въззивната
инстанция в размер на 100 лв.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3, т. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5